РЕЦЕНЗИЯ на учебника по социология на комуникациите на гл. ас. д-р Катя Михайлова
Рецензент: доц. д-р Андрей Бунджулов
24 март 2016
Намирам за евристична идеята, заложена в началото на учебника, макар и неразвита достатъчно, за съчетаването на структурния функционализъм на Парсънс и „конструктивисткия структурализъм“ на Бурдийо.
Пред скоби ще кажа, че подобни курсове са неизменна част от преподаването по социология в повечето университети днес. В учебните им планове откриваме вариации около сходни тематични ядра – що е комуникация, комуникативен акт, комуникативно действие, комуникативни технологии, медии и публичност, медии и глобализация и пр. Учебникът, който ни предлага д-р Катя Михайлова, покрива до голяма степен посочените тематични ядра, както и основни автори и теоретични традиции в областта на социологията на медиите и обществените комуникации. Той е разгърнат в обем от 264 страници, структурирани в осем глави. Снабден е с предметен и именен показалец, библиография, обхващаща 160 заглавия.Немаловажно е, че е написан ясно и увлекателно.
Всеки лекционен курс традиционно тръгва от въпроса за обекта и предмета на преподаваната дисциплина. Ето защо,макар и да изглежда донякъде разточително, според мен оправдано еотделянето на две глави (втора и трета) на този въпрос. Ако към тях добавим и първа глава, обосноваваща мястото на тази социологическа дисциплина в дисциплинарната структура на социологическите науки, ще получим първата трета от съдържанието. Четвърта и пета глава са посветени на връзките и зависимостите „медии – общество“/„общество – медии“; как въздействат медиите върху обществото (теории за медийното въздействие) и„активната аудитория“ като социален феномен. Шеста глава, която би могла да се разглежда по-скоро като приложение, поставя изключително важния и актуален въпрос за въздействието на телевизията върху децата. Седма глава е посветена на ключовия въпрос за медийната регулация – тема, която е във фокуса на предишния учебник на д-р Катя Михайлова „Регулация на медиите: социологическа перспектива“, който бе обсъждан преди година от катедрата. Последната – осма глава – е посветена на фундаменталния въпрос за свободата и социалната отговорност на медиите в общество, където господства неолибералната доктрина за неограничения пазар и сведената до минимум роля на държавата.Добра идея е прилагането към съответните глави на кратки емблематични текстове на ключови за учебника автори. Тук е предложен обаче само един текст – Аудиторията от Р. Бауър. Сигурен съм, че Катя Михайлова може да предложи още текстове, както и казуси по преподаваната проблематика.
По-конкретно, следвайки съдържанието, бих отбелязал няколко момента:
Подкрепям и намирам за евристична идеята, заложена в началото на учебника, макар и неразвита достатъчно, за съчетаването на структурния функционализъм на Парсънс и „конструктивисткия структурализъм“ на Бурдийо. Акцентът е поставен върху структурно-функционалистката парадигма, по отношение на която основните идеи и понятия в учебника са адаптирани убедително. Що се отнася до социологията на Бурдийо, от гледна точка на направената в началото заявка, тя не е представена така цялостно. Имам предвид преди всичко основни концепции и понятия като „поле“,„капитал“ (икономически, социален, политически, културен, символен, държавен метакапитал), „поле на властта“, „политическо поле“, „журналистическо/медийно поле“ и пр.Представянето на посочените три полета като субординирани (виж графиката на с. 52), струва ми се,не отразява точно концепцията на Бурдийо. Доколкото за него никое от социалните полета няма еднозначно и поначало доминираща роля – в т.ч. властовото и политическото поле по отношение на медийното, – а става дума за променящи се конфигурации, в които в даден момент/аспект определено поле може да придобие доминираща роля.
На следващо място, ако според Бурдийо журналистическото поле е организирано като хомоложна на другите полета структура, а комерсиализацията тук се проявява с особена сила, то парадоксално, но само на пръв поглед, е, че бидейки тъкмо хетерономно (т.е. с критично отслабена автономия), то ефективно налага своите изисквания на всички останали полета – политическо, културно и дори на самото икономическо/бизнес поле (не случайно медиите се привиждат като „четвъртата власт“ в обществото).Следователно темата за критичното отслабване на автономността на медийното поле днес (по Бурдийо) би могло да се изясни като функция от динамично променящи се конфигурации от актьори и сили (съюзи и борби между различни актьори в медийното, политическото, икономическото, академичното, изследователското поле, изграждащи различни типове симбиози и мрежи) – собственици на медии, рекламодатели, редактори, журналисти, но и политици, анализатори и коментатори, социолози в академичното поле и в агенциите, изследващи самите медии и общественото мнение и пр.. Което обаче не довежда, както посочих, до отслабването на властта на самото медийно/журналистическо поле, а тъкмо обратното. Така би могло да се изясни и парадоксът – как при тази критично отслабена автономия на журналистическото поле, то по особен начин запазва и дори увеличава своята власт над останалите полета.
Има и още един интересен сюжет, загатнат в учебника на д-р Катя Михайлова,който заслужава внимание: Не задават ли всъщност новите медии (в процеса на наслагване и синтеза им с традиционните) посоката, матрицата на една радикална трансформация, променяща самия характер на днешното общество и власт във всичките им измерения като медийно общество и власт, в които медиите не просто отразяват, апреоформят, произвеждат, подменят обществото (обществените реалности) и кои са границите на тези процеси, свързани със самите мотивации и икономика на съвременния хиперкапитализъм?Всъщност това е въпросът, който по друг начин е поставен още в увода към учебника. По-нататък Катя Михайлова няколко пъти се връща към него. Очевидно превръщането на управлението вPR е симптом на тази трансформация. Също вярно е, че „медиите не са вездесъщи“. Проблемът е кои/какви са онези социални трансформации („медиаморфози“), които правят възможна, а може би и донякъде неизбежна, подмяната на управлениетои властта от PR-а в едно общество, когато медиите са се превърнали в структурна матрица или модел (според С. Лаш, в Критика на информацията), пораждащнови форми на живот и когато се променя самият („интерсубективен“) характер на социалната връзка и типът публичност – от „либерална“, през „анонимна“, към „виртуална“.
В заключение, спестявайки някои редакционни бележки, както и тези свързани с начина на цитиране на някои заглавия (например,презсборника „Социологията като шанс“, чрез който на няколко пъти са цитирани различи автори, без самите те и техните текстове да са посочени в бележките под линия), намирам, че учебникът по социология на медиите и обществените комуникации на д-р Катя Михайлова е навременен и полезенза студентите, и ще подпомогне тяхната подготовка. Ето защо предлагам на катедра „Икономическа социология“ да подкрепи издаването му.