Доклад от кръгла маса „Проблеми на обществената комуникация“, 12 май 2015, УНИБИТ
Много проблеми на обществената комуникация днес, в това число и на публичната политическа комуникация, вече са диагностицирани. В настоящия доклад ще фокусирам вниманието върху едни от проблемите, от който е възможно да израстват всички останали. Свързан е с отношението на комуникатора към реципиента като основно отношение за осъществяването на коменикационен процес. Конкретният проблем, който все по-често се наблюдава е „изчезването” на другия в комуникацията или по-точно новите модуси на неговото съществуване. За целта най-напред ще направя анализ на проблемните възли в обществената комуникация през два теоретични модела – основния модел на комуникационния процес и обществен комуникационен модел. След това ще потърся корена на тази проблемност в съвременната публична политическа комуникация, като частна сфера на обществената комуникация.
Настъпила ли е „смъртта на другия” в публичната политическа комуникация и в обществената комуникация въобще или се поддържа видимост на липса, на незаинтересованост от другия, като параван за разгръщане на обмислени стратегии за масово налагане на въздействие?
Ако си представим основния комуникационен модел: комуникатор – съобщение, медия (канал) – реципиент, във всеки един елемент ще видим безкрайно количество проблеми.
Погледнете днешните комуникатори и в частност на темата – политически комуникатори. Кой говори, кой инициира и води публичния политически комуникационен процес? Колко са говорещите в контекста на кръговете на политическо говорене, върху които спря внимание проф. Мирчев? Нима няма проблеми тук – обсъждат се адекватност на личностните, психосоциални портерти, статусната съвместимост или несъвместимост на политическия комуникатор, кръговете му на влияние, комуникативните му умения, политическият му език и т.н.
В територията на съобщението все по-ярко и осезаемо място заема въпроса за различните кодове на кодиране и декодиране на едно и също комуникационно съобщение. Все по-трудно започва да ни става да се разбираме другия и все по-лесно да се свързваме технически с него. Овладяваме вече модуса на Шери Търкъл „свързани, но самотни” . Защо? Защото са твърде различни, твърде индивидуални кодовете които изпращаме уж едни към други, но всъщност, може би към себе си, уж, за да установим контакт, да изградим общоност с другите, но може би, за да утвърдим себе си. Към тези мисли ме навежда една много интересна книга на Чавдар Христов „Войната на идеите” . Вероятно, защото сме във вихърна война на идеите днес, за това и комуникативните ни съобщения носят много голяма проблемност – искаме да споделим, но се страхуваме, че ще ни завладеят идеята, че ще ни накажат и затова кодираме съобщението така, че то да е неразбираемо и от другата страна – приемаме съобщението, но го разкодираме така, че да не признаем победата на другата идея.
Медиите. Отворих Гугъл и написах ключови думи: „Медийна среда”. Търсачката предложи 234 000 документа. Според публикациите до 10 страница, през 2012 българските медии страдат от политически зависимости и липса на плурализъм , под външна обсада са , дори нещо повече – некачествената медийна среда е причина за голяма част от проблемите на България . През 2013 медийната среда продължава да се влошава , едноизмерна е , болна е, буквално е на смъртно легло , натискът над журналисти е масово явление . През 2014 достига трагичното дъно – полицейско насилие, икономически натиск и автоцензура , липсва критичност, медиите се изявяват като микрофон на политиците, корпоративната журналистика е във възход.
Зловещо! Ако Гугъл е прав, то изглежда, че медийното поле е загубило своята автономност, деформирало се е в полза и угода на политическото, властовото и икономическото. Медиите от кучета пазачи са се превърнали в домашни любимци, които носят вестника и обслужват желанията на по-силния от тях.
Същата дистопична картина се повтаря и доразработва в редица монографични произведения на наши колеги. Имат емпирични основания, но следва да се запитаме: не сме ли твърде черногледи, защо като изследователи сме изкушени от трагичния, катастрофичния сценарий, не унищожаваме ли поривите за развитие, амбицията за промяна към по-добро бъдеще като безжалостно и категорично налагаме, от позицията на науката, своята дис-утопична (dystopia – дистопична) научно-изследователска визия? Не са ли тези дистопични научни анализи (съобщения) израз на своеобразен подход на изследователя (комуникатор) за постигане на влияние в научната колегия и признание за обществената необходимост на труда без значение какъв ефект произвеждат върху другите (реципиентите) – дистопията дава възможност на автора да завлаедее позицията на първия посочил проблемите, рисковете, да всее страх и несигурност и на тази база да се изяви като знаещия как да се справи, спасителя, или онзи, които казва: „казах ли ви?”.
Накрая реципиента. И при него има връзка проблеми. Влошава се здравния статус, пада нивото на образованост и културност, властва индивидуалистичната доктрина, глобалното общество изисква мултикултурна ценностна система, а ценностите на българите продължават да бъдат „аграрни”, според резултатите, които представи Милена Гарвалова, плурализъм от несъвместими, трудно разбиращи се цивилизациони модели. И в резултат – бедност във всички нейни измерения.
Дали наистина обществената комуникация днес е пареща, проблемна топка? Да проверим чрез друг теоретичен модел – обществеият комуникационен модел Николай Палашев , който показва не комуникационния процес като технология, а го поставя в обществената структура. Имаме следните, йерархично зависими елементи: обществен авторитет – на върха на пирамидата на обществения комуникационен модел; лидер; политически, институционален и корпоративен представител; медии; публики; духовно гето. Първият елемент в последните 25 години е силно засегнат от общата криза на легитимността и доверието – за каква комуникация можем да говорим в условия на липса на доверие, на взаимно непризнаване на социален статус, властова позиция, авторитет.
Що се отнася до способността на обществото ни и отделни обществени, политически, корпоративни или академични групи да излъчват ефективни лидери, то Лий Якока отдавна е поставил въпроса: „Къде изчезнаха лидерите?”
Политически, институционален и корпоративен представител – в кръговете на политическо говорене на проф. Мирчев, тези представители, на практика комуникатори, формират втория най-близък експертен, профилиран кръг до лидера. Има ли ги или ги няма в българското обществено пространство, в българското политическо говорене?
За медиите и публиките вече стана дума по-горе.
Духовните гета, обаче, са нов елемент. При това елемент, който в условията на криза – обществена, политическа, комуникационна, придобива изключителна мощност и значение. Тук са например интернет троловете, фалшивите Фейсбук профили и Гугъл акаунти. Тук са онези фирми, които днес в България развиват хейтърството като успешен и доходоносен бизнес.
Е, безпроблемна ли е обществената комуникация днес?
Изглежда, че съвсем не е. Към всичко набързо изброено, с леко чувство за хумор, можем да добавим и още един нюанс. Обществената комуникация стана нещо като футбола и жените – всеки разбира от тях, знае как се прави, има критерии, за да формира мнение, намира платформа, от която да го изкаже, привлича „харесвачи” или „последователи” на мнението си.
Ако това е картината, то нека потърсим ядрото, от къде започва да се завързва, заплита възела. Ще опитам да го направя през призмата на анализа на едно частно проявление на обществената комуникация, а именно – публичната политическа комуникация.
През 2014 проведохме медиен мониторинг по време на двете предизборни кампании . Още първите резултати от наблюдението на медиите по време на предизбрната кампания за Европейските избори родиха хипотезата за липсващия друг в публичната политическа комуникация. Зигмунт Бауман говори за „смъртта на другия” в обществените отношения още от 2000 г. Публичната политическа комуникация е също обществено отношение и, ако го няма другия, то не просто имаме проблеми в обществената комуникация, но и не бихме могли да говорим за обществена комуникация, все пак комуникацията е интерактивен процес, предполага диалог, предполага един човек да си говори с друг.
Кой е другият и защо той е важен?
Психолозите казват, че другият е онзи, който отключва себепознанието. Познаването на себе си е невъзможно без рефлексията на другия. Социално-психологически, другият е градивен елемент на социалната идентичност – кой съм аз зависи от това кои са другите, близките ми други (ние), далечните ми други, чуждите, враговете. Социологически, отношението към другия е начало на социалната връзка, на общественото отношение, основата на общността. И морално-етически отношението към другия поражда морална и ценностна ангажираност.
Кой е липсващият друг? От гледна точка на комуникатора, политическия лидер – това е реципиента на неговото политическо говорене. Крайният реципиент е гласоподавателят, но междинният е представителя на медиите – репортер, журналист, редактор, чрез чието посредничество политическата предизборна програма стига до електоралното тяло. Политиците и в двете кампании окупираха традиционните и новите медии, изгонвайки чрез договорите за платено отразяване на кампанията репортерите, журналистите, редакторите. Липсата на другия, на междинния друг веднага пролича – нямаше го провокативния въпрос, който да даде на политика възможност да прояви творчество, да реагира естествено, да се доближи до избирателя си, изчезна специфичната игривост на фотожурналистиката, която добавя нюанси и пластичност на политическия образ, загуби се усещането за автентичност на медийното съдържание, което добавя стойност към рейтинга на политика. Крайният реципиент, избирателят, усети това и се отдръпна най-напред от медиите, а после и от гласоподавателните урни. Комуникаторът заговори сам на себе си, вероятно мислейки, че говори на другите, на масите избиратели, с илюзията, че те го чуват.
Защо стана така?
Вероятно защото политическите партии и комуникаторите, които излъчват, са все повече овлядяни от идеята на всяка цена да достигнат до медиите, да присъстват в медиите, като вярват, че бидейки в медиите автоматично постигат висок електорален резултат. Не че не е възможно, но за тях присъствието в медиите става цел и те започват да си говорят сами, да се харесват сами в телевизора. А медиите са само посредник в комуникационния процес, техническо средство за осъществяване на комуникация, канал за пренасяне на съобщения до другия.
За да имат директна връзка с избирателите си, крайният реципиент, желаният друг, политиците влязоха и в полето на социалните медии. Развиват там всички възможни форми и използват всички инструменти, за привличане, задържане, провокиране на положителна реакция у другия, другите. Но какво всъщност правят? Да видим Фейсбук политиката как се развива. Политикът изгражда своя публичен профил най-често чрез личен профил, чрез който поддържа илюзия за доверителни, лични отношения с избирателите си и почитателска страница, която използва, за да създаде и внуши политическия си, обществено отговорен статус. Любопитно е едно решение – личният ФБ профил има ограничено количество приятели, това е добре от гледна точка на илюзията за доверителност, но политикът практически се доверява не само на своите приятели, а и на всички Фейсбук потребители, публикувайки статусите си „Публично”, т.е. достъпно за всички. Не се ли пропуква по този начин идеята за ценността на другия в публичната политическа комуникация?
Вижте и друго. Политиците имат хиляди харесвания на почитателските си страници, формират и показват аудитория от 5-10-15-20 хиляди реципиента. Изглежда, че за тях другият е важен, но важен ли е при положение, че другият влиза в контакт с политика чрез неговата страница, а политикът в повечето случаи не му отговаря, не го забелязва? Очевидно е важна не същността, а числеността, в името на която политикът включително си купува „харесвания”, така както си купува гласове. Както пише Бауман „властта на знаменитостите се дължи на властта на числеността” – днешните политически комуникатори чрез високия брой харесвачи се опитват да поддържат илюзия за собствената си значимост и власт. Значимост в чии очи? Тези на другия – опонента, за да се стресне той – това е почти невъзможно, доколкото всички знаят на кои фирми да поръчат „харесвания”. Значимост в очите на другия, избирателя, за да се привлече той от големия брой харесвания и да хареса, за да увеличи числеността, а може би и да сподели, а може би и да гласува. Това е все още възможно, и ще е възможно докато избирателят продължава да търси различното, хубавото, оптимистичното, онова, което може да му предложи членство в споделена общност. Възможно е, но в много малък обхват – от всичките около милион и двеста хиляди българи потребители на Фейсбук едва около 2% се интересуват от политика, проявяват активност в политически дискусии, самите те произвеждат съдържания с политическа тематика, според електоралните изследвания. Толкова малко, а толкова много харесвания на страници на политици? Толкова малко, а толкова много усилия на политиците, да бъдат значими? Всъщност политиците стремят ли се да бъдат значими в очите на своите респонденти, избирателите или преди всичко числеността на харесвачите им е небходима, за да утвърдят пред себе си своята собствена значимост, за да убедят сами себе си, че са достойни за обществения статус, който заемат и по този начин да разсеят собствените си съмнения за статусна несъвместимост? Ако е второто, то имаме кристален пример за употреба на другия, превръщане на другия в средство за себеудовлетворяване, отношение към другия като към обект, вместо пълноправен субект, участник в комуникационния процес.
И какво се получава накрая: политикът (комуникатор) говори на себе си и се надява, а понякога и принуждава другите (реципиентите) да го слушат. Много често излъчва публични съобщения, които са кодирани като вътрешнопартийни и обратното. Този проблем в кодирането и декодирането на съобщението всъщност е проблем на комуникатора, отразяващ отношението му към другия, реципиента. Ако другият в политическата комуникация липсва като активен участник, то няма нужда от кръгове на политическо говорене – лидерът и сам може да каже на себе си каквото иска, и сам може да се самоубеди да гласува за себе си. Липващият друг е всъщност една от възможните причини да не се развиват кръгове на политическо говорене, разкрива самодостатъчност и самодоволство на комуникатора.
Липсва ли другият в публичната политическа комуникация? Липсва ли другият в обществената комуникация днес? Да, изглежда, че липсва, дори изглежда, че е настъпила „смъртта на другия”. Едновременно с това можем да дадем и противоположен отговор – не, другият продължава да съществува. Защото него го има в съзнанието на политика, на комуникатора, който дори плаща, за да си купи другия. Има го другият, но той вече не е субект, не е ценност. Трансформирали са го в обект за консумация, която носи кратковременно удоволствие, както казва Стоян Йотов . Другият е върнат към зората на комуникационните изследвания, към онази бихейвиористична парадигма, според която реципиентът е пасивен получател на информация с предопределени реакции. Разбира се в тези процеси и другият е участвал, къде доброволно, къде с известна доза насилие е приемал случващото му се, но не е успял да му се противопостави ефективно.
Как е станало това? Чрез умела употреба на няколко азбучни социалнопсихологически техники за масово въздействие: отделяне на личността от нейната общност, индивидуалистична култура и ценностни нагласи, разпадане на общностите, объркване на идентичностите, на база на това загуба на усещането за безопасност и сигурност. И другият започва панически да търси своя спасител. Лагерът на „спасителите” обаче днес е окупиран от така нар. малък човек. Властта е в ръцете на малкия човек днес. При това не само властта да управляваш държавата и обществото, но и условната власт – да управляваш комуникационните процеси, да налагаш теми пред общественото внимание, да форматираш обществения дебат, да оформяш ценостни профили, да подменяш „съвършенството на идеала с приемливостта на постигнатото”. Малкият човек е болен от „морална деформация, заразяваща и разрушаваща позитивните сили на живота, дадени на всички хора”, казва Дончо Градев. При тази диагноза и предвид полетата, включително полето на обществената и публичната политическа комуникация, в които малкия човек властва, не е чудно, че е посегнал към другия. За малкия човек, за малкия комуникатор другият е заплаха, особено, ако е по-успешен. И затова той видимо го превръща в единица хресвач, претендирайки че не забелязва неговата човешка стойност. Докато уж не забелязва, „брейнстормва” планове, изгражда стратегии за комуникационно поведение, разполага воиските си от експерти, граждански активисти, тролове и др. подобни, инструктира и дисциплинира медиите си, за да спечели войната, да прибере под крилото си колкото се може повече от другите.
В заключение:
Другият (реципиентът) не липсва, но зад паравана на „липсващия” друг се създава една втора, паралелна комуникационна реалност.
И в двете реалности – видимата и невидимата, отношението към другия е променено – той е обект, той е средство, той не е ценност.
Всички елементи от комуникационния процес са налични, макар и трансформирани, но обществената и в частност политическата комуникация не е общуване, както илюзорно се възприема, а технология за въздействие върху масовата психика.