Сборник „Златен фонд на българската наука“
ПРОФ. Д.ИК.Н. СТАТИ СТАТЕВ:
ОГРОМНО Е ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
ДА СИ ПРЪВ СРЕД РАВНИ
Проф. д.ик.н. Стати Статев е ректор на Университета за национално и световно стопанство и заместник-председател на Съвета на ректорите на висшите училища в България. Ръководител на катедра „Икономикс”. В периода 2003-2011 г. той е първи заместник-ректор на УНСС, а в периода 1999-2003 г. декан на Общоикономическия факултет. През 1984-1985 г. специализира в Московския държавен университет „М. Ломоносов“, през 1989-1990 г. е Фулбрайтов стипендиант-изследовател в Бостънския университет, където като гост-професор води летен и редовен курс по източноевропейски икономики. Бил е консултант на Световната банка, ръководител и участник в много национални и международни научноизследователски проекти, член е на Изпълнителния съвет на Централноевропейската инициатива за междууниверситетски връзки. Има над сто и седемдесет научни публикации на български, руски, английски, сръбски, полски, гръцки и албански език. Втори мандат е член на Управителния съвет на Българската народна банка.
Гл. ас. д-р Елена Игнатова: Проф. Статев, искам да Ви помоля да разкажете за Вашия жизнен път и за условията, в които сте се формирали, от една страна като личност и като човек, а от друга – като професионалист. Кои са основните добродетели и ценности, в духа на които сте възпитан и които оказват влияние и до днес върху Вашия характер и поведение?
Проф. д.ик.н. Стати Статев: Роден съм в средата на миналия век в Бургас, когато той беше малко рибарско градче със здрави патриархални традиции и буден дух. Възпита ме основно моят прадядо, който живя над сто години. Достолепен царски офицер, сладкодумен разказвач, знаеше перфектно гръцки и турски. Мечтата му беше да стана офицер, защото в неговите представи това беше най-високата социална и професионална позиция. Повтаряше ми, че „морето храни”, но „сух риба не яде”. Оттогава досега, винаги когато ме питат на колко години съм се научил да плувам, отговарям: откакто се помня.
Добродетелите, в които съм възпитан – прямота, честност, скромност, искреност, трудолюбие – изповядваха и дядо ми, и баща ми. И двамата, калени в суровите морски условия, ме „заразиха“ с личния си пример, който следвам до днес. Любовта и страстта към морето, които също наследих от тях, ще нося в сърцето си цял живот.
Е. Игнатова: Вие сте Ректор на УНСС, същевременно сте учен и преподавател. Бихте ли казали трудно ли се съчетават качествата на учения и на мениджъра, и съответно – на учения и на преподавателя?
Проф. Ст. Статев: Управлението на сложна структура, каквато е университетът, изисква мениджърски и икономически знания, детайлно познаване на академичната „кухня“. И човещина, готовност и търпение да изслушаш всеки, да проявиш съпричастност, да имаш съзнание за дълг, чест, достойнство, да уважаваш традициите. Познавам всички колеги, с много от тях сме състуденти. Откакто съм на ръководна позиция спазвам принципа „Пръв сред равни“, защото никога не забравям, че съм един от шестстотинте учени на щат и близо трите хиляди хонорувани преподаватели в УНСС. Като на пръв сред равни те ми дадоха доверието си, натовариха ме да управлявам университета и да организирам усилията на голямото ни академично семейство, насочени към неговото развитие и просперитет.
Човек е декан или ректор за определен мандат, но главното е, че е учен и преподавател. Проблем при съвместяването на учения и мениджъра е липсата на време. Ако денонощието имаше 48 часа, 24 часа щях да бъда преподавател и учен, а другите 24 часа – ректор. За съжаление това е невъзможно.
Не ми остава време за научни изследвания, но най-вече ми липсва контактът със студентите. И макар като ректор да съм освободен от учебни занятия, продължавам да водя магистърски програми, защото не мога да си представя живота без общуването с моите студенти, без да им кажа какво мисля за състоянието на науката в моите професионални области – макроикономика и макрофинанси. Работата с тях е невероятно предизвикателство и обмен на идеи. Винаги съм казвал, че не е ясно кой се обогатява повече в този случай – аз, когато обсъждам с тях последните изследвания, които правя, или те със своите въпроси и търсения, които ми откриват нови хоризонти за мислене и изследвания.
Е. Игнатова: Тежка задача, наистина. Ако трябва с няколко думи да характеризирате научния си и професионален път, кои свои етапи в него и постижения считате за най-важни. Като ректор на Университета, кои Ваши инициативи може да кажете, че са Вашият най-голям принос както към самия университет, така и към образованието в България?
Проф. Ст. Статев: Завърших основно образование в родния Бургас и влязох в Английската гимназия. За постигнати високи резултати в областта на математиката след две години бях поканен в Националната математическа гимназия, която завърших с отличие (1971-1974 г.). През 1974-1976 г. бях на редовна военна служба в Националната школа за запасни офицери в гр. Плевен, където завърших с пълно отличие и получих офицерско звание. В периода 1976-1980 г. се дипломирах с пълно отличие в специалността „Политическа икономия” в УНСС и от есента на 1980 г. започнах работа като редовен асистент към едноименната катедра.
Първият сериозен етап в моето научно развитие са заниманията ми с математиката и завършването на пълния курс по математика във Факултета по математика и механика на Софийския университет (1981-1984 г.). Получих системна представа как всички възможности, които дава тази стилизирана човешка философия – математиката, могат да бъдат използвани при изследването на икономическите явления и процеси. Веднага след това специализирах в Московския държавен университет „М. Ломоносов“ (1984-1985 г.), където се запознах с една от световните икономически школи. Напреднах в разработването и почти завърших кандидатската си дисертация, която защитих в България.
Следващият етап в развитието ми беше запознаването с т.нар. тогава западна наука като Фулбрайтов стипендиант-изследовател в Бостънския университет (1989-1990 г.). Бостън е авторитетен научен и университетски център с над петдесет университета, които започват със знаменития триъгълник Boston University (BU), Harvard University (HU) и Massachusetts Institute of Technology (MIT) – едно невероятно стълпотворение, което кореспондира с университетите на другия бряг – в Лос Анджелис и Сан Франциско. Беше напрегнато, но ползотворно време. Още повече, че тогава настъпиха промените в Източна Европа. За добро или лошо пропуснах тяхното начало, но се оказах един от малкото икономисти от Източна Европа по това време в САЩ и нямаше как да откажа на колегите да се заема и с преподавателска работа. От 2 януари 1990 г. започнах да чета редовен магистърски курс по Eastern European Economics, който предизвика голям интерес, защото американците не познаваха Източна Европа, да не говорим за България – бъркаха я с Боливия и нямаха представа дори къде се намира. Запознах се с цяла плеяда световноизвестни икономисти, с които имах честта да работя: Евсей Домар, Уолт Уитмън Ростоу, Янош Корнай, Станислав Гомулка, Лари Котликоф и др.
След това започна и работата ми със Световната банка. По това време България и Румъния заявиха желанието си да станат нейни членове и имаше конкурс за разработка на тема „Състоянието на България и перспективите за нейното развитие”. Участвах, спечелих го и станах първият българин – консултант на Световната банка. През 1990 г. бях официален член на първата делегация на Световната банка в България. Всичко това ми даде богати възможности за отваряне на моя кръгозор и за добиване на представа не само за американската наука, но и за практическата работа на световните институции, по-специално на Световната банка и на Международния валутен фонд.
През 1990 г. бях изправен пред дилемата да остана в САЩ (имах две предложения за работа – от Световната банка и от Бостънския университет) или да се върна в България. Доста мислих и в крайна сметка предпочетох да продължа академичната си кариера в родината. Никога не съм съжалявал за решението си. Камъкът си тежи на мястото – тогава и другите те уважават и ценят повече. През същата година станах доцент в УНСС и за една година преминах през половината академична йерархия: ръководител на катедра, заместник-декан и декан. На 35 години бях най-младият доцент и най-младият декан.
Е. Игнатова: Какво бихте ни разказали за Вашите инициативи?
Проф. Ст. Статев: Изпитвам удовлетворение от научните си достижения. Ще спомена някои от тях. Голямо предизвикателство беше преобръщането на цялата парадигма от марксистка политическа икономия като основа на икономическата теория, към икономикс – съвременната икономическа теория, стилизираната кейнсианска парадигма. Написах „Основи на макроикономическата теория и макроикономика”. Целта ми беше популяризирането на тези конструкции, чието начало поставя Пол Самуелсън в края на 30-те години в САЩ – първият вариант на тази система от знания, която сега наричаме икономикс или базисна икономическа теория.
Трудността идваше от необходимостта тя да се преведе на научен език (а не просто от английски на български), да се вкара в нашата социална реалност, да може да бъде възприета от нашите студенти, родени и социализирани тук. Тоест, да бъде пренаписана през нашите ценности, през нашата макростатистика. Отне ми доста време. Неблагодарна работа, защото писането на учебник в България не се счита за нещо престижно. В моя случай ставаше дума за учебник, в който представяш собствените си разбирания, а не от два-три източника да направиш един. Това е много по-трудна задача, отколкото писането на монография или статия, където строго научно пишеш за тесен кръг познавачи. Но когато го правиш за хора, на които предстои да навлизат в проблематиката и искаш да ги накараш да я заобичат, да я почувстват, това е много отговорна задача. На тази основа последва и предизвикателството за разработването на курсовете по „Макроикономически анализи” и „Приложна макроикономика”, съответно за бакавърско и магистърско равнище.
Друго изследователско изпитание беше голямата докторска дисертация, която залегна в основата на книгата ми „Финансово развитие и икономически растеж”. Посветена е на световноизвестния проблем “finance-growth nexus”. Имаме много добри изследвания и анализи отделно за реалната икономика, и отделно за финансовата област – дори още по-сегментирани, т.е. отделно за банките, отделно за борсите, отделно за небанковите финансови институции, за застрахователни посредници, за пенсионни фондове и т.н. Но малко е изследван въпросът какво се случва между реалната икономика и финансовата сфера, какво е тяхното взаимодействие. Обичайно се предполага, че банките финансират реалната икономика, но дали е така, как се случва и кои са научните проблеми, свързани с това? Проблематиката е комплицирана, защото и двете сфери са сложни за анализ, а когато трябва да се изследват в тяхната взаимовръзка, променливите стават безкрайно много. Затова моделирането на взаимодействието между финансовата система и реалната икономика е тежка и отговорна изследователска задача.
Създадох модел, с който да се изследва това взаимодействие в една отделно взета страна. До момента бяха правени опити за анализи с панелни модели на базата на информацията от Световната банка за 140, а по-късно за 162 страни, но предизвикателството беше да се види как се случва това в една страна. Направих теоретичен модел за България и се получиха много интересни резултати. Почувствах се като Пушкин, когото негов приятел го вижда в кафенето да плаче и го пита: „Защо плачеш?”. Пушкин отговаря: „Татяна умря”. „Кога умря?” „В края на трета глава”. Пушкин въобще не очаквал, че ще умре. И аз не очаквах, че ще получа такъв резултат от изследването.
Оказа се, че до средата на 1997 г., когато се говореше, че имаме реално функционираща пазарна икономика, пазарните проекции ги няма в икономиката. А когато въведохме паричния съвет от 1 юли 1997 г., само след няколко години икономиката започна да се държи пазарно. На пръв поглед това е учудващ резултат, защото нашата икономика е дизайнирана да не бъде оставена да се развива свободно, тъй като се намесват неикономически фактори – политически, управленски, патерналната роля на държавата, които пречат. А когато е в регулации, (в случая паричният съвет), тя започва да се държи като пазарна икономика.
Има много конкретни резултати – примерно, че основно сигналите идват от реалната икономика към финансовата система, а не обратното, тоест финансовата стабилност сама по себе си не може да предизвика растеж. Може да имаме прекрасна финансова стабилност и да сме макростабилни, но микронещастни, защото финансовата стабилност не храни. Тя създава комфорт на управлението, но сама по себе си не може да генерира растеж. Нужни са и други усилия, за да се превърне в основен фактор и да промотира икономически растеж.
Когато станаха промените през 1989 г., си спомних моя стара идея, родена през студентските ми години – какво се случва във времето, което наричахме реален социализъм. В едно тефтерче съм написал: „1992 г. – България или Румъния?”. Оказа се, че има дванадесетгодишен цикъл на политически събития в т. нар. социалистически лагер: 1944 г., 1956 г., 1968 г., 1980 г. и следователно, през 1992 г. трябваше нещо да се случи. Моите търсения бяха насочени към аргументирането на този социално-икономически цикъл. Обичам предизвикателствата, идеите, търсенията на солидни аргументи за тяхното обосноваване – това е и мое изследователско кредо.
Университетът за национално и световно стопанство има специално място в моя живот. През 1976 г. бях студент в първия випуск, който влезе в сегашната сграда на университета. Оттогава, където и да съм бил, каквото и да съм правил, каквито и ангажименти да съм имал в България или чужбина, винаги в ума и сърцето ми е бил УНСС. Цялата ми житейска и професионална съдба е свързана с УНСС. Събира се в една дума: кауза, ако искате и сантимент.
Едно от нещата, за които бях убеден, че трябва да станат, беше разкриването на обучение на английски език. Започна преди седем години, когато бях първи заместник-ректор и пряко отговарях за учебната дейност. Подтикът беше интересен: разхождах се из интернет, търсех някаква професионална информация и попаднах на една частна организация – World Educational Services. В нейния сайт беше публикуван списък на 67 страни, в които има курсове и специалности на английски език. Последната беше Того. България я нямаше. След една година разкрихме първите две специалности: Economics и International Economic Relations, а след още една година нови три: Finance and Accountancy, Business Informatics and Communications и Marketing and Strategic Planning. Направихме поток от двеста студенти с пет специалности по четиридесет студенти, в които преподаването е изцяло на английски – четири години, от първия до последния курс. Вече имаме десет – още един поток с още пет специалности: Environmental Economics, Intellectual Property and Business, Business Economics, Administration and Management и Economics of Tourism. В момента имаме четиристотин студенти: в два потока по двеста човека по пет специалности, общо десет, които учат само на английски език.
Десетте бакалавърски програми на английски език са естествената среда за привличане на чуждестранни студенти. Отмина времето, когато те задължително учеха една година български, за да следват в България. Сега в УНСС по линия на европейската програма за мобилност „Еразъм“ се обучават над 300 чуждестранни студенти всяка година, а 300 наши студенти – по един или два семестъра в страни от ЕС.
Непрекъснато наблюдаваме и анализираме потребностите на обществото, динамиката на пазара на труда и отговаряме на новите изисквания и нужди. Отпадат специалности, които вече не са нужни, създаваме нови, модерни – както в бакалавърска, така и в магистърска степен. Ще дам пример с една специалност, която беше изключителен хит и в която имахме много чуждестранни студенти – „Икономика на кооперациите“. Става дума за годините, когато България беше един от най-добрите примери в света в кооперативното движение. Но времената се смениха не само у нас, но и в света и тази специалност естествено отпадна. На нейно място открихме нова – „Икономика на недвижимата собственост“, защото днес в целия свят Real Еstate Еconomics е една от най-бързо развиващите се области, в която най-интензивно се преструктурират капитали и се печелят пари.
Ще дам пример и със специалност „Медии и журналистика“. Създадохме катедра „Медии и обществени комуникации“. Идеята беше да подготвяме кадри по икономическа журналистика. Убеден съм, че журналисти изобщо няма, има журналисти в конкретни области. Как ще бъдете спортен журналист и ще коментирате примерно американски футбол, без да знаете правилата на играта, имената на играчите и пр. Журналистът трябва да е професионалист в някаква област. Друг е въпросът, че e необходимо да се надграждат знания, т.е. да има допълнително образование. Затова открихме и специалност „Медия икономика“, в която студентите получават базисни знания по икономика, администрация и управление и се подготвят за медийни мениджъри.
Ето, пред Вас е „Вестник на УНСС“, който се списва от нашите студенти по журналистика. Сигурно има много недостатъци, но в крайна сметка това е тяхното учебно поле, за да може след време като го гледат, да видят как са се развивали, какви са били първите им стъпки. Нашите студенти стажуват в различни печатни и електронни медии, а след като завършат, остават на работа в тях.
Имаме няколко магистърски програми на английски език, три от които са съвместни с чужди университети – две с британски, една с френски, издаваме съвместни дипломи, с логото на двата университета, с подписите на двамата ректори. Това са университети, които са в топ рейтингите на съответните страни. Продължаваме да се отваряме към света, непрекъснато развиваме обмена и международното сътрудничество. Вече имаме близо сто договора за пряко съвместно сътрудничество с авторитетни чуждестранни университети, както на Изток, така и на Запад, с над триста университета за обмен на студенти, преподаватели и служители.
Това сътрудничество ни дава и автентична информация за сверяване на часовника, за сравнение на обучението в УНСС и в чуждестранните университети. Информация, която е важна и необходима не само за нуждите на управлението, но и за нашите студенти. Те се убедиха, че качеството на образованието в нашия университет е съпоставимо с това в европейските висши училища. Затова, когато става въпрос за учене в чужбина, казвам – да, добре е, ако човек знае точно къде отива, при кого отива и какво ще научи, но нещо, което тук няма да получи. Иначе не си струва. И бизнесът вече е наясно, че диплома, получена в чужбина, сама по себе си не дава предимство, важното е какви знания стоят зад нея.
Предизвикателство в работата ми като ректор е и развитието на докторантските програми. Вече две години действа Законът за развитие на академичния състав, но като че ли още не можем да се адаптираме. Казват: много са професорите в България, но те и в света са много. Въпросът не е изобщо да си професор, а къде и какъв. Както в САЩ има значение дали си професор на Харвард, професор на Принстън или на Чикагския университет – примерно Милтън Фридман, или си професор на малък университет в Средните щати, който не фигурира в нито една класация. Има нужда и от едните, и от другите, но рейтингът е различен. Така че това не е голяма беда, напротив, ще разграничи университетите. Но продължава да се настоява за изработването на единни държавни стандарти. Защо тогава беше закрита Висшата атестационна комисия? Нека се види кой как „прави“ професори, има ли разлика между професор на един университет и професор на друг университет и тогава да се правят коментари.
За съжаление още не може да се разбере, че докторантурите са последната, третата степен на висше образование. Най-добрите бакалаври завършват една или няколко магистратури. А тези, на които работата им или вътрешен интерес предполагат по-нататъшно навлизане в научно изследване, стават доктори. Вече не е както преди години – титла, запазена само за тези, които остават в науката. В нашия университет десетилетия наред приемахме средно годишно по 35 докторанти. Вече две години приемаме по около 100 и техният брой ще нараства още. С това казваме на всеки, който иска да се развива и чувства сили в себе си да го направи, да стане докторант.
УНСС е отворен към света и в тази област. Вече имаме първите съвместни доктори с белгийски университет, скоро ще бъде зачислен и първият ни съвместен докторант от Виена, където през есента на миналата година открихме Международен научно-образователен център – съвместен проект на нашия университет и Центъра за европейски университетски изследвания, базиран в австрийската столица. Има голям интерес от чуждестранни университети за образователен франчаайзинг с УНСС. Водим преговори и скоро ще сключим договори с два кипърски университета.
Чака ни много работа. Важното е да сме със самочувствието, че нашето образование и наука имат своето място в европейското образователно и изследователско пространство, че имаме свои академични традиции, свои предимства и трябва взаимно да се обогатяваме и да намираме своите ниши в това пространство.
Е. Игнатова: Вие самият удовлетворен ли сте от нивото на образованието и на науката в България и как виждате тяхното развитие в бъдеще и каква е ролята на университетите според Вас в това отношение?
Проф. Ст. Статев: Един истински учен и преподавател никога не е удовлетворен, защото той по презумпция е изключително самовзискателен, винаги има какво да усъвършенства в своята работа, а чрез нея и в дейността на своя университет. Равнището на нашето образование и наука не е по-лошо от средноевропейското, но има още много какво да се направи. В това отношение държавата е длъжник на висшето образование и наука. Защото не е определила ясно и точно своята политика, не е казала категорично на университетите: „Дотук е държавата, оттук нататък се развивайте сами”.
Вече десетина години броят на студентите, който няколко правителства одобряват с постановление, е два пъти по-голям от този на потенциалните кандидати-студенти. И тук има за какво да се помисли. Нужни са отговори на ключови въпроси. Например: държавата трябва ли да финансира всичките 37 държавни университета, като се има предвид, че огромна част от техните възпитаници отиват да работят в частния бизнес или в чужбина? Това е скрито субсидиране на частния бизнес, което е забранено в Европейския съюз. Държавата трябва да каже какви специалисти й трябват и да финансира тяхното обучение. Например, когато УНСС приема определен брой студенти, държавата да плаща за тях, а те да подписват договор с нея. Както беше преди години, когато випускниците на държавни университети се задължаваха да работят минимум пет години след завършването си в държавна структура. Ако не го направят, връщат парите, дадени за тяхното образование.
Има още много въпроси, които чакат своите отговори. Например трябва ли държавата да финансира и частни университети? Защо не? Ако има частен университет, който обучава по-добри кадри от държавния в дадена област, защо държавата да не си поръча тези специалисти, а държавните университети да имат право на платено обучение.
Друг важен въпрос е финансирането „на калпак”, тоест на брой студенти. Какъв стимул имат тогава университетите да повишават качество на обучението и на науката? УНСС е университет номер едно, с най-висока оценка, дадена от Националната агенция за оценяване и акредитация. В същото време държавната субсидия за един студент по икономика в УНСС е 693 лв., колкото получава и университетът с най-ниската оценка. Това е причината всички държавни университети да приемат повече студенти, защото от техния брой зависи каква държавна субсидия ще получат. Надявам се, че Министерството на образованието и науката съвместно със Съвета на ректорите ще намерят решение на тези въпроси.
Е. Игнатова: Проф. Статев, бихте ли казал кои са най-предпочитаните специалности от страна на кандидат-студентите в УНСС и каква е реализацията на студентите, които завършват университета спрямо тези от други български университети?
Проф. Ст. Статев: От 2007 г. приемът в УНСС не е по специалности, а по професионални направления и поднаправления. Практиката показа, че мотивацията на студентите да избират специалност е много по-голяма, след като две години са учили фундаментални университетски дисциплини. След четвъртия семестър те правят информиран избор на специалност според своите предпочитания и постигнатия успех. Тази система работи добре. С постепенно коригиране успяхме да обвържем поднаправленията с факултетите. Давам пример с Финансово-счетоводния факултет. Студентите, които искат да се обучават в тази област, влизат в поднаправление „Финанси, счетоводство и контрол“, учат две години и след края на четвъртия семестър ги разпределяме в специалностите „Финанси“, „Счетоводство“ и „Финансов контрол“.
Създадохме възможности студентите с много добри математически познания да учат в самостоятелно направление с три специалности: „Бизнес информатика“, „Статистика и иконометрия“ и „Бизнес комуникации“. Приемаме студенти примерно в направление „Политически науки“ и след две години по същия начин те се класират в специалностите „Политология“, „Международни отношения“ и „Европеистика“. В този смисъл трудно мога да кажа кои са най-търсените специалности, но традиционният интерес е към „Право“, „Финанси, счетоводство и контрол“. И разбира се към „Икономика“, в която приемаме най-много студенти.
Ще направя паралел с проблемите, които имаше около фонд „Научни изследвания“, и разпределението на парите за науката. Положението не е по-различно от това във висшето образование. Може ли да се сравни един научен проект по икономика с един научен проект по медицина или по атомна физика? Няма как да се прецени кой е по-добър. Затова предложих да се съберат Съветът на ректорите и Българската академия на науките и да се определят научните области, в които да се състезават кандидатите за проекти. Може да бъде голямата научна област „Обществени науки“, като вътре в нея да се разделят „Икономика“ и другите, но да е ясно, че проектите по икономика се конкурират за съответните средства помежду си. Само така в един конкурс за проекти по икономика, може обективно да се прецени кой е по-добър, иначе няма база за сравнение. Спекулативно е да се твърди: „Интересът към медицината е много по-голям, отколкото към правото”, или обратното, защото това са различни образователно-научни области.
Интересът към УНСС е доказано голям. През последните години нашият университет е единственият, който запълва всички места още на първите класирания. През 2013 г. записването на първокурсниците приключи още в края на юли. Дори записахме малко повече студенти, за да имаме резерв , ако някои от тях отидат в чужбина, където по-късно излизат класациите. Имахме над 1000 резерви, които чакаха с надеждата, че някои от записалите се първокурсници може да се отпишат и те ще бъдат приети на техните места. Демографската криза се задълбочава и ще достигне своя пик през 2016-2018 г. Ако прибавим икономическата и социалната криза, мога да кажа, че УНСС дори и в тези трудни условия изпълнява задачите, поставени от държавата.
Обучението в УНСС е в редовна и в дистанционна форма. Разкрихме дистанционно обучение в ОКС „бакалавър“ и сега приемаме 300 студенти в София, 100 в Регионалния център за дистанционно обучение в Пловдив и 150 в Регионалния център за дистанционно обучение в Хасково, общо 550, т.е. 12 на сто от 4200-те първокурсници. Споменавам този процент, защото Студентският съвет направи проучване, което показа, че 2/3 от редовните бакалаври и над 95% от редовните магистри работят. Затова ще продължим да развиваме тази форма, но не за сметка на качеството. Работим по мащабен проект „Развитие на електронните форми на дистанционно обучение в УНСС – създаване на нови възможности за повишаване на образованието и успешна професионална реализация“. Резултатите са впечатляващи: издадени са 60 учебника по 2 бакалавърски и 4 магистърски специалности, обучени са над 3300 студенти и 250 преподаватели, служители и администратори в София, Пловдив и Хасково.
Всеки студент в началото на всеки семестър получава учебници по всяка една дисциплина на хартиен и на електронен носител, дава му се персонална парола за достъп до уеб платформи и други интерактивни материали със CD-та и пр., за да може, когато не е на работа, да се подготвя и пълноценно да участва в учебния процес. При дистанционната форма на обучение присъствените занятия са 30% от тези на редовните студенти. Това е своеобразен part-time (частично обучение) – голямата част от обучението се оставя на ангажимента и отговорностите на студента. Казано по друг начин – това е задочното обучение на ХХІ век.
Търсим баланса между дистанционната и редовната форма, с който да посрещнем очакванията на студентите, да може тези, които искат да работят и да учат, не да се извиняват пред преподавателите, че не могат да присъстват на лекции, защото са на работа, а да имат форма на обучение, в която пълноценно да се реализират.
Е. Игнатова: Какво считате за най-важно в една съвременна политика за ръководство на науката? От каква научна политика според Вас се нуждае българинът в момента и от какви промени има нужда Законът за академичното развитие?
Проф. Ст. Статев: Това са два различни въпроса. По друг повод коментирах Закона за развитие на академичния състав. Ще повторя – има неразбиране какво иска академичната общност – централизирана национална система за избор на доценти и професори, или системата да е децентрализирана и всеки университет да носи отговорност за качеството на своя академичен състав. Мисля, че искахме второто. И сега изведнъж, когато се видя, че различните университети имат различни критерии, се заговори за първото.
Какво направихме в нашия университет? По националната система за израстване на доценти и професори нямахме никакви проблеми и в университетската система просто повишихме критериите. Тоест, приехме минималните критерии, посочени в закона, и разработихме наши. Всеки кандидат трябва да събере определен брой точки по всички направления на научната си работа, които се одобряват в Комисия по количествените изисквания за заемане на академични длъжности в УНСС. След това Съветът по хабилитация преценява кандидатите по 38 качествени критерия, разпределени в четири групи. В първите две критериите са: качество на преподаването и на научните изследвания, къде е преподавал и правил наука кандидатът – само в УНСС или и в други университети и в чужбина, какви са отзивите за неговото преподаване, за неговите научни резултати, приложени ли са и къде, има ли ефект от тях, признати ли са и пр. В третата група критериите са: какво е направил кандидатът за своя университет, бил ли е ръководител на катедра, научен секретар, ръководител на научни проекти и пр. В четвъртата група се преценява в каква степен кандидатът има принос към УНСС, когато е бил на работа извън него и др.
В УНСС няма бързо „производство“ на професори, защото „летвата” е много висока. Когато колеги ми казват: „Господин ректор, ще ставаме професори в друг университет, защото тук не можем”, отговарям: „Това е нормално“. В целия свят, когато някой иска да има бързо академично израстване, но не може да го направи във високорейтингова академична институция, отива в по-нискорейнтигова, за да стане там доцент или професор и след това прави опит да се върне. Това е нормалното движение на академичния състав във всички страни. В този смисъл не виждам проблем в прилагането на Закона за развитие на академичния състав. Проблемът е университетите да си отговорят на въпроса какви са техните критерии, т.е. как се става асистент, главен асистент, доцент и професор.
Още след приемането на закона направих предложение, което единодушно беше прието от Академичния съвет – ректорът да не назначава за асистент човек, който не е доктор. Идеята е първо да стане доктор, след това асистент за четири години, през които трябва да се подготви, за да отговори на критериите за главен асистент, да се впише в колегията и ако му се обяви конкурс и го спечели, да остане в нашия академичен състав, ако не – да напусне. Направих го с ясното съзнание, че това е изискване на закона, в който е записано, че асистент може да бъде назначен само еднократно за четири години на временен трудов договор. И гениално момче или момиче да назнача за асистент, без да е доктор, за четири години най-много ще стане доктор. Според закона повече не мога да го оставя на работа.
Друг е въпросът, че има много голяма специфика в различните научни области, аз коментирам само обществените науки. Разбирам колегите от НАТФИЗ, от Художествената академия, където трябва да има специфични критерии. Преподавателят там няма как да напише монография, трябва да нарисува картина, да направи филм и пр. Но това не отменя смисъла, че вече имаме академични длъжности на университетите и не може да се оправдаваме с държавата за качеството на преподавателите, които хабилитираме.
Що се отнася до фундаменталния въпрос за научната политика на държавата, нещата са много сериозни, защото тя е обвързана тясно с политиката във висшето образование. Държавата трябва да определи приоритетите си, да е ясно дали ще развива примерно ядрена енергетика и ще се строи ли АЕЦ „Белене”. Ако е така, това означава, че след пет-шест години ще трябват атомни инженери и следва да осигури тяхното обучение. Ако ще развиваме туризма, ще трябват кадри в тази област. Тоест, държавата трябва да назове ясно основните приоритети в развитието на страната и на базата на това да каже: „На България й трябва такава наука, която приоритетно да работи в тези области, трябват такива висши кадри, които да работят в тях ”. Сега развиваме всичко и нищо, работим по инерция. Всяка година се увеличава броят за прием на студенти, както вече отбелязах, искаме да правим наука във всички висши училища. Не може малка България да развива всички научни направления в съвременния свят. Ако имаме целенасочена държавна политика с приоритети как ще се развива България, ще имаме и ясна политика в областта на науката и на висшето образование.
Е. Игнатова: И един последен въпрос: какво е Вашето отношение точно към младите хора и какво е Вашето пожелание към тези от тях, които са решили да се занимават с наука?
Проф. Ст. Статев: Преди десетина години, тъкмо бях станал заместник-ректор, една журналистка ме попита: „Намирате ли разлика между сегашните студенти и студентите по Ваше време?” Изведнъж този на пръв поглед тривиален въпрос ме накара да се замисля, че „раздухме“ прекомерно висшето образование като количество, а се оказа, че възпроизводството на генофонда на нацията е константно. Какво имам предвид? Давам пример с моята специалност „Политическа икономия”. През 1976 г. бяхме 17 студенти, след това станахме 21. Тогава в нашия университет учеха общо 5 хиляди студенти, през 1990 г. те станаха 30 хиляди, сега са около 20 хиляди. Но броят на тези, които стават елит, е един и същи, т.е. не са процент от общия брой студенти. От моя випуск се реализирахме седмина, от които трима сме професори, а четирима са в управлението и бизнеса.
Днес от 200 студенти пет до седем са тези, които стават част от националния елит. В този смисъл възниква един важен въпрос – да направиш елитен университет, какъвто е УНСС (доказано е номер едно в България, вече се мерим по европейските стандарти), е различно от това да обучаваш и създаваш елит. Въпросът, който стои пред нас, е как да излезем от масовото обучение и да правим елитарно обучение, как да се върнем към времената, когато професорите са имали свои школи, майсторски класове, както е в оперното пеене, как изтъкнати наши учени и преподаватели да имат майсторски класове? Не казвам имена, защото те не са малко, тъй като повече от половината ни преподаватели са на високи позиции в управлението на държавата и в бизнеса. Трябва да намерим формата – когато един студент завърши, да казва: „Ученик съм на професор Х”. Така че елитен университет е едно, елитарно обучение – друго. Древните са го правили – и Сократ, и Аристотел, и Магнаурската школа и т.н., а ние покрай масовизацията загърбихме тази чудесна академична традиция.
Не правя пиар на нашия университет, но фактите са налице: от министър-председателите след 1989 г. шестима са от УНСС, от всички външни министри шестима са от УНСС, от всички финансови министри 13 са от УНСС (само един не е завършил нашия университет, но тогава премиерът и първият му заместник, който сега е премиер, са от нашия университет). От създаването си през 1920 г. и досега УНСС е генератор на националния елит.
Има различни преподаватели: едните, към които принадлежа и аз, още от студентските и асистентските си години твърдим: „Преподаването трябва да се равнява по най-добрите”. Другите, рационалистите, казват: „Ще се ориентираме по студентите, които са по средата, останалите да се оправят”. Но в такъв случай какво даваме на тези, които искат да вървят напред? Няма ли опасност те се дезангажират, да не искат такова преподаване?
Когато попитали Мария Кюри как си представя науката, тя отговорила: като красиво цвете. Какво да пожелая на колегите, които поемат по трънливия път към „красивото цвете“? Да знаят, че освен божия дарба, талант и научна интуиция, са им нужни много здраве, много труд и много амбиция. Мога да ги уверя – знам го от личен опит, че да вървиш напред и да ставаш все по-добър в твоята сфера носи огромно удовлетворение и радост. Убеден съм, че в УНСС все повече ще бъдат младите хора, които ще се развиват, ще завършват успешно своето обучение като магистри и докторанти, ще следват традицията да са част от националния елит.
