Авторски монографичен труд, 2023 г.
Михайлова, Катя. Интелектуалците в антиинтелектулна ситуация. Пловдив, ИК – ВУСИ, 2023. Стр. 288. ISBN 978-619-7343-81-6
Монографията е достъпна в електроната бибилотека на NewMedia 21. Също в профила на автора в ResearchGate и Academia.edu.
Въведение
Какво е да си интелектуалец?
В „антиинтелектуална ситуация“, както Ивайло Знеполски определя съвременната обществена ситуация в България.[1] По време на „интелектуален херметизъм“, сковал Европа след Първата световна война, според Хосе Ортега-и-Гасет.[2] В пика на „фазов апокалипсис“, за който Александър Фол говори през 90-те на ХХ в.[3], но изглежда едва сега, през 20-те години на ХХІ в. практически започва да се проявява.
Това е основният изследователски въпрос, който дава опорна точка на мисълта в тази монография. В следващите страници ще се търсят отговорите.
Не отговор, а отговорите в множествено число, защото едва ли сме способни да дадем един отговор и той да се окаже единствено верен. Живеем в хронотоп на плурализма, а това означава наличие на множество гледни позиции, интерпретации, отговори на един и същ въпрос. Съвременният ни социален хронотоп (пространство + време + ценности + мислене)[4] може да бъде определен и като хронотоп на толерантността, доколкото толерантността към различието, към другата гледна точка е произведена в ранг на висша обществена ценност. Следователно и отговорите на един въпрос са множество, при това всеки от тях има своята собствена и достойна за уважение ценност.
Животът ни би бил нереално приятен, ако се развиваше само в съответствие с плурализма и толерантността. Изглежда, че никога в общественото съществуване, нито преди, нито след Христа, това не е било така. И днес не е, най-малкото, защото има и един трети хронотоп, чиято сила на влияние често взема връх – хронотопът на хибридната война. Хибридна е, защото разгражда и пренарежда времето и пространството, атакува и защитава ценности с най-силните земни оръжия – човешкото мислене и чувстване. Бойци в нея са интелектуалците, тези, за които е книгата. И всички – самостоятелно или във временни мнозинства воюват – за да утвърдят своята гледна точка, да наложат своя отговор като единствено истинен. Става нещо като война за истината, в която всеки от воюващите с яростна любов защитава своето си и обявява другото, чуждото, това на противника, враждебното, за фалшива новина.
Нима така се води войната за истината?
Не! Рационално логически, защото истината винаги е диалектична – включва и едното, и неговото противоположно. А това означава, че двете гледни точки, двата отговора са еднакво важни. И дори нещо повече – единият води към другия и другият води към първия.
Метафизично езотерично, защото истината е бяло и черно в едно, доколкото и двете са игра на светлината. Начало и край заедно, доколкото всеки край е ново начало и всяко начало съдържа в себе си край. Истината е добро и зло, обединени в любовта. Примерите показват необходимост от съчетание на две гледни точки, при това не в един и същи спектър, а диаметрално противоположни във войната за истината.
Духовно християнски, защото истината е самият Христос. „Аз съм пътят и истината, и животът“ отговаря Христос на въпроса на Св. Тома (Иоан 14:6). Следователно войната за истината е война за Бог. За Бог не се воюва чрез унищожение на Другия, на другостта и различността, на чуждостта и враждебността. Тъкмо напротив – „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“,казва Христос (Мат. 5:44).
Как да стане това? Как да приемеш различността на другия и неговата гледна точка, враждебността на чуждия и неговото право да съществува, заедно с мнението и мисленето си – точно така както, приемаш и следваш собственото си право да съществуваш, да дишаш, работиш, живееш и стихове да пишеш, тъй както умееш?[5]
„Не с войнство, не със сила, а с Моя Дух“, казва старозаветният Господ Саваот (Зах. 4:6). Но кой да Го чуе, послуша, приложи в живота на обществото си? Кой да си помисли, че носи същото онова, което вижда в другите? Кой да дръзне да разтвори кутията на Пандора в собствения си свят и да я подреди, което може би означава „а с Моя Дух“?
Тази книга представлява опит да се проследят и съвместят различни гледни точки, множество отговори на един и същ въпрос. Не всички гледни точки – амбиция за подобна изчерпателност е предварително обречена на неуспех, а само тези, до които чрез инструментите на конкретното научно изследване успях да достигна.
Духовната координата на изследването е очертана върху християнското учение и философия. Не за друго, а защото Европа, в която България се намира, Европа, която днес търси нови полета за своето осъществяване, е изначално християнска. Именно християнството е в корените на нейния разцвет и добруване, и днес отново християнството може да отключи нейния път напред. Възможни са и други гледища относно европейското бъдеще, включително и трансхуманистични. Но определената по-горе духовна координата на монографията по-скоро насочва мисълта към протойерей Георги Флоровски, професор по богословие, който още в средата на ХХ в., т.е. преди около 70 години назад от днес, говори за това, че времето за „повторното обръщане на света в християнството“ вече е дошло. „Това повторно обръщане е единственият изход от сляпата улица, в която християните са вкарали света, защото не са били истински християни“, казва авторът.[6]
Мислено в социологическа координата, интелектуалците като обществени субекти, работещи с фината материя на словото и идеите, ценностите и истината, няма как да нямат нещо общо с духовните процеси в Европа и България. Тъкмо напротив – те са ключови фактори в развитието на духовността.
Европа търси своето „ново“. България също. Намирането на това ново отвъд хронотопа на хибридната война е първата задача на интелектуалците днес, на синхронно мислещите, чувстващите и действащите човеци. Втората задача е да го предадат на другите, така че те да го приемат и приложат в личния си и обществения живот. Как се справят българските интелектуалци с тези задачи в антиинтелектуална ситуация е също въпрос, чиито отговори се търсят чрез изследването, представено тук.
Възможно е то да бъде възприето като интердисциплинарно, доколкото представлява среща на научни тези и автори от различни обществени науки, доколкото в методологическата му основа е заложен пренос на литературоведско понятие в социологическия анализ, и накрая поради подхода да се търси и извлича познание в кръста на науката и изкуството – тук предимно литературата.
Напоследък все по-често изследванията в полето на обществените науки се обявяват за интердисциплинарни. За това има ред причини. Да започнем от факта, че интердисциплинарността в научните изследвания е европейски и национален политически приоритет, ясно разписан в редица нормативни документи. Да обърнем внимание на конкурсите за финансиране на научни изследвания, в които проектите, обявени като интердисциплинарни, получават повече точки. И да стигнем до една човешка амбиция, която, от някаква своя висока научна претенция, определя по същество монодисциплинарни изследвания като интердисциплинарни – или защото не познава достатъчно добре предметното поле на своята си наука, или защото се страхува да се поклони пред науката си и да бъде част от нея.
В ядрото си това изследване е социологическо, доколкото следва системния социологически подход и методология, и е реализирано чрез качествени социологически методи за емпирично изследване. Научно аргументираната интердисциплинарност като методологически подход има свой дисциплинарен център, около и чрез който се изгражда палитрата на интердисциплинарността. Още Толкът Парсънз през 1959 г., приемайки социологията като самостоятелна научна дисциплина, извежда като основна специфика в нейния дисциплинарен характер способността й както постепенно да трупа изследователски резултати за човешкото поведение в полза на другите обществени науки, така и тя самата да се ползва от достиженията на своите „братя и сестри“ в науката, за да изгражда себе си. Умението едновременно да отдава и приема методи, подходи, парадигми дава на социологията престижен статус в академичната йерархия, казва Парсънз.[7]
80 години след Парсънз, днес, не виждам основателни факти, които да опровергаят твърдението му. По-скоро обратното – все повече ми се струва, че откриването на новото и неговото вграждане в обществения живот, по-горе формулирано като първи две задачи на съвременните интелектуалци, би било постижимо през теоретичното и методологическо богатство на социологията като полипарадигмална наука. Не за друго, а защото социологията изследва и познава социалните факти и социалните връзки на всичките четири плюс едно системни обществени равнища:
- микро, където е отделният човек с неговите си лични и граждански отношения и избори;
- мезо, на което работят обществените организации и институции, както и големи общности и мрежи, професионални съсловия и класи;
- макро – функционирането на обществото като система и държавата, чрез което обществото се организира и живее;
- метамакро – обществената система във висша духовна проекция.
Не за друго, а защото социологията наследява от Херметизма, като най-древно познато досега духовно учение, принципа каквото горе, това и долу, вгражда го в своята методологическа система и го развива до степен такава, че чрез познание на микрониво да се получи знание на макро- и метамакро-, и обратно.
Подобен методологически синтез би бил полезен, но само ако бъде заложен в основата на търсеното „ново“ за човека и обществото. От една страна, съвместяване на различни отговори, гледни точки по пътя към истината. Прав е Махатма Ганди да говори не от позицията на истината, а за път, по който интелектуалците вървят към истината.[8] От друга страна, системно мислене за обществото – от отделния човек, през обществената макроструктура до метамакро духовните простори на нашия свят. От трета – мислене за времето без прекъсване, от Херметизма до Четвъртата индустриална революция. И от Четвърта – мислене по Контовски с осъзнаване на чувството, провокиращо мисълта, която се изразява чрез езика, както ичрез синтезиране на теологичен, метафизичен и позитивистки интелектуален код.
Едва ли настоящото изследване ще постигне такава социологическа методологическа пълнота, но най-малкото ще я постави като своя ръководна точка. Астролозите казват, че светът вече е в ерата на Водолея, в която задачата ни е да излезем от обвивката на индивидуалното си его-съществуване и да се научим да живеем в общност и за общността. Коя е другата наука, освен социологията, която знае що е то човешка общност, общество и как се живее в нея и за нея? Ето и поради този факт държа на социологическото тук.
Тъй като дисциплинарната структура на социологията е твърде богата, ще посоча частно-социологическите дисциплини, върху чиято теоретико-методологическа рамка е изградено изследването. На първо място това е Социология на интелектуалците или още Социология на интервенциите като неин съвременен синоним.
Интелектуалците и интелектуалното развитие на обществото са предмет на социологически интерес още от Огюст Конт. Известен е неговият Закон за интелектуалното развитие на човешкото общество, според който човешкото мислене преминава през три стадия – теологичен, метафизичен и позитивистичен. Любопитен е въпросът, ако по времето на Конт човешкото мислене е достигнало до третия етап на позитивизма, то днес, век и половина по-късно, не сме ли в нов етап? Този въпрос с право може да се кандидатира за първи сред въпросите, които биха помогнали на днешните интелектуалци да открият търсеното и необходимо „ново“.
Забележителни са разсъжденията на Емил Дюркем и Макс Вебер върху интелектуалците и функциите им по отношение на общественото развитие. С оглед изпълнението на задачите на съвременните интелектуалци, формулирани тук, важен е отговорът на въпроса: В какво общество живеем днес – дюркемово или веберово? Същият въпрос е основен в интелектуалната дискусия между Боян Знеполски и Венсан Декомб.[9]
След „бащите на социологията“ още редица именити социолози, работещи в различни парадигмални полета, се занимават с интелектуалците и техните роля и функции в общественото развитие, за да стигнем до Пиер Бурдийо и дефинираното от него интелектуално поле, в което именно се ражда творческият проект. Задачата да се открие новото и да се предаде на обществото, предполага творчески проект. Търсеното „ново“ е всъщност творчески проект. И ето, Бурдийо казва, че именно този творчески проект се ражда в интелектуалното поле, което „по подобие на магнитното – образува система от силови линии: това означава, че дейците или системите от дейци, които са част от него, могат да бъдат описани като сили, които, полагайки се, като се противопоставят и се съставят, му придават неговата структура, специфична в даден момент от време“.[10]
Кое е впечатлителното тук? Първо, че новото е и следва да бъде мислено като творчески проект. Второ, че творческият проект се ражда в интелектуалното поле, а не в полето на политиката или журналистиката. Политическото поле трябва да го приложи и наложи, а журналистическото – да го разпространи. Трето – творческият проект е надиндивидуален, след като е рожба на полето. Той започва от идея, която идва при един или няколко дейци в полето и по-нататък се развива чрез и в общността.
Въпросът е: способно ли е българското интелектуално поле да създаде и наложи новия творчески проект? Страхувам се, че това изследване няма да даде отговор – има отговори, които не се достигат чрез научни изследвания, а се проявяват в практиката на живота.
Творческият проект, който започва от идея, е също фокус в предметното поле на Социологията на интелектуалците, както и самите интелектуалци като негови носители. Доколкото идеята, вградена в творчески проект на интелектуалното поле, има силата да интервенира обществения живот, дори и да променя формулата, в която той се развива, днес се налага и една друга частносоциологическа дисциплина, сродна на Социология на интелектуалците, която се нарича и Социология на интервенциите. Не безоснователна е и тезата, че Социология на интервенциите е наследница на класическата Социология на интелектуалците.[11] Първата се занимава предимно с интелектуалците, с интелектуалните общности, интелектуалните елити, интелектуалното поле, с въпроса дали интелектуалците са образуват специфична собствена класа в стратификационната пирамида на обществото или са елемент, вграден в установените социални групи и класи. Втората приоритетно изследва методите и моделите, чрез които интелектуалците участват в обществения живот и общественото развитие. Социология на интервенциите поставя акцент не върху интелектуалеца като социален типаж, а върху процеса на мобилизация на знание и експертиза в интервенирането в публичната сфера.
Настоящото изследване разчита и на двете частносоциологически дисциплини, доколкото негов обект са съвременните български интелектуалци, като дейци в интелектуалното поле, а предмет са функциите им по отношение на социалната динамика, които са реализирани чрез определен тип интервенции – колективни публични петиции, които те правят в политическото поле.
Социологията на интелектуалците показва три периода в осмислянето на ролята и функциите на интелектуалците в обществото и три различни модуса на отношение към тях. Първият период обхваща 20-те години на ХХ в., когато се поставят методологическите основи на дисциплината и отношението към интелектуалците е по-скоро негативно. Според Теодор Адорно 20-те години на ХХ в. са белязани като време на „антиинтелектуални интелектуалци”.[12]
Средата на века, след Втората световна война, може да се определи като златното време на интелектуалците. Множество интелектуалци са пряко ангажирани с решаване на проблемите на следвоенното западноевропейско и американско общество. Източноевропейските интелектуалци заемат лидерски позиции в процеса на социалната промяна.
В последното десетилетие на миналия ХХ век социологията на интелектуалците се обогатява с огромна колекция от теоретични осмисляния и емпирични изследвания на интелектуалците, но самите интелектуалци остават по-скоро в пасивна позиция. Зигмунд Бауман определя европейската интелектуална ситуация от края на века като загуба на интелектуалната увереност в способността на интелектуалците да предложат рационална визия за обществото.[13]
Интересно би било продължението на линията на отношение към интелектуалците днес, в първите десетилетия на новото хилядолетие, в ерата на информационно-технологичния напредък. Интересно би било изследването на динамиката на отношението към българските интелектуалци. В тази връзка възниква въпросът: кога и как се ражда българското интелектуално поле и каква линия на развитие следва то до днес? Сам по себе си този въпрос е достоен за самостоятелно историко-социологическо изследване, което да провери хипотеза за нееднозначността във възприятието на интелектуалците и да насочи мисълта към следващия въпрос – как изглежда и как се възприема образа на българските интелектуалци в началото на ХХІ век. В рамката на представеното тук изследване е потърсен отговор на този следващ въпрос, най-вече през призмата на съдържателен анализ на публично изразените колективни позиции на интелектуалците в периода 2005-2022 година.
Помощна частносоциологическа дисциплина тук е Социология на комуникациите, доколкото самите интелектуалци често са в ролята на публични интелектуалци, лидери на мнение, които не само участват, но и направляват процеса на обществена комуникация. От друга страна, осъществяването на интелектуалната интервенция изисква публична комуникация и тук интересни са комуникативните модели на интелектуалците.
Изследването черпи също и от Социология на изкуството, в частност на литературата, а също и от Християнската социология[14], за да постигне целта си, а именно – да очертае профила на съвременния български интелектуалец като деец в интелектуалното поле, интервениращ в обществения живот.
Направени са емпирични изследвания, прилагащи предимно систематичен преглед (systematic review), съдържателен анализ и медиен мониторинг като методи за набиране на първична информация. Чрез систематичен прегледса идентифицирани единиците за изследване, които след това са проверени чрез медиен мониторинг и подложени на съдържателен анализ.
Систематичният преглед е осъществен чрез инструментите на Google за търсене по ключови думи в интернет. Селектирани са документи, отразяващи социални факти в и за интелектуалното поле през 2005-2022 година.
Изследваните единици могат да се разделят в три основни групи:
- колективни публични позиции на българските интелектуалци. Чрез изследването се проверява хипотезата, че в посочения времеви период българските интелектуалци участват във война на петициите, както определя Ивайло Знеполски[15], вместо във война на идеите, по израза на Чавдар Христов.[16] Резултатите са представени в трета глава на монографията;
- интервюта с български интелектуалци или отделни лични позиции с обща тема – „що е то интелектуалец“, чрез които се извежда саморефлексията на дейците в българското интелектуално поле и се проверява хипотезата за формиране на специфичен хабитус и сила на българските интелектуалци. Резултатите основно служат за изграждане на дефинитивната рамка на понятието „интелектуалец“ в първа глава;
- публични изказвания на български интелектуалци по обществено-политически и културно-духовни теми, чрез които се проверяват хипотези относно доминантните дискурси в публичната комуникация и се изследват идеи за новия творчески проект. Резултатите уплътняват изложението в трите глави на монографията.
В помощ на изясняването на отделни частни проблеми в периметъра на изследването е направен и анализ на съответни нормативни документи, описани намясто в книгата.
Съдържанието на монографията е структурирано в три глави.
Първата представя теоретично изследване на подходите при дефинирането на изследователския обект. Съдържанието на главата се стреми да отговори на въпроса: що е то интелектуалец. Предложени са теоретични ракурси към дефинирането на понятието.
Втората глава се фокусира върху теоретизирането на второто ключово понятие в монографията, а именно: антиинтелектуалната ситуация. Самата тя се разглежда в системна социологическа проекция като специфичен социален хронотоп, като тема на нашето време. В тази част от монографията е предложено изследване на историческите и социологическите фактори, генериращи антиинтелектуална ситуация.
Третата глава представя изводи от емпирично изследване на една от специфичните колективни интервенции на интелектуалците в политическия и обществен живот. Тук са систематизирани резултатите от съдържателния анализ на 93 публични колективни подписки, петиции, отворени писма на интелектуалци в периода 2005-2022 година. Анализът търси отговор на въпроса: в каква война участват интелектуалците днес – във война на петициите, както през 90-те на миналия ХХ век. или във война на идеите сега. Ако са войници в първата, то не е трудно човек да си помисли, че интелектуалците в антиинтелектуална ситуация служат за антиинтелектуална употреба. Ако воюват във втората, то с радост може да се направи заключението, че дори и в хронотопа на антиинтелектуалността, българските интелектуалци остават верни на призванието и обществената си мисия.
Методическите елементи на изследването, са представени детайлно в Приложение.
Доколкото българският интелектуалец работи със слово на български език, то бих искала да обърна внимание на един социален факт от съвременната антиинтелектуална ситуация. Поставям този социален факт тук, в края на Въведението, защото, от една страна, той пряко се отнася към словесните продукти от интелектуалния труд, а от друга – засяга особености в графичното решение на монографията, които е добре да бъдат представени в самото начало на четенето.
Става дума за идеята на група български интелектуалци – проф. Кирил Гогов, проф. Виктор Паунов, д-р Илия Груев, всички от Националната художествена академия, за разработване на шрифтове на българска кирилица, с които да бъдат изписвани текстовете на български език.[17]
Идеята за графичния облик на българския език като елемент от националната българска идентичност не е скорошна и вече има редица последователи. Дискусиите по нея се възобновяват по време на подготовката на България за влизане в Европейския съюз през 2007 г., с настояване пред държавната администрация да се разработи и наложи българска знакова система на кирилица, различна от популяризираната руска кирилица.[18] През 2014 г. започна и Инициатива за българска кирилица, която представи Манифест за българска кирилица, който към 14 февруари 2023 г. е подкрепен от 2862 души.[19] Към днешна дата вече са разработени множество шрифтове на българска кирилица – част от тях безплатни, други са платени, но всички са достъпни за ползване.
За първи път текстове на българска кирилица видях на страниците в списание InSpiro. Заглавието му се изписва на латиница, а текстовете в него – с шрифтове на българска кирилица. Интересен парадокс, но само на първо четене. InSpiro е „списание за респираторна медицина и вдъхновение“. Доколкото медицината говори на латински, то и заглавието на списанието е на латински. А от друга страна, доколкото списанието е едно от съвременните средища за българска интелектуална дискусия и вдъхновение, то текстовете му се изписват с шрифтове, подчертаващи българската национална идентичност. В същото списание са публикувани статиите на Ивайло Знеполски, които провокираха изследователските въпроси на настоящото изследване. На страниците на InSpiro се появиха и статиите „Интелектуалците и Четвъртата индустриална революция“, „Интелектуалците и мъдростта“, които са спирки по пътя към монографията, чийто увод четете.
Текстът тук е изписан в стандартния шрифтTimes New Roman. Избрах го от менюто в MS Word, защото е съответен на основните характеристики на Българската графична система, съставена от главни и малки, печатни и ръкописни букви:[20]
- първо – различно изписване на главни и малки букви. При печатните букви разликата се отнася за А – а, Б – б, Е – е;
- второ – печатните малки букви: б, р, у, ф, имат горни и долни дължини.
[1] Екип на в. „Култура“. Ивайло Знеполски за антиинтелектуалната ситуация. В: „Култура“, бр. 3 (2966)/2020.
[2] Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. Съчинения Т. І. С., „Захарий Стоянов“, 2016.
[3] Фол, Александър. Думи и образи. С., „Контекст“, 2011, с. 20.
[4] В монографията е направен опит за пренос на литературоведското понятие „хронотоп“, по Михаил Михайлович Бахтин, в социологическия анализ. Разгърната методологическа рамка е представена в началото на втора глава „Антиинтелектуалната ситуация“.
[5] По: Вапцаров, Никола. Вяра. В: Вапцаров, Н. Съчинения. С., „Български писател“, 1971, с. 17.
[6] Флоровски, Георги. Библия, църква, предание. С., Библиотека „Православен калейдоскоп“, 2003, с. 12-13.
[7] Parsons. T., Some Problems Confronting Sociology as Profession. In: American Sociological Review, 24 (1959), p. 547-559.
[8] Ганди, Махатма. Моят път към истината. С., „Захарий Стоянов“, 2012.
[9] Знеполски, Боян. Епоха на разломи. С., „Изток-Запад“, 2020, с. 344-360.
[10] Бурдийо, Пиер. Полета на духа. С., „Изток-Запад“, 2012, с. 212.
[11] Eyal, Gil and Larissa Buchholz. From the Sociology of Intellectuals to the Sociology of Interventions. In: Annual Review of Sociology, 2010, 36 (1), p. 117-37.
[12] Adorno, Teodor. The Jargon of Authenticity. Northwestern University Press, 1973, p. 4.
[13] Bauman, Zigmund. Legislators and Interpreters: On Modernity, Post-Modernity and Intellectuals. Cambridge, Polity, 1991.
[14] Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., Дружество „Гражданин“, 2002.
[15] Знеполски, Ивайло. Интелектуалците и войната на петициите през 90-те. В: InSpiro, бр. № 2 (26) / 2014.
[16] Христов, Чавдар. Войната на идеите. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2014.
[17] Чернева, Мария. Защо ЕС използва руска кирилица вместо българска и как е подменен знакът ни за идентичност? БНТ, „След новините“, 29.05.2022.
[18] Кръстев, Красен. Българската кирилица като знак за идентичност. В: Култура, бр. 20 (3077), 22.05.2015.
[19] Инициатива за българска кирилица, 13.06.2014. https://cyrillic.bg
[20] Мурдаров, Владко и кол. Официален правописен речник на българския език. С., „Просвета“, 2012, с. 10-13.