Доклад, изнесен на ХІ научна конференция по лидерство „Лидерството през ХХІ в. – перспективи и тенденции“, 3- януари 2017. Под печат.
Лидерството и лидерите е голяма тема. Лидерството – политическо, икономическо, социално, очевидно преживява своята криза днес и тъкмо това е една от причините да привлича активен изследователски интерес. До тук в конференцията бяха разгледани многобройни измерения и проекции на лидерството и съвременните лидери. Настоящият доклад ще продължи в същата насока, но фокусът ще бъде поставен не върху политическото или бизнес, корпоративното лидерство и лидери, а върху лидерството и лидерите, чиято цел е формиране и поддържане на обществено мнение. По-конкретно, въпросите, които ме интересуват са:
- Осъществява ли се поколенческа смяна в публичните говорители, лидери на обществено мнение днес 27 години след 1989 г.?
- Можем ли вече да говорим за второ поколение публични говорители, лидери на мнение 2.0, които да заменят поколение 1.0, формирано веднага след установяването на демокрация в България и наложено в следващите две декади време?
- Ако да, какви са профилите на лидери на мнение 2.0, пред какви обществени предизвикателства са изправени, какви методи за формиране на обществено мнение използват?
Едва ли бих могла да дам отговор на всички тези въпроси, най-малкото защото отговорите изискват развиване на съответни научноизследователски проекти. Но това, което мога да направя в рамките на този доклад е да поставя темата и върху съответна теоретична основа да издигна някои хипотези за бъдещи научни изследвания.
Лидери на мнение
Социологията на комуникациите свързва понятието лидер на мнение най-напред с имената на Пол Лазарсфелд, Робърт Мъртън, Елиу Катц, с моделите за двустепенен поток на комуникацията и разпространение на иновациите от средата на миналия век. Според тях лидерите на мнение са катализатори на медийното или по-точно на масмедийното въздействие. Може да се приеме дори, че изработват въздействието на медийното съобщение сред аудиторията. Според резултатите от изследванията, които Пол Лазарсфелд и колектив правят в средата на миналия век, профилът на лидерите на мнение се събира в следните основни параметри: използват медиите по-често в сравнение с другите членове на групата, което им дава възможност да получат по-регулярен поток от информация;умеят да говорят, имат дар слово; социално активни са; ползват се с доверието на членовете в групата[1].
Днес лидерите на мнение се наричат още инфлуенсъри. Инфлуенсърите се разпознават по седем основни индикатора: ползват повече комуникационни канали от останалите; изградили са си име на добре информирани личности; могат да формулират разбираемо проблемите; ползват се с доверие сред останалите; притежават личен чар, харизма (още от Макс Вебер знаем колко е могъщо харизматичното лидерство); имат самочувствие[2].
Лидерите на мнение приличат, но повече се разграничават от формалните лидери. Лидерите на мнение не е задължително да разполагат с властовия инструментариум на формалните лидери. Тяхното лидерство по-често е неформално, допълващо въздействието на формалния лидер. Целта им е управление на процеса на обществена комуникация така, че да се формират и наложат определени обществени представи, нагласи, мнения. Условието, благодарение на което успяват да влязат и изпълнят специфичната си „лидерската си функция” по формиране на мнение, е да имат безспорен авторитет в социалната си група. Те трябва да се ползват с доверието и признанието на членовете на групата. Именно авторитетът и доверието ги отличават от останалите в групата. Следователно, за да могат да изпълнят функцията си, лидерите на мнение следва да притежават определен набор от лични и социални качества и умения, определено количество капитали – предимно човешки, социален и културен. Също както другите лидери, и лидерите на мнение е необходимо да имат идея, да са носители на нови идеи и да владеят методи за тяхното реализиране.
Ако лидерите на мнение, инфлуенсърите успяват да формират обществено мнение, да насочват мисловни процеси и да провокират съответни действия у членовете на своите референтни групи, то лидерите на мнение могат да бъдат възприемани и като агенти на социалната промяна.
Формалният лидер фактически е и лидер на мнение, доколкото той разполага с целия ресурс от методи за налагане на дадено мнение и дори за промяна в мисленето. Предвид това, твърде често формалните лидери решават, че нямат нужда от лидери на мнение и могат успешно и еднолично да свършат задачата по формиране на обществено мнение. От гледна точка на демокрацията подобно решение изглежда като липса на доверие и концентриране на властта в организацията била тя политическа, корпоративна или гражданска. Ефективността на лидерството също би била под въпрос, доколкото формалното лидерство има една голяма задача, а неформалното – друга, и двете заедно постигат целта. Формирането на устойчиви обществени нагласи също е спорно при подобно еднолично лидерство. Задачата изисква координирани и системни усилия на множество агенти. Когато става въпрос за политика, задачата изисква разгръщане на кръгове на политическо говорене, както пише Михаил Мирчев[3], още повече днес в това парадоксално време, което от едната страна умножава системите за приемане, обработване и предаване на информация до степен на информационно претоварване, а от друга – херметизира душата, ако използваме Хосе Ортега и Гасет[4].
Лидери на мнение 2.0
В един от курсовете по социология на медиите студентите намериха темата за лидерите на мнение интересна и актуална и решиха да проверят как съвременният млад човек си представя лидерите на мнение? Какви са характеристиките, които го отличават? Кой е техният лидер на мнение?
Резултатите показаха, че като лидер на мнение младежите разпознават 40- годишен мъж с приветлив външен вид, женен, с деца. Има висше образование, висока обща култура, чисто съдебно минало и месечни доходи над 1000 лв. Харизматичен е, смел е, но не е нахален, социално ангажиран е и се появява често в традиционните и нови медии.[5]
Към всичко това бих добавила, или по-скоро – иска ми се, да поставя акцент върху онази отличителна способност на лидера на мнение, която Карл Албрехт нарича социална интелигентност – способността да се разбирате добре с другите и да ги привличате за сътрудничество, както сам авторът я определя[6]. Социалната интелигентност присъства под една или друга форма във всички списъци от качества, който правят члена на групата лидер на мнение – има дар слово, може да формулира разбираемо проблемите и др. под.
Социалната интелигентност е още нещо, малко повече от всички изброени характеристики, в които тя е визирана. Това е умението да бъдеш посредник – информационен, емоционален, смислов. От една страна, да умееш да получиш, и от друга – да умееш да предадеш полученото на своето обкръжение.
Една част от хората успяват много добре да плуват в съвременните потоци от информация, благодарение на образованието, опита, общата си култура и др. качества на характера. Но те не стават лидери на мнение. Ползват информацията само за себе си.
Друга част успяват, освен да получат информацията, и да я предадат така, както са я получили. И те не стават лидери на мнение. В най-честия случай остават добри асистенти, секретари.
Трети тип хора все пак стават лидери на мнение, успяват да повлияят, да въздействат на мнението на останалите около тях. Това са хората, които умеят да управляват течението на информационните потоци. Извличат от там необходимата им информация, използват я, и което е най-важно – намират подходящ начин да я предадат на групите си, така че членовете на групите да разберат, да приемат, да харесат, да споделят, да останат удовлетворени и пак да потърсят.
Следващият въпрос е можем ли да отнесем тези профили към конкретни лица или кои са лидерите на мнение днес?
В хода на медиен мониторинг в предизборните кампани от 2014 до сега Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ)[7] забелязва началото на поколенческа смяна в лидерите на мнение у нас. Лицата се сменят. Въпросът е дали се сменя и екзистенциално-ценностната система.
Първото поколение лидери на мнение бе изведено на публичната сцена след 1989 г. от политически партии, неправителствени организации и институти, дотирани предимно от външни на страната източници, агенции за социални и маркетингови проучвания. Университетите също са генератор на лидери на мнение, те дават много стабилна легитимация на лидера. Медиите също имат ресурс да извеждат лидери на мнение, но дали са били активни в този процес или са работили с лица, предложени им от други организации не мога да кажа въз основа на данните, с които разполагам. Ето някои от широкоразпознаваемите имена: Огнян Минчев, Антони Тодоров, Антони Гълъбов, Боряна Димитрова, Михаил Мирчев, Таня Буроджиева, Мария Пиргова, Андрей Райчев, Харлан Александров, Николай Михайлов, Мира Радева, Андрей Бунджулов и др.
На страниците (хартиени и електронни) на вестниците по време на предизборната кампания на избори за Европейски парламент (25 май 2014) забелязахме нови публични говорители, налагащи се като лидери на мнение – Евелина Славкова, Първан Симеонов, Димитър Ганев, Борис Попиванов, Иво Инджов, Стойчо Стойчев, Георги Харизанов, Калоян Методиев, Илия Лингорски, Евгений Кънев и др. Към днешна дата новите лица заемат все повече медийно пространство и време. В този ред интересно е аналитичното предаване „Q&A” на Клара Маринова, излъчвано в ефира на телевизия „България он еър”[8]. То практически събира новото българско поколение анализатори, интелектуалци, лидери на менение и го показва откъм съдържателната му страна – като социално, политическо и икономическо мислене.
На пръв поглед прави впечатление половия дисбаланс в новото поколение – много мъже, а твърде малко жени. Но това следва да се провери. Към настоящия момент не разполагаме с изследване на новото поколение лидери на мнение в България по подобие например на американското “Публични интелектуалци” от 2001 г.[9] Подобно изследване би ни позволило да направим не просто списък на публичните интелектуалци и лидери на мнение у нас, но също и да направим карта на общественото мнение, да очертаем модели за неговото формиране и налагане. Мисля си, че такова изследване днес във времето на фалшивите новини, конспиративните теории, постистината има не само научна, но и висока гражданска стойност.
Известният до тук факт е формирането на новото поколение лидери на мнение. Google показва огромно количество резултати по ключова дума „лидер на мнение”. Разбира се, отчита резултати на български и руски език. Също и резултати, които са свързани само с „лидер” и само с „мнение”. Ясно се разпознават и не малко публикации съвсем по темата, които водят към новите полелета на активност на лидери на мнение 2.0 – социалните медии. Видимо е и търсенето на лидери на мнение не само в политическия, но също и в търговския, и в социалния маркетинг. Предлагат се и разнообразни лидерски обучения. Изглежда съвсем лесно постижимо да станеш лидер на мнение 2.0. Едно обучение, може и без него, активен фейсбук профил, страница, група, подръчни дигитални технологии и приложения за обработване на картина и звук, приятели и харесвачи на страницата, и готово. Технологиите имат способността да създават излюзия, че всичко се постига от всеки лесно. Трудностите идват при сблъсъка с естеството на задачата – какво, всъщност, означава да формираш обществено мнение насред предизвикателствата на днешното време.
Съществува ли обществено мнение?
Ако следваме Пиер Бурдийо, то има риск докладът да се окаже върху грешна методологическа постановка. През 70-те години на ХХ в. той издига тезата, че общественото мнение не съществува. Това е формата на интелектуалната му рефлексия на студентските вълнения във Франция и Пражката пролет от 1968, своеобразен опит да развърже възела между произвеждането на мнение и възпроизводството на статуквото[10]. Ако не съществува обществено мнение, то би било безмислено да говорим и изследваме лидерството в процеса на формиране и налагане на обществено мнение, както и специфичността и харектерологията на лидерите на обществено мнение.
Научната коректност изисква тук да обърнем специално внимание на важен нюанс от постановката на Бурдийо – в цитирания текст той обръща внимание и критикува преди всичко методиките за измерване на обществено мнение, които според него произвеждат данни, служещи за възпроизводство на статуквото, представени в благовидната форма на доминантни обществени нагласи. Проявления на същия проблем наблюдаваме и в България 40 години след предупреждението на Бурдийо. Достатъчно е да разгърнем вестниците, да разровим новиналските интернет сайтовев период на предизборна кампания, за да открием достатъчно примери в подкрепа. През 2010-2014 Българска социологическа асоциация (БСА), под ръководството на проф. Михаил Мирчев проведе серия методически семинари, изработи и публикува становища и декларации относно методическата коректност на електоралните изследвания и необходимостта от спазване на професионални стандарти при провеждането и огласяването им[11]. Академичната социология също не остана безпристрастно отдалечена – катедра „Социология”, СУ „Св. Климент Охридски” публикува отворено писмо в израз на активна позиция срещу поругаването на социологическата наука чрез работата на социологическите агенции[12] през 2014. Неправителствената организация, регистриран изборен наблюдател Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ) неколкократно обръща внимание на същия проблем и даде конкретни препоръки за промени в Изборния кодекс, касаещи огласяването на данни от електоралани изследвания и рейтинги, които и до днес не са взети предвид от законодателя[13]. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в докладите от наблюденията на изборите от 2014 до обръща внимание на огласяването на данни и рейтинги във връзка с предизборната кампания, включва препоръки в докладите си, но и на тези препоръки законодателят все още не реагира[14].
Но да се върнем на Бурдийо и неговата теза за несъществуването на обществено мнение. Необходимо е да разграничим три неща: феномена обществено мнение, методиките за неговото измерване и представяне, както и методиките за изопачаването му с цел обслужване на частен интерес или поддържане на статуквото. Авторът критикува преди всичко вторите две.
Рискувайки да накърни наивните демократически чувства, както сам той казва, поставя под съмнение три основни тези, върху които стъпват демоскопските, маркетингови, електорални изследвания. Първата е допускането, че всеки човек може да достигне до мнение. Втората – че мнението на всеки има равностойна на останалите тежест, за да участва в производството на обществено мнение. До тук няма отричане на феномена обществено мнение, а само намек за обективно съществуващо социално и икономическо, статусно и властово неравенство между хората в обществото, което дава едни възможности на едни и други – на други. Този „намек” е изследван в дълбочина от Бурдийо. Той твърди, че дейците във всяко поле, предвид своя хабитус и правилата на игра в полето, се борят за придобиване на повече икономически и културен капитал. Придобиването на капитал им дава възможност да упражняват легитимно насилие в рамките на полето – да определят правилата, а защо не и да имат повече тежест във формирането на обществено мнение. Подобна постановка изглежда безвъпросна от позицията на науката. По същество е поддържана и от редица други учени преди и след Бурдийо. Аргументи срещу се намират най-вече в определени съвременни идеологии и политики, целящи да създадат илюзорна представа за овластяване на гражданите.
Третата постановка, на която авторът обръща критично внимание е наличито на предварително определени въпроси в изследователските въпросници. Провеждането на емпирично изследване без наличие на основния инструмент – въпросник, е практически невъзможно за реализиране, а и непрофесионално. Както във всяка друга дейност, така и в изследвателската инструментите трябва да са налични и съответни на задачата – трудно ще е с чук да заковеш пирон в бетонна стена, а без чук съвсем няма да можеш; трудно ще е суперкомпютър да реши проста задача; трудно ще е малък ум да реализира голяма идея. Бурдийо не поставя под съмнение това. А обръща внимание, че след като в изследванията се задават определени въпроси, това означава, че в обществото вече има консенсус за важните теми и мнения, т.е. някой предварителное изработил мнение и чрез изследванията проверява колко висока е възприемчивостта на това мнение и какъв е потенциала му то да бъде наложено като обществено мнение. Тук отново няма отричане на феномена обществено мнение. Има, обаче, още един съществен „намек” – общественото мнение се произвежда от някого по някакъв начин. Логично следват въпросите кой и как произвежда обществено мнение. Отговорът на въпроса: защо му е на някой да произвежда и налага обществено мнение, мисля, че е ясен. Търсейки неизвестните отговори по логичен път можем да стигнем и до вратата на конспиративните теории, които при определен прочит изглеждат единствено и само като предварително договорени модели и планове за управление на света, в които всичко е измислено и решено, вкл. общественото мнение и неговата динамика. В този ред нека добавим още нещо не маловажно. И то е разликата между мнение и поведение. Дори и да приемем, че мнението или общественото мнение е предварително произведено и чрез система от социални технологии методично утвърждавано в общественото съзнание, не можем да имаме гаранция, че това обществено мнение предизвиква желано и предварително определено поведение у хората, чрез което да се постигне целената социална промяна. Мнението, общественото мнение може да бъде и е само една от първите стъпки към поведението. Логиката сочи следния основен порядък: мнение, обществено мнение –– избор – решение – действие – поведение – промяна. На връзката мнение – поведение Бурдийо не обръща внимание. Както вече казах, в статията си „Общественото мнение не съществува” той крититува методиките за измерване на обществено мнение, всъщност посочвайки някои важни особености на самия феномен обществено мнение.
Дали произведено и наложено от някой, който има власт да упражнява легитимно насилие, или естествено генерирано в процеса на ежедневната мисловна и комуникативна жизнена дейност на хората, обществено мнение като феномен съществува. Намира се в онзи ежедневен страх от „Какво ще кажат хората?”, който е честа причина за едно или друго решение, за един или друг личен, потребителски, граждански избор. То е своеобразно публично око, социален контрол над личността, но и над правителствата. „Старата теория твърди, че общественото мнение е морална присъда над поредица от явления. Теорията, която застъпвам аз гласи, че при сегашното равнище на образование, общественото мнение е преди всичко морализиран и кодифициран вариант на явленията”, пише Уолтър Липман[15]. То е „нашата социална черупка”, според Елизабет Ноел-Нойман[16]. Намира се на границата между пространствата на частното и публичното. Изявява се като един от основните елементи, фактори в публичността и демокрацията[17]. То е и винаги е било основата на всяко управление, доколкото управлението е естествено упражняване на влияние, както пише Хосе Ортега и Гасет. Ако гравитацията е силата, която ражда движението, то законът на общественото мнение е универсалната гравитация на политическата история, продължава Ортега и се позовава на Дейвид Хюм, според когото властта на общественото мнение не само, че не е утопична аспирация, а тъкмо обратното – решаваща сила за развитието на човешките общества.[18]
Следователно, не само че съществува, но общественото мнение има и власт. Разбира се, става дума за условна, символна власт, ако следваме Джон Кенет Гълбрайт[19]. За така нар. мека сила, целяща да формира привлекателна власт, като въздейства върху поведението на хората чрез информация и образи[20], част от идеологическия държавен апарат на Луис Алтусер, който, за разлика от репресивния държавен апарат не си служи с употреба на директно насилие. И, ако първата власт в демократично устроените общества е властта на законодателя, втората е изпълнителна, третата – съдебна, четвъртата – властта на медиите, то за общественото мнение остава петата власт[21].
Както всяка власт, така и петата има своите ограничения във времето и пространството[22]. „Понякога общественото мнение не съществува”, пише Ортега. Когато обществото е силно дезинтегрирано, разделено на малки групи всяка, от които отрича и унищожава мнението на останалите и практически няма пространство за обмен на мисли, за диалог по същността на нещата. В подобни ситуации на криза на общественото мнение, властва грубата сила, която се превръща в заместител на общественото мнение[23]. Може би нещо подобно е имал предвид и Бурдийо, а може би нещо съвсем различно. При всички случаи ситуацията, която описва Ортега не влиза в регистъра на демокрацията. Следователно, властта на общественото мнение, петата власт е индикатор за това дали сме постигнали степен на демокрация или сме се херметизирали зад паравана на някаква представителната декорация.
Отговорът на въпроса в какво живеем днес: в демокрация или в декорация, е основното предизвикателство пред новото поколение лидери на мнение. Лидери на мнение 1.0 сигурно знаят отговора. Възможно е със своите решения и действия да са съдействали по един или друг начин именно за установяването на същия този отговор. Това е в периметъра на тяхната собствена лична и обществена оценка и отговорност. За следващото поколение са важни резултатите до тук и погледа напред.
Трите исторически бунта
Какво наследява пололението лидери на мнение 2.0? В какво време, в каква социално-психологическа и обществена ситуация следва да работи или да изпълнява мисията си?
Очевидният и може би вече тривиалан отговор е: в криза – финансова, икономическа, политическа, културна, морално-ценостна и т.н. През погледа на циничния прагматизъм това означава много по-малко пари като възнаграждение за труда при много по-тежки условия на труд. Под лупата на дребнавото хитреене се вижда мътна вода, в която се лови най-много риба. Страхът за утре предупраждава да се внимава с позициите, да се спазва здравословно отстояние от всички възможни гледни точки. Кариеризмът съветва конформно приближаване до и поддържане на позицията на шефа.
Всичко това, обаче, няма нищо общо с лидера на мнение, така както го разбира теорията и както го изисква практиката на днешния живот в обективна вече 10-годишна системна обществена криза. Отнася се до фейклидери на мнение (напоследък тази дума „фейк” – неистински, доби изключителна гражданственост), поставени във фейк ситуация, наподобяваща описаната по-горе от Ортега. Ситуация, която претендира за демократичност, но е събрала петте власти практически в една и освен всичко останало поддържа илюзия за съществуване и функциониране на обществено мнение, с която си самопридава демократичен външен вид. Ако приемем, че днешната обществена ситуация прилича на нея, то здравия житейски, обществен, политически рефлекс би се оказал пред предизвикателството да я опознае и овладее, да я преодолее и промени.
Да я промени. Но как? Следвайки Нютоновите три закона и прилагайки ги към обществената динамика, ясно можем да очертамвъзможен принципен отговор. Промяната на коя да е система изисква срещу себе си друга, равна по сила и противодействие система. Промяната би била възможна, ако втората, алтернативната система се организира в две взаимосвързани подсистеми. Първата със задача да влезе в установения ред, защото промяната започва отвътре, а всяко действие срещу системата, но извън самата нея ускорява нейното действие. Втората да остане отвън, но не борейки се срещу обекта, а работейки за субектана промяна и ускорявайки неговото действие.
Чрез подобна методология сигурно можем да стигнем и до други отговори, но не точно това целта на настоящия доклад. Тук ще се огранича до отговор на въпроса що за ситуация е днешната, в какво време са предизвикани да работят лидери на мнение 2.0. Защото „първото условие, за да се подобри настоящото положение е ясно да осъзнаем изключителната му сложност”, както пише Ортега[24]. Проумяването на времето има и още една функция. То позволява да бъдеш на височината на времето си (по Оргега)[25], защото само от тази височина е възможно нещо да започне да се променя.
Всяко време, исторически период, епоха има своята уникалност и същевременно всички времена някак си приличат. Чета „Бунтът на масите” – една многоизмерна снимка на 20-те години на ХХ в., и сякаш е писана за днес, звучи ми познато и дори в момента преживявано. Променило ли се е времето от тогава до днес? На пръв поглед не. Но всъщност? Самият Хосе Ортега и Гасет едва ли е предполагал, че „Бунтът на масите” ще доведе до „Бунтът на елитите”, а хипердемокрацията, за която говори ще се изроди до „предателство към демокрацията”[26] в последното десетилетие на века. И само тридесетина години по-късно още един трети исторически бунт, може би резултат от наслагването на предходните два. Днес се заговори за „бунт на шпионите”[27].
Изглежда, че времето днес се е променило. Най-малкото, защото нито един от историческите бунтове все още не е потушен, не е завършил. Първият води втория, а той третия и така днес трите бунта се наслагват един върху друг, и действат едновременно. И в тази тройно разбунтувана обществена ситуация лидери на мнение 2.0 са предизвикани да управляват процеса на обществена комуникация, да формират и налагат обществено мнение. Невъзможно е да се изпълни подобна задача без вникване в същността на времето. А времето на трите бунта изглежда време сложно, време разделно, раздирано от непримирими противоречия, както между впрочем и всяко друго време, ако приемем показанията на Великия магистър Пиер д’Обюсон за случилото се на 29 юли 1482: „Удивлявате ме: защо считате, че тъкмо вашият днешен свят е раздиран от непримирими противоречия? Защо – въпреки хилядолетния си опит – човечеството всеки ден е склонно да се лъже, че този ден именно представлява връхна точка в човешката история? Ето ние бяхме приели своето време за „завой в историята”. Куатроченто, знаете, бе епоха бременна със сблъсък не само на мнение. Тя подготви трийсет- и стогодишни религиозни войни, подготви Инквизицията, Фландърската революция, Вартоломеевата нощ. Е, какво? Ще му убеждавате, че вашето време било по-съдбоносно?”[28]
Следователно, разбирането на времето като предизвикателство започва с оттърсване от емоционалното възприятие за уникалност, противоречивост, конфликтност, драматичност и т.н. Разбирането на времето изисква рационалност, скрита далеч зад емоционалната експресия.
И така – в какво време лидери на мнение 2.0 следва да работят? Време на три едновременно действащи и допълващи се исторически бунта. Общото между тях е, че и трите резултират в размествания в ДНК-то на обществото, както Мануел Кастелс определя властта[29]. Промени ли се ДНК-то, изменя се и целия обществен организъм. Промяната не е задължително да е с негативни последствия, може да е и за добро. Тук фокусът е върху самото естество на промяната.
Бунтът на масите, описан от Ортега през 1930 г., но проявяващ се както самият автор твърди поне век по-рано, издига човекът маса до ниво, от което той да управлява историческото развитие, без да има необходимите за това качества, способности, образование, екзистенциално-ценностни възприятия. Човекът-маса взема властта в ръцете си. „Всеки проницателен човек от 1820 г., от 1850 г., от 1880 г. можеше чрез просто разсъждение a proiori да предвиди тежкото настоящо историческо положение. Действително не се случва нищо ново, което не е било предвидено преди сто години. „Масите напредват” – апокалиптично казваше Хегел. „Без нова духовна власт нашата епоха, която е революционна епоха, ще стигне до катастрофа” – обявяваше Огюст Конт.”, пише Ортега и Гасет[30]. Дончо Градев обръща специално внимание на властта на малкия човек, както той нарича човека-маса, в полето на науката[31]. Академичната власт е най-последното и най-важно завоевание на разбунтувалата се маса, тъй като университета е пространството, в което се моделира мисленето на всяко следващо активно поколение.
Резултатите от този бунт, от това разместване във властта в икономически план се изразяват в покачване на стандарта на живот на масите, което води до установяването на консюмеризма като водеща идеология за глобализирането на света, например. Качеството на живот, обаче, по-скоро започва да дефектира. Демокрацията се изражда до хипердемокрация, което в смисъла на Ортега означава беззаконност. Отнемането на върховенството на закона връща към безкултурност, към варварство, налага насилието като форма за решаване на обществени и междуличностни отношения. Пространствата за диалог и обмен на идеи рязко намаляват до степен, че „новото в Европа е „да се приключи с дискусиите” и всяка форма на съжителство, която сама по себе си означава зачитане на обективните норми”.[32] 77 години след тези думи на Ортега, Европа достига до „големият регрес” в своето развитие[33]. Мюмюн Тахир задава въпроса защо неолибералното общество прави невъзможно междукултурното общуване в плуралистична културна среда, формирана по силата на определени исторически обстоятелства поради наличието на общности с различно етническо самосъзнание и религиозни традиции[34]. Арджун Ападурай говори за „умора от демокрацията”, за необходимост от преосмисляне на връзката между лидери и последователи, за това, че първите се стремят да трансформират меката власт в твърда, че подтискат малцинствата и десидентите, задушават свободното слово, за да се справят с опонентите си.[35]
Ападурай говори за лидери. За днешните лидери, които всъщност се явяват резултат от бунта на масите. Ли Якока през 2007 попита къде изчезнаха лидерите?[36] Може би бунтът на масите ги отвлече. А може би човекът-маса зае мястото им. Има и трето предположение – лидерите на свой ред се разбунтуваха и днес станаха практически незабележими, т.е. неефективни.
Вторият исторически бунт е именно бунтът на лидерите или „бунтът на елитите”, както го определя Кристофър Лаш[37]. Ападурай през 2017 пише за умора от демокрацията. Няма умора от демокрацията. Има, обаче, силна умора от хипердемокрацията, до която бунтът на масите ни доведе. Не, няма умора от демокрацията днес, защото е спорно дали ние днешните някога сме пробвали да живеем в демокрация. Бунтът на елитите, изследван от Лаш през 1995, всъщност резултира в едно голямо предателство – предателство към демокрацията.
Масите се бунтуват за власт. Е спечелиха я. За какво, обаче, се бунтуват елитите? Исторически погледнато днешните елити са вчерашните маси. Имат висок стандарт на живот, контролират международния информационен и паричен поток, владеят инструментите на тврърдата и меката власт, както казва Бурдийо имат право да упражняват легитимно насилие. Би трябвало всичко да е наред, но имат и една тежест – тежестта на обществената отговорност, която принципно е трудна за понасяне особенно от човека-маса на Ортега или от малкия човек на Градев. Владетелят или съвременно казано лидерът, всъщност има задължения – това го знаем още от Адам Смит, и тези задължения са свързани с осигуряване благоденствието на гражданите. Новите елити се бунтуват тъкмо, за да се освободят от задълженията, от отговорностите, които не могат да понесат. И ето резултатите. В икономически план факт е твърде неравномерно разпределение на богатството, водещо до драстична социална поляризация, изолация и капсулиране на елитите. „Общият ход на днешната история вече не благоприятства изравняването на социалните различия, а се движи все повече и повече по посока към двукласово общество, в което малцината привилегировани монополизират предимствата на парите, образованието и властта.”[38], пише Кристофър Лаш. Защо се случва това? Защото принципът на човека-маса във властта е искам всичко тук, сега и само за мен. Но не разширяващата се дупка между бедност и богатство е най-големият проблем. Според Лаш първенство по важност има кризата на средната класа. Бунтът на елитите практически задушава и стопява средната класа. Новите елити нямат нужда от експертността и компетентността на високата средна класа. В това се състои и днешната война срещу науката, принизяването на критериите за научна стойност, омаловажаването на научните постижения и авторитетност. Забележете, че именно в средна и висока средна класа са и лидерите на мнение. Отношението на елитите към тях не е изключение. Те са необходими, за да създават и утвърждават мнение, но биха били най-полезни, ако самите те нямат мнение. Деликатна ситуация. Любопитно е какви са моделите на справяне в нея, още повече предвид непоносимостта на новите елити към различието. Те нямат време за него, но обявяват толерантността като висша ценност и настояват всички други да бъдат толерантни. Има една особена двойнственост в новите днешни елити. Може би тъкмо чрез нея те прикриват факта на своето бунтуване срещу обществената отговорност, която не могат да поемат. „Някога е изглеждало, че именнно „бунтът на масите” заплашва цивилизоващите традиции на западната култура. В днешно време обаче главната заплаха като че ли идва от онези, които са на върха на социалната йерархия, а не от масите”, пише Кристофър Лаш[39]. Неговото днешно време са 90-те години на ХХ в. В днешното време на лидери на мнение 2.0 главната заплаха със сигурност идва от върха на социалната йерахия, зает от бившите маси, при това не само за западната култура, но също и за източната в европейски контекст.
Лаш задава въпроса дали Ортега и Гасет когато е писал „Бнтът на масите” е можел да си представи, че ще дойде време, в което елитите ще се бунтуват[40]. Не само че дойде това време, но дойде и време, в което още един бунт избухна, като резултат от предходните два. Дали Лаш си е представял третия бунт – бунтът на шпионите днес?
За бунт на шпионите заговориха Стойчо Керев и Димитър Недков в началото на 2017. Повод бяха историите на Джулиан Асандж и Едуърд Сноудън. Замислих се имаме ли основание да говорим за бунт на шпионите днес, в какво се изразява този бунт, за какво се бунтуват шпионите.
Масите искаха власт. Получиха я. Превърнаха се в лидери, в елити и се разбунтуваха, за да се освободят от обществената отговорност на елитите. Бунтът им предаде демокрацията – отне й свободата, дори и илюзията за свобода. Бунтът им започна да унижава, да поругава, да унищожава. Защото човекът-маса, овладял властта има ресурс да прави точно това. Логично е да има ответна реакция. Но кой да реагира и как? Средната класа е силно притисната и с малки изключения обезвредена от елитите. Днешните маси не са революционно настроени, загубили са интерес към революцията, пише Кристофър Лаш[41]. То и времето на революциите мина. Днес имаме Фейсбук, Туитър и още редица социални медии, чрез които разтоварваме натрупаното социално напрежение и си създаваме утеха, че диалогът и споделянето, взаимопомощта съществуват. Остават шпионите, най-близките до елитите. Тези, които според естеството на своето професионално занятие, разполагат с надежден ресурс, за да си позволят да се бунтуват. Разполагат с информация и още по-важно – с методи и инструменти за нейното набиране и обработка. Имат и достъп до интернет като среда и канал за светкавично разпространие на информация. Всъщност, Асандж и Сноудън точно така се разбунтуваха – чрез интерент направиха публична секретна информация.
Твърде голямо количество информация днес се обменя чрез социалните медии. Дали тя е израз на шпионски бунт? Може би трябва да изследваме. Със сигурност наличието и натрупването й е сериозно предизвикателство пред лидери на мнение 2.0. Пред тях стоят не малко въпроси и предизвикателства. Започват от хамлетовата дилема да бъда или да не бъда лидер на мнение. Какъв ценностен избор да направя? Как да работя в условия на три взаимнонатрупващи се бунта? Как да съхраня себе си? Любопитно е какви отговори дават лидери на мнение 2.0. За да разберем трябва да изследваме. Този доклад е началото на това изследване, доколкото успява да изведе някои изследователски хипотези.
[1] Katz, E. and P. Lazarsfed. Personal Influence. The Role, Played by the Mass Media in the Flow of Mass Communication. Transaction Publishers; 2 edition, 2005. Рр. 434.
[2] Петев. Т. Комуникационната спирала. София, „Аскони издат”, 2009, с. 101-103.
[3] Мирчев, М. Персонификацията и кръговете на политическото говорене. В: „Проблеми на обществената комуникация”. Изд. „За буквите – О писменехъ”, С., 2015. Стр. 26-42.
[4] Гасет. Х.О. Бунтът на масите и други студии от 1923 до 1940. Т. 1. Изд. „Захари Стоянов”, 2011, с. 423.
[5]Студентският изследователски проект бе представен на XV конференция за студентско научно творчество в БСУ през 2014 от Теодора Пискова и Стоян Нешев. Работата бе отличена с първа награда от научното жури и публикувана в Христозова, Г. и кол. ред. БСУ. Студентско научно творчество. Годишник ХХХ. Бургас. 2014. С. 23-29.
[6]Албрехт, К.Социалната интелигентност. София, „Изток-Запад”, 2006, с. 15.
[7] Михайлова, К. Медиен мониторинг ‘2014. Доклади на ГИСДИ. София, „М-8-М” / АССА-М, 2015. Стр. 220.
[8] Клара Маринова. Q&A. https://www.bgonair.bg/q-and-a-s-klara-marinova
[9] Posner, R. Public Intellectuals. A Study of Decline. Harvard University Press, 2001. Pp.456.
[10]Бурдийо, П. Общественото мнение не съществува.В: Критика и Хуманизъм, бр. 2, 1991, с. 167-174.
[11]БСА. Становища и декларации. http://assa-m.com/sabitiq03.php
[12]Катедра „Социология”, СУ „Св. Климент Охридски”. Отворено писмо на преподаватели от катедра „Социология“ в Софийския университет. 4 юни 2014.
[13]Михайлова, К. Цит. съч.
[14]Доклади на ОССЕ. Достъпни на: http://www.osce.org/odihr/elections/bulgaria.
[15]Липман, У. Общественото мнение. София, „ЛиК”, 2001. Стр. 285.
[16]Ноел-Нойман, Е. Спиралата на мълчанието. ИК „Люрен”. Стр. 295.
[17]Хабермас, Юр. Структурни измнения на публичността. София, ЦИД и УИ „Св. Климент Охридски”, 1995. Стр. 380.
[18]Гасет, Х. О. Бунтът на масите и други студии от 1923 до 1940. Т. 1. Изд. „Захари Стоянов”, 2011, с. 423.
[19]Гълбрайт, Дж. К. Анатомия на властта. София, „Христо Ботев”, 1993.
[20]Чуков, Б. Невидима сила променя хора, съдби и бъдеще на цели региони по света. http://lubamanolova.info/analizi/2013/2737-nevidima-sila-promenya-hora-sadbi-i-badeshte-na-tseli-regioni-v-sveta.
[21]Михайлова, К. Четвъртата и Петата власт в предизборна кампания: законосъобразност и професионални стандарти. В: Нончев, Андрей (отг. ред.). „Икономическа социология 4.0”. Сборник доклади. София, Издателски комплекс УНСС, 2016, с. 260-268.
[22]Ноел-Нойман, Е. Цит. съч. с. 234-242.
[23]Гасет, Х.О. Цит. съч. с. 423-424.
[24]Гасет, Х.О. Цит. съч., с. 307.
[25]Гасет, Х.О. Цит. съч., с. 332-340.
[26]Лаш, Кр. Бунтът на елитите и предателството към демокрацията. С, „Обсидиан”, 1997. 254 с.
[27]Керев, Ст., Д. Недков.EP17 S02 Строго секретно! Бунтът на шпионите – Новото познание. 21.01.2017. Достъпно на: https://www.youtube.com/watch?v=0KoXzh_l488
[28] Мутафчиева, В. Случаят Джем. С., „Жанет-45”, 2008, с. 124.
[29] Castells, Manuel. The Power of Communication. Lecture. 2012. https://isapublicsociology.wordpress.com/2012/02/01/week-2-manuel-castells
[30] Гасет, Х.О. Цит. Съч., с. 354.
[31] Градев, Д. Властта на малкия човек. С., „Наука и изкуство”, 2015. Стр. 200.
[32] Гасет, Х.О. Цит. съч. , с. 372.
[33] Гайзелбергер, Х. (съст.) Големият регрес. С., ЛиК, 2017. Стр. 311.
[34] Тахир, М. Неолиберално общество и междукултурно общуване. С., „За буквите – О писменехь”, 2017, с. 9.
[35] Ападурай, А. Умората от демокрацията. В: Гайзелбергер, Х. (съст.) Големият регрес. С., ЛиК, 2017, с. 17-35.
[36] Якока, Л. Къде изчезнаха лидерите. С., „Сиела”, 2012. Стр. 248.
[37] Лаш, К. Бунтът на елитите и предателството към демокрацията. С. „Обсидиан, 1997. Стр. 554.
[38] Лаш, К. Цит. съч., с. 32-33.
[39] Лаш, К. Цит. съч., с. 29.
[40] Пак там.
[41] Лаш, К. Цит. съч., с. 31.