Социология на комуникациите в 7 ключови български книги
Да, така е. Можете да четете. Още в първи клас сте се научили. Някои от вас вероятно водят и читателски дневник…
В университета, обаче, се иска по-различно четене. Литературата не е художествена, а научна. Авторите не са поети, прозаици, публицисти, а учени. Текстовете далеч не рисуват онези изваяни природни картини или желани любовни обяснения, не поднасят букет от красиви емоции, който да ти е приятно да споделиш със свой приятел.
Тъкмо обратното – в началото на университетското четене научните текстове събират много читателски студентски гняв. Гневът също е емоция, една от основните пет – радост, тъга, страх, отвращение, гняв.
Част от първокурсниците се отдават на този гняв – зарязват книгите и избират студентският им живот да прилича на разпиляни мъниста от скъсан гердан. Всяко поотделно лъщи – ето го червеничкото, носи нова любовна тръпка, малко по-натам едно се синее, отразява сенките под очите след снощната чалга, ах, и жълтичкото – за лятната ми жълта рокля, и онова зеленото, и бялото, и сивото… Тези мъниста, освен че на гердан никога няма да станат, са и много подхлъзващи – стъпиш ли отгоре, спуснал си се по нанадолнището.
По-разумните студенти, обаче, овладяват този гняв. Осъзнават, че той не е причинен от друго, а от сложността на научните текстове, с които ще трябва да работят в следващите години и неподготвеността на ума да се справи с тях. Разбират, че вече написаните текстове, някои от тях – преди векове, няма да се променят. Единственото, което може да се промени, е собствената умствена способност тези текстове да бъдат прочетени, разбрани, осмислени и дори приложени в практиката. И тези студенти се научават да четат, докато колегите им продължават да се пързалят по стъклени мъниста.
Можете да започнете със следните 7 ключови български книги.
„Към социология на масовите комуникации“ може да се предели като книга основоположник на зараждащата се в България частносоциологическата дисциплина „Социология на комуникациите“. Книгата е издадена през 1979 г. Автор е проф. д-р Тодор Петев. По същото време световната социологическа общност се сдобива и с една от първите христоматии по социология на медиите „Media Sociology – A Reader“ (1970), съставена от Джеръми Тънстоу (Jeremy Tunstall), а също и с една от първите монографии в полето на социология на комуникациите: „Towards Sociology of Mass Communication“ (1969) с автор Денис МакКуейл (Dennic McQuail).
„Едва 15 години са изминали от първите опити за социологическо изучаване на масовите комуникации у нас. Многообразието от постановките в тази област сега можем да оценим като израз на непрекъснатия стремеж към теоретически синтез. За неговото осъществяване обаче бяха необходими определени методологически основания. Те бяха постепенно създадени с изграждането на общата социологическа теория. Нейното системно развитие се отрази в значителна степен върху познавателния обхват на формиращата се отраслова социология. Все пак трябва да признаем, тези основания се оказаха твърде общи, а в редица случаи и недостатъчни за логическото обединяване на различните положения в единен концептуален апарат на теорията на масовите комуникации. Поради това изследователите трябваше да потърсят нови познавателни средства, които и концептуално и терминологически да обогатят съществуващите теоретически рамки на разглеждане.“
Така Тодор Петев започва своята първа книга. За да достигне до „Комуникационната спирала – трансформации и конфликти“ , издадена 30 години по-късно, през 2009, когато „натискът за ефективност на науките за човешката комуникация – междуличностна, групова, организационна, корпоративна и масова – поражда необходимост от свързване на областите. Един път е изграждането на Обща теория за комуникацията в обществото, като интердисциплинното знание се попълва при решаване на практически проблеми. Друга възможност е науката за комуникация да се развива дивергентно – по предметни области, като тяло от знания (body of knowledge) поддържа единство чрез върховната власт на дисциплините.“, както пише в самото начало на книгата авторът.
Ето как Петев определя ролята на публичната комуникация в обществото: „Съвременната обществена система обхваща осем силно обособени сфери: икономика, право, правителство, отбрана, здравеопазване, образование, култура, селско стопанство и природна среда. Комуникациите като свързващо звено на обществената система формират мрежа от връзки между отделните области. Публичната комуникация – във всички нейни форми – е средството, чрез което се организират, координират и интегрират обществените взаимодействия. Обратно, скритата комуникация, тайната отстранява, изолира, де-социализира, като разделя общността на посветени и другите. В този смисъл масовата комуникация, колкото повърхностна и шумно предизвикателна да изглежда тя, изпълнява важната си мисия – да организира общността, да следи промените във външната среда, да предава културното наследство от поколение на поколение.“
Прочетете също и „Теории за масовата комуникация“ на Тодор Петев. Можете да я намерите тук:
Елит Николов е също класик в изследването на масовите комуникации в България. Дори повече – той е един от първите изследователи. През 1960 издава книгата „Художник, публика, народ„, през 1966 – „За творчеството в телевизията„. През 1975 той пише „Телевизионното общуване“ – едно системно изследване на въздействието на телевизията като нова масова медия върху обществото. Толква добре методологически и методически е разработено това изследване, че и днес може да послужи. Телевизията вероятно се е променила за 40 години. обществото също. Но със сигурност начинът, по който Елит Николов прави изследването си тогава (методология и методика на изследването) може да бъде приложен и от съвременните изследователи, чийто интереси в голяма степен са фокусирани върху новите интернет медии, новите социални медии.
Обърнете внимание и на една нова негова книга – „Синейдетика. Обща теория на комуникацията„, публикувана през 1999. В тази книга Елит Николов дефинира предметното поле на така нар. наука за комуникацията. Името на тази наука е Синейдетика. Тя развива теорията на духовното общуване (Синейдетика = Духовно общуване от гръцки). Забележете, тук вече не става въпрос за социология на комуникациите, на медиите, на масовата комуникация, на журналистиката. А по-скоро за нова наука за комуникацията като духовно общуване.
„Досегашният приток от теоретични проблеми и обобщения в споменатите области на знанието за комуникацията вече е в такъв обем и в такова съдържание, че вече може да се говори или да се очаква с добра надежда систематизирането им в една цялостна теория. Опитите да се постигне тя вече съвсем не са рядкост…
Собственото развитие на теорията, посветена на комуникацията като явление, можем да съзрем още в ранните векове от развитието на съвременната цивилизация. Ще го установим, що се отнася до Европа, в диалозите на Платон, в писмената, оставени от идеолозите на ранното християнство, във времето на елинизма и по-късно – когато личността и междуличностните отношения, под влиянието на обществения напредък, стават предмет на най-напрегнат размисъл…
Онова, което отличава общата теория на комуникацията от другите области на знанието за това явление е, че тя обобщава знанието за същността на комуникацията и следователно за нейното място в разнообразния свят на обществените отношения, за нейната отлика от всичко друго там. Всяка една от научните области се насочва към комуникацията от гледна точка на своето собствено гносеологично предназначение. И затова изучава една или друга частна страна или проявление на комуникацията. За разлика от тях общата теория на комуникацията търси в своя предмет всеобщите му признаци и проявления. Дири онова, което е във всеки отделен случаи на комуникационно отношение и във всички подобни отношения вкупом.“
За наука за комуникацията пише и Николай Палашев в „Обществената комуникация. Частна теория за комуникацията„, публикувана през 2010 г. Също и Роналд Буркарт в книгата си „Наука за комуникацията„, издадена в България през 2000 г. А също и Феликс Шарков в книгата си „Коммуникология“ от 2013 г.
Четвъртата класика е „Социология на журналистиката“ на Христо Бонев. Издадена е от висш икономически институт „Карл Маркс“ през 1982. Така се е казвал УНСС тогава. Защо е важна тази книга? Първо, защото дава началото на школа по социология на комуникациите в УНСС и второ, заради акцента който поставя. Книгата е фокусирана върху социология на журналистиката, което не е равно на социология на комуникацията, а в най-добрия случай е нейна неразделна част. Социология на комуникацията можем да разделим на социология на медиите, на масовата комуникация, на журналистиката; на социология на печата, радиото, телевизията, новите медии и др.
„Журналистиката е дейност, която се намира в сърцевината на „голямата информация“, разпространяваща се от печата, радиото, телевизията и телеграфните агенции… Това е дейност, свързана с ежедневното отразяване на събития, факти, явления от действителността с помощта на печатното слово…
С какво може да помогне социологията на журналистиката?
Първо, социологията изучава взаимовръзката между всички главни явления в обществото, нейната структура. Журналистът не трябва да изучава явлението само в рамките на неговата специфика, затворено от външния свят, а напротив, всяка проява да я свързва с обществото. Или както се казва – да се изследва явлението в неговия социален контекст.
Социологията може да бъде полезна на журналистиката чрез емпиричните социологически изследвания. Тези изследвания в много случаи преодоляват субективната преценка на журналиста, субективното му отношение към явлението, тъй като научният факт подкрепя, коригира, а в много случаи променя отношението и оценката на отделния журналист за явлението.
Социолгията извежда журналистиката над единичното, конкретното, над тясно човешкото и й дава възможност да погледне обществото като цялостен процес.
Така както журналистиката „очовечава“ социологията, така социологията „отрезвява“ журналистиката.“
Не ви ли прави впечатление, че в това поле – социология на медиите и комуникациите, дотук говорим само за книги, написани от мъже? Къде отива идеята за баланс на половете? 🙂 Е, не са само мъже българските социолози, които се занимават с изследвания на медиите и комуникациите. Петата основополагаща книга е книгата на Добринка Пейчева „Масмедийното въздействие„. Издадена е през 2013 г. от Университетско издателство „Неофит Рилски“. Ето как започва тази книга:
„Повече от 50 години социолози от различни школи на планетата ни насочват изследователските си усилия в периметъра на масмедийното въздействие. Ефективността и функционирането на медиите се оказва не само една от най-комплицираните теми, но и територия с най.богато разнообразие от използвани изследователски методи. (…)
Най-големите приноси на редица класици на социологията са свързани с изследванията на масово комуникационно въздействие – Г. Тард, П. Лазарсфелд, Р. Мъртън, У. Липман и пр. Получлите световна известност автори в съвремието ни – Ю. Хабермас, М. Кастелс, П. Бъргър и Т. Лукман, Ск. Лаш и пр. също са свързани с тази проблематика.
Масмедийното въздействие е обект на перманентно внимание не само от учени, но и от политици и общественици. Политиците, защото са загрижени за своя имидж, се стремят да инокринират хората към своите цели и програми, а обществениците, защото проявяват загриженост към влиянието на медиите върху поведението на подрастващите и морала на обществата. Медийното въздействие е обект на загриженост и от медийните компании и магнати, които следят за възвращаемостта на своите капитали.“
Добринка Пейчева аналитично представя много широкото теоретично поле на медийното въздействие. Но науката освен теория, има и второ ниво – метод, методология. Пейчева повдига завесата към изследователските методи още в първите думи в книгата, а Венцеслав Бондиков и Борис Чакалов през 2015 г. издават жизнено необходимата ни книга „Методи за изследване на масовата комуникация“. Нямахме такава книга на български език. Но ето – вече можем да я четем.
Какво ще кажете за идеята, че „комуникацията е социална необходимост и неизбежност„? Вероятно по-скоро сте съгласни. А дали сте мислили, че развитието на комуникацията предопределя развитието на човешката цивилизация? И тази идея е застъпена в книгата. Всъщност тъкмо поради това е необходимо и неизбежно да развиваме методи за изследване на комуникацията – премного зависим от нея. В този ред Бондиков и Чакалов изброяват следните подходи за изследване на масовата комуникация:
„Първият, от гледна точка на нейния предмет – в масовата комуникация могат да се разглеждат следните сфери на действие: рекламна, PR, маркетингови и изследвания на общественото мнение и др. Такъв подход използват американските автори Е. Емери, Ф. Олт, У. Аги. те обособяват 10 вида комуникационни изследвания:
- Изследване на читателската аудитория;
- Изследване на аудиторията на дадена медия;
- Изследване на графичното оформление;
- Рекламно изследване;
- Пазарно проучване;
- Изследване на общественото мнение;
- Контент анализ;
- Изследване на ефекта на комуникациите;
- Изследване на комуникатора;
- Креативно изследване.
Вторият възможен подход е да изследваме процеса на масова комуникация „на входа“ и „на изхода“, т.е. да проучваме подателя или реципиента.
При третия подход предмет на анализ е самото съобщение.
Четвъртият се базира на изследване на елементите на комуникационния процес….“
Всъщност, ако искате още изследователски подходи, прочетете „методи за изследване на масовата комуникация“.
Най-новата книга към днешна дата в полето на социология на медиите и масовата комуникация е „Меди@ Общество“. Няма дълго да пиша за нея тук. Ще имате възможност да се запознаете със съдържанието й, да помислите върху него, да доразвиете някои от тезите по време на нашия лекционен курс „Социология на комуникациите“, зимен семестър 2016-2017.
Желая ви успех!
Катя Михайлова