Автореферат

 


                        АВТОРЕФЕРАТ


                        НА


                        ДИСЕРТАЦИЯ

 

            ЗА ПРИСЪЖДАНЕ НА НАУЧНА СТЕПЕН

            “ДОКТОР НА СОЦИОЛОГИЧЕСКИТЕ НАУКИ”

 

 

 

РЕЦЕНЗЕНТИ:

1. ПРОФ.Д.Ф.Н. СТЕФАН ДОНЧЕВ

2. ПРОФ.Д.С.Н. НИКОЛАЙ ГЕНОВ

3. СТ.Н.С.II СТ.Д-Р ДУХОМИР МИНЕВ

 

 

 

СОФИЯ, 2000

 

 

ДЪРЖАВНИЯТ КАПИТАЛИЗЪМ –     ПРОИЗХОД,

                         СЪЩНОСТ, ИДЕОЛОГЕМИ

 

Въведение                                                – 4

I част. Парадигмата “Социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”

Предварителни бележки                                    – 8

1 глава. “Верният модел” – идеологията на комунистическите партии за “посткапитализма”                                       – 13

2 глава. “Грешният модел” – теориите за “тоталитаризма” и “колективизма”

– 27

2.1. Възгледите на Хосе Ортега и Гасет                  – 27

2.2. Възгледите на Хана Аренд                           – 37

2.3. Възгледите на Фридрих фон Хайек                    – 64

2.4. Възгледите на Михаил Восленски                     – 79

2.5. Възгледите на Асен Игнатов                         – 91

2.6. Обобщение на възгледите на теориите за “тоталитаризма” и “колективизма”                                          – 98

3 глава. “Сбърканият модел” – концепциите за “предадената” революция

– 103

3.1. Възгледите на Лев Троцки                          – 103

3.2. Възгледите на Николай Бердяев                     – 131

3.3. Възгледите на Жан Пол Сартр                       – 153

3.4. Възгледите на Милован Джилас                      – 174

3.5. Обобщение на възгледите на теориите за “предадената” революция

– 188

4 глава. “Другият модел” – теориите за модернизацията  – 192

4.1. Възгледите на Раймонд Арон                        – 194

4.2. Възгледите на Збигнев Бжежински                   – 205

4.3. Възгледите на Ралф Дарендорф                      – 212

4.4. Обобщение на възгледите на теориите за модернизацията

– 221

II част. Парадигмата “Буржоазна революция, държавен капитализъм, групова собственост”                                           – 225

5 глава. Същност на държавния капитализъм              – 226

5.1. Каква е същността на Октомврийската, Девето септемврийската и останалите революции от този тип                       – 226

5.2. Колективизацията – важен етап в утвърждаването на държавния капитализъм в СССР                                     – 232

5.3. Обществена или частна е държавната собственост    – 249

5.4. Политиката на международната социалдемокрация за “обобществяване” на собствеността                                          – 258

5.5. Кой е собственик на средствата за производство при държавната форма на собственост                                            – 279

5.6. Характер на отношенията между собственика на средствата за производство и непосредствения производител            – 285

5.7. Присвояване и предприемаческа дейност             – 297

6 глава. Произход на държавния капитализъм – икономически и политически фактори                                                – 310

6.1. Икономически фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм                                            – 312

6.2. Политически фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм                                            – 327

7 глава. Идеологически и социално-психически фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм                  – 356

7.1. Идеологически фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм – марксизъм и ленинизъм                    – 356

7.2. Генезис на основната стратегическа идеологема     – 370

7.3. Етатизъм и егалитаризъм на комунизма – функции на основната стратегическа идеологема                               – 393

7.4. Социално-психически фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм                                            – 401

8 глава. Причини за кризата на централизираната икономика

– 409

8.1. Противоречието между централните органи и стопанската номенклатура. Проблемът за деконцентрация на икономическата власт

– 412

8.2. Противоречието между съвкупния капиталист и съвкупния работник

– 421

8.3. Банкрут на номенклатурата на БКП като собственик на националния капитал                                                – 437

8.4. Стратегията и идеологемите на номенклатурата на БКП в условията на криза                                     – 441

9 глава. Социалната промяна в България след 10.11.1989 год.

– 451

9.1. Същност на социалната промяна                     – 451

9.2. Приватизацията и нейното идеологемно поле         – 461

9.3. Приватизация или ценови шокове – два модела на трансформация

– 473

9.4. Сравнителен анализ на ценовите шокове през 1991 г. и 1997 г.

– 480

9.5. “Червеният” и “синият” квазиетноси – субстратна основа на двуполюсния политически модел                                      – 490

Приложение •1: Понятието “основна стратегическа идеологема”

– 497

Приложение •2: Потреблението като индикатор за “социалистическия” характер на държавната собственост                              – 502

Приложение •3: Проблемът за рентата                    – 506

Приложение •4: Стимулите за труд и иновационна активност според Маркс при “социализма”                                           – 510

Приложение •5: Понятието “държавно-монополистичен капитализъм”

– 514

Приложение •6: Разбирането на Маркс и Енгелс за едрата промишленост като материална предпоставка за самоотричането на капиталистическия начин на производство                                           – 515

Приложение •7: Акционерната форма на собственост       – 520

Приложение •8: Изграждане на ново самосъзнание, субординация и координация в колективния предприемач                              – 525

Приложение •9: Мащабност на предприемаческата дейност при държавния капитализъм                                            – 533

Приложение •10: Лява или дясна партия е БСП            – 536

Приложение •11: Дилемата “историческа необходимост – морална оценка”

– 539

Цитирана литература                                    – 543

Ползвана литература                                    – 552

 

ВЪВЕДЕНИЕ: Предмет, цел и методи на изследването

Обект на изследването са социалните организми с централизиран национален капитал и еднопартийна политическа система.

Предмет на изследването са произходът, същността и идеологемите на този тип общества.

Социалните организми с централизиран национален капитал и еднопартийна политическа система са широко разпространено явление на ХХ век. Десетки са страните с този тип социална организация в Азия, Африка, Европа и Америка.

Въпреки че темата за произхода и същността на този тип общества е дискутирана в продължение на много десетилетия, при това от различни политически позиции, от различни ценностни системи, с различни методологически подходи, колкото и да е странно, всички разработки и теории са в рамките на теоретичната парадигма: “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Тоест, всички автори изхождат от предпоставката, че Октомврийската революция, Деветосептемврийската революция и изобщо революциите от този тип са антибуржоазни – “социалистически” революции, победата на които води до раждането на нов, принципно различен от капитализма тип общество – “социалистическо” общество, в което основните средства за производство са “обществена” собственост.

Целта на докторската ми работа е да предложа на теоретичното внимание алтернативната парадигма: “буржоазна революция, държавно-монополистичен капитализъм, социално-групова собственост”. Тоест тезата, че Октомврийската, Деветосептемврийската и т.н. революции са буржоазни по своя характер, че тяхната победа води до утвърждаването на капиталистическия начин на производство и, по-специално, до възникване на държавно-монополистичен капитализъм, и че основните средства за производство в този вид общества са социално-групова собственост, по-точно средствата за производство са собственост на партийно-държавната бюрокрация, на партийната номенклатура.

Така формулираната цел съм се опитал да постигна, като в първата част на дисертацията правя анализ на основните теории за произхода и същността на така наречения “социализъм”, разположени в полето на парадигмата “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Показвам тяхната вътрешна противоречивост и непоследователност. Във втората част на дисертацията защитавам алтернативната парадигма “буржоазна революция, държавно-монополистичен капитализъм, социално-групова собственост”. Показвам причините за кризата на този тип общество и основните параметри на извършващата се след 10.11.1989 г. социална промяна в нашата страна.

Методите, които използвам, са социологически. Методологична основа са теориите за конфликта и теориите за елита. Използвам и по-частни методи, като изследване на документи, изследване на статистически данни, анализ на данни от емпирични социологични изследвания, биографично интервю и др.

 

ПАРАДИГМАТА “СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ, СОЦИАЛИЗЪМ,

                  ОБЩЕСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ”

Съществуват множество класификации на теоретичните модели, към които се придържат различните автори.      Аз не си поставям за цел да правя изчерпателна класификация на авторите, занимаващи се с проблема за същността и произхода на “социализма”. Моята цел е, на базата на анализа на достатъчно количество авторитетни учени, да покажа, че парадигмата “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост” не работи, че тази парадигма вкарва изследователя в множество вътрешни противоречия, изкривявания и фалшификации на действителността. За класифициращ признак използвам гносеологичната характеристика на теориите. Тоест, доколко, според теорията, “моделът” по който е “строено” обществото е “верен” или “грешен”. Този класифициращ признак е тясно преплетен с аксеологическата оценка и политическите симпатии на авторите. Обикновено авторите придържащи се към разбирането за “верния модел” имат “лява” политическа ориентация и оценяват “социализма” като “добър вариант” на социално-икономическо развитие. Авторите придържащи се към разбирането за “грешния модел” обикновено са с “дясна” политическа ориентация и оценяват “социализма” за “лош вариант” на социално-икономическо развитие.

Теориите, които ще изследвам са групирани около четири кристализационни ядра: “верният модел”; “грешният модел”; “сбърканият модел”; “другият модел”. Първите две кристализационни ядра са със силна аксеологична натовареност. Едното е със знак плюс. Това е идеологията на комунистическите партии, които считат, че социализмът е “верният модел”. Или още, че това е “добрият вариант” на социално развитие. Другото, отрицателно аксеологично натоварено ядро са теориите за “грешния модел”. Това са автори обикновено с “дясна” политическа ориентация, автори от идейното поле на либерализма. Другите две кристализационни ядра са: теориите за “предадената революция”, конституиращ елемент, на които е разбирането, че получилият се “социализъм” не е “истински социализъм”, а е “сбъркан модел” на “социализъм” и теориите за модернизацията, според които “социализмът” е “другият модел”, различен от капитализма, но почти равностоен при извършването на индустриализация.  В аксеологичен и политически план тези теории са така да се каже “центристки”. Въпреки че и при тях има аксеологична и политическа натовареност, тя е значително по-слаба от тази при първите две ядра. Теориите от полето на “сбъркания модел” са с позитивно ценностно отношение към “социализма” и с “лява” политическа ориентация. А тези от полето на “другия модел” са с отрицателно ценностно отношение и с “дясна” политическа ориентация.

Критериите при подбора на авторите са два: 1. Това са автори, които имат значителен принос за развитието на обществените науки; 2. Това са автори, които въпреки своите мирогледни симпатии и антипатии, не са били силно политически ангажирани и се отличават със своята научна добросъвесност и задълбоченост.

Разглеждайки възгледите на отделните автори подлагам на анализ техните отговори на двата въпроса от темата на дисертацията: първо – за произхода; второ – за същността на “социализма”. Проблемът за произхода на “социализма” съм модифицирал във въпроса: “Естествен или доктринален е произходът на “социализма”, който, се убедих, е ядро на този проблем при всички автори.

 

“Верният модел” – идеологията на комунистическите

                  партии за “посткапитализма”

 

Официалната оценка за Октомврийската революция е, че тя е социалистическа революция, с която започва “изграждането” в Русия на нов – социалистически обществен строй. “Строителството” на “социализма” е реализация на единствено научната доктрина за общественото развитие – теорията на марксизма. Тази теория, творчески доразвита от Ленин в началото на XX век, е “верният модел” за “построяването”  за пръв път в човешката история на справедливо, хуманно човешко общество.

Особеният период – сталинизмът, който със своите репресии, жестокости и т.н съвсем не се вписва в представата за справедливо и хуманно общество КПСС подвежда под безобидния термин – “култ към личността”. Всекидневното съзнание е манипулирано чрез идеологемата “добрия цар и лошите му съветници”. В периода до “перестройката” тази идеологема е доста разпространена сред възрастното поколение и е особено силна сред работилите (или и тогава работещи) в управленската система.

В периода на “перестройката”, разкриването на истината за милионите невинни жертви на сталинизма, подрива устойчивостта на тази идеологическа схема. Тя все повече губи своята почва във всекидневното съзнание. Освен това през осемдесетте години става естествена смяна на поколенията. Социално активно е ново младо поколение. Това поколение израства не в годините на подем, а в годините на застой на обществото. И то не приема за нормални съществуващите през осемдесетте години обществени отношения! А след като тези обществени отношения не са нормални, то всекидневното съзнание търси начин да ги възприеме като случайни. Появява се потребност от идеологическа схема, чрез която да се отрече историческата необходимост и да се намерят виновните за реализирането, за установяването на тази неестествена, нехуманна, ненормална система на обществени отношения. Доминиращата до “перестройката” идеологическа схема “добрия цар и лошите съветници” става неприемлива. Управляващата класа лансира две други идеологеми, чрез които през осемдесетте и деветдесетте години успешно манипулира общественото съзнание. Те, разбира се – в противоположност на първата схема, – оценяват сталинизма отрицателно.

Най-напред през осемдесетте години в общественото съзнание в СССР, а впоследствие и у нас, се наложи лансираната от “перестройчиците” в КПСС идеологема – “Сталин излъга своя велик народ”. Според нея Октомврийската революция е началото на нова епоха в човешкото развитие. Ленин е геният, който чертае пътя и озарява с моралните си добродетели светлото бъдеще. Но по случайно стечение на обстоятелствата (например скриват и не прочитат Лениновото завещание пред конгреса) след смъртта на Ленин на кормилото на болшевишката партия застава човек груб, безпардонен, страдащ от психически болести. Това е Сталин. Той събира около себе си “единомишленици” – Молотов, Каганович, Жданов, Ежов, Берия и др. И тази глутница, водена от Сталин, завърта кормилото и отклонява нашия кораб от курса му към прекрасния бряг. В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години идеологемата “Сталин излъга своя велик народ” има широко влияние. Разпространението и се дължи на факта, че в този период тя е удобна и приемлива за всички.

В началото на деветдесетте години, нещата започват да се променят. След “нежните революции” в Централна и Източна Европа нововъзникналата опозиция много бързо успя на компрометира комунистическата идеология. Идеологемата “Сталин излъга своя велик народ” постепенно започна да се измества от друга, лансирана от новата опозиция идеологема – за “първородния грях на болшевишката (комунистическата) революция”, за “грешния модел” на социално-икономическо развитие по който “лошите” комунисти са тласнали нашите страни.

Тази идеологема много бързо се разпространи сред младото поколение. След като в началото и в средата на деветдесетте години опозицията стана управляваща в повечето Източно и Централно Европейски страни, идеологемата за “грешния модел” стана доминираща във всекидневното съзнание.

Идеологемата за “грешния модел” беше взета в готов вид от теоретичните работи на автори от идейното поле на либерализма.

 

“Грешният модел” – теориите за “тоталитаризма”

                  и “колективизма”

 

В аксеологичен план концепцията за “грешния модел”, стои на обратния (по отношение на комунистическата идеология) – отрицателен полюс на полето от възможни интерпретации на “социализма”. Тя се намира в идейното поле на либерализма.

В рамките на либерализма има два типа разбирания за родовата принадлежност на “комунизма”. Непосредствено преди и след Втората световна война либерализма разглежда “комунизма” като вид “тоталитаризъм” или “колективизъм”. Този тип общество е реализация на “грешния модел” на комунистическата доктрина. Разглеждам следните автори – Хосе Ортега и Гасет, Хана Аренд, Фридрих фон Хайек, Михаил Восленски и българския дисидент Асен Игнатов. По-късно либерализма започна да разглежда “комунизма” като вид “модерно” общество, което е предмет на четвърта глава.

За авторите от идейното поле на “грешния модел” е характерно:

1. Въпреки че са противници както на теорията, така и на практиката на “комунизма”, възгледите и на петимата автори са в рамките на създадената от Ленин теоретична парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”.

2. Независимо дали се определя като вид “тоталитаризъм” или вид “колективизъм”, “социализмът” се разглежда като тип общество принципно различно от капитализма, общество, основополагащите принципи на което са коренно противоположни от тези на капитализма.

3. Оценката за възможностите и реалните резултати на този тип общество е крайно отрицателна. Дори автори, като М.Восленски и А.Игнатов, които са свидетели на превръщането на “социализма” в световна система, отказват да признаят каквато и да е позитивна роля на “социализма” за развитието на човешката цивилизация. Оценъчното отношение е пристрастно и лишено от обективност. Всички автори имат избирателно отношение, различен аршин, различен начин на сравнение на “социалистическите” и капиталистическите общества. Например Хайек разглежда редица отрицателни явления при “социализма” – монополизацията на производството, ограничаване на свободата на индивида и пр. като негови специфични черти, без да отчита, че същите явления ги има и при класическия капитализъм. Съпоставя характеристики на страни намиращи се на различни стадии на социално-икономическото си развитие.  Например противопоставя свободата на личността в развитите страни, на липсата на свобода при държавния капитализъм. Но ограничаването на свободата на личността не е специфика на “социализма”, а е обща закономерност в етапа на първоначалното натрупване на капитала. Сихронното сравнение, би било валидно, ако се съпоставят страни само от третия ешалон на капитализма. Когато се сравняват страни от различни ешалони на капитализма, сравнението трябва да е в диахронен план. Или когато разглежда нравствеността при капитализма, той изследва нравствените идеали, но не и реалните нравствени отношения. При “социализма” постъпва обратно. Разглежда реалните нравствени отношения, а не идеалите на комунистическата идеология.

4. Всички разгледани автори хиперболизират ролята на идеологията в социалния живот. Почти всички явления и особености на “социализма” се обясняват с изискванията на официалната “марксистка” доктрина. Произходът на “социализма” се разглежда като реализация на “комунистическата” доктрина. Само при М.Восленски и в известна степен при А.Игнатов има отчитане на обективните условия за завземането на властта от комунистическите партии. За Восленски дори и утвърждаването на властта на новата експлоататорска класа е естествен, или най-малкото, по-вероятния вариант. В същото време, обаче, и за тях произходът на “социализма” е доктринален, а не естествен.  Те приемат за неподлежащ на съмнение факт самосъзнанието на “комунистическите дейци” и основните пропагандни тези на официалната комунистическа идеология – “Ние строим новото общество по план начертан от основоположниците на комунистическата доктрина!”. Докато при анализа на условията за победа и утвърждаване властта на комунистическите партии има моменти на обективност, на изследване на съотношението на силите, на интересите и пр., то възникването на новия тип обществени и особено производствени отношения е почти изцяло лишено от обективен анализ. Никой от изследваните автори не се опитва да премине зад самосъзнанието на “комунистите” и официалната идеология. Никой не вижда, че икономическите интереси са основният мотивиращ фактор в цялостната дейност на управляващата класа, включително в политическата и идеологическата и дейност. За тях идеологическите фактори са основен мотивиращ фактор в управленската дейност. Например според Х.Аренд болшевишкият елит подчинява дейността си на идеологическата доктрина, а не на рационално осмислен интерес. Масовите репресии, на които болшевишкият елит подлага селячеството през трийсетте години, според нея, не са свързани с никакъв рационално осмислен интерес, а са чисто идеологически мотивирани. Това съвършено не отговаря на действителността, тъй като масовото насилие срещу селячеството в периода на “колективизацията” е свързано с най-преките, материални интереси на болшевишкия елит – заграбването на основния производствен ресурс – земята. Авторите от идейното поле на теориите за “грешния модел” не разглеждат никъде управляващата класа като субект на огромна предприемаческа дейност. Изобщо не виждат водещата роля на стръвта към печалба в нейното поведение. За тях мотивиращ фактор на дейността на “комунистите” са техните идеали, стремежът им да реализират изискванията на комунистическата доктрина. Дори когато разкриват, че второто поколение “комунисти” всъщност не са никакви “комунисти”, мотивирани в дейността си от “светли идеали”, а носят манталитета на дребния еснаф и буржоа, мотивиран в дейността си от собствения си (предимно икономически) интерес, тези констатации са в личностно-индивидуален план, но не и в социално-групов план. На равнище класа либералите продължават да определят като идеологическа, а не икономическа, мотивировката на управленската дейност.

5. Прекалената ценностна натовареност и силно отрицателното емоционално отношение към “комунизма” водят до вътрешна противоречивост по редица базисните проблеми за произхода и същността на “социализма”, а също и до “фалшификация” на историческия процес. Водят до множество тези, които от фактологична гледна точка са съвършено неверни. Това е особено подчертано при Хосе Ортега и Гасет, при Хана Аренд и при Фридрих фон Хайек. Подобни моменти има и при М.Восленски и А.Игнатов, но  не в такава степен. Фалшификация на историческия процес са например тезата на Восленски за устойчивостта на парламентарната демокрация в Русия след Февруарската революция, тезата му за регреса на обществото след Октомврийската революция, тезата му за наличието на “социалистически” общества в древността и средновековието и т.н. Или тезите на А. Игнатов за прехода при “комунизма” от развито мислене към архаични магически техники, от плурализъм към еднообразие, тезата му за икономическия хаос, тезата му за безплодността на колхозното стопанство и пр.

6. Петимата автори имат подчертано негативно отношение към народните маси. Негативизмът към обикновените хора е особено силно подчертан при Хосе Ортега и Гасет и при Хана Аренд. При тях той е възлов момент на теоретичните им конструкции. Например в концепцията на Гасет основните тези са: 1) През ХХ век на историческата арена се появява нов човешки тип – човекът-маса, който акумулира в себе си безброй отрицателни социални характеристики; 2) Социалните кризи на ХХ век се дължат на съществуването, претенциите и действията на човека-маса; 3) Човекът-маса е създател на двете еднотипни, дълбоко реакционни движения на ХХ век – комунизмът и фашизмът.  Тези три тези фалшифицират историческия процес и преобръщат историческата истина. Жертвите се представят за виновници. Процесите на миграция и урбанизация, които са резултат на утвърждаването на капиталистическия начин на производство, са представени не като обективен процес, а като резултат на неоправдани претенции на народните маси да се ползват от благата на цивилизацията, за постигането на които те нямат ни най-малка заслуга. Според Гасет струпването на народните маси в градовете не е резултат на жизнена принуда, а е въпрос на каприз от тяхна страна. Вместо да си седят в селата и да се придържат към нормите и правилата на патриархалния живот, те, народните маси, тласкани от алчност и “стремеж към удоволствия”, нахлуват в градовете и рушат социалния ред.

7. Много често в техните възгледите липсва аналитичност. Те често остават на равнището на констатациите. Примитивизират мотивите в действията на политическият елит. Например чистките във военния апарат на руската армия се обясняват с личностните особености на Сталин, и не се търсят по-дълбоките причини, свързани с утвърждаването на системата надстроечни отношения назовавана “култ към личността”.

 

“Сбърканият модел” – концепцията за “предадената революция”

 

Концепцията за “сбъркания модел” е една от най-популярните. Нейната същност, чудесно се определя от заглавието на книгата на Троцки – “Предадената революция”. Болшевиките са направили една прекрасна “социалистическа” революция, но за зла беда, по-късно, “лошите” хора в техните редици завземат властта, извършват предателство към идеалите на комунизма, отклоняват партията от верния път в строителството на “социализма” и създават предпоставки за връщане към капитализма.

Концептуалната схема – “сбъркания модел”, става основна за критично настроените към “социализма” учени и политически дейци с леви убеждения. С течение на времето тя търпи еволюция и е една от най-плодотворните по отношение на анализа на съветското общество. Разгледал съм възгледите на Лев Троцки, Николай Бердяев, Жан Пол Сартр и Милован Джилас.

1. Възгледите и на четиримата разгледани автори са в рамките на парадигмата “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Н.Бердяев на няколко места определя “социализма” като държавен капитализъм, но това е случаен момент в неговата книга и не е в контекста на цялостните му възгледи. Сартр на няколко места определя “социализма” в Унгария като “неистински социализъм”, но тази оценка е емоционална и също не е в контекста на цялостното му разбиране. За Троцки и Джилас, въпреки, че е реализация на “сбъркания модел”, все пак обществото е “социалистическо”. И четиримата автори без капка колебание определят Октомврийската революция за “социалистическа”, а държавната собственост за “обществена”. Функционирането на “обществената” собственост като групова, когато на власт са техните фракционни противници, се определя като личен “грях” на върхушката, като “предателство към революцията”. Експлоататорската същност на държавната собственост за тях не е естествен резултат на достигнатата степен на развитие на производителните сили, а на порочния стремеж на върхушката към лично обогатяване. Основанието им да определят революцията и типа общество като “социалистически” е самосъзнанието на “професионалните” революционери, извършили революцията. Революциите са извършени от комунисти, афиширащи се за борци против капитализма, значи те са “комунистически”, антибуржоазни революции. Завзелите властта комунисти строят новото общество съобразно своята комунистическа доктрина, следователно обществото е “социалистическо”. Комунистите управляват държавната собственост в полза на целия народ, следователно тя не е тяхна групова собственост, а е обществена собственост.

2. Възгледите за произхода на “социализма” са вътрешно противоречиви. От една страна, и четиримата считат, че произходът на “социализма” е естествен. Завоюването на властта от болшевишката партия по времето на Октомврийската революция е неизбежно и закономерно. Те много реалистично преценяват моментите на закономерност и случайност в победата на този тип революции. Дават високи оценки на прагматизма и политическите качества на вождовете на комунистическите партии. Показват, че при конкретната обстановка, съотношение на политическите сили и пр., завземането на властта от комунистическите партии е закономерно и естествено. От друга страна, те хиперболизират ролята на субективния фактор в следващия период – в периода на “строителството на социализма”. Те не разглеждат общественото развитие, като саморазвитие. Причините за социалните конфликти търсят в субективните грешки на управляващата върхушка, а не като резултат от сблъсък на обусловени от достигнатата степен на развитие обективни групови и класови интереси. За тях “строителството на социализма” е действие по план, реализация на комунистическата доктрина. И съответно в едни случаи реализацията е добра, в други случаи – лоша. Те приемат за неподлежащ на съмнение факт самосъзнанието на “комунистическите дейци” и основните пропагандни тези на официалната идеология. Докато при анализа на условията за победа и утвърждаване властта на комунистическите партии има моменти на обективност, на изследване на съотношението на класовите сили, на интересите и пр., то възникването на новият тип обществени и особено производствени отношения е почти изцяло лишено от обективен анализ. Изобщо не се опитват да преминат зад самосъзнанието на “комунистите” и официалната идеология. Не се стремят да разкрият “новата класа” като субект на собственически отношения, мястото и в общественото разделение на труда и съответно нейните икономически социално-груповите интереси. И четиримата не виждат, че икономическите интереси са основният мотивиращ фактор в цялостната дейност на управляващата класа, включително в политическата и идеологическата и дейност. За тях, както и за авторите от предходните концепции, идеологическите фактори са основен мотивиращ фактор в управленската дейност.

3. Причините за непоследователността и противоречивостта във възгледите на авторите от концепцията за “предадената революция” в голяма степен се определя от тяхната лична съдба. Това е характерно за много комунисти, взели непосредствено участие в “социалистическата” революция. Обикновено в резултат на междуфракционни борби те губят високите си позиции в управленската йерархия и съответно се разочароват от “социализма”. Доколкото за тях “социалистическата” революция, в която са взели дейно участие и за която, в името на високи идеали, са се борили, жертвали, търпели лишения и страдания, подлагали на смъртен риск и т.н. е самоценност, то “лошият социализъм”, построен впоследствие под водачеството на техните фракционни врагове, не може да бъде нищо друго, освен “предателство” към извършената революция.

4.  Оставайки в рамките на парадигмата “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”, авторите от концептуалното поле на “предадената революция” правят съществена крачка към нейното преодоляване. Тезите на Троцки за специфичните интереси на бюрокрацията, на Джилас за “новата класа”, са важна стъпка към разбирането на партийно-държавния апарат като привилигирована класа, като съвкупен собственик на средствата за производство. В рамките на теорията за “предадената революция” се правят конкретни анализи на експлоатацията при “социализма”, които подриват, ерозират теоретичната парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. По-нататъшна стъпка към преодоляване на редица слабости на концепцията за “предадената революция” е направена от троцкистите Тони Клиф и Макс Шахтман. Те изхождат от основните постулати на теорията за “предадената революция”, но са по-последователни и се освобождават от някои от най-съществените противоречия на концепцията на Троцки. Т.Клиф счита, че предчуствието на Троцки, че сталинското управление ще доведе до “възобновяване на капитализма” се е сбъднало. Предателството на сталинизма довежда до връщане към капитализма, по-точно до установяване на държавен капитализъм. Т.Клиф разглежда бюрокрацията като колективен собственик на средствата за производство. Показва нейното привилигировано положение не само в сферата на потреблението (както е при Троцки), но и в разделението на труда. Защитава тезата, че бюрокрацията е управляваща класа, а не прослойка, както е при Троцки.     Подобни са и възгледите на Чарлз Бетълхайм Маоист. Но той счита, че капитализма е бил възстановен в СССР в края на 50-те и началото на 60-те години с икономическите реформи на Хрушчов.    Въпреки, че остават в сферата на теорията за “предадената революция”, тези автори правят значителна крачка към нейното преодоляване.

 

“Другият модел” – теориите за модернизацията

 

Теориите за модернизацията са относително най-късно появилите се концепции за същността и произхода на обществата с централизиран национален капитал и еднопартийна политическа система. В момента те са с най-голямо влияние в професионалните среди както в западните държави, така и в бившите “социалистически” страни. Същественото за модернизационните теории е, че разглеждат “социализма” като “другия модел” за извършване на модернизация на слаборазвитите страни. Обикновено за родово понятие на капитализма и “социализма” при тях се използва понятието “индустриално” или “модерно” общество. Всъщност тези понятия са евфемизми на понятието капиталистическо общество. Разглеждам възгледите на Раймонд Арон, Збигнев Бжежински и Ралф Дарендорф.

1. Въпреки че са противници както на теорията, така и на практиката на “комунизма”, възгледите и на тримата автори са в рамките на създадената от Ленин теоретична парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Те не подлагат на никакво съмнение “антибуржоазния” характер на революциите от типа на Октомврийската. Разглеждат “социализма” като вариант за модернизация на слаборазвитите страни. Но, за тях, това е общество принципно различно от капитализма. Въпреки, че в отделни моменти отбелязват експлоататорския характер на държавната собственост, за тях е безспорно, че тази собственост е обществена, а не частна собственост.

2. Във възгледите и на тримата доминира разбирането за доктриналния произход на “социализма”. При Р.Арон и Зб. Бжежински има момент на условност, доколкото те разглеждат победата на Октомврийската революция като резултат на стечение на множество обстоятелства. Но и те хипертрофират ролята на идеологическия фактор за победата на Октомврийската революция и впоследствие при “строителството на социализма”.

3. Позитивен момент е еволюцията, спрямо теориите за “сбъркания” модел, в оценяването на “технологическите” постижение на “социализма”. Раймонд Арон, Збигнев Бжежински и Ралф Дарендорф, за разлика от Хана Аренд и Фридрих-фон-Хайек, подчертават постиженията на “социализма” в сферата на материалното производство, в здравеопазването, в образованието и пр. Тези постижения, обаче се разглеждат като “случаен”, несъществен, по отношение на общественото устройство на “социализма” момент. Разглеждат се като резултат на общи и за двата типа общество “модернизационни” процеси.

4. Позитивен момент е и епизодичната употреба на понятието “тоталитаризъм”. Родовото понятие на “социализма” и капитализма и за тримата е индустриално общество и модерно общество. Това е нов, принципно важен положителен момент. Първо, защото “социализмът” се разглежда като тип обществено устройство равнопоставено на капитализма, а не, както е при Х.Аренд и Ф. Хайек като един от двата вида (фашизъм и комунизъм) злокобни флуктуации на социалното развитие. Второ, защото понятието индустриално, или модерно общество са научни евфемизми, докато понятието “тоталитаризъм” не е евфемизъм, а е почти изцяло идеологическа категория.

5. Възгледите и на тримата автори се характеризират с непоследователност и противоречивост. Като например тезата на Р.Арон, че собствеността при “социализма” е обществена и в същото време, че това е експлоататорско общество. Характеризират се и с фактологически грешки в стремежа да докажат противоречивите си тези. Особено много са фактологическите грешки при Р.Дарендорф. Основната причина за тази непоследователност и противоречивост е, че разглеждайки “социализма” като особен, присъщ на слаборазвитите страни начин на модернизация, те от една страна се опитват да признаят някакъв елемент на “естественост” в неговото възникване и развитие. И съответно отбелязват “позитивните”,  “модернизационни” процеси, които се извършват при него – индустриализация, създаване на инфраструктура, на мрежите на образованието и здравеопазването и пр. От друга страна, обаче, тъй като за тях, това общество не е капиталистическо, а именно капитализмът е “нормалното”, естествено, спонтанно развило се модерно общество, то “социализмът” не може да не е възникнал в резултат на някаква изключителна случайност, в резултат не на естествено, закономерно развитие, а на злокобна воля, на целенасочено преследвана цел, на реализацията на една погрешна доктрина. Когато се изхожда от предпоставката, че “социализмът” не е капитализъм, неизбежно се стига до горното противоречие.

6. Тримата автори повтарят грешния подход на Хайек и Х.Аренд в начина на сравнение на “социалистическите” и капиталистическите общества. Сравнението е в синхронен пласт. Сравняват се страни намиращи се на различен етап на своето социално-икономическо развитие – от една страна “социалистическите”, които току-що са излезли от пашкула на традиционното общество, от друга страна развитите западни демокрации, при които този процес е приключил преди много десетилетия, дори векове. Различията между тези две групи общества се представят като различия не на степента на развитост, а на типът обществено устройство, на “избрания вариант” на “модернизация”. И тогава авторитаризмът, полицейщината, терорът спрямо народните маси при “социализма” се изтъкват като резултат на реализирана доктрина, а не като естествени социално политически отношения и явления съпътстващи трансформацията на патриархалното общество.

7. Към концепцията за “другия модел” се придържат интелектуалци с различна политическа ориентация. Р.Арон и Зб.Бжежински са автори с “десни” предпочитания, а Р.Дарендорф е с “леви” нагласи. Причината е, че въпреки, че теорията за “модернизацията” има “дясна” оценъчна натовареност, тази натовареност е значително по-малка, отколкото на останалите теории. Поради което към нея се придържат и автори с “лява” ориентация. Освен това, във възгледите на десните и левите интелектуалци се забелязва с течение на времето еволюция, която доведе до тяхното сближаване. В края на осемдесетте години, възгледите на “десния” З.Бжежински и “левия” Р.Дарендорф, почти не се различават. Сближаване стана, като с течение на времето и левите, и десните интелектуалци постепенно се отказаха от крайно ценностното си отношение към “социализма”. Непосредствено след Октомврийската революция и дълго време след това за левите интелектуалци “социализмът”, в противовест на капитализма беше безусловна ценност. След разкритията на жестокостите на сталинизма, направени на ХХ конгрес на КПСС, абсолютната “ценност” на “социализма” започна да се разколебава. След събитията в Унгария – 1956 г. и Чехословакия – 1968 г., “самоценността” на този тип социално устройство е поставена под силно съмнение от западните леви интелектуалци.

От друга страна десните интелектуалци също с течение на времето се отказват от абсолютно негативното си отношение към “социализма”. През седемдесетте и осемдесетте години постиженията на “социалистическите” страни в социалната сфера не се отричат. Признават се и позитивните резултати в сферата на икономиката. По такъв начин отказа на левите интелектуалци да гледат на “социализма” като “самоценност” и признанието на десните интелектуалци на неговите постижения в икономическата и социалната сфера доведе до сближаване на техните позиции.

 

ПАРАДИГМАТА: “БУРЖОАЗНА РЕВОЛЮЦИЯ, ДЪРЖАВЕН

КАПИТАЛИЗЪМ, ГРУПОВА СОБСТВЕНОСТ”

Същност на държавния капитализъм

 

Каква е същността на октомврийската, деветосептемврийската и останалите революции от този тип?

Във всички страни трансформацията на традиционното общество в капиталистическо е продължителен, многовековен процес. Трансформацията се извършва чрез цяла поредица от революции, първата, от които е основна, а следващите, утвърждаващи капиталистическия начин на производство. Така наречените “социалистически” революции, всъщност са вторични буржоазни революции – революции, утвърждаващи капиталистическия начин на производство. Те са характерни за слаборазвити страни, които са въвлечени в международното разделение на труда с напредналите капиталистически страни. В страните от втория и третия ешалон на капитализма, утвърждаването на капиталистическия начин на производство, става в утежнени в сравнение със страните от първия ешалон на капитализма, условия.   Общото, типичното за тези страни е това, че поради по-късния преход към капиталистическия начин на производство, националният капитал на тези страни се намира в неизгодно положение в международното разделение на труда. Ето защо националните елити в значително по-голяма степен, отколкото при страните от първия ешалон на капитализма, използват силата на държавната власт за провеждане на бърза централизация на националния капитал, като благоприятно условие за неговото натрупване и конкурентоспособност. В значителна част от тях (обхващащи приблизително 1/3 от територията и населението на земната повърхност)  централизацията на капитала става чрез пълна национализация. Радикална фракция на политическия елит, обикновено обединена под знамето на комунистическата идеология, заграбва властта и установява стабилен авторитарен политически режим. Чрез всеобхватна национализация тя става собственик на целия национален капитал и започва активна предприемаческа дейност. С бързи темпове се провежда индустриализация на страната.

Този вариант на утвърждаване на капиталистическият начин на производство се реализира обикновено там, където националната буржоазия е слаба.

Национализацията на целия капитал, на всички средства за производство, позволява много бързо да се решат задачите на генезиса на капитализма. В условията на авторитарен политически режим става бърза експроприация на дребната частна собственост. За да се утвърди капиталистическият начин на производство трябва да бъде разкъсана връзката на непосредствения производител с неговите средства за производство, той трябва да бъде лишен от средства за препитание, да бъде превърнат в наемен работник и по такъв начин, живият труд да бъде подчинен на овеществения в средствата за производство минал труд, на натрупания хилядолетен опит на човечеството. Именно това става в СССР чрез колективизацията.

 

Колективизацията – важен етап в утвърждаването на

        капиталистическия начин на производство в СССР

На втория ден след завземането на властта болшевиките издават “Декрет за земята”, с който целия поземлен фонд се национализира. Одържавяването на основните средства за производство в промишлеността превръща партийно-държавният апарат в крупен собственик. Чрез така наречената “продразверстка” той се опитва веднага да пристъпи към реализиране на една от функциите на собственика – ползването – присвояването на принадения продукт. Но юридически не значи фактически. Фактически собственик на земята в този период са селяните. За да се превърне във фактически собственик на земята, партийно-държавният апарат трябва да стане организатор на производствения процес в селското стопанство. В този момент за това той няма сили. Затова се проваля “военният комунизъм” – защото не може да се реализира едната функция на собствеността – присвояването, без да се реализират другите функции – разпореждането и владеенето. Болшенишката номенклатура е принудена да премине от политиката на реквизиции към продоволствен данък. Преминаването към  “новата икономическа политика” – НЕП, е признаване на фактическото състояние на нещата – селяните са социалният субект, който се разпорежда и владее земята. Което обаче не означава, че апетитът на крупния хищник изчезва.

След като в резултат на “НЕП” икономиката на страната укрепва, през 1929 г. се пристъпва към масова “колективизация”. Болшевишката номенклатура, която по това време вече е изградила своята йерархична структура, която вече е разполагала със силна армия и мощен репресивен апарат, пристъпва към експроприация на земята. Съветска Русия тръгва по пътя на Англия – използване на цялата мощ на репресивния апарат за обезземляване на селяните, за превръщането им от собственици в наемна работна сила, защото новият собственик на едрия капитал вече има силата да го направи.

Експлоатацията в аграрния сектор в Съветския съюз непосредствено след колективизацията на пръв поглед е от докапиталистически тип. Чрез държавния монопол в търговията с потребителски стоки, от една страна, и чрез ниските изкупни цени на селскостопанската продукция – от друга, болшевишката номенклатура поставя селскостопанското население в положение, твърде подобно на крепостничеството. Още повече – миграцията към градовете, въпреки че е извънредно голяма, през цялото време е контролирана от държавата (чрез паспортния режим). В същото време болшевишката номенклатура чрез механизацията и мелиорацията влага капитал в селскостопанското производство. Тя е организатор на производствения процес. Следователно партийно-държавният апарат присвоява принадения продукт не във формата на докапиталистическа рента, както е в съсловните общества, а във формата на печалба от авансирания капитал, което е типично за капиталистическия начин на производство. Въпреки че експлоатацията на аграрния сектор в СССР в периода на колективизацията и след това има черти, характерни за докапиталистическите формации, в най-важната си характеристика – начина на използване на принадения продукт, тя може да се определи като капиталистически тип  експлоатация. Защото принаденият продукт се използва за производствено потребление, а не за лично, както в съсловните общества. В Съветския съюз между промишлеността и аграрния сектор са се репродуцирали отношения, подобни на отношенията: промишлен център – селскостопанска периферия (метрополия – колония), които можем да наблюдаваме при страните от първия ешелон на капитализма. При тях промишленият център осигурява своето господство над селскостопанската периферия не само икономически – чрез по-висока производителност на труда, но и политически. Чрез политическия репресивен апарат той си осигурява възможност да изземва по извъникономически път значителни части от необходимия продукт. В страните, в които побеждават революции от типа на Октомврийската, отношенията от типа център – периферия, се формират вътре в страната. Необходимостта от свръхексплоатация на периферията (в случая на аграрния сектор) в тези страни е по-голяма, отколкото в страните от първия ешелон на капиталистическия начин на производство, тъй като тези страни заемат неблагоприятно положение в международното разделение на труда. За тях извъникономическите методи на експлоатация на аграрния сектор са естествени.

 

Обществена или частна е държавната собственост?

Категорията “обществена” собственост има изцяло идеологически, а не научен характер. Държавната собственост не е обществена собственост по простата причина, че “обществена” собственост по принцип не може да съществува. Собствеността може да бъде само частна.

Подходът както  на официалната комунистическа идеология, така и на пъстрата гама на “антикомунизма” за обуславяне на “обществения” характер на държавната собственост е научно неиздържан. Те постулират тезата за коренно различния характер на “социалистическата” (обществена, общонародна) собственост от капиталистическата частна собственост, от различната обемност на държавната собственост в капиталистическите и “социалистическите” страни. Когато държавната собственост е всеобемаща, или поне доминираща, то тя губи характера си на частна (или групова) собственост и се превръща в обществена собственост. Тази форма на собственост е принципно различна от капиталистическата частна собственост.

Този подход за обяснение характера на собственическите отношения е научно неиздържан. Характерът на собствеността, степента на развитост на собственическите отношения се определят не от обемността на субекта на собствеността, а от характера на отношенията между собственикът на средствата за производство и непосредствения производител. Един е характерът на собствеността в съсловните общества, където непосредственият производител не е собственик на работната си сила и е лично зависим (различна степен на зависимост има в различните цивилизации, в различните епохи, различните слоеве на населението) от привилигированото съсловие – собственик на основното средство за производство – земята. Друг е характерът на собствеността в капиталистическите общества, където непосредственият производител е собственик на работната си сила и е юридически независим от собствениците на капитала. Субектът на собствеността и при двата типа общество може да е индивидуален, или групов. Кой вид собственост преобладава – индивидуалната или груповата, безспорно влияе на спецификата на обществото. Но не определя неговият характер. Характерът на обществото, се определя от отношенията между собственикът на средствата за производство и непосредствения производител. За да се определи характерът на доминиращата при държавния капитализъм държавна собственост, трябва да се установи кой е собственик на средствата за производство и какви са неговите отношения с непосредствения производител – работническата класа.

В поставянето на този въпрос най-напред са отишли авторите от концептуалната схема на “предадената” революция. Те показват, че при държавния капитализъм партийно-държавния апарат експлоатира работническата класа. Затова, според тях държавната собственост формално е обществена, но фактически не е! Проблемът в техните разбирания идва оттук нататък. За тях одържавяването на средствата за производство е акт на тяхното обобществяване, на тяхното социализиране. Тоталното одържавяването превръща автоматично държавната собственост в обществена. Причината тя да не функционира като наистина обществена е в предателството на заграбилата властта фракция – в ССССР сталинската фракция, в Югославия титовата фракция. Защото хората от тези фракции не са истински комунисти. Те са алчни за материални блага. А ако на власт е фракцията на Троцки или Джилас, държавната собственост ще функционира като наистина обществена, защото те са истински комунисти и няма да ограбват народа.

Този начин на мислене е твърде повърхностен и съвършено неверен. Личното потребление на номенклатурата на управляващата комунистическа партия е съвсем второстепенен въпрос в сравнение с въпроса за присвояването на принадения продукт. Тоест, дали по принцип е възможно при държавна собственост да се ликвидира възможността управляващата класа да отчуждава и присвоява принадения продукт, произведен от непосредствените производители. Защото освен за лично потребление, управляващата класа използва принадения продукт и за производствено потребление. И дори при най-голяма скромност на управляващата класа в сферата на личното потребление, тя може да упражнява извънредно висока степен на експлоатация, влагайки преобладаващата част от принадения продукт в сферата на производственото потребление.

Подобно е отношението към държавната собственост и на класическата социалдемокрация.

 

Политиката на международната социалдемокрация за

            “обобществяване” на собствеността

За социалдемокрацията, също както и за болшевизма одържавяването на собствеността, нейната етатизация е акт на обобществяване, акт на нейното социализиране, акт на превръщането и в обществена собственост.

В началото на века под социализация патриархът на класическата социалдемокрация К.Кауцки разбира просто одържавяването на едрите промишлени предприятия. Двадесет години по-късно, той решително отхвърля възгледа за непосредствено организаторската функция на държавата в промишлените предприятия. Освен това, той подчертава наличието на противоречие между работническата класа като консуматор на промишлени стоки и капиталистическата класа като техен производител, и вижда същността на бъдещата “социалистическа” революция в използването на държавната власт за синхронизиране на противоречията между консуматорския и производителския интерес. Но как ?

Първият момент, въпреки всичките уговорки, е етатизацията на средствата за производство. Вторият момент (към който Кауцки се насочва под влияние ва възгледите на Отто Бауер), е като във всеки клон на промишлеността се създадат управителни съвети, съставени от представители на: 1/ работниците, чиновниците и служещите, които работят в този клон; 2/ консуматорите, които се нуждаят от произведенията на този клон; 3/ държавата като представителка на целия народ. Представителите на държавата, ще бъдат посредници и арбитри между двата противоположни интереса – на производителите и консуматорите.

Трудно може да се открие съществена разлика между този път за социализация и пътя, който предлага Ленин – целият стопански организъм е една гигантска фабрика, в която центърът синхронизира интересите на различните икономически звена и насочва инвестициите.

Съветската власт прави точно това, което предлага социалдемокрацията, макар и не в тази форма. Управленските решения за цените, за инвестициите и т.н., се вземат на съвещания на висшата партийна и държавна номенклатура, на които участват представители на предприятията-производители и на предприятията-консуматори. На съвещанията те защищават своите противоположни интереси. За разлика от варианта на социалдемокрацията те не са имали право на глас, но това не променя същността на нещата. Дали ще наречеш държавния орган арбитър на противоположните интереси, както e при социалдемократическия вариант, или той ще е върховен собственик, както е при болшевишкия вариант, това не променя факта, че от него зависи какво решение ще се вземе.

От гледна точка на икономическата организация, няма съществени различия между комунистическите и социалдемократическите възгледи за социализация на производството. Различия съществуват в отношението на комунистическите и социалдемократическите партии към политическия плурализъм. Политическият плурализъм, застъпван от социалдемокрацията, поне на теория, би трябвало да промени начина на синхронизиране на противоположните интереси.

Но тук трябва да бъдат отбелязани няколко неща.

1) Общественият строй, в рамките на който протича социалдемократическият вариант на социализация, е държавен капитализъм, а не социализъм. И не защото във всички държави, в които социалдемокрацията е била или е на власт, продължава да съществува частният бизнес. А защото дори да е етатизирана цялата собственост, това не може да изведе обществото извън границите на капиталистическия начин на производство. Срещу съвкупния наемен работник застава съвкупният капиталист в лицето на държавата, на държавната бюрокрация. Стопанското ръководство на предприятията не е наемен работник на държавата, а е представител, най-нисък етаж на съвкупния собственик на националния капитал.

2) Работниците предпочитат да работят в държавни предприятия, защото в тях: а/ по-лесно прокарват своите искания, по-лесно защитават своите интереси; б/ в държавните предприятия действително има известна деперсонификация на властническите отношения между стопанското ръководство на предприятията и работниците. Властническите ресурси, с които разполага ръководителят, за да изисква дисциплина от работника в едно държавно предприятие, са по-малки, отколкото в частно предприятие.

3)  Неминуемо с течение на времето глобално, в макромащаба на стопанската система намалява ефективността на производството. Това води до промяна на общественото мнение и както стана през осемдесетте години в много страни от Западна Европа, до идване на власт на консервативни партии, които започват да провеждат постепенна приватизация.

Постепенно международната социалдемокрация започна да прилага друга, по-успешна стратегия за социализация на средствата за производство. В скандинавските страни управляващите социалдемократически партии не етатизират собствеността, тъй като смятат, и то с пълно право, че това не може да бъде магистралният път за социализация на собствеността. Притежавайки властта, социалдемократическите партии преразпределят новосъздадената стойност в полза на наемния работник чрез фискалната си политика.

Те въвеждат данъчна система, която: а) осигурява достатъчно средства за силни социални програми; б) не е в ущърб на предприемаческия интерес; в) стимулира частния бизнес да прави капиталовложения за развитието на личностния фактор на производителните сили.

Но и двете стратегии за социализация на средствата за производство – а) чрез етатизация; б) чрез определена фискална политика, ставаха и стават в рамките на капиталистическия начин на производство. Социалната практика показа, че едрата промишленост на стадия на механизация на производството не е материална основа за самоотричане на капиталистическия начин на производство, както са считали Маркс и Енгелс.

 

Кой е собственик на средствата за производство

            при държавната форма на собственост?

По конституция собственик на средствата за производство в България беше българският народ. Напълно липсваха, обаче правови механизми, които да операционализират това негово право на собственост.  Липсваха и политически механизми, тъй като в чл. •1 на Конституцията на НРБ беше записано, че БКП е ръководната партия в България и дори и формално “народа” в качеството си на титуляр на държавната собственост нямаше право да избира кой да владее неговата собственост. Така че народът не е собственик на средствата за производство при държавния капитализъм. Държавната собственост е частна собственост, и по точно колективна собственост. Но на кого?!

В най-общ план, собственик на държавната собственост при държавния капитализъм е партийно-държавният апарат. Или ако използваме въведения от Восленски термин – номенклатурата е собственик на националния капитал.

Когато се опитаме, обаче, да преминем на по-конкретно равнище на анализ – да опишем различните правомощия на различните нива на субекта на собствеността чрез класическия категориален апарат – чрез функциите разпореждане, владеене и ползване, нещата изведнъж много се усложняват. Може ли да се каже, че при държавния капитализъм висшето ниво – централните органи се разпореждат с националния капитал, а нисшето ниво – стопанското ръководство на държавните предприятия са владелци на своите производствени еденици? По първото може да се дискутира, но за второто – владелци, или не са стопанските ръководства, отговорът, според мен, е – категорично не! Какво имам предвид?

За да бъде владелец, да упражнява фактическата власт над вещта (в случая предприятието), стопанското ръководство би трябвало самостоятелно да целеполага своята дейност, централните органи да не се месят в неговата ценова политика, в заплащането на труда, в наемането и освобождаването на работниците, в маркетинга и т.н. Би трябвало стопанското ръководство да бъде самостоятелен субект на икономически отношения. При нас изобщо не беше така. Въпреки, че предприятията формално бяха обособени като държавни юридически лица, те не бяха самостоятелни субекти на икономически отношения. Фактическата власт в предприятието се упражняваше от централните органи на дъжавата. Функциите разпореждане, владеене и ползване имат висока наситеност при централните органи (национално равнище) и почти никаква наситеност на местно равнище.

Възлова роля в колективния собственик играе партийната бюрокрация, партийният апарат. Тя е ядро, субординиращ елемент на колективния собственик, на номенклатурата на управляващата партия. Показателно за това са постоянните провали на опитите да се разграничат управленческите функции между стопанските органи за управление и партийния апарат. В България, от края на шейсетте и началото на седемдесетте години, многократно на високи партийни форуми се подчертава необходимостта от разграничаване и прехвърляне на управленски функции от партийните органи на стопанските органи за управление. Въпреки, че това е постоянно обсъждана тема, въпреки вземаните решения за разграничаване и прехвърляне на управленски функции на стопанските органи за управление, на практика разпореждането, владеенето и ползването на собствеността и през седемдесетте, и през осемдесетте години, остава прерогатив на партийната бюрокрация. Другояче не може и да бъде. Прехвърлянето на функции на практика означава промяна в собственическите отношения, означава че партийната бюрокрация губи характера си на титулярен собственик. Дори без да съзнава рационално тази перспектива, партийният апарат на комунистическите партии има остро и вярно класово чувство, така че в съответствие със своя интерес, въпреки собствените си решения, той изобщо не прехвърля управленски функции на стопанските органи, и продължава да запазва пълния контрол над държавната собственост.

 

Характер на отношенията между собственика на средствата за

производство и непосредствения производител

Типът на собствеността, а оттам и основните характеристики на обществото се  определят от характера на отношенията между собственика на средствата за производство и непосредствения производител.

При държавния капитализъм характерът на отношенията може да се определи с едно изречение – експлоатация на труда на наемен работник. Генезисът на капитализма води до разкъсване на връзката на непосредствения производител с неговите средства на производство, експроприиране на дребната частна собственост и превръщането на непосредствения производител в наемен работник. В Съветския съюз, в процеса на генезиса на капитализма, укрепващата властта си болшевишка номенклатура многократно се опитва да използва извъникономически форми на експлоатация. Но, всичките и опити се провалят. Защото, експроприирайки всички средства за производство и извършвайки индустриализация, с това тя унищожава условията за извъникономическа експлоатация. Срещу класата на колективния капиталист – номенклатурата на болшевишката партия застава класата на наемния работник, който е собственик само на работната си сила. Непосредственият производител не се намира в никаква форма на лична зависимост от управляващата класа. Във всички страни с установен държавен капитализъм има свободно движение на работната сила.

Отношенията между номенклатурата като колективен собственик на средствата за производство и работническата класа могат да бъдат разгледани в две основни посоки:

а)    Като сблъсък на интересите относно делението на новосъздадената стойност на необходима и принадена стойност.

б)    Като сблъсък на интересите за установяване на такива политически и правни отношения, които са в изгода на противоположните страни в изпълнението на различните им роли в общественото разпределение на труда.

Тези отношения могат да се разгледат на три нива – на макро, мезо и микроравнище на обществената система.

1. На макроравнище, това бяха противоречия между държавата и работната сила, взета в нейната цялост.

2.    На мезоравнище, това бяха противоречия между централните държавни органи и отделното предприятие, отделния трудов колектив.

3.    На микроравнище, това бяха противоречията вътре в рамките на трудовия колектив, където стопанското ръководство се явяваше персонифициран собственик – представител на държавата в предприятието.

На макроравнището на икономическата система, номенклатурата защитаваше интересите си относно делението на новосъздадената стойност на необходима и принадена основно:

– чрез цените на стоките от II подразделение;

– чрез тарифните и щатни таблици.

Повишавайки цените на стоките за лично потребление и в същото време блокирайки тарифните и щатните таблици, държавната власт поддържаше такова равнище на стойността на работната сила в рамките на обществото като цяло, което беше в нейна изгода.

Основното средство, чрез което работническата класа защитаваше интересите си, беше  кражбата на работно време. Чрез кражбата на работно време тя не повишаваше стойността на работната си сила, но намаляваше нейното изразходване, което имаше за резултат понижаване на нормата на принадена стойност (степента на експлоатация).

На мезоравнището на икономическата система, противоречията между номенклатурата и работническата класа се проявяваха в две направления:

a) Като противоречия, изразяващи се във фискалните отношения между централните държавни органи и основния трудов колектив;

б) Като противоречия между централните държавни органи и трудовия колектив в етапите на планиране, нормиране и оценка на труда.

На микроравнище противоречията бяха вътре в трудовия колектив. Докато на мезоравнище трудовият колектив се проявяваше като страна на противоречието, като единен социален субект, то на микроравнище той се проявяваше във вътрешната си раздвоеност. Едната страна на противоречието беше стопанското ръководство на предприятието. Другата страна  беше работническата маса. Противоречията между стопанското ръководство и работническата маса, които се проявяваха в планирането, нормирането и оценката на труда, имаха неформален характер. Това бяха задкулисни противоречия. Работническата маса оказваше натиск върху стопанското ръководство чрез неформалните си личностни отношения с него.

Втората страна на противоречията между номенклатурата, като собственик на средствата за производство и работническата класа като непосредствен производител се изразяваше в използването на политиката и правото за защита на класовите интереси на партийно-държавния апарат. Политическите органи се използваха за пресичане на всякакви опити за създаване на синдикални организации на работническата класа, чрез които тя би могла да се бори за повишаване стойността на работната си сила. По същия начин се използваха и правните норми.

В отношенията си с номенклатурата непосредствения производител играе ролята на наемен работник. Собственикът на средствата за производство – партийно-държавният апарат играе ролята на съвкупен капиталист, на предприемач.

 

Присвояване и предприемаческа дейност

За капиталистическия начин на производство е характерно, че съвкупният капиталист присвоява принадения продукт под формата на печалба от авансирания капитал, а не под формата на рента, както е при докапиталистическите общества. Доходите се формират от печалбата и затова стремежът към печалба става водещ мотив на съвкупния капиталист. Не печалбата, обаче, сама по себе си, а печалбата като резултат на рационално организирано производство е характерна за съвкупния капиталист, след като приключи периодът на първоначалното натрупване на капитала. Централна фигура в управляващата класа става фигурата на организатора на производствения процес в промишленото предприятие – фигурата на предприемача.

Двете основни характеристики на предприемачеството – стремежът към печалба и постигането на печалба чрез рационална организация на производствения процес, са същностно присъщи на новата управляваща класа – номенклатурата на комунистическата партия и при държавния капитализъм.

За откритото поставяне на въпроса за печалбата като движещ мотив на предприемаческата дейност на болшевишката номенклатура огромна роля изиграва авторитетът и прагматичността на Сталин. Още през 1941 г., при обсъждане на макета на първия учебник по политическа икономия на “социализма” и по късно, през февруари 1952 г., на среща с група икономисти, във връзка с неговите “Забележки по икономическите въпроси, свързани с ноемврийската дискусия 1951 г.”, той изказва редица тези, чрез които стремежът към печалба се легитимира и всяко предприятие освен другите показатели, започва да изпълнява и план за печалбата. Висшето ръководство на БКП също обръща изключително внимание на въпроса за печалбата в производствената сфера и в сферата на услугите.

Но не просто стремежът към печалба, а получаване на печалба в резултат на рационално организирано производство, е характерно за държавния капитализъм. При държавния капитализъм основната социална функция на номенклатурата на комунистическата партия е да бъде организатор на производствения процес.   В началото на предприемаческата си дейност болшевишкият елит се опитва да прилага доикономически форми на експлоатация. Но безбройните бунтове на селяните, гражданската война, която избухва, принуждават болшевиките да преминат към новата икономическа политика “НЕП”. С нея се слага началото на избистряне и утвърждаване на тяхната идеология и групова психика на предприемач, който получава печалба не в резултат на грабеж, а на регулярно организиран производствен процес. Процесът на съзряване на социално-групово съзнание на колективния предприемач, на създаване на нагласите, навиците и уменията му на организатор на производствения процес е бавен и постепенен процес. Началото му е сложено през април 1918 г., когато Ленин ясно формулира основното в дейността на болшевиките – създаване на ефективна организация на производството чрез всеобща отчетност и контрол; организираност, ред и деловитост при предприемаческата им дейност; насаждане на дисциплина сред работниците и самодисциплина сред колективния предприемач. От тогава, до разпадането на системата на държавния капитализъм в края на осемдесетте години, на всички висши партийни форуми на управляващите комунистически партии – например техните конгреси или пленумите на техните централни комитети, централният въпрос на обсъжданията и решенията са стопанските задачи на партийната номенклатура, проблемите на нейната предприемаческа дейност. На партийните форуми се приемат директиви за стопанска дейност. Директивите не са стратегии за държавно регулиране на икономическите процеси – проблеми, с които се занимава всяка управляваща партия при класическия капитализъм. Директивите са план за действие! Те са план за предприемаческа дейност!

 

Произход на държавния капитализъм – икономически

и политически фактори

 

В тази глава изследвам какви са специфичните икономически и политически условия през ХХ век, които доведоха до по-високата вероятност, преходът от традиционно към капиталистическо общество в повечето слаборазвити страни да се реализира чрез държавен капитализъм?

 

Икономически фактори за възникване и утвърждаване

                  на държавния капитализъм

Две са, най-важните специфични икономически обстоятелства за страните, които през ХХ век реализират прехода от традиционно към капиталистическо общество.

Първото е, че те са слаборазвити страни, които са въвлечени в международното разделение на труда с развитите капиталистически страни.

Второто е, че в средата на ХХ век, СССР, а впоследствие и Съюзът за икономическа взаимопомощ, стават сериозен, алтернативен източник на евтини кредити и друга икономическа помощ за слаборазвитите страни.

Тези две специфични обстоятелства, съчетани с местни национални икономически особености, а също и със сложното преплитане на политически, социално-психически и идеологически фактори водят до това, че част от страните от втория и третия ешалон на капитализма през ХХ век, реализират прехода към капиталистическия начин на производство, чрез пълна централизация на националния капитал. Тоест, чрез установяване на държавен капитализъм.

А. Икономически фактори за установяване на държавен капитализъм в политически независимите страни

Най-напред ще разгледам вътрешните фактори.

За тези страни е характерно, че те не се намират в пряка икономическа зависимост от развитите капиталистически страни. Но, поради по-късния преход от традиционно към капиталистическо общество, националният им капитал се намира в неизгодно положение в международното разделение на труда. Поради ниския си органически състав, поради слабата си производителност на труда, техният национален капитал не е конкурентоспособен в международното разделение на труда. Времевата дистанция в утвърждаването на капиталистическия начин на производство между тези страни и страните от първия и втория ешалон е значителна. Те не са в състояние да преодолеят дистанцията и да се изравнят по производителност на труда със страните от първия и втория ешалон на капитализма.

В рамките на вече съществуващите и бързо развиващи се буржоазни отношения социалното напрежение нараства извънредно бързо и класовата борба добива особено остри форми. В резултат на това, в значителна част от тези страни възниква контраелит, който извършва утвърждаващите капиталистическият начин на производство, революции под идейното знаме на комунизма. В рамките на националния елит възниква фракция, която възползвайки се от слабостта на буржоазията, от неумението и да реши по традиционния начин основните задачи на генезиса на капитализма, от широкото народно недоволство, започва борба за заграбване на целия национален капитал. Избухват революции, чието основното съдържание е по политически път пълна централизация  националния капитал, за да се създадат по-благоприятни условия за неговото натрупване.

Неизгодното положение в международното разделение на труда, водещо до социално напрежение и остри класови сблъсъци, от една страна и примерът на широкото използване от елита на развитите страни  на стратегии, водещи до възникване на държавно-монополистическия капитализъм, са най-важните вътрешните икономически фактори за възникването на държавния капитализъм в политически независимите страни. В тези страни, обикновено ролята на вътрешните икономически фактори за утвърждаване на държавния капитализъм е определяща. Но безспорно значение имат и външни фактори. Позитивно значение има икономическата помощ, която Съветския съюз оказва на повечето от тях. За някои от тези страни – например за Куба, тази икономическа помощ е определяща, за да тръгне тя по пътя на държавния капитализъм.

Много интересна е теорията, която развива Д.Минев и други социолози за “изолационизма” на “социалистическите” страни. Според нея, временното изолиране от системата икономически връзки, изграждащи световната икономика дава възможност на тези изостанали в развитието си, предимно аграрни страни, да проведат бърза индустриализация.

Б. Икономическите фактори за утвърждаването на държавния капитализъм в освободилите се колониални страни

Колониалните страни се намират в пряка икономическа зависимост от метрополиите. Подлагайки колониите на свръхексплоатация, в същото време, метрополията извършва важна цивилизаторска роля. За целите на колониалната си политика, метрополията съдейства за образоването и изкристализирането на местен елит. На определен етап, този елит започва борба за извоюване на политическа независимост от метрополията и за завоюване на контрола над националния капитал. По ред икономически, политически, идеологически, социално-психически и пр. причини, местният елит или поне силни фракции от него, са с негативни нагласи към политиката, ценностите, идеологията, обществените институции и обществените отношения на метрополиите. Често тези фракции попадат под влияние на комунистическата идеология и в колониите се образуват активни, борбени прокомунистически партии. До възникване на държавен капитализъм се стига по два основни пътя.

Първият е, когато в хода на антиколониалната борба,  прокомунистическите партии успеят да добият доминиращо положение в революционното движение. Веднага след завоюването на политическа независимост, или по-късно, те по политически път, централизират целия национален капитал и установяват еднопартийна политическа система. Така създават системата на държавния капитализъм.

Вторият път е, когато прокомунистически фракции в революционното движение или изобщо няма, или ако има, те са твърде слаби, за да завземат властта. Властта се завзема от революционния местен елит. След завземането на властта, националният революционен елит, опирайки се на местната буржоазия, се стреми да развие с бързи темпове икономиката, да осигури условия за развитието на националния капитал, като повече или по-малко ограничава влиянието на международните монополи. Революционният елит се стреми да подобри начина на живот на населението. Но неговите стремежи, са трудно реализируеми, тъй като често местната буржоазия е слаба и не разполага нито с необходимите капитали, нито с необходимият опит, и навици за предприемаческа дейност. В този случай, политическият елит, ядро на който често е местното офицерство, след кратък период от време “избира” така нареченият път на “некапиталистическо развитие”. Политическият елит извършва национализация и се превръща не само в субект на властта, но и на собствеността. Превръща се в съвкупен капиталист, владеещ целия национален капитал.

И в двата случая – когато в хода на национално-освободителни войни властта се завземе от комунистически партии, или когато местният политически или военен елит впоследствие се ориентира към централизация на националния капитал, благоприятно външно икономическо условия за избора на този вариант на модернизация на обществото е наличието на така наречената “световна социалистическа система” – субординираните от Съветския съюз страни, в които държавният капитализъм вече е доминираща форма на обществени отношения. От тях развиващите се страни, и на първо място тези, които се ориентират към централизация на националния капитал, получават кредити на много по-изгодни условия, отколкото от страните от първия ешалон на капитализма. Предоставяните кредити са за развитието на индустрията, енергетиката и т.н. В рамките на световното капиталистическо стопанство, страните от СИВ представляват един сравнително автономен остров, който с икономическата си помощ катализира утвърждаването на държавния капитализъм сред развиващите се, освободили се от колониализма страни.

 

Политически фактори за възникване и утвърждаване

                  на държавния капитализъм

Основната политическа причина, основният политически фактор за завоюването на властта и за трайното господство на комунистическите партии е, че те са крайна радикална партия на извършващия буржоазната революция елит. Властта се завоюва от комунистическите партии, когато тези страни се намират в период на социална промяна, и обикновено в особена политическа ситуация – война срещу външен враг, партизанска война, непрекъснати бунтове и т.н. Неумението на традиционните буржоазни партии да решават проблемите на капиталистическото преустройство по еволюционен път, създава трайни негативни нагласи към тях в общественото съзнание. Обществените симпатии се печелят от радикални партии, отхвърлящи категорично, съществуващите обществени условия и обещаващи използването на крайни средства за решаване на назрелите социални проблеми.

Комунистическите партии са безспорно най-радикалните партии в политическия елит на трансформиращите се общества от третия ешалон на капитализма.

Радикализмът на комунистическите партии се изразява:

1) В техните крайни цели и политическа програма. Крайните цели на комунистическите партии са: а) завладяването на цялата власт, без никакви компромиси и коалиции с други буржоазни партии; б) заграбване на цялото национално богатство. За постигане на тези цели в програмите си те определят за своя социална база най-нисшата класа на обществото – работническата класа.

2) В организационните принципи на партийно строителство. Комунистическите партии се характеризират с много по-силен централизъм в своето партийно строителство. Това им позволява бърза смяна на формите на политическа борба и лесно преминаване от легални към нелегални методи за завоюване на властта.

Благодарение на радикализма на своите крайни цели и организационни принципи, комунистическите партии: а) защитават най-последователно интересите на свързаната с новия, прогресивен капиталистически начин на производство работническа класа. Това им осигурява все по разширяваща се социална база в борбата им за власт; б) Разрешават най-острите, назрели, съдбоносни за социума проблеми. В резултат, на което са на гребена на вълната на социалната промяна; в) Установяват, след завземането на властта, устойчив и продължителен авторитарен политически режим, създават адекватна на достигнатата степен на развитие система на политически отношения.  В своята стратегия комунистическите партии включват насилието като средство за строителството на “светлото” бъдеще. Прилагането на насилие в масов мащаб, в условията на авторитарен режим, е решаващият политически фактор за утвърждаването на държавния капитализъм. Чрез прилагане на масово насилие основните задачи в утвръждаването на капиталистическия начин на производство – разкъсване на връзката на непосредствения производител с неговите средства за производство, експроприацията на дребната собственост и превръщането на масата от населението в наемни работници се решават в кратки срокове.

 

Идеологически и социално-психически фактори за възникване

и утвърждаване на държавния капитализъм

 

Доктрината, която е идейното знаме на комунистическите партии има съществено значение за тяхната победа и за специфичната форма, в която става трансформацията на традиционните общества в капиталистически.

Основните тези, които защитавам са следните:

1. Идеологията на болшевишкия контраелит, създадена от Ленин, въпреки че се позовава на марксизма, в теоретичен план не е негово “творческо” развитие, а е ревизия на марксизма. В същото време, ленинизмът като политическо поведение безспорно носи “духът” на марксизма.

2. Тази идеология кристализира бавно и постепенно. В окончателен вид, като цялостна система, тя е завършена от Сталин след смъртта на Ленин. Бавното и постепенно кристализиране на идеологията дава възможност на болшевишкия контраелит да използва цялата критична мощ на марксизма в борбата за завоюване на властта, без да изпитва морален дискомфорт от ревизията на основните му теоретични положения.

3. Етатизмът и егалитаризмът, въпреки че са отречени от марксизма, са генетически характеристики на комунизма. Те играят изключително голяма роля за изграждането на идеологическата обвивка, чрез която: а) болшевишкият елит завоюва властта; б) маскира, легитимира хишническия си апетит за заграбване на цялото национално богатство.

4. Основната стратегическа идеологема, “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост” е кристализационното ядро на ефективна система от идеологеми и митове, с които управляващата класа манипулира общественото съзнание.

 

Идеологически фактори за възникване и утвърждаване на

            държавния капитализъм – марксизъм и ленинизъм

Заслуга за налагането на възгледа, за Октомврийската революция като “социалистическа”, антибуржоазна революция, за обществения строй в СССР като посткапитализъм и за държавната собственост като е обществена собственост е безспорно на Ленин. Ядро на този възглед, на тази парадигма, е тезата за възможността от победа на “социалистическа” революция в изостанала, слаборазвита, но голяма и намираща се в революционна ситуация страна като Русия.

Тази теза на Ленин е ревизия на марксизма. Маркс и Енгелс разглеждат прехода от капитализъм към посткапитализъм (комунизъм) като световноисторически процес. Капитализмът е саморазвиващ се обществен строй, който довел до гигантско развитие на производителните сили, в резултат на разгръщането и разрешаването на вътрешните си противоречия, ще се самоотрече и ще се превърне в своята противоположност – в комунизъм.

Материалните условия за този преход те виждат в развитието на универсалните производителни сили и на универсалната стокова връзка. Опитите да се въвежда комунизъм, когато липсват материалните предпоставки за това, са обречени на провал. За Маркс и Енгелс победата на “социалистическа” революция в слаборазвита страна е невъзможна, тъй като липсват материалните и социални предпоставки.

Постановката на Ленин за победа на “социалистическа” революция в слаборазвита страна като Русия, няма нищо общо с разбиранията на Маркс и Енгелс. В същото време тази теза и органично свързаната с нея политическа дейност на Ленин категорично носят духът на марксизма.

Във възгледите на Маркс и Енгелс има своеобразна двойнственост. От логиката на тяхната теория следва, че е безсмислено работническата класа в слаборазвити страни да се организира и да се бори за властта. В същото време, те подкрепят всякакъв бунт на работническата класа, въстанията и революциите на народната маса.

Тази двойственост на марксизма много точно е разкрита в книгата на Е.Бернщайн “Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация”. За Берщайн дуализмът пронизва цялото монументално съчинение – “Капиталът”, на Маркс.

Причините за тази двойственост, за тази непоследователност на Маркс и Енгелс, според мен, са емоционални, а не теоретични. Причините за този “дуализъм”, ако използвам израза на Бернщайн, трябва да търсим не в областта на теорията, а в областта на морала. Причините не са “интелектуална грешка”, “недостатък на теорията”, а омразата на Маркс и Енгелс към потисничеството. Маркс и Енгелс разсейват всякакви илюзии на другарите си по партия, че социалдемокрацията има някакви перспективи като партия на работническата класа, в извършващата се буржоазна революция. И в същото време те казват – ние трябва да правим революция. Защо? Защото и двамата се придържат към моралната максима, че “Свещен е бунтът на угнетените, унижените и оскърбените!”. Защото и двамата вярват, че никакво усилие, никакви жертви на потиснатите класи в борбата им за социална справедливост, не са напразни.

В международния политически елит, прегърнал идеите на марксизма, се оформят две течения – социалдемократическо (меншевики в Русия, широки социалисти в България и пр.) и комунистическо (болшевики в Русия, тесни социалисти в България и пр.). Първото течение е вярно на марксовата теория, а второто на революционния дух на марксизма.

Но болшевиките са поставени в парадоксална ситуация. От една страна, те искат да правят революция, а от друга, според тяхната теория “социалистическа” революция в слаборазвита Русия е невъзможна. От тази парадоксална ситуация те излизат благодарение на идеологията, която създава Ленин. Той създава нова “теория” – че светът се намира пред прага на пролетарските революции (които за разлика от буржоазните революции са хуманни, справедливи революции), че в Русия, предстоящата буржоазна революция може да прерасне в пролетарска и с помощта на победилия в развитите страни пролетариат да бъде построено обществото на социалната справедливост – социализмът. Реализирайки след Октомври 1917 г. практически идеологемата си за възможността от прерастване на буржоазната революция в “социалистическа”, Ленин постепенно създава теоретичната парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Създава разбирането и убеждението, че Октомврийската революция е антибуржоазна, социалистическа революция, че възникналото в резултат на нея общество е посткапиталистическо – социалистическо общество и че доминиращата в това общество държавна форма на собственост е обществена собственост. Тази парадигма се превръща в основната стратегическа идеологема на управляващия болшевишки елит.

 

Генезис на основната стратегическа идеологема

Кристализирането на основната стратегическа идеологема на болшевизма е бавен и постепенен процес. Той преминава през различни етапи, свързани с конкретното развитие на политическия живот в Русия, по-късно в Съветска Русия, а също и с различните етапи в развитието на руската социалдемокрация. Всеки от основните етапи, от своя страна, преминава през различни фази. Различните етапи и фази в кристализирането на основната стратегическа идеологема, твърде често са свързани с необходимостта от вземане на решения по съдбоносни социални проблеми и протича в условията на остра фракционна борба. Окончателното кристализиране на основната стратегическа идеологема приключва през пролетта на 1918 г.. Но окончателното и утвърждаване като основна стратегическа идеологема на болшевишкия елит, става близо 10 години след това – когато Троцки е изгонен от СССР, тъй като в този период, нейни основни положения са предметно поле за дискусия в борбата за власт между фракциите на Сталин и Троцки.

Следните периоди имат възлово значение за генезиса на основната стратегическа идеологема и представляват основни етапи в нейното развитие:

А. Периодът на възникване на болшевишката партия – 1901 – 1905 г.

Първият етап в генезиса на  основната стратегическа идеологема е свързан с дейността на Ленин за организиране на боева и дисциплинирана, поставяща си за цел завоюването на пълната власт, социалдемократическа партия. Важна роля през този етап има дейността на Ленин във в.”Искра” и особено статията му “С какво да се почне”, публикувана през май 1901 г. В тази статия Ленин излага план за изграждане на боеспособна социалдемократическа партия. Друг възлов момент е излизането, през март 1902 г., на неговата книга “Какво да се прави?”. В книгата му има две тези, които са кристализационни ядра в изграждането на идеологемата “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Първото е, че руската социалдемокрация трябва да изгради партия, която да е лидер в политическата борба срещу царизма. Втората е, че руският пролетариат може и трябва да се превърне в авангард на международния пролетариат. От първата теза впоследствие се стига да формулирането на целта за завземане на пълната власт. А от втората, до обосноваването на тази цел със спекулацията, че след като авангардът на международния пролетариат (руският пролетариат воден от Болшевишката партия) завземе властта, той ще даде тласък на международната революция. В резултат на което и пролетариатът от развитите страни, ще завземе политическата власт. И тогава държавно организирания западноевропейски пролетариат ще помогне на руският пролетариат да създаде икономическите условия за социализъм.

Б. Периодът на Първата световна война и Февруарската революция.

В предходния период груповото съзнание на болшевиките вече възприема лениновата теза, че ние ще завземем властта в предстоящата буржоазна революция, ще дадем тласък на социалистическите революции в развитите страни и с помощта на победилия в тези страни пролетариат ще извършим социалистическа революция и при нас.

Във втория етап Ленин започва да обработва тяхното съзнание в посока на идеята, че след като завземат властта в буржоазната революция, не е нужно да се чака избухването на “социалистическа” революция в развитите страни, за да се пристъпи към “социалистическа” революция в Русия. Нищо не пречи болшевиките да започнат прерастването на буржоазната революция в “социалистическа”, макар и без помощта на победилия в развитите страни пролетариат. Тази идеологема се ражда от прочутата теза на Ленин за възможността за победа на “социалистическата” революция в отделна страна в резултат на неравномерното развитие на капитализма. За пръв път тази теза се лансира в статията му “За лозунга Европейски съединени щати”, публикувана през 1915 г. По-късно, тезата за неравномерното развитие на капитализма, като предпоставка за победата на “социалистическата” революция в група страни или една отделно взета страна е обстойно “аргументирана” в издадения през 1916 г. труд “Империализмът като най-висок стадий на капитализма”. А в статията си “Военната програма на пролетарската революция”, Ленин преминава към друг, по-краен извод от “закона за неравномерното развитие на капитализма”. През 1915 г. изводът е за възможността от победа на “социалистическата” революция в една или няколко страни. През 1916 г., от същия закон, той прави вече извода за неизбежността от победа на “социалистическата” революция, само в една или няколко страни.

В. Периодът от Февруарската революция до победата на Октомврийската революция.

Когато се завръща в Русия след Февруарската революция, Ленин разработва проектопрограма на болшевишката партия. Задачите в тази програма, са задачи на “социалистическа” революция.

След Октомврийската революция, в условията на изменено, в полза на болшевиките, съотношение на силите, Ленин написва произведенията – “Застрашаващата катастрофа и как да се борим с нея” и “Държавата и революцията”. В тези произведения за пръв път Ленин напуска почвата на хипотетичните предположения и дава формулировки, които, позволяват установяването на властта на Съветите на работническите, войнишките и селските депутати да се разбира като осъществяване на “социалистическа” революция. В първото произведение той ясно определя, че завзелите властта работници и селяни ще правят “грамадни крачки по пътя на социализма”, във второто произведение дава названието и основните характеристики на периода, през който ще се правят тези крачки – това е преходен период от капитализма към социализма.

Г. Периодът от победата на Октомврийската революция до пролетта на 1918 г.

В първите възвания на Съветската власт след Октомврийската революция, думата “социализъм” изобщо липсва. Но в края на декември, в проектотезисите си за Учредителното събрание, Ленин вече нарича Октомврийската революция “социалистическа”. От началото на януари 1918 г., Ленин често нарича Октомврийската революция – “социалистическа”, Съветската власт – “социалистическа” власт, задачите на Октомврийската революция и съветската власт – задачи на победата на “социализма”.

Идеологемата “Социалистическа революция, социализъм, обществена собственост” става ядро на широкоразгърната система от идеологеми на комунизма през XX век. Най-важните нейни особености, за да се превърне тя в идейно знаме на болшинството от утвърждаващите капиталистическия начин на производство, буржоазни революции са етатизмът и егалитаризмът.

 

Етатизъм и егалитаризъм на комунизма – функции на

            основната стратегическа идеологема

А. Етатизъм и егалитаризъм на комунизма

Комунизмът като идейно течение от възникването си и досега съдържа принципите на етатизма и егалитаризма.

Маркс и Енгелс имат негативно отношение към етатизма и егалитаризма на домарксовия комунизъм. В същото време, в техните  разбирания за начина, по който при съществуващи материални предпоставки (едра промишленост, универсални производителни сили и универсално общуване), хората ще подчинят на своята власт размяната, производството и формите на взаимните си отношения има тези, които безспорно са данък на присъщия на комунизма етатизъм и егалитаризъм.

Етатизмът и егалитаризмът на комунизма са изключително изгодни за завземащите властта в слаборазвити страни радикални прокомунистически фракции на политическия елит. Защото в морално мотивирана форма – ние строим най-справедливото общество – те обосновават стремежът му за заграбване на целия национален капитал, а впоследствие за използване на извъникономически форми на експлоатация. Благодарение на тях основната стратегическа идеологема се оказа “идеалното” идейно оръжие на радикалните фракции на политическия елит в слаборазвитите страни в завоюването на властта и утвърждаването на капиталистическия начин на производство.

Б. Функции на основната стратегическа идеологема

1. Спрямо управляващата класа:

– В България основната стратегическа идеологема запълва идейния вакуум след компрометирането на националистическата и либералната идеология след Балканската и Първата световна война. Създава възможност за образуване на нова фракция в управляващата класа (контраелита на БКП), която започна борба за установяване на стабилен авторитарен режим с голяма енергия, морална зареденост и високи идеали.

– Тя създава толкова силно наситено чувство за мисия, че в името на “високите” идеали (а всъщност за заграбване на националния капитал) контраелитът, след като взема властта на 9 септември, няма никакви скрупули при прилагането на масово насилие, в реализирането на основната задача на генезиса на капитализма – разкъсването на връзката на непосредствения производител с неговите средства за производство, експроприация на дребната собственост и превръщането на масата от населението в наемни работници.

– Идеологемата създава толкова силна морална мотивация в комунистическата фракция на управляващата класа, че след 9 септември много дълго време, практически през целия си активен живот, това поколение управленци проявява готовност към себераздаване и висок личен морал. Това играе много голяма роля за успешното развитие на капитализма в България след 9 септември.

2. Спрямо българското гражданство:

– На равнището на всекидневното съзнание основната стратегическа идеологема активира архетипа “черно минало – светло бъдеще”. Тя представя насилието, което търпи българското гражданство в края на XIX и началото на XX в., не като естествен процес, съпътстващ генезиса на капитализма, а като плод на “незнание на истината” – властващите нямат “просветлението” на социалистическата идея, не са посветени, нямат за цел общественото благо и затова са алчни, корумпирани и аморални. Когато ние завземем властта, тъй като притежаваме “откровението”, ние ще построим последното и най-щастливо общество, в което няма да има експлоатация и насилие. Чрез активирането на архетипа “черно минало-светло бъдеще” управляващата класа много сполучливо въздейства върху масовото съзнание, създавайки красиви илюзии и очаквания, и българският народ, общо взето, търпеливо очакваше “светлото” бъдеще.

– Основната идеологема активира и друг основен архетип – на “изкупителната жертва”. По принцип в условията на социален катаклизъм, когато общественото съзнание се намира в състояние на дискомфорт, то иска някой да поеме вината и да се извърши процедурата “очистване от греха”. Чрез основната стратегическа идеологема “Социалистическа революция, социализъм, обществена собственост” комунистическата фракция на управляващата класа персонифицира вината за страданията на българския народ. Виновни са “лошите фашисти”. Народният съд стана процедура на “очистване от греха” и общественото съзнание получи искания духовен катарзис.

 

Социално-психически фактори за възникване и

         утвърждаване на държавния капитализъм

Три са най-важните социално-психически фактори, които водят до възникването и утвърждаването на държавния капитализъм:

1) Ефектът на утопизма и месианство на комунистическата идеология върху социалната психика на народните маси и на контраелита. Утопизмът и месианството не са характеристики само на комунизма. Те са характерни за идеологията на всяка голяма буржоазна революция. Утопизмът и месианството винаги съпътстват големите социални революции (не само буржоазните), доколкото те концентрират, индуцират и насочват в нужната посока натрупаната негативна социална енергия. Без утопични илюзии и без чувството за месианство не е възможно нито мобилизирането на силите за разрушителни действия, нито след това усилията за създаване на ново обществено устройство.

2) Моралното амортизиране в началото и средата на ХХ век на използваните за манипулация на общественото съзнание идеологеми на либерализма:

Първо – след Първата световна война, либерализмът, който е доминираща идеология на управляващите класи, се компрометира, повечето от правителствата, които разпалват унищожителната война са съставени от либерални партии. През 1929 г. избухва световната икономическа криза. Капиталистическият начин на производство, който възниква като символ на рационализма, със своите отрицателни черти – кризи, войни, зверска експлоатация и т.н., разочарова мислещите хора и създава представа, че всъщност е ирационален начин на производство.

Второ –  революционерите, извършващи новата вълна от буржоазни революции през ХХ век, свързват капитализма и буржоазните ценности с потисничеството (отношения метрополия – периферия). Затова те отхвърлят либерализма, като идеология на потисничеството и възприемат идеология, която като ценностна система критикува и отрича капитализма и буржоазните ценностти – комунизма.

3) Специфични за Русия, Китай и др. слаборазвити страни характерологични особености на социалната психика на тяхното население. Уравнителските, егалитарните настроения сред преобладаващото в слаборазвитите страни селско население са традиционни. Ускоряването на социалната диференциация, което започва с развитието на капиталистическия начин на производство, обикновенно създава отрицателни емоции и напрежения в селската среда. Ето защо лозунгите за борба срещу експлоатацията, лозунгите за равенство и социална справедливост намират хранителна почва в социалната психика на народната маса.

Друг съществен социално-психически момент за страните от втория и от третия ешалон на капитализма е, че много от тях – преди всичко страни като Русия, Китай и др. са от така наречения “източен тип”. При тях има вековни, дори хилядолетни традиции на: 1. деспотично управление; 2. държавна собственост върху земята. В резултат, на което населението е със силни етатистки нагласи. Държавният капитализъм е подходящата форма за утвърждаване на капиталистическия начин на производство в тези страни, тъй като: а) болшевишката партия установява стабилен авторитарен политически режим, импониращ на народната маса, много наподобяващ на привичните за нея дореволюционните деспотични режими; б) Формата на собственост отново е държавна, предприемаческата дейност се извършва от колективен собственик, а не от индивидуални собственици, което също е в контекста на привичното за народната маса.

 

Причини за кризата на централизираната

                        икономика

 

Развитието на капиталистическия начин на производство преминава през различни фази. Преходът от една фаза в друга става чрез криза, която обхваща всички страни на социалния живот. Държавният капитализъм е етап в развитието на капиталистическия начин на производство, който още в средата на седемдесетте години изчерпа своите икономически възможности и изпадна в дълбока криза. Въпреки че кризата обхвана всички страни на обществото, тя е преди всичко криза във функционирането на икономиката.

Причините за икономическата криза са многообразни. Две са най-съществени.

 

1. Противоречието между централните органи и стопанската номенклатура. Проблемът за деконцентрация на икономическата власт

Успешната индустриализация проведена през първите три десетилетия след деветосептемврийската революция у нас, доведе до възникването на нов социален слой – стопанската номенклатура. С течение на времето между централните органи и стопанската номенклатура се появявиха множество противоречия, които през втората половина на седемдесетте и през осемдесетте години, изиграха възлова роля за задълбочаване на кризата на нашата икономика. Същността на противоречията между централните органи и стопанската номенклатура беше в искането на стопанската номенклатура за деконцентрация на икономическата власт.

Прехвърлянето на управленски функции върху стопанското ръководство на предприятията е общосоциологическа закономерност на капиталистическия начин на производство. В началните фази на развитието на капиталистическия начин на производство собственикът е и владелец на капитала, т.е. собственикът упражнява фактическата власт над средствата за производство, той е непосредствен организатор на производствения процес. Постепенно обаче, с развитието на банковото дело, на акционерния капитал и борсите, вътре в класата на съвкупния капиталист възниква ново разделение на труда. Капиталът се раздвоява на капитал-собственост и капитал-функция. Собственикът на капитала следи преливането на финансовите потоци, а владеенето, фактическата власт над капитала, се прехвърля върху несобственик, върху предприемач, който става непосредствен организатор на производствения процес. Съответно печалбата се раздвоява на лихва (или дивидент) и предприемачески доход.

В ранните фази на генезиса на държавния капитализъм – периода на индустриализацията, собственикът на националния капитал – партийно-държавният апарат, партийната номенклатура е и владелец на основните средства за производство. Партийно-държавният апарат в своята цялост е организатор на производствения процес, като на стопанското ръководство на предприятията се предоставят най-вече изпълнителски функции, а субект на иновации, предприемач са централните органи. По-късно, когато в основни линии индустриализацията беше приключила, се оказа, че новите форми на разделение на труда не могат да се разгърнат в условията на еднопартийните политически системи.

За да изпълнява новите функции в разделението на труда, да бъде предприемач, субект на иновации, стопанското ръководство на предприятията би трябвало да упражнява фактическата власт за себе си, а не за държавата, да бъде субект на икономически отношения, а не етаж на партийната номенклатура. Това означава стопанското ръководство на предприятията да получава предприемаческата печалба. А за централните органи да остава лихвеният процент. В това именно е проблемът.

Докато партийната номенклатура е и собственик, и владелец, целият принаден продукт се съсредоточава в централните органи. Прехвърлянето на владеенето върху стопанската номенклатура означава раздвояване на принадения продукт и предоставянето на значителна част от него (предприемаческата печалба) на нея. И за разлика от съсловните общества този принаден продукт може да се употреби не потребително, а производително, което по пътя на концентрацията би довело до възникване на чужди, конкуриращи капитали, т.е. прехвърлянето на владеенето върху стопанското ръководство на предприятията неизбежно би довело до дисперсия на националния капитал, до ограничаване на държавната собственост. Възникна остро противоречие относно характера на взаимоотношенията и разпределението на дохода между централните органи и стопанската номенклатура. Възникнаха дисфункции в управленческата система, във властовите отношения между централните органи и стопанската номенклатура. Управляващата класа не изпълняваше ефективно ролята си на организатор на производствения процес.

 

2. Противоречието между съвкупния капиталист и съвкупния работник. Дисфункции във властовите отношения и паричния оборот

Успоредно с разгръщането и задълбочаването на противоречието между централните органи и стопанската номенклатура се развиваше и едно друго противоречие – между номенклатурата на БКП като цяло и работническата класа.

Това противоречие има общосоциологически характер. Във всяко общество съвкупният капиталист се стреми да увеличава дела на принадения продукт за сметка на необходимия. Но, осигурявайки максимално благоприятни условия за набъбването, за концентрацията на капитала, класата на съвкупния капиталист подготвя и условията за срив в това самонарастване, условията за икономическа криза.

Защото увеличаването дела на принадения продукт за сметка на необходимия води до ограничаване на потребителските възможности на масата от населението и до деградация на работната сила, води до дисбаланс на производство и потребление, до дисбаланс на обективния и субективния фактори на производството. Нараства дезорганираността, паразитизмът и аморалността на управляващата класа.

А. Дисфункции във властовите отношения

Присвояването не само принадения, но и части от необходимия продукт от съвкупния капиталист – номенклатурата на БКП води до делегитимация на нейната икономическа власт над работническата класа. Лоялността на работническата класа, признаването от нея на икономическата власт на съвкупния капиталист за легитимна, е налице тогава, когато тя приема, че на дадения исторически етап предоставяното и от управляващата класа ниво на потребление е социално справедливо.

След като приключи генезисът на държавния капитализъм и той се стабилизира като нов тип социално устройство, откритите форми на икономическа борба, а също и на политическа борба на работническата класа стават практически невъзможни. Работническата класа започва да прилага скрити форми на борба в защита на икономическите си интереси, като неуплътняването на работното време, самоотлъчки и пр. По съществена е, обаче, друга форма на борба! А именно натискът, който оказват работниците в предприятията върху стопанското ръководство за по-ниски планове и норми и по-висока оценка на труда.

Висшият етаж на номенклатурата на комунистическата партия, защитавайки общите интереси на управляващата класа на макро и мезоравнище на икономическата система, във все по-голяма степен ощетява интересите на работническата класа – инфлация, високи планове и норми и т.н. Не можейки да реагира на макроравнище на икономическата система, работническата класа реагира на микроравнище. Отхвърляйки легитимността на управляващата класа като цяло, тя е готова да признае легитимността на властта на своето стопанско ръководство, ако то и осигурява социално-справедливото на този етап ниво на потребление. Но поддържането на съществуващото равнище на стойността на работната сила е възможно само, ако стопанското ръководство на предприятието започне да мами висшестоящите управленски нива. И то прави това, тъй като за да изпълнява производствените си задачи трябва да разчита на лоялността на своите работници. Масова практика става надписването на вложения труд. В производствените разходи се калкулира значително по-голям обем от реално вложения труд. Производствената информация, обменяна между различните нива на управление, във все по-голяма степен се “замърсява”. Може да се каже, че колкото в по-висока степен на макро и мезоравнище на икономическата система се ощетяват интересите на работническата класа, толкова в по-голяма степен централните органи губят властовите си ресурси спрямо стопанската номенклатура и се увеличават дисфункциите в управленската верига.

Б. Дисфункции в потреблението и паричния оборот

Една от най-съществените характерни особености на централизираната икономика е дефицитът.  Управляващата класа – номенклатурата на БКП има просто обяснение за дефицита: Причината за незадоволеното потребителско търсене е в прекалено големите доходи на населението. Тези “излишни” пари създават “изкуствено” напрежение на пазара. Проблемът може да се реши като се “приберат” “излишните” пари на населението.

От началото на осемдесетте години управляващата класа започна систематични опити да “прибере” “излишните” пари на българското гражданство. Използваха се два основни метода. Първият се състоеше в постепенното плавно увеличение на цените.

Вторият метод се състоеше в рязко, скокообразно увеличение на цените. През осемдесетте години управляващата класа направи два опита за “шоково” увеличение на цените. Първият опит беше направен през 1980 г. За претекст се използва отвореността на нашата икономика и съответно “необходимостта” цените в България да се изравнят със световните цени. Беше въведена нова система на ценообразуване, при която цените на едро ставаха равни на средните фактически цени на изнасяните стоки на съответните пазари. Тъй като, управляващата класа не успя да се справи с проблемите, свързани със скокообразното увеличаване на цените – оказа се, че прекалено много предприятия трябва да бъдат закрити, самата управляваща класа през 1981 г. се отказа от новата система на ценообразуване. Вторият опит беше направен през 1988 г. От 1 януари започна ценообразуване на основата на международните цени. Но и този опит се провали. Страната вече беше в криза, имиджът на управляващата класа беше много лош, общественото мнение беше силно възбудено и реагираше остро на опитите за скокообразно увеличение на цените. Поради това управляващата класа не се реши да въведе широко новия принцип на ценообразуване и в края на 1989 г. той обхващаше малък обем от продукцията.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години дефицитът става толкова остър проблем, че правителството на А.Луканов въведе талони за основните хранителни стоки, стигна се до режим на водата и електроенергията, на отоплението и т.н.

Тезата за “незаработените” пари, за прекалено “високите” доходи на населението, като причина за дефицита, е невярна.

Темповете на нарастване на доходите на населението не само, че не са по-високи от темповете на нарастване на националния доход, но дори обратно – те са по-ниски. Индексът на националния доход в 1989г. спрямо 1960г. е 487,3%, а на доходите на населението е 328,3%. Така че тезата на стария и на новия политически елит, че при държавния капитализъм доходите на населението значително са превишавали произведената стойностна маса, не е вярна. Това може да се докаже и дедуктивно. В условията на централизирана икономика, като правило цените на стоките се определят на основата на така наречения “разходен” принцип. Тоест, в цената на стоките се включват производствените разходи плюс определен фиксиран процент печалба. Работната заплата е един от най-важните производствени разходи. Всяко увеличение на работната заплата автоматично води до увеличаване цените на стоките. Така че темповете на нарастване на цените на потребителските стоки по принцип не могат да са по-ниски от темповете на нарастване на работните заплати и следователно от доходите на населението.

Причините за дефицита са многообразни. Основните са в разгръщането и задълбочаването на двете разгледани противоречия – между централните органи и стопанската номенклатура и между номенклатурата и работническата класа. Разгръщането и задълбочаването на тези две противоречия доведе до все по ниска ефективност на предприемаческата дейност на управляващата класа. Което от своя страна имаше за резултат:

1. Принадена стойност, чиито паричен израз е печалбата, реално не се създаваше. В цените на стоките, обаче, се калкулираше печалба. Калкулираха се и производствени разходи, в които се включваше фиктивно положен труд. Възникна и все повече се увеличаваше разликата между калкулирания и реално създавания национален доход. Пускаха се парични емисии, зад които не стоеше реално създаден национален доход. Започна постепенно натрупване на диспропорция между паричната маса в обръщение и реалния обем на потребителските стоки.

2. Колкото повече свръхпринаден продукт присвояваше съвкупният капиталист, толкова по-прахоснически се изразходваше новосъздадената стойност. Финансовите потоци се насочваха за производство на средства за производство, а не за производство на предмети за потребление.

3. Паричната маса в населението образуваше значителен кредитен ресурс и се използваше от управляващата класа за капитално строителство. Българското гражданство през осемдесетте години кредитираше управляващата класа и неговите доходи “угасваха” не само в покупките на предмети за потребление, но и в създаваните производствени мощности. Срещу паричната маса, с която разполагаше населението стоше не само сумата на цените на потребителските стоки, но и част от създаваните производствени фондове. Средствата за производство, обаче не се пускаха на пазара. Липсата на пазар на средства за производство не позволяваше паричната маса в населението да бъде “погълната” от наличния стоков фонд и чрез преразпределение на средствата за производство да бъде решен проблемът “дефицит” и да се намалят дисфункциите в потреблението и паричния оборот.

В резултат на икономическата криза в началото на деветдесетте години номенклатурата на БКП се оказа в невъзможност да изплаща вътрешния и външния си дълг. Това показва, че в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години управляващата класа в България беше изпаднала в банкрут, в качеството си на колективен собственик на националния капитал.

 

Банкрутът на номенклатурата на БКП като собственик

                   на националния капитал

През 1990 г. правителството на А.Луканов обяви мораториум върху плащанията по външния дълг. Това е официално признание, че номенклатурата на БКП е банкрутирала като собственик на националния капитал.

Когато един предприемач изпадне във банкрут, то тогава се обявява неговият фалит. Продават се неговите активи и от постъпленията се покриват неговите пасиви – задълженията към неговите кредитори.

Непосредствено след преврата на 10 ноември управляващата класа – номенклатурата на БКП притежаваше основни производствени фондове на стойност около 130 милиарда лева (по първоначална стойност). Остатъчната стойност на тези фондове в края на осемдесетте години надали беше повече от 80 милиарда лева. Управляващата класа притежаваше освен това и кредити, инвестирани в чужди държави. Техният обем към юли 1990г. беше 2 336,7 млн. долара. Но като се има предвид, че повечето от тях са инвестирани в слаборазвити страни (Иран, Ирак, Сирия, Мозамбик, Ангола и пр.), намиращи се също в тежко икономическо положение, очевидно на тези активи не може много да се разчита.

А какви бяха задълженията на номенклатурата на БКП?

1. Към 30 юни 1990 г. външният дълг възлизаше на 10 384, 66 милиона долара.

2. Вътрешният дълг надхвърляше 20 милиарда лева.

3. Освен външния и вътрешния дълг партийната номенклатура дължи на селяните рентата от земята за последните 32 години.

4. Други задължения, които номенклатурата трябва да покрие от имуществото си са за създаване на фондове за социални осигуровки и пенсионен фонд.

В края на осемдесетте години официалният курс на долара беше 2 лв. На “черно” се търгуваше за 8 лв. Очевидно при свободна валутна търговия неговият курс би бил нещо средно между двата – около 5 лв.

Груба сметка на активите и пасивите показва, че при добро желание беше напълно възможно обявяването на фалит (чрез бърза и всеобхватна приватизация), изплащане на вътрешния и външния дълг, изплащане на рентата и създаване на пенсионни и осигурителни фондове.

Но управляващата класа изобщо нямаше намерение да обяви фалит. След 10.11.1989 г. тя създада своя послушна опозиция – нов политически елит, който чрез ценовия шок 1991 г. обезцени задълженията на номенклатурата на БКП към българското гражданство и отложи във времето необходимостта от приватизация. Старият и новият политически елит през деветдесетте години интензивно използваха държавните предприятия като помпа за трупане на личните си капитали.

 

Стратегията и идеологемите на номенклатурата на БКП

                  в условията на криза

Кризата в начина на производство и необходимостта от промяна във властовите отношения вътре в управляващата класа и от демократизация на трудовите отношения се осъзнаваше от централните органи на БКП. От началото на осемдесетте години, централните органи се опитваха да създадат нормативна база за разгръщането и разрешаването на противоречията между тях и стопанската номенклатура и за демократизация на трудовите отношения. Тези опити, обаче, имаха изцяло палиативен характер и по същество не бяха нищо друго, освен облечени в правни норми идеологеми, чрез които централните органи се опитваха да манипулират съзнанието на работническата класа и на стопанската номенклатура.

Пъвата идеологема се наричаше “нов икономически механизъм”. Два бяха основните моменти в неговото съдържание: 1. Поставянето на отношенията между стопанските организации и между тях и другите икономическа агенти на икономическа основа; 2. Развитие на демокрацията в трудовите отношения. Бяха приети редица нормативни документи. Те, обаче, имаха палиативен характер. Нито отношенията между стопанските еденици бяха поставени на икономическа основа, нито се установи демокрация в трудовите отношения.

Другояче не може и да бъде! На практика “новият икономически подход” всъщност беше средство на централните органи за изработване на широка гама от тактически идеологеми, чрез които те се опитваха да манипулират съзнанието на стопанската номенклатура и работническата класа и да създават у тях “изпарилата” се, в резултат на свръхексплоатацията, трудова мотивация. Такива тактически идеологеми бяха за работната заплата като резултативна и остатъчна величина, за превръщане на стопанските организации в самоуправляващи се единици, за предаването на социалистическата собственост за стопанисване и управление на трудовите колективи (постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост), за фирмената организация на труда и пр.

Тактическите идеологеми съдържаха два момента. Първият – създаване на илюзии, че ако работникът или стопанският ръководител работи самоотвержено и всеотдайно, то неговите доходи ще се увеличат съществено. Вторият момент беше заплахата, че в обратния случай – доходите му ще бъдат съществено накърнени. Но самите нормативни документи бяха вътрешно противоречиви. На практика нито доходите се увеличаваха при всеотдаен труд, нито се налагаха сериозни санкции в обратния случай. Затова и въздействието на тези идеологеми беше нищожно.

Последната идеологема, която номенклатурата на БКП създаде, преди да загуби политическата власт беше т. нар. “стабилизационна програма”. А.Луканов в качеството си на министър-председател предложи на първия, свободно избран след 10.11.1989 г., парламент да приеме постановление за скокообразно вдигане на цените на стоките за широко потребление. Обосновката беше, че по такъв начин ще се “стабилизира” икономиката и след това вече, след като предприятията станат печеливши, те могат да бъдат изгодно продавани – тоест може да стартира приватизацията. Тази идеологема, както и останалите, се оказа неефективна.

 

Социалната промяна в България след 10.11.1989 г

 

Същност на социалната промяна

Банкрутът на управляващата класа – номенклатурата на БКП, закономерно доведе до политическия преврат на 10.11.1989 г. Превратът беше неочакван. Но той беше неизбежен. Фактът, че правителството на А.Луканов скоро след преврата обяви мораториум върху плащанията по външния дълг показва, че икономически положението беше съвсем неудържимо.

Ролята на преврата за стартиране на социалната промяна в България е безспорна. Същностна промяна в характера на обществото можеше да стане само след смяна на политическата система. А това стана възможно едва след 10.11.1989 г. Делото на така наречените “перестройчици”, изигра силно позитивна роля за стартирането на назрялата трансформация на нашето общество.

Политическите елити на БСП и СДС лансираха две коренно противоположни по оценката си идеологеми за същността на социалната промяна в България. Според червения политически елит същността на социалната промяна се изразява в “реставрация” на “дивия” капитализъм. Според синия политически елит същността на социалната промяна е във връщането към нормалния тип общество – капитализма. Изминалите 10 години след 10.11.1989 г. опровергаха и едната и другата идеологема.

Беше лансирана и една друга, ценностно неутрална и на пръв поглед твърде парадоксална теза. Според Д.Минев същността на социалната промяна в България е реконцентриране на икономическата власт на елита, която е била загубена в хода на индустриалното развитие.//

Тезата на Д.Минев има силен евристичен заряд.

След 10.11.1989 г., в условията на банкрут на управляващата класа като собственик на националния капитал започна спонтанен процес, от една страна, на дисперсия на едрия централизиран държавно-монополистичен капитал, а от друга, на неговата концентрация и централизация в ръцете основно на превръщащите се в самостоятелни капиталисти представители на номенклатурата на БКП.

Възловият проблем в сферата на икономиката, в условията на банкрут, беше бързото извършване на приватизация, с постъпленията от която да се изплати външния и вътрешния дълг, да се изплати рентата на селяните, да се създадат пенсионни и социално-осигурителни фондове. Това бяха ясните действия, които се изискваха от управляващата класа при условие, че тя действително си поставя за цел преход към “пазарна” икономика, при условие, че тя действително иска да постигне “общото благо”, каквито бяха декларациите и на “червения”, и на “синия” политически елит.

Вместо политика на приватизация, червения и синия политически елит, чрез коалиционното правителство на Д.Попов, стартираха политика на ценовите шокове. Вместо приватизация, дисперсия на едрия централизиран държавно-монополистичен капитал и преход към пазарна икономика, се премина към политика на източване на спестяванията на населението и на оборотния капитал на дребния и средния бизнес чрез поредица от ценови шокове, политика на декапитализация на предприятията, политика на извънредно бързо, чрез използване машината на държавната власт, трупане на личните капитали на управляващата върхушка. Тази стратегия на управляващата класа на практика блокира реформите. Реализира се “плитък” вариант на социалното развитие.

Приватизацията, вместо основно средство за преход към пазарна икономика, се превърна в идеологема на управляващата класа, чрез която тя манипулираше общественото съзнание.

“Приватизацията” и нейното идеологемно поле

Използването на “приватизацията” като идеологема беше особено интензивно през първите три години след началото на социалната промяна.      Открояват се два етапа в използването на приватизацията като идеологема.

През първият етап (1990 г.) идеологемата “приватизация” се използваше като средство за легитимация на политическите аспирации на новия “син” и “червен” политически елит.

През втория етап (1991 – 1992г.) се създаде идеологемното поле на приватизацията и идеологическата люшкалка: касова приватизация – масова приватизация.

А. Приватизацията като средство за легитимация

Идеологемата “приватизация” беше лансирана най-напред от новия син политически елит. Той активно използваше формулата “приватизация”, за да легитимира присъствието си в политическото публично пространство и претенциите си за завземане на властта. “Ние имаме право на власт, тъй като знаем как да изведем българското общество от задънената улица, в която е вкарано от лошите комунисти. Ние ще направим приватизация, ще възстановим частната собственост и ще създадем нормално общество.” Същата идеологема, но в разновидността си “социална приватизация” се използваше за легитимация и от “новите” хора на червения политически елит, групирани около А.Луканов. Чрез нея те се представяха като естествена, органична част от новия политически елит, тъй като “Ето, по най-важния въпрос – трябва ли да се прави приватизация, ние сме на едно мнение със синия елит. Но, от друга страна, ние сме си “червени”, защото ще правим не каква да е приватизация, а социална приватизация.”

Б. Идеологическата люшкалка “касова” – “масова” приватизация”

Пред новия политически елит стоеше много сериозен проблем. От една страна той се легитимираше чрез формулата “приватизация”, а от друга страна изобщо нямаше намерение да прави приватизация, и това можеше да му създаде сериозни проблеми пред общественото мнение и пред собствения му електорат. Този проблем новият политически елит реши чрез изграждането на двуполюсно идеологемно поле и идеологическата люшкалка “касова – масова приватизация”.

Какво означава “идеологическа люшкалка”?

В ситуация, в която единият от политическите елити, поради това, че има мнозинство в парламента и е на власт, е принуден да стартира процеса на приватизация – например, внася законопроект за приватизацията, то другият елит веднага предприема действия по блокиране на приватизацията. Идеологическа люшкалка наричам страстни дискусии, концептуални сблъсъци, остри теоретични обвинения, чрез които двата отряда представяха пред своите електорати действията си по блокиране на приватизацията, действия, дължащи се на техния общ класов интерес, като мотивирани от: 1. Вярност към идеологическата доктрина, 2. Стремеж да се защитят интересите на собствения електорат.

Двата отряда люлееха на идеологическата люшкалка своите избиратели, замайваха ги. Идеологическите дискусии създадоха димна завеса и проблемът “Но защо те не правят приватизация?”, беше скрит зад тази димна завеса.

 

Приватизация или ценови шокове – два модела

                   на трансформация

В момента всички политически сили считат, че икономическото положение на нашата страна е много тежко. Вината за това всяка една търси извън себе си. Но, нито една от политическите сили не вижда причините за сегашното състояние на икономиката в модела на икономическо развитие, което те единодушно възприеха още в началото на промените. Същността на този модел е отказа от бърза и всеобхватна приватизация, чрез която да се покрият задълженията на управляващата класа и възприемането от двата политически елита на стратегията на ценовите шокове.

Първият ценови шок беше нанесен от коалиционното правителство на Д.Попов с Постановление •8 на Министерския съвет за “Либерализация на цените и социална защита на населението”, от 29.01.1991 г. За два месеца цените скочиха около четири пъти. До края на годината по данни на ЦСУ цените скочиха около 6 пъти. Вътрешният дълг на номенклатурата на БКП беше ликвидиран.

Първият ценови шок стартира стратегията на модела на ирационалния капитализъм, ако използвам терминологията на М.Вебер, при който печалбата е резултат не на рационална организация на производството, а на използване на държавната власт за спекулации и грабеж. След първия ценови шок през 1991 г., се установи устойчив тригодишен ритъм на ценовите шокове. Вторият стана през 1994 г., – 2 пъти увеличение, а третият през 1997 г. – отново 6 пъти.

Ценовите шокове са важен елемент на концентрация на индивидуалните капитали на властващия елит. Основен механизъм за концентрацията на техните капитали е изграждането на веригата: частни фирми – държавни предприятия – банки – спестявания на населението. Това е една отлично действаща помпа за изсмукване на спестяванията на населението и на оборотния капитал на дребния и средния бизнес. Банките акумулират спестяванията на населението и оборотния капитал на дребния и средния бизнес. Държавните предприятия теглят огромни кредити от банките, тоест всмукват спестяванията на населението и оборотния капитал на дребния и средния бизнес. Частните фирми на властващия елит изсмукват печалбите на държавните предприятия. Парите на населението и на дребния и средния бизнес стават пари на властващия елит. Времето, необходимо за натрупване и всмукване на паричните средства е около три години. В края на третата година застава въпросът за легитимация на грабежа. Защото парите ги няма в банките. Тогава управляващата класа организира ценовия шок. Чрез него се стопяват задълженията на частните фирми към държавните предприятия, на държавните предприятия към банките и на банките към населението и дребния и средния бизнес.

Важен момент в организирането на ценовия шок е смяната на властта. За да понесе населението спокойно легитимацията на грабежа правителството започва бавно да вдига цените. Контраелита организира “народно недоволство” – започва политическият театър “смяна на властта”. По такъв начин се отклонява вниманието на населението и се предотвратява неговата евентуална съпротива срещу ценовия шок.

 

Сравнителен анализ на ценовите шокове през 1991 г.

                         и 1997 г.

1. По същност, ценовият шок януари – март 1991 г. и януари-март 1997 г. си приличат с това, че и двата са втора фаза на концентрацията на капиталите на управляващата класа.

Различават по проблемите, които решават. Основните измерения на кризата в края на осемдесетте години беше огромна диспропорция между паричната маса и стоковия фонд, и невъзможността да се изплаща външния дълг. Първият ценови шок, от една страна, ликвидирайки проблема с вътрешния дълг даваше нови възможности на управляващата класа да изплаща външния си дълг. От друга страна, чрез ценовия шок, тя реши и проблема с дефицита. При втория ценови шок имаше криза на банковата ликвидност. Основната цел на втория ценови шок беше да се обезценят кредитните задължения на банките към спестителите и по такъв начин да се излезе от тази криза.

2. Обект на двата ценови шока е българското гражданство. Но обектът на втория ценови шок е по-широк. При първия ценови шок обект е дребният спестител. Бизнесът, стопанските субекти не бяха засегнати от ценовия шок, тъй като те бяха кредитополучатели, а не спестители. При втория ценови шок, освен българското гражданство обект, е и дребният, и част от средния бизнес. Неговият оборотен капитал, който, както и спестяванията на населението, беше вложен в банките, също беше източен от управляващата класа.

3. Субект, в широк план и на двата ценови шока, е управляващата класа като цяло. Ако разгледаме, обаче, структурата на управляващата класа през 1991 г. и 1997 г., ще видим съществени различия между субекта на първия и на втория ценови шок. Основните компоненти на управляващата класа, заинтересовани от двата ценови шока са:

а) Икономическите групировки. През 1991 г. икономическите групировки все още имаха малка тежест в икономиката на страната. Техният интерес от ценовия шок не беше толкова на кредитополучател, а на данъчен длъжник. При втория ценови шок положението е обратното. Икономическите групировки имат значителна тежест в икономиката на страната. Те са от основните кредитни длъжници на банките. Въпреки, че интереса им от ценовия шок в качеството им на данъчен длъжник пак е налице, основният им интерес от ценовия шок този път е в качеството им на кредитен длъжник.

б) Банките. Съществено различна е ролята на банките при двата ценови шока. Една от основните причини за ценовия шок през 1997 г., беше кризата на банковата ликвидност, която се прояви по много силен начин през 1996 г. При ценовия шок – 1991 г. подобна причина липсваше, или почти липсваше. Поради това през 1997 г. банките бяха една от основните групи, заинтересовани от ценовият шок, за разлика от 1991 г.

в) Стопанската номенклатура. Относителното място на стопанската номенклатура и ролята и в реализацията на ценовия шок – 1991 г. е многократно по-голямо, отколкото при ценовия шок – 1997 г. Ценовият шок през 1991 г. за нея беше съдбоносно необходим. Възползвайки се от аномията в държавата (резултат преди всичко на ценовия шок), и оперирайки непосредствено с основните производствени фондове, стопанската номенклатура премина към усилена централизация на капитал, използвайки както законови, така и извънзаконови средства.

При втория ценови шок тези два аспекта на пряк интерес на стопанската номенклатура продължават да действат. Но вече не така съдбоносно. За стопанската номенклатура ценовият шок, въпреки че е необходим, не е вече съдбоносен. През 1997 г. тя вече разполага с достатъчно лични капитали. Създала си е достатъчно нови връзки и е натрупала опит за работа в условията на квазипазар.

г) Политическата класа. И през 1991 г. и през 1997 г. политическата класа: 1. е компонент с най-голям интрес от провеждането на ценови шок; 2. играе възлова роля в неговото провеждане. Чрез ценови шок и през 1991 г., и през 1997 г., политическата класа рязко подобри за сметка на българското гражданство възвращаемостта на кредитните задължения на държавните предприятия. По такъв начин тя отложи във времето необходимостта от спешна приватизация. Което, от една страна и гарантира единство на политическата и икономическата власт, а от друга страна, удължи във времето възможностите, имайки контрол върху ресурсите да трупа личен капитал.

4. По механизъм на провеждане, двата ценови шока си приличат по това, че и двата се проведоха чрез смяна на властта. Смяната на властта, стана чрез разиграването на политически театър. При ценовият шок 1991 г. основен актьор беше К.Тренчев и профсъюз “Подкрепа”. През 1997 г. политическият театър, колкото и да е странно, беше режисиран не от върхушката на синия политически елит, а от: 1. Икономическите групировки и на първо място от “Мултигруп”; 2. Синия субелит. Силни актьорски изяви имаше синият субелит в телевизията, в радиото, в “Пирогов” и пр. Изключително голяма, може да се каже главна роля в политическия театър изигра малкият, но сплотен колектив на “Каналето”. Синята върхушка бе принудена от зрител, да се превърне в участник в играта “народен бунт”.

Политическият театър по времето на ценовите шокове беше възможен благодарение на това, че синият и червеният политически елит много ловко използваха предубежденията, стереотипите, нагласите на така наречения твърд син и червен електорат.

 

“Червеният” и “синият” квазиетноси – субстратна

            основа на двуполюсния политически модел

Всички избори през деветдесетте години показват наличието на ядра от червени и сини симпатизанти, които винаги гласуват за “своята” партия, независимо от нейното политическо поведение. Дори когато със своите действия политическата партия силно ощетява интересите на своите привърженици, твърдият електорат запазва своята преданост към нея.

Наличието на твърди електорални ядра е явление присъщо на слаборазвитите страни. Значителна част от избирателите дават своя вот не на партията, която изразява техните класови и групови интереси, а на тази партия, която в техните очи олицетворява тяхната социална идентичност. Политическите симпатии се определят от семейната принадлежност и съответно от фамилното участие в предишните исторически събития.

В България два пъти – на 09.09.1944 и на 10.11.1989 г. в резултат на революционни събития, стана преобръщане на социалната роля на големи групи хора. Преобръщането на социалните роли и смяната на властовите позиции определя коренно различната оценка и съответно електорални предпочитания на двете твърди ядра, на двата квазиетноса към историческите събития. Оценката на историческия период зависи от семейното участие на историческата сцена. Позитивно се оценява периодът, когато поради имуществения си ценз или властови позиции, нашата фамилия е била част от социалния субект, имащ контрол над социалните процеси и над ресурсите; част от социалния субект преобразуващ социалната материя. Отрицателно се оценява периодът, когато фамилията от субект, се превръща в обект на социалното действие, когато спрямо нея се упражнява насилие.     Начинът на мислене, оценъчния подход на двете твърди ядра е един и същ.

Периодите от освобождението от турско робство до “социалистическата” революция и от тогава до 10 ноември 1989 г. са две фази на един и същ процес – процесът на трансформация на традиционното патриархално българско общество в капиталистическо. Но този процес има двойнствена същност. От една страна, процесът на трансформация, при който се разкъсва връзката на непосредствения производител с неговите средства за производство и масата от населението се превръща в наемни работници е свързан с прилагането на широко насилие спрямо народните маси. От друга страна, той води до гигантски ръст на производителните сили и до съществени позитивни изменения в техния начин на живот.

Всяко от двете твърди ядра приема за себе си само едната страна на двойствената същност на генезиса на капитализма. В додеветосептемврийския период синият квазиетнос вижда само тласъка на общественото развитие, резултат от дейността на социалния субект, към който е принадлежала неговата фамилия. Но, не вижда диващината, с която този социален субект е утвърждавал новия начин на производство. Фамилната история съхранява спомена за това, как добре се е живеело (и те – управляващата класа действително добре са си живеели), но не и за глада, мъките и страданията на народа по времето на войните и националните катастрофи.

Червеният квазиетнос, обратно, в първия период вижда само диващината и мизерията, но не и прогреса. А в следдеветосептемврийски период те виждат само високата морална мотивация на активността си при експроприацията на собствеността (строим най-справедливото общество), а на съпътстващото я насилие, беззаконие и гавра с личната съдба на стотици хиляди хора гледат като на “грешки на растежа”.

Твърдосините обратно – в този период виждат само грабежа, униженията и безправието, но не и прогреса, резултат от утвърждаването на държавния капитализъм. Те никога няма да разберат, че “комунистите” направиха това, което те в качеството си на управляваща класа не успяха да направят – дадоха решителен тласък в утвърждаването на капиталистическия начин на производство. В следдеветосептемврийския период синият квазиетнос вижда само насилието и жестокостта, но не и прогреса, а червеният квазиетнос вижда само прогреса, но не и насилието.

Вече десет години червеният и синият политически елити правят всичко възможно за замразяването и съхраняването на тази едностранчивост на световъзприятието. Пътят по който нашата управляваща класа тласна развитието на обществено-политическия живот е безперспективен. Аномията ще продължава и тепърва предстоят дълбоки социални катаклизми.

 

 

ОТГОВОР НА КРИТИЧНИТЕ БЕЛЕЖКИ НА РЕЦЕНЗЕНТИТЕ

 

Най-напред искам да благодаря на рецензентите за задълбочената, сериозна и в същото време доброжелателна критика. Проблемът за същността на обществата с централизиран национален капитал и еднопартийна политическа система е твърде значим. Далеч съм от мисълта, че със своята дисертация давам отговор на многообразните въпроси от неговото проблемно поле. Критичните бележки на рецензентите са едно предизвикателство за мен и стимул за по-нататъшната ми работа по тази проблематика.

Първо искам да изкажа съгласие с бележката на проф.Стефан Дончев и ст.н.с.Духомир Минев, че в първата част на дисертацията в определени моменти проявявам свръхкритичност към изследваните автори. Тази бележка ми беше отправена и при вътрешната защита. Самият аз съзнавах тази своя слабост, но за съжаление в отделни моменти се подавах на емоцията, и действително съм допуснал понякога свръхкритично отношение.

След това искам да отстраня едно недоразумение, свързано с бележката на проф.Николай Генов, че разбирането на българското общество преди Девети септември 1944 г. като докапиталистическо, е неприемлива. Аз действително често използвам израза трансформация на традиционното общество в капиталистическо, говорейки за същността на извършващата се след Девети септември в България трансформация. Използвам този израз за краткост. Но в дисертацията изрично съм посочил, че деветосептемврийската революция е вторична буржоазна революция. Че ролята на основна буржоазна революция в България изигра Руско-Турската освободителна война. Отбелязвам бързото развитие след войната на капиталистическите производствени отношения. Но показвам, че тяхното утвърждаване е спъвано от редица икономически, политически, социално-психически и др. обстоятелства. Може би в стремежа си да опровергая твърде широко разпространеното разбиране за доминирането на капиталистическия начин на производство в България преди деветосептемврийската революция, съм преекспонирал доказателствата за значимият дял в икономиката на натуралното и простото стоково производство. Но това не означава, че подценявам развитието на капиталистическия начин на производство в България преди девети септември.

А сега отговора ми на основните критични бележки. Две са според мен основните насоки на критиката. Първо относно определението ми за буржоазния характер на революциите, второ, относно капиталистическия характер на собственическите отношения.

1. Най-напред, относно критичната бележка на ст.н.с.Д.Минев и проф.Ст.Дончев, че моят подход – материалистическото разбиране на историческия процес, води до подценяване на политическите и др. причини на изследваните явления. Първо, не считам, че материалистическото разбиране на историческия процес по принцип води до пренебрегване на неикономическите фактори на развитието. И в този смисъл не съм съгласен с мнението на проф.Ст.Дончев, че методологически се придържам към икономическия детерминизъм. Второ, още в началото на дисертацията съм отбелязал, че методологията, която използвам се опира на теориите за конфликта и теориите за елита. Мисля, че дисертацията ми е добро доказателство за верността на тезата на Роберт Михелс, че: “Формулата за необходимата замяна на един управляващ слой с друг и извеждания от нея закон за олигархията,…съвсем не отхвърля материалистическото схващане на историята, не го замества, а само го допълва. Няма противоречие между учението, според което историята се състои от една непрекъсната поредица от класови борби, и другото, според което класовите борби приключват със създаването на нова олигархия, която се смесва със старата. Учението за политическата класа не противоречи на марксизма” (Политолог.изсл.,•3,1994 г. стр.276,277) В дисертацията, освен икономическите фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм, аз изследвам още политическите, социално-психическите и идеологическите фактори. Политическите фактори изследвам във втори параграф на 6 глава, стр. 327-355. Разглеждам защо именно комунистическите партии, една от най-радикалните фракции на политическия елит, завоюват властта и установяват продължителен, устойчив авторитарен  политически режим в редица слаборазвити страни, като се спирам по конкретно на завоюването на властта в Русия и България. Търся причините в техните крайни цели и политическа програма, в организационните принципи на партийно строителство и в социалната им база. Така че няма подценяване на политическите фактори за възникване и утвърждаване на държавния капитализъм. Още по обстойно разглеждам идеологическите фактори – в три параграфа, от стр.356 до стр. 401. В 8-ма и 9-та глава, където разглеждам причините за кризата на централизираната икономика и същността на социалната промяна в България след 10.11.1989 г., също обстойно разглеждам ролята на политическите и идеологическите фактори.

2. Ст.н.с.Д.Минев е скептичен към моя подход за определяне характера на революцията в зависимост от характера на последвалата социална промяна. Разбирайки термина “революция” като “насилствено овладяване на политическата власт”, той се съмнява дали “въобще революциите, освен ако не ги схващаме по съвсем друг начин, са в състояние да внасят дълбоки промени в икономико-производствената система”. И съответно не е задължително характера на революцията да съответства на характера на последвалата социална промяна. “Просто революцията може да не е успяла – не е успяла да постигне онова, което се очаква от нея, което е било обявено като нейна цел.”

Аз лично се придържам към по-разпространеното разбиране на категорията революция. Характерът на революцията не се определя от формите на завоюване на властта – те могат да бъдат мирни и насилствени, от своя страна насилствените могат да бъдат въстание, преврат, партизанска война и т.н. Но далеч не всяко насилствено завземане на политическата власт води до революция. За революция може да се говори, само ако фракцията, завзела властта (впрочем може да е завзела властта по мирен път), чрез дейността си доведе до сериозни, дълбоки изменения в обществените отношения, на първо место естествено в производствените отношения, доведе до съществени промени в социалната тъкан, в социално-класовата структура на обществото. Ако липсват тези промени, насилственото завземане на властта не е революция. Не може насилственото завземане на властта да има един характер – комунистите завземат властта, значи те правят “социалистическа революция”, но възниква държавен капитализъм, защото те не са постигнали целите си, както смята Д.Минев. Комунистическата фракция на политическия елит безспорно има самосъзнание, че прави “социалистическа” революция. Но Маркс много добре е казал, че както за една личност не може да се съди по нейното самосъзнание, така и за характера на една епоха на революциони промени не може да се съди по самосъзнанието на нейните съвременници. Впрочем, комунистическите фракции на политическия елит постигат целите си в повечето страни, където завоюват властта. Те успешно реализират своята програма – централизират собствеността и установяват еднопартийна политическа система. Друг е въпросът, че не постигат “идеалите” си за социална справедливост. Не може и да е другояче, тъй като централизацията на националния капитал води до раждането на държавен капитализъм, а не до посткапитализъм, което е практически невъзможно. А държавния капитализъм съвсем не е последното “най-справедливо” общество, и си носи плюсовете и минусите на капитализма.

3. Рецензентите ми обръщат внимание върху факта, че буржоазните революции отварят път за закрепване и развитие на граждански и политически права. А при така наречените “социалистически” революции не е така. С този проблем свързват и тезата за свободното движение на работната сила, като твърдят, че такова при държавния капитализъм няма. Първо, трябва да се прави разграничаване на фазата на конституиране на държавния капитализъм, от следващата фаза на неговото функциониране като относително устойчива социална система. В първата фаза, несъмнено управляващата класа ограничава гражданските и политическите права на населението и използва извъникономически средства за принуда към труд. Но мисля, че в дисертацията добре съм показал, че това е естествено за генезиса на капитализма и е характерно и за страните от първия ешалон – дал съм примера с робството в САЩ. В тази фаза гражданските и политическите права на населението са ограничени и най-често се установяват авторитарни политически режими. Процеса на индустриализация, обаче, влиза в противоречие с използването на извъникономическа принуда към труд. Демократичните форми на управление и свободното движение на работната сила са неминуемо следствие от индустриализацията. В България, за разлика от СССР, през целия период на държавния капитализъм имаше свободно движение на работната сила. Работниците не само че бяха свободни, но който се е занимавал с индустриална социология знае, че чрез заплахата от напускане, те реално можеха да въздействат върху ръководството на предприятията. Друг е въпросът, че управляващата класа, при възможност се опитваше да използва и извъникономически форми на принуда. Като например жителството в София и някои други големи градове. В дисертацията съм дал примера със скандалното решение в края на осемдесетте години да не се позволява на жителите на Русе да си сменят местоживеенето. Това, обаче, като цяло не отрича факта на свободното движение на работната сила. Няма да коментирам примера, който дава Д.Минев с голямата емиграция от Англия, тъй като това е проблем от съвсем друг характер – свързан е с нейната колонизаторска политика, а ние дори и в момента можем да видим, че междудържавното “свободно” движение на работна сила е твърде проблематично дори и за най-развитите страни. Как стои въпросът с гражданските и политическите права? В периода на индустриализация, авторитарната политическа система, ограничаваща гражданските и политическите права създаваше благоприятни условия за бързото самонарастване на едрия централизиран държавно-монополистичен национален капитал. Но в средата на седемдесетте години страната ни беше вече индустриализирана. И авторитарната политическа система започна да пречи на развитието на икономическите отношения. От благоприятно условие, тя се превърна в пречка за развитието на обществото. Това закономерно доведе до банкрута на номенклатурата на БКП като собственик на националния капитал и чрез “революция отгоре” до смяна на политическата система. Държавния капитализъм изчерпа възможностите си и се премина към следващата фаза в развитието на капиталистическия начин на производство. Преминаването от авторитарна към демократична политическа система, което е характерно за всички страни в които се утвърди капиталистическия начин на производство се извърши и при страните с държавен капитализъм.

4.    Ст.н.с.Д.Минев счита, че е трябвало да представя и други, освен на Джилас интерпретации, за реалния “социализъм” като държавен капитализъм, и да очертая различията между моята интерпретация и тях. Първо, факт е, че Джилас поставя въпроса, е ли “социализма” държавен капитализъм. Неговият отговор, обаче е отрицателен. Той не счита, че “социализма” е държавен капитализъм. Мисля, че в дисертацията добре съм показал неубедителността на неговата аргументация. Второ, в главата за теориите за “предадената революция”, се спирам на тезите на неотроцкистите Тони Клифт, Макс Шахман и Чарлз Бетълхайм Маоист. Отбелязвам, че те отиват по-нататък от Лев Троцки. Отбелязвам, че преодоляват редица противоречия и слабости на троцкизма и ерозират, подравят теоретичната парадигма “социалистическа революция, социализъм, обществена собственост”. Отбелязвам значимия принос на Т.Клифт с неговата теза за бюрокрацията като управляваща класа – собственик на средствата за производство и пр. В същото време, обаче показвам, че все пак те не излизат от рамките на лениновата парадигма. За тях Сталин, или Хрушчов, или Брежнев, извършват предателство към “социалистическата” революция, създавайки възможности за “възстановяване” на капитализма. Правейки значителна крачка към нейното преодоляване, те все пак остават в границите на лениновата парадигма. Разбира се, Д.Минев е напълно прав да поставя въпроса, не е ли било нужно да се разгледат и др. автори. Несъмнено би било по-добре. Но дисертацията ми по обем е доста голяма. В следващата си работа ще анализирам възгледите на Иозеф Шумпетер. Този автор, е може би пропуска на моята дисертация.

5. И тримата рецензенти обръщат внимание върху централното място, което заема в дисертацията анализа на категорията “собственост”. Според Д.Минев, това не е в духа на автентичния марксизъм, тъй като в изследванията на Маркс основна категория е категорията капитал, а не собственост. Считам, че тук има едно недоразумение. При Маркс капитал е основна категория в неговия политикономически анализ. Но мойта дисертация е социологическа. За проблемите, които изследвам, централна е категорията “собственост”. Така че, не считам, че съм отстъпил от метода на теорията за конфликта, акцентирайки върху категорията “собственост”.

Проф.Н.Генов, счита, че мойта теза за номенклатурата като собственик на националния капитал не е вярна, тъй като “… никога и никъда в Източна Европа такава частна собственост върху средствата за производство не е регламентирана правно чрез наследяване.” Той счита, че аналогията, която правя в този аспект с източните деспотии е неуместна, защото социалната организация на тези деспотии не се включва в типовите характеристики на капитализма. Аргументът за липсата на правно регламентирани механизми на наследяване е сериозен. Не считам, че в дисертацията съм дал окончателен и безспорен отговор на този въпрос. Това е проблем, който се надявам тепърва ще привлича изследователското внимание. Но на този етап, според мен, аналогията със съсловните източни общества е уместна. Защото се отнася не за качествените характеристики на капиталистическите общества, а за начина на създаване на йерархични отношения и репродуциране на властови отношения в управляващата класа, основаващи се на два вида собственост – индивидуална или групова. Тези два вида собственост съществуват както при съсловните общества, така и при капиталистическите. Така че аналогията, въпреки че е “слаб” метод на изследване, все пак не е излишна и все пак дава насока за по-нататъшни изследвания.

Проф. Генов изтъква и друг аргумент против моето разбиране за номенклатурата като собственик на националния капитал – че рационалното калкулиране на печалбата с отчитане на сравнително пълния набор от фактори стана реалност в Източна Европа едва през седемдесетте и осемдесетте години. Считам, че това е аргумент не против, а в полза на моята теза, тъй като аз многократно подчертавам, че в първият период на генезиса на държавния капитализъм номенклатурата има възможности да присвоява принадения продукт използвайки и извъникономически форми на принуда. Но тя използва принадения продукт основно за производствено потребление, а не за лично потребление, и това е силен аргумент, че тя играе ролята на съвкупен капиталист, а не е привилигировано съсловие. Дължа да отбележа и че още Сталин поставя въпроса за преследване на печалба, като важен мотив в производствената дейност на болшевишката номенклатура.

6. Напълно съм съгласен с тезата на проф.Генов за сходствата на развитието на държавния капитализъм в Южна Корея, с развитието на обществата в Източна Европа. И в същото време за принципните различия между тези два вида общества. Но не и с извода, че сходствата и различията не дават основание източноевропейските общества да се разглеждат като държавен капитализъм. Според мен, тезата на проф.Генов, води до обратния извод – това са два различни вида държавен капитализъм. Но родовата характеристика е държавен капитализъм. Сравнителните изследвания върху видовите отлики, според мен е перспективна насока.

Накрая искам да изкажа благодарности на много хора, които бяха съпричастни към мойте усилия, резултат на който е тази дисертация. Най-напред благодаря на семейството си. След това специална благодарност на проф.Стоян Михайлов. Продължителните ни разговори и спорове по време на екскурзиите в Рила и Родопите бяха силен стимул за мен. (В спора се ражда истината!) Благодаря на официалните си рецензенти – проф.Н.Генов, проф.Ст.Дончев и ст.н.с.Д.Минев. Благодаря и на проф.Кирил Геров, който ми беше вътрешен рецензент. Благодаря на цялата секция “Социология на организациите и социология на политиката”. Колегите от секцията бяха много добронамерени и доброжелателни към мен. В същото време техните критични бележки на двете вътрешни обсъждания добринесоха извънредно много за подобряване качеството на дисертацията. Благодаря на проф. Г.Фотев, който в качеството си на директор на Института по социология съдействаще през цялото време за благополучното решаване на разнообразните проблеми за стигането на тази дисертация до защита. Искам да подчертая, че за мен е чест, че съм представен за защита от най-силното и авторитетно институционално звено по социология в България – Института по социология. Благодаря на всички колеги, които присъстват на защитата.