Дума, 7 ноември 2014 г.duma_logo

Проф. Стати Статев:
Държавата трябва да определи
ясно политиката си във висшето образование

Не може с рейтингова система, несъгласувана със Съвета на ректорите, да се разпределят държавни пари, казва ректорът на УНСС

 – Проф. Статев, преди дни обяснихте, че в Съвета на ректорите не харесвате рейтинговата система на висшите училища и дори някои вузове се отказват от участие в нея. Каква е причината?

– Не става въпрос за харесване или нехаресване. Финансирането от държавата покрива от една трета до 40 процента от бюджетите на държавните университети. Няма държавен университет, доколкото ми е известно, чиято държавната субсидия да надхвърля 50% от общия бюджет. Това означава, че повече от половината от бюджетите на държавните университети се формира от собствени приходи. След антикризисните мерки от 2009 г. на две стъпки се стигна до това, че бакалавърът държавна поръчка плаща две трети от това, което дава държавата.

УНСС има най-ниското бюджетно финансиране по професионалните направления „Икономика“ и „Администрация и управление“ – държавата дава по 693 лв. на студент годишно. А един гимназист се финансира с около 1400 лв. Не може да обучаваме елита на държавата – и това е доказано – с повече от два пъти по-малко пари, отколкото се дават за един гимназист. Проблемът идва от финансирането на висшето образование по скала от коефициенти, чието обсъждане се счита за табу.

– Е, в началото на лятото за някои направления като педагогика коефициентът бе повишен.
– Да, но го увеличиха на 1,1. Давам пример с моя университет. В УНСС има 6 професионални направления в две групи. Едната е с базовия коефициент 1, втората -право и политически науки – с коефициент 1,6. Разходете се из университета и ще се убедите, че няма логика да получаваме за студент, учещ право, политология, европеистика или международни отношения, 1108,9 лв., а за икономист, управленец и администратор – 693 лв. Защото тези студенти се учат от едни и същи преподаватели в едни и същи зали, с едни и същи технически средства. И оттук възниква големият проблем, че тази скала, която върви нагоре за инженерни медицински, военни науки би трябвало на определен период от време и по определена методика да се актуализира, защото животът е динамичен, науките – също. Може би преди много години, когато е правена, за икономиста, управленеца и администратора да са били нужни само тебешир и черна дъска, но сега нещата са променени и е ясно, че е нужна преоценка. В противен случай ще се запази сегашното положение едни да получават повече от необходимите средства, а други едва да свързват двата края.

Другата страна на въпроса е, че в 26 от 51 български университета се преподава икономика, администрация и управление. УНСС като университет номер едно в тези области, с професионални направления, които са акредитирани с най-високи и бих казал недостижими оценки, получава финансиране на калпак точно толкова, колкото и университетът с най-ниска оценка. Какъв е тогава стимулът добрите да се стремят към по-високо качество? Тук вече стигаме до замисъла да се финансира качеството чрез рейтингова система, но по нея се разпределят под 4 на сто от средствата на висшето образование.

– Сега има замисъл да стане 60 процента…

– Замислите са хубаво нещо, но един ректор не може да вярва на замисли, защото всеки ден трябва да плаща. Проблемът не е толкова в това, че някой ще приеме или няма да приеме рейтинговата система. Ако ректорите много не се занимават с този въпрос, то е, защото сумата е няколкостотин хиляди лева при примерно 45-50-милионен бюджет. За какво да се борят? От друга страна, ако ние трябва да създадем система, с която да стимулираме качеството, нещата следва да се обърнат диаметрално противоположно – 4 на сто да се плащат на калпак, а останалите 96 на сто – за качество. А тези 60% не се казва как ще се постигнат. Защото за тази цел е необходима кардинална промяна на цялата нормативна база, по която се извършва разпределението на средствата.
– Т.е. вие не одобрявате рейтинговата система само защото чрез нея се разпределят малко пари?

– Не я одобрявам, защото имаше резултат в рейтинговата система, според който Софийският университет е на първо място по икономика, а УНСС е на първо място по право. По реализация на випускниците на пазара на труда висши училища, в които годишно се приемат по стотина студенти по икономика, са преди УНСС, който приема повече от 4000 само в бакалавърска степен. Явно нещо не е както трябва.

Нужен е сериозен и задълбочен разговор за рейтинговата система. Не става въпрос само за отстраняването на недостатъци, а за сериозна промяна. Сега решението се търси там, където не е. Ако искаме висшето образование да върви напред, основната част от парите трябва да се разпределят за качество. Ако ще се разпределят по рейтингова система, в нея е нужно да се запише, че около 70 процента трябва да бъдат според оценките, които Националната агенция за оценяване и акредитация дава на съответния университет. Не е редно държавата да поддържа система от акредитационни и следакредитационни оценки, която да се неглижира, а да се правят рейтинга, по които да се разпределят държавни пари.

– В цял свят обаче има независими организации, които не са академични, но правят тези рейтинги.

– Но с тях не разпределят държавни пари.

– Обаче откакто се появи рейтинговата система, и анализатори, и журналисти сме много доволни, защото за пръв път се появи информация за висшите училища, която иначе е напълно недостъпна. Системата е тера инкогнита. В сайтовете на държавните вузове, да не говорим за частните, не може да се открие дори броят на студентите им, капацитетът, камо ли например колко преподаватели са щатни и колко приходящи, финансовите отчети и пр.

Порочното е, че се разпределят държавни пари по система, която не е съгласувана с ректорите, не е получила тяхното одобрение.

– Но за да е убедено обществото, че трябва да се разпределят тези пари и да ги дава, то трябва да има информация. А системата е затворена. Защо?
– Това е въпрос, който трябва да отправите към министерството. Ние сме открити, нашата информация е публична, качваме в университетския сайт всички отчети данни, бюджет и пр.

– Вашият вуз може да го прави, но 90 на сто не го правят. Затова сме доволни от рейтинговата система, тя прави публични нещата.

– Нали говорим за качество? Питам ви, показател за качество ли е средната квадратура на площта, която се пада на един студент? Показател за качество ли е броят на специализираните кабинети, които се падат на един студент? Има направления, в които трябват кабинети, и други, в които не трябват. Освен това какви кабинети? Има университети, в които кабинетите са с оборудване от миналия век, но и те се отчитат.

Ректорите трябва да седнем, да разгледаме тази система, да си дадем становищата и да кажем: ето, по тази система приемаме да бъдем оценявани. Тя не може да бъде съвършена, но може да се постигне консенсус, че по определени показатели приемаме да бъдем оценявани и съпоставяни. Напълно подкрепям позицията на доц. Григорий Вазов, главен секретар на Съвета на ректорите и ректор на ВУЗФ, който аргументирано възрази срещу рейтинговата система.

– Да ви върна към това, което казахте – че 26 висши училища подготвят кадри по икономика, администрация и управление. Затова са и данните, че няма работа за толкова висшисти в тези специалности и че се произвеждат безработни.

– Поради засиления интерес към професионалните направления икономика и администрация и управление в повече от половината университети са разкрити стопански и управленски факултети или специалности. Разбираемо е, защото те носят допълнителни приходи. Проблемът е, че за да се осигури заетост на основния академичен състав, в учебните планове се включват дисциплини, нямащи нищо общо с логиката на тези направления.

Но в много от тях преподават кадри, приходящи от големите икономически университети, включително от УНСС.

– Това няма как да бъде забранено. Единственото решение, за което пледираме отдавна, е при акредитацията един преподавател да бъде смятан не както сега в две висши училища, а само в едно. Това е нормалното. Всеки преподавател е свързан основно с един университет. Ако той има сили и другите го приемат, нека да чете лекции и във второ, и в трето висше училище, но за целите на акредитацията е нелогично да легитимира два университета. Бедата е, че е създадена хранителна почва такива неща да се случват.

– Не е ли ненормално също висши училища да съществуват благодарение на две неща – на приходящи, и на пенсионирани преподаватели? Съветът на ректорите отдавна настоява държавните и частните висши училища да са на един и същи режим. Т.е. щом държавните вузове са длъжни да пенсионират професорите на 68 години, не би трябвало да е допустимо след това да ги зачисляват
на щат частните?

– В Съвета на ректорите имаме категорична позиция, одобрена и от 14-те частни висши училища, че не се делим на частни и държавни. Такова делене е противоконституционно, защото има равнопоставеност на държавната и частната собственост. Много въпроси чакат своите отговори. Пенсионирането е един от тях. Основният въпрос е, че законът предопределя структурата на държавните висши училища като примерно минимален брой преподаватели на основен трудов договор, за да се направи катедра и минимум 40 преподаватели на основен трудов договор за факултет. Докато за частните училища в закона е записано, че могат да създават свои структури. И те ги създават.

Защо са тези казармени методи на държавата, когато различните научни направления се различават силно помежду си? Ако трябва да направим нова катедра – 7 преподаватели. Защо например да не започнем с двама? И ние намираме разни начини – разкриваме секция в друга катедра, но това води до напрежение във взаимоотношенията. Не сме гъвкави.
Защо държавата е мащеха за държавните университети? Защо е
това безсмислено делене? Аз ходя по министерства и водя битки за моя университет, сякаш той не е на държавата, сякаш преследвам някакви лични интереси. Държавата трябва да се отнася към държавното висше училище като към свое.

– Имаше един проектозакон, който беше направен от ректорите преди около 4 години и според мен беше доста добър. Оставаше МОН да напише главата за държавното управление…

– Така е, държавата трябва най-сетне да каже какво иска и какво прави. Защо си говорим, че има недостиг на студенти? Как се прави държавният прием, който се предлага от МОН и се гласува от Министерския съвет всяка година? Събират се желанията на всички висши училища, някой чиновник ги подготвя във формат на постановление и те отиват в МС. И никой не обръща внимание, че тази година завършиха 58 000 абитуриенти, от тях 55 000 са издържали матурата и средно около 8000 заминават да учат в чужбина, други няколко хиляди няма и да си помислят да отидат в университет. Накрая се оказва, че за по-малко от 40 000 завършили средно образование държавата е определила 73 500 места за прием. И при приема остават празни места.

Нужна е сериозна промяна. Но държавата първо трябва да си отговори на въпроса колко икономисти и управленци й трябват, едва ли са 70 000 на година. Това е скрит механизъм за създаване на безработица. И второ – да види на кого да ги поръча. Но за това трябва да има оценка на качеството. Ние сме готови да помогнем с експертно становище, казвам го и като ректор, и като зам.-председател на Съвета на ректорите. Но държавата трябва да си каже тежката дума. Да престане да си държи главата в пясъка по този въпрос.

– Бихте ли предложили на новия министър в МОН проекта за закон, разработен от ректорите и приет преди 4 години от Съвета на ректорите?

– Той е в министерството от 4 години. И чака държавата да каже какво е нейното място и роля във висшето образование, за да се стиковат нещата и законът да бъде придвижен. Един закон като този за висшето образование трябва да се роди в много сериозна комуникация между изпълнителната власт в лицето на МОН, образователната комисия на Народното събрание, Съвета на ректорите като коректив, социалните ни партньори потребителите на кадри. Но водещата роля категорично е на държавата. Ако тя не определи политиката си във висшето образование няма как да има нов закон.

***

Стати Статев е роден през 1955 г. в Бургас. Професор, доктор на икономическите науки. Завършил е НПМГ в София, след това – УНСС и математика в СУ. Специализирал е в Московския университет и в Бостън, САЩ, където е бил и гост-професор. През 1990 г. е бил консултант на Световната банка, отдел „Развиващи се страни“, Вашингтон, САЩ. Научната и преподавателската му дейност е в областта на макроикономиката, финансовото развитие и икономическия растеж, ефективността на икономическите структури. Ръководител и участник в множество научни проекти. Бил е член на специализиран научен съвет към ВАК. От декември 2011 г. е ректор на УНСС, преди това е бил първи зам.-ректор и декан. Зам.-председател е на Съвета на ректорите. Работи на договор за управление и контрол към БНБ.