ПАМЕТТА, културата, интернет
Необходимо ли е да запаметяваме всичко?
Умберто Еко: Разбира се, че не. Паметта – индивидуалната или колективната, каквато е културата, има двойна функция. Едната наистина е да запази определени данни, но другата е да потопи в забрава информацията, която само би обременила ненужно мозъците ни. Култура, която не съумява да филтрира наследството от минали векове, е култура, която може да се сравни с героя Фунес от „Фунес Паметливият“ на Хорхе Луис Борхес[1], който е надарен с такава памет, че помни всичко. А това е в пълно противоречие с културата. Културата е гробище от книги и други предмети, които са изчезнали завинаги. Днес има не малко трудове, посветени на един феномен. Той се изразява в способността на човека, от една страна, тихомълком да се откаже от някои останки от миналото – с други думи, да филтрира информацията, а от друга – да постави определени елементи от нея в нещо като хладилник, за да служат на човечеството в бъдеще. Тези „зимници“ са архивите и библиотеките, където трупаме паметта, и то така, че да не пренаситим културното пространство с цялата ненужна бъркотия, без обаче да се отказваме напълно от нея. Можем, ако ни се прище, да се върнем там някой ден. Възможно е някой историк да намери там имената на всички участници в битката при Ватерло, но те няма да се изучават в училище, нито в университета, защото такъв тип подробности могат да се окажат опасни. Ще дам и друг пример. Знаем всичко за Калпурния, последната съпруга на Цезар, чак до мартенските иди – деня на убийството му, когато тя го моли да не ходи в Сената, защото е сънувала лош сън. Не знаем нищо за нея след смъртта на Цезар. Тя изчезва от паметта ни. А причината? Не е, както би могло да се предположи, заради обстоятелството, че е жена. Клара Шуман[2] също е била жена, но за нея знаем всичко, което е правила и след смъртта на Роберт Шуман. Културата е селекция.
А днешната култура, напротив, ни подава чрез интернет подробности за всички Калпурнии на планетата: разказва ни какво са правили всеки ден, всяка минута, и то по такъв начин, че едно хлапе, което има да пише домашно по история, може да помисли, че тя е също толкова важна, колкото е и Цезар.
Жан-Клод Кариер: Знаем, че културата е преди всичко изкуството да се забравя. Така е и с паметта. И все пак… Как да направим селекция за поколенията след нас? Кой да бъде селекционерът? И как да предвидим какво точно ще интересува потомците ни, какво ще им бъде необходимо или поне полезно и дори приятно… А и как да извършим филтрирането, след като – както вие казахте – всичко достига до нас чрез компютрите – без никакъв ред, подбор или степенуване по важност? Или, иначе казано – как да изградим паметта на нашето време при тези условия, след като съзнаваме, че тя е въпрос на избор, предпочитания, изчистване на някои данни, волни или неволни пропуски? И като съзнаваме, че паметта на потомците ни няма да е непременно същата като нашата… Какво ли ще представлява паметта на едно клонирано същество?
Ако разполагаме с всичко, ама всичко – без подбор или филтриране, – с неограничената съвкупност от информация, достъпна „на терминалите ни“, какво тогава е паметта? Какъв ще е смисълът на това понятие? Ако имаме на разположение електронен домашен прислужник, който е способен да отговаря на всичките ни въпроси и дори на въпроси, които не сме му задали, какво ще ни остане за учене? Ако протезата ни знае всичко, абсолютно всичко, какво ни остава да научим?
Умберто Еко: Изкуството да синтезираме.
Жан-Клод Кариер: И самото действие „учене“. Защото да учиш, е нещо, което се научава.
Умберто Еко: Да, можем и да се научим да контролираме информацията, чиято автентичност не можем да установим. Това несъмнено е дилема за хората, които преподават. За да си напишат домашното, учениците и студентите черпят нужната им информация от интернет, без да знаят дали тя е точна. А и как биха могли да знаят? Тук бих дал следния съвет на учителите и преподавателите. Нека за домашно накарат учениците или студентите да направят проучване: да открият десет различни материала по дадена тема и да ги сравнят. Целта е да се научат да проявяват критичност към източниците в интернет и да не приемат всичко за чиста монета.
Жан-Клод Кариер: А проблемът с филтрирането включва и избора какво да чете човек. Всяка седмица вестниците ни съобщават поне за петнадесет шедьовъра, които „не трябва да пропускаме“, при това – във всички области на знанието.
Умберто Еко: По този повод измислих принципа на децимацията[3] – „едно от десет“ за всяка област. Да вземем например есеистиката. Достатъчно е човек да прочете една книга от десет. За другите преглеждате библиографията и позоваванията и веднага ще разберете дали трудът е сериозен, или не. Ако произведението е интересно, това не значи, че непременно трябва да го прочетете, защото положително ще го коментират, цитират или критикуват в други произведения, включително и в книгата, която сте решили да прочетете. Ако сте преподавател в университет, получавате толкова много печатни материали преди публикуването на дадена книга, че вече нямате време да я прочетете цялата, след като бъде издадена. А нерядко се случва тя да е вече остаряла, „с изтекъл срок на годност“, когато достигне до вас. Да не говорим пък за книги, които в Италия наричат „сварени и изядени“ – т.е. издания, посветени на определени събития, с които просто не си струва да си губите времето.
Нова професия: Удостоверители на автентичността
Жан-Клод Кариер: Като бях студент по история преди 50 или 55 години, когато разглеждахме дадена тема, ни даваха цялата необходима хронология, с цел да облекчат паметта ни. Нямаше защо да учим дати, които впрочем нямаха никакво значение извън зададеното ни упражнение. Ако сега направим същото упражнение, като използваме наскубани оттук-оттам сведения в интернет, щем не щем, ще ни се наложи да уточняваме достоверността на информацията в тях. Така този инструмент, който би трябвало да ни улесни, като ни предостави всичко, наистина предизвиква у нас невероятно объркване. Представям си, че сайтовете, посветени на Умберто Еко, са натъпкани с материали, които гъмжат от грешки или най-малкото са пълни с неточности. В утрешния ден няма ли да ни е необходим секретар, който да удостоверява кое е вярно и кое – не? И няма ли да създадем така нова професия?
Умберто Еко: Ами че работата на такъв „удостоверител“ няма да е никак проста. Ти и аз бихме могли да бъдем удостоверители на факти и събития, които познаваме. Но кой би могъл да стане удостоверител и да потвърди информацията за Клемансо[4] или Буланже[5]? А и кой ще плаща? Не и френската държава, защото в такъв случай ще трябва да поръча удостоверители за биографиите на всички личности във френската история!
Жан-Клод Кариер: Мисля все пак, че по един или друг начин подобни удостоверители ще са ни нужни. Това е професия, която ще се разпространява.
Умберто Еко: Добре, но кой ще проверява удостоверителя? Навремето удостоверителите бяха членове на големите културни институции, академиите, университетите. Когато господин Някой си, член на еди-кой си институт публикуваше труд за Клемансо или Платон, се налагаше да приемем, че сведенията, които ни предоставя, са достоверни, защото беше посветил целия си живот в ровене из библиотеките, за да проверява всичките си източници. Само че днес поемаме риска съвременният господин Някой си също да е ползвал информация от интернет и тогава всичко става съмнително. Нека бъдем честни: това можеше да се случи и преди появата на интернет. Защото паметта – индивидуалната и колективната, не е снимка на онова, което се е случило, а е възстановка.
Жан-Клод Кариер: И ти като мен знаеш много добре до каква степен национализмът е допринесъл за деформацията на представата ни за някои събития. Въпреки желанието си историците и до днес се подчиняват на явната или подмолна идеология на страната си. Китайските историци сега разказват небивалици за някогашните връзки на Китай с Тибет и Монголия и те се преподават в китайските училища. Навремето по време на управлението си Ататюрк е накарал да пренапишат изцяло историята на Турция. Заселил е Турция с турци още през римската епоха, векове преди турците да се появят по тези земи. И после – пак същото, навсякъде… Ако искаме да проверим информацията, къде точно да го направим? Доколкото знаем, турците са дошли от Централна Азия, а първите жители на днешна Турция не са оставили писмени следи. Как да постъпим?
Умберто Еко: Ами да, така е и с географията. Не много отдавна предоставихме на Африка нейните истински размери, които дълго време бяха минимизирани от империалистическите идеологии.
София – интелектуална автономност и афективна памет
Жан-Клод Кариер: Неотдавна бях в България, в София. Отседнах в хотел „Арена Сердика“, нов и непознат дотогава за мен. Като влизах, си дадох сметка, че хотелът е построен върху развалини, които се виждат през грамадните панорамни стъкла. Разпитах персонала в хотела. Те ми обясниха, че на това място е имало римски колизеум[6]. Учудващо. Не знаех, че римляните са построили колизеум в София, и то какъв! Както ме осведомиха – арената му е само с десет метра в диаметър по-малка от арената на римския. С други думи – огромен. А по външните му стени археолозите открили статуи, които като своеобразни афиши представяли какви спектакли се разиграват вътре. Имало статуи на танцьори и на гладиатори, естествено, но и нещо, което не бях виждал никъде – скулптура на биещи се лъв и крокодил. И това – в София!
Така моята представа за България, вече поразтърсена от откриването на тракийските съкровища преди няколко години, които пращаха тази територия далеч в миналото и доказваха, че е по-стара от Древна Гърция, направо се преобърна. Защо ли е била построена арена с подобни размери в София? Обясниха ми, че наблизо имало минерални извори, които римляните ценели много. И тогава си спомних, че София не е много далеч от мястото, където е бил заточен клетият Овидий. И ето че България, чиито славянски корени смятах за неоспорими, се оказа римска колония!
Миналото непрестанно ни изненадва, и то много повече от настоящето, може би повече и от бъдещето. За да приключим с темата за констатацията ми, че България стана неочаквано част от Римската империя, ще ти цитирам една баварска шега на Карл Валентин[7]: „Бъдещето също някога е изглеждало красиво“. На този човек дължим и следната бележка, от която блика много здрав разум: „Всичко е вече казано, но не за всички“.
Така или иначе, сме достигнали до такъв момент от историята ни, когато можем да предоставим на интелигентни машини (от наша гледна точка, разбира се) грижата да помнят вместо нас – и хубавите, и лошите неща. Мишел Сер[8] засегна тази тема в интервю, което даде за „Монд дьо л’едюкасион“ и каза, че щом повече няма да се налага да помним, ни остава единствено разумът.
Умберто Еко: Обикновено съм на едно мнение с Мишел Сер. Да учим таблицата за умножение във време, когато има машини, които смятат по-добре от нас, няма особен смисъл. Остава обаче проблемът с нашия „гимнастически“ капацитет. Очевидно е, че с кола се придвижвам по-бързо, отколкото ако вървя пеша. И все пак човек трябва да повърви малко всеки ден или да прави джогинг, за да не се превърне в парцал. Сигурно знаете историята, измислена от авторите на научна фантастика, за следващия век… Един ден в Пентагона, където машините мислят вместо нас, откриват някакъв човек, все още знаещ наизуст таблицата за умножение. Военните постигнали съгласие и преценили, че той е един вид гений и че ще бъде изключително ценен по време на война или в деня, когато човечеството се окаже жертва на глобален срив в електроснабдяването.
Имам и още едно възражение. Понякога фактът, че знаете определени неща наизуст, ви дава възможност да приложите способностите си на свръхинтелигентен човек. Съгласен съм, че култура не означава човек да знае точната дата, на която е умрял Наполеон. Но несъмнено обстоятелството, че си спомняте с лекота онова, което знаете (включително и датата на смъртта на Наполеон, а именно 5 май 1821 г.), ви дава известна интелектуална автономност.
Тази тема не е нова. Изобретяването на книгопечатането вече предоставя възможност да се сложи някъде „на склад“ културата, с която не желаем да се обременяваме – в „хладилника“. Трябва само да знаем къде да търсим нужната ни информация. И така, от една страна, поверяваме част от паметта си на книгите и на машините, но ни остава задължението да съумяваме да извличаме максимална полза от тези носители. Следователно – и да поддържаме собствената си памет.
Жан-Клод Кариер: Но никой няма да оспори факта, че за да можем да използваме новите интелигентни джаджи, които (както вече изяснихме) имат свойството да излизат от употреба с бясна скорост – ни се налага да изучаваме непрестанно нови технологии и езици, че и да ги помним. Така че паметта ни е доста изложена на предизвикателства. Може би повече от всякога.
Умберто Еко: Разбира се. Ако от появата на първите персонални компютри през 1981 г. до ден днешен човек не притежаваше способността да „рециклира“ непрестанно информационната си памет – да мине от голяма на малка дискета, после на диск и накрая – на флашка, вече щеше да е изгубил многократно данните, е които разполага – частично или изцяло. Защото, естествено, нито един съвременен компютър не може да прочете първите дискети, които вече принадлежат към праисторическата епоха на информатиката. Търсих усилено първата версия на моя роман „Махалото на Фуко“, която бях записал на дискета през 1984 или 1985 г., но без успех. Ако бях написал романа си на пишеща машина, щях да си го имам.
Жан-Клод Кариер: Може би все пак съществува нещо, което не изчезва – запаметяването на онова, което изпитваме през различни моменти от живота си. Това е безценен, а понякога и измамен спомен на нашите чувства и емоции – афективната, чувствената памет. Кой би пожелал да ни разтовари от нея и до каква степен?
Умберто Еко: Биологичната памет трябва да се тренира ден след ден. Ако паметта ни беше като паметта на дискетата, щяхме да се разболяваме от Алцхаймер на петдесет години. Защото един от начините да отдалечим във времето тази болест и всякакъв вид старческа деменция, е да продължаваме да учим – например да учим наизуст по едно стихотворение всяка сутрин. Да правим всякакви упражнения, които поддържат ума. Дори да решаваме ребуси, кръстословици, анаграми. Всички от нашето поколение бяхме длъжни да учим стихотворения наизуст, да упражняваме паметта си – а оттам и интелигентността си. Днес вече не сме задължени да го правим, но трябва по някакъв начин сами да си налагаме това ежедневно упражнение, защото в противен случай сме заплашени от гениална изкуфялост.
Жан-Клод Кариер: Нека добавя един-два нюанса към казаното от теб. Вярно е, че до известна степен паметта е мускул. И че можем да я тренираме като въображението. Все пак никой вече не учи наизуст текстове, с изключение на актьорите в театъра. И въпреки работата им, въпреки старанието им през целия им живот, познаваме много случаи на заболели от Алцхаймер хора с тази професия. Често съм се питал каква е причината. А освен това и аз като теб съм поразен от съвпадението между развитието на изкуствената памет – тази, която е „на склад“ в компютрите ни и която изглежда безкрайно безкрайна, и развитието на болестта на Алцхаймер. Сякаш машините са взели надмощие над хората и са направили така, че нашата памет да стане ненужна, нищожна, смешна. Ние нямаме вече нужда от самите нас. Учудващо е, но е и доста ужасяващо, нали?
Умберто Еко: Разбира се, трябва да се определи функцията на изкуствения носител. Като вървя, поддържам функциите на краката си, но бих могъл и да счупя някой от тях и ако това се случи, няма да мога да вървя. Можем да кажем същото и за мозъка.
Жан-Клод Кариер: Тъкмо си спомних, защото, между другото, паметта ми работи, следния цитат: „Спомням си за един човек, който имаше изключителна, феноменална памет, само че забравих какво точно знаеше“. Така че си спомням само за забравата. Искам да кажа, че нашият разговор позволява да припомним, че френският език прави разлика между знание и познание. Знанието е всичко, с което сме задръстили мозъците си, но то невинаги ни е от полза. А познанието – това е трансформацията на знанието в житейски експеримент. Значи можем да поверим отговорността за знанието на машините и да се съсредоточим върху познанието. И тогава не ни остава друго освен интелигентността… Какво облекчение!
Филтриране на бзпорядъчния и объркан океан от знание
Жан-Клод Кариер: Наистина интернет ни дава сурова информация без никакъв или почти без никакъв подбор, без контрол на източниците, без никаква подредба. Всеки потребител трябва лично да провери откритата от него информация и да й придаде смисъл – да намести знанията в собствената система от понятия.
Само че по какви критерии?
Както вече споменахме, учебниците по история и историческите трудове са написани съобразно националните предпочитания, съобразно влияния, които често са краткотрайни, съобразно идеологически изисквания, които прозират тук-там. Нито една история, която описва Френската революция, не е „невинна“. Според френските историци на XIX век Дантон е велик човек, на негово име са кръстени улици, навсякъде има негови статуи. После той изпада в немилост, защото е уличен в корупция, и ето че неподкупният Робеспиер, подкрепян от историци марксисти като Албер Матиез[9], го измества. Успяват да му кръстят няколко улици в комунистически предградия и дори една метростанция в Монтрьой-су-Боа. А кой ще бъде героят утре? Или какво ще е на мода? Не знаем. Имаме нужда от гледна точка и ориентири, за да знаем какъв подход да прилагаме към този безпорядъчен и объркан океан на знанието.
Умберто Еко: Съзирам друга опасност. Различните култури прилагат филтрирането – всяка от своя гледна точка, и ни определят какво трябва да запазим и какво – да забравим. В този смисъл те ни предлагат общ терен на разбирателство, в това число – и по отношение на грешките. Разбираш каква революция извършва Галилей само като сравняваш откритията му с научните становища на Птолемей. Всяка наша дискусия по темата може да се състои единствено на базата на универсална енциклопедия. А с интернет, който ни предоставя всичко, но и както каза – ни принуждава да филтрираме, т.е. да извършваме подбор не посредством културата, а на своя глава, рискуваме отсега нататък да се окажем с шест милиарда енциклопедии, което ще попречи на всякакво разбирателство.
Хипотезата ми граничи с фантастиката, защото винаги ще има сили, които ще подтикват хората да споделят едни и същи убеждения. Искам да кажа, че винаги ще съществуват всепризнати авторитети, наречени „международна научна общност“, на която ние имаме пълно доверие, защото виждаме, че тя е в състояние да преглежда и коригира публично своите изводи, при това – всеки ден. Именно поради непоклатимото ни доверие в тази научна общност е вярно, че корен квадратен от 2 е 1,41213562373095048801688724209698078569671875 37 694807317667973799073 (не го знам наизуст, естествено, направих справка с портативния ми компютър).
Каква друга гаранция би имал един нормален човек, че това отговаря на истината? Можем да кажем, че научните истини повече или по-малко ще си останат валидни за всички нас, тъй като, ако не споделяме едни и същи математически знания, би било невъзможно например да изградим къща.
Достатъчно е обаче да се помотаеш малко из интернет и ще намериш групи хора, поставящи под съмнение знания, които ние мислим, че се споделят от всички. Те твърдят например, че земята е куха във вътрешността си и че живеем от вътрешната й страна или че светът наистина е бил създаден за шест дни. Следователно рискът да срещнеш безброй различни знания и гледни точки съществува. Бяхме твърдо убедени, че при глобализацията всички ще мислят еднакво. А се получи точно обратното – във всяко отношение. Защото тя допринася за раздробяването на общия опит.
Жан-Клод Кариер: По повод изобилието, през което всеки е принуден да си пробива пътя сам, каквото и да му струва, понякога си мисля за индийския пантеон и неговите 36 хиляди главни божества, а също – и за второстепенните му божества, чийто брой е неопределен. Добре, че сред това роене на богове все пак има и колоси, които са известни на всички индийци. Защо? Има един метод, който в Индия се нарича гледната точка на костенурката. Поставяш една костенурка на земята така, че четирите й крачета да се показват от черупката й. Те представляват четирите посоки на света. Възсядаш костенурката, която е един от аватарите на Вишну[10] и от 36 хиляди божества, които виждаш около себе си, избираш онези, които ти говорят по особен начин. И тогава начертаваш пътя си.
Според мен същото или почти същото можем да направим и като избираме собствения си път в интернет. Всеки индиец си има собствени божества. Въпреки това всички споделят едни и същи общи вярвания.
[1] „Фунес Паметливият“ (ориг. исп. „Funes el memorioso“, 1940; прев. на бълг. Анна Златкова) – разказ на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес. В центъра на сюжета е млад човек, който след падане от кон придобива необикновена способност завинаги да запомня всичко, което вижда, чува, усеща, и измисля собствена система за смятане. (Борхес, Хорхе Луис. Фунес Паметливият// Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека: миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989).
[2] Клара Шуман (1819—1886) – германска пианистка и композитор- ка. През 1840 г. се омъжва за Роберт Шуман след много пречки за брака им и му оказва огромна професионална подкрепа. Свири на пиано и композира и след ранната смърт на съпруга си през 1856 г. Музикална- та й кариера продължава над 60 години.
[3] Децимация (лат. decimatio, от decimus „десетият“) – наказание в Римската империя като висша форма на спазване на дисциплината във войската: убиване на един от всеки десет войника по жребий. Прилага се при загуба на знамето, при бунт, дезертьорство и др.
[4] Жорж Клемансо (1841—1929) – френски политик и журналист, издател на в. „Орор“, изиграл важна роля в аферата „Драйфус“, министър-председател на Франция 1906-1909 г. и 1917-1920 г.
[5] Жорж Буланже (1837—1891) – френски политик, генерал, военен министър през 1886 г. След несполучлив антирепубликански преврат през 1889 г. бяга от Франция. Завършва живота си със самоубийство.
[6] Археологическият обект е единственият в света, събиращ римски колизеум и късноантичен амфитеатър на едно място. При разкопки в карето между бул.„Дондуков“ и улиците „Московска“ и „Будапеща“ през 2004 г. е открит амфитеатърът на Сердика, изграден през IV в. от император Константин Велики. А при ново проучване през 2006 г. се оказва, че на около 5 м под амфитеатъра има древноримска арена, построена през II-III в., т.е. със 100 години по-стара.
[7] Карл Валентин е псевдоним на Валентин Лудвиг Фай (1882-1948) – баварски комик, клоун, кабаретен актьор и филмов продуцент. Заради многобройните му роли в немите филми от 20-те г. на XX в. го наричат „германския Чаплин“.
id Мишел Сер (р. 1930) – френски философ, историк на науката, епистемолог, член на Френската академия от 1990 г. Поощрява свобод- ното разпространение на знания, в частност, посредством Уикипедия. Популярна фраза: „Пиратът на знания е добър пират. В детството си бях направил корабче и го кръстих „Пират на знания“ (интервю на немски: „Der Pirat des Wissens ist ein guter Pirat“ в: Telepolis, 01.03.2001).
[9] Албер Матиез (1874—1932) – френски историк социалист, известен с тенденциозната си тритомна история на Великата френската революция и с пристрастията си към Робеспиер.
Еко, Умберто, Жан-Клод Кариeр. Това не е краят на книгите. София, „Ентусиаст”, 2015, с. 81-98.