Признанието е равновесието – нашето, на личността със средата. Много е хубаво! Да си пожелаем такова блаженство в „мъжки времена”.
.
Александър Михайлов и Катя Михайлова във „Време и половина“, БНР
Александър Михайлов (АМ). Защо има толкова много клишета, Катя, в българските медии? Любимите ми журналистически въпроси в последните години са: има ли съвременни будители – въпрос, който се задава на всеки 1 ноември; какво ще празнувате Трифон Зарезан или Св. Валентин – 14 февруари всяка година; въпросът, който зададоха всички журналисти в Международния пресцентър в НДК: кой победи Румен Радев или БСП. Откъде идват тези клишета?
Катя Михайлова (КМ). Медиите отразяват реалността. А в реалността по-лесно е в клишето, отколкото в нещо оригинално и ново. Представете си, че журналист беше задал изненадващ въпрос в НДК, представете си, че на Трифон Зарезан и Св. Валентин някоя медия извади абсолютно неочакван гледен ъгъл към този 14 февруари…
АМ. Какво ще се случи тогава?
КМ. Може би спад в рейтинга? Защото възприемането на новото е трудно. Толкова трудно, колкото и излизането от клишето. Не е липса на иновативна мисъл, не е липса на вдъхновение и творчество. Ние тук в България си имаме по много от всичко. Но дори и големите творци твърде често прикриват някаква част от таланта си от страх да не…
АМ. Да не останат неразбрани.
Наскоро се проведоха президентските избори в Америка. Изненадите бяха страхотни! А там медиите много влияят на избора, на мисленето, на бита на хората.
КМ. Вие откъде знаете, че там медиите много силно влияят?
АМ. Такова е клишето. Вярвам на колегите, които говорят за това денонощно по телевизионните си студиа и радиостанциите.
КМ. Няма нищо лошо в доверието между колеги. То е дори градивно. Но така или иначе – въздействието на медиите. Как да сме сигурни, че там отвъд океана медиите имат силно въздействие? На мен ми изглежда, че имат, но без да съм направила изследване, без да съм прочела скорошни изследвания на колеги не се наемам да заема категорична позиция.
АМ. Може да се смеете, но доста филми сме гледали с тази тема. Още от „Телевизионна мрежа” насам.
КМ. Безспорно. Но както в практиката, така и в теорията има въпрос. Едната теория ни казва, че медиите са като „магически куршум”. Изстрелваш го веднъж и той влиза директно в мозъка на аудиториите. Каквото са си планирали медиите, такова въздействие осъществяват. Такава е най-ранната теория за медия и общество. В един по-късен етап се оказва, че медиите не винаги въздействат толкова директно и се ражда друга теория за „ограничените ефекти на медиите”. Ако теориите ни казват, че има две коренно противоположни неща, то ние трябва да се замислим кое от тях е валидно на практика в днешния ден. А може би ще е нещо по средата.
АМ. Медийните експерти вслушват ли се в това, което говорите? Подновяват ли знанията си? Или просто се водят медийни експерти, защото са „някакви”?
КМ. Бъдещите медийни експерти, т.е. сегашните мои студенти, със сигурност се вслушват. Ние работим доста и върху теориите, и върху практиките. Сегашните медийни експерти, ако са получили образованието си от моите учители, би трябвало също да се замислят върху тези неща.
АМ. Задача ли е на медиите в днешно време да образоват хората? Би ли могла да съществува такава свръх задача?
КМ. Категорична задача на медиите е да образоват хората. Ако медиите сами не могат, тогава да поръчат предавания на външни продуценти, да започнат да работят с външни институции и организации, които чрез медиите да образоват хората. Всъщност образованието на хората е задача на абсолютно всички обществени институции: от родителите през бабите и дядовците, до медията, училището, университета, парламента… всички.
АМ. Възможно ли е българските медии да се отличават от световните по някакъв начин? И да си създадем свой по-цивилизован, по-нормален, по-културен медиен език и модел? Или това е някаква идилия?
КМ. Ако знаете как го жадувам този наш, български медиен модел! Може би съм прекалено романтична, но съм убедена, че ние можем да си създадем наши български медии. И затова работя – изследвам, пиша книги, преподавам за медиите. Това е моят принос към нашите българските медии.
АМ. Вие написахте една книга, учебник „Меди@ Общество. Социология на медиите и масовата комуникация”. Това е едно огромно изследване на всички тези неща, за които се опитваме да говорим и, които се учат в специалностите „Социология” и „Медии” в УНСС. Как се различават журналистиката, пиара и социологията? Как можем да разделим – социологията от пиара, пиара от журналистиката?
КМ. Нека да ги делим по реда на властите. Първа, втора и трета власт са известни. Четвъртата власт е на журналистиката и медиите. Тук са пиарът и комуникациите. Това, всъщност е властта на комуникацията в обществото. А когато тази комуникация е през масови медии, тя става масова комуникация. Петата власт, обаче, тук има известен спор между учените, чия е петата власт – дали на гражданското общество или на социолозите с изследванията и рейтингите. Според мен Петата власт е на социолозите с техните рейтингови изследвания и въобще информацията и прогнозите, които те произвеждат.
АМ. Знаете ли на какво ми напомни това? Има един финал на един разказ на един български писател Николай Хайтов за първо и второ, и трето, и четвърто. Да искаш, да можеш, да го направиш. А един български политик, от не толкова български произход допълни и пето „да ти го признаят”.
КМ. Да. И да ти го признаят също е много, много важно. Действително едно е да можеш, друго да искаш, трето и четвърто е да го направиш, а пето – да ти го признаят. Тук си спомням един изключително любим мой автор Джоузеф Камбъл, който твърди, че блаженство постигаме тогава когато сме го направили, дарили на хората и те са ни го признали. Признанието всъщност е равновесието – нашето, на личността със средата. Много е хубаво! Да си пожелаем такова блаженство в „мъжки времена”.
АМ.Да си го пожелаем наистина. Студентите Ви склонни ли са да приемат нещата, на които ги учите и които трябва да знаят, за да навлязат в професията, или предпочитат да подражават на познатите лица от телевизиите?
КМ. Ех, какъв въпрос ми задавате! Трябва да се самопохваля. Вместо това ще ви кажа, че моите студенти са най-разкошните студенти, които някой преподавател може да има.
АМ. Задават ли Ви въпроси, на които Вие не можете да отговорите? Защото са ви прекалено модерни, прекалено нови. Ние например започнахме да учим „Научен комунизъм” през октомври 1989 и попитахме преподавателя си що е то социалистически плурализъм. Той не можа да ни обясни.
КМ. Има такива въпроси. Особено когато се занимаваме с медии студентите често задават въпроси за технологията на медията, на които въпроси те собствено търсят отговор. Улавям се понякога, че не знам точно съдържанието на думите, с които те формират своите въпроси. Но никак не се притеснявам от това. Нашето учене е взаимен процес – аз преподавам на тях каквото съм научила, те – на мен.
АМ. Да, това е хубаво. Ученето е взаимно. Дали го постигате?
КМ. Вижте в книгата ми колко много студентски разработки са цитирани.
АМ. Пишете ли двойки?
КМ. Да. На много умни студенти, които са рядко мързеливи. Те получават винаги 2.
АМ. Затова, ако ще учите социология, комуникации, журналистика, Ви препоръчвам книгата „Меди@ Общество” на д-р Катя Михайлова. Книгата е издание на Издателски комплекс на УНСС. Благодаря Ви! Ще завърша с онова изречение, което никой никога не е чувал: До нови срещи!
„За медиите… с любов“
Интервю на Александър Михайлов с д-р Катя Михайлова
БНР, „Време и половина”, 14 ноември 2016