Настоящият доклад е своеобразно продължение на доклада, изнесен на Първа национална конферения по политическа икономия „Политическа икономия и икономическа наука”, организирана от катедра „Политическа икономия”, УНСС и проведена тук в Голяма конферентна зала на университета преди две години (Михайлова, К. 2015). Тогава се опитах да очертая възможна теоретико-методологическа координата на политическата икономия на медиите, да посоча варианти за приложение на политикономическото знание за медиите в обяснението и решаването на практически проблеми в съвременната медийна среда. В заключение представих основни теми от програма за лекционен курс по политическа икономия на медиите.
Втора национална конференция по политическа икономия „История и философия на политическата икономия” (24.11.2017, Св. Екатерина) ме предизвика да разширя и задълбоча размишленията във вече очертаното поле на политикономията на медиите. През изтеклите две години в нашата страна не ми е известно да се е появило системно политикономическо научно изследване на медиите, въпреки че лекционен курс по „Политикономия на медиите” се чете в университета, а извън университета медийното поле се разтърства от проблеми, очакващи своето политикономическо обяснение и вариант за решение. Редиците от изследвания в областта на икономика на медиите или икономика и медии, медии и политика се удължават, но вероятно все още не сме узрели, за да достигнем до политикономическия синтез в комуникационните и медийни изследвания. Възможни са и други причини за това закъснение и дори изоставане спрямо развитието на западноевропейското, американско и дори руско осмисляне на проблематиката. Например – изкуствено прекъсната мисловна линия по иделогически и парадигмални съображения, която трудно и с усилия се възстановява. Или още страх от попадане в спирала на мълчанието (Ноел-Нойман, Е. 2004) при занимания с политикономически изследвания на медиите и не само, защото е известно, че водещата парадигма днес у нас все още изключва подобни подходи.
Настоящият доклад, за съжаление, също няма да представи резултати от политикономическо изследване на медиите. Но ще се опита да направи още една стъпка към сърцевината на отрасловата дисциплината, като очертае някои от нейните приноси към рзвитието на политикономическата наука. За целта е направен реферативен преглед на някои от основните класически и съвременни политикономически трудове в областта на медиите и обществените комуникации.
* * *
Безсъмнено политическата икономия на медиите е отраслова политикономическа дисциплина. Като такава тя използва целия теоретичен и методолигически инструментариум на политикономията, за да изследва и обяснява, за да прогнозира рисковете и развитието, да предлага варианти за превенция и решения в областта на медиите и обществената комуникация. Твърде често политикономическите изследвания на медиите се възприемат като „вдъхновени от Маркс” (Marx-inspired analysis). Това е напълно логично предвид факта, че тъкмо Маркс дава начало и на тази отраслова политикономическа дисциплина. В базата на политикономията на медиите е заложена тезата на Маркс за неразривната и логично обоснована връзка между управляващата класа и водещите, управляващите идеи.
„Идеите на управляващата класа във всяка епоха са водещите идеи”, пише Маркс и пояснява, че класата, която притежава средствата за и управлява материално производство, притежава и средствата за интелектуално производство и практически управлява мисловното, идейното и интелектуално развитие на обществото. Следователно, водещите идеи са точно отражение на материалните взаимоотношения, които управляващата класа поддържа (Мarx, K. 1970).
Във времето на Маркс единствената масова медия е бил вестника като активен канал за предимно еднопосочна комуникация между управляващи и управлявани или още канал, по който идеите на управлаващите са били налагани на управляваните и утвърждани като идеи на епохата. Днес медийното портфолио е твърде разнообразно – към традиционните медии от Индустриалното общество се прибавиха и новите социални медии от Информационното общество. Какво се е променило? Многократно са се увеличили каналите за налагане и утвърждаване на идеи. По-важният въпрос е: на чии идеи? Тези, за които говори Маркс или в условията на демокрация и широк достъп до медии и на идеите на управляваните?
Броди една приказка днес за овластяване на аудиториите, т.е. на управляваните особенно чрез социалните медии. Според нея управляваните не само имат право, но имат и възможност свободно да изразят своето мнение, мисли, идеи. Не само да изразят, но и да го наложат в обществения дневен ред на мислене.
Социалните медии са инструмент за социална промяна, се говори още. Без тях би била немислима така нар. Арабска пролет от 2010-2011. Благодарение на тях Доналд Тръмп печели президентските избори и Брекзит става възможен през 2017.
Елиу Кац допълва нещо изключително съществено към този социалномедиен ентусиазъм (Кац, Е. 2012). Той обръща внимание на три етапа на социалната промяна – наличие на обективно лишение, масово осъзнаване на това лишение, сигурност, че много други хора мислят по същия начин и чак тогава действие. В този ред социалните медии и изобщо медиите имат своята функция, но дали ще е функция или дисфункция, това, като че ли зависи от други фактори.
За да са функционални, необходимо е да са свободни. А свободата на медиите днес е една от необходимите илюзии като казва Чомски (Чомски, Н. 2005) и както показват световните индекси за свобода на словото и медиите – Световен индекс за свобода на медиите на „Репортери без граници”, Индекс за свобода на медиите на Фридъм Хаус, Индекс за устойчивост на медиите на IREX, Балкански медиен барометър на фондация „Фридрих Еберт”. Българските медии всяка следваща година увеличават своята несвобода. Какво означава това?
На първо място, че потокът и разнообразието на идеи, които те пренасят са все по-ограничени. У нас често се казва, че който плаща, той поръчва музиката. Това се отнася и за медиите. А кой плаща? Който притежава средствата за материално производство. Следователно Маркс продължава да е прав, дори въпреки разнообразието от масови медии – печатни и аудиовизуални, с които Индустриалното общество ни обзаведе.
Тази медийна несвобода изключително добре личи във време на предизборна кампания, когато плащането на медии, за да излъчат те определени политически идеи е законово регламентирано (Михайлова, К. 2015). Тази медийна несвобода крещи и извън предизборна кампания, когато централната и местната власт например разпределят комуникационните пакети от бюджетите за реализиране на европроекти. Абсурдно, но в края на краищата сметките показват, че практически индиректно ние гражданите данакоплатци плащаме на медиите, за да разпространяват те идеите на управляващите ни. (Антонова, В. 2016).
На второ място медийната несвобода, отчитана чрез световните индекси, показва проблеми, свързани със собственост и концентрация на медии у нас, изкривяване в регулаторната система на медиите все в полза на това управляващата класа да си гарантира медиен конфорт – от една страна да разполага с медиите като канал за налагане на идеи в обществения дневен ред на мислене и по този начин оформяне на обществено мнение и съзнание, и от друга – да минимализира възможностите за критична реакция, за разпространение и налагане на алтернативни идеи.
На трето място, загубата на медийна свобода може да бъде тълкувана и като спад в качеството на образованието по медии, журналистика и комуникации в страната ни, въпреки че Националната агенция за образование и акредитация дава високи оценки на университетските звена, осъществяващи обучение в професионално направление „Обществени комуникации и информационни науки”. Световните индекси за свобода на медиите измерват и индикатор „образование”, за да отчетат рейтинга за дадена страна и в този ред могат да се ползват като своеобразна външна оценка. Не можем да подминаваме това, още повече, мислейки в логиката на Маркс. Според него управляващите материалното производство, управяляват и интелектуалното, т.е. системата и процеса на образование в дадено общество. Именно образованието е, което прави от индивида гражданин, критично мислещ, умеещ да достига идеи и силен да ги изразява и налага.
Толкова е ясно! Понижаването на качеството на образованието не само по журналистика, ограничава способността за мислене, за раждане на идеи, намалява критичната оценка, подчинява и в крайна сметка осигурява безалтернативно властване на идеите на управляващата класа.
При това положение съвсем не може да се очаква от традиционните медии да бъдат платформа за социална промяна. Но и социалните медии не могат много да помогнат. Те са просто една технология, която се управлява от хората.
Но могат ли хората наистина свободно да излъчват своите идеи чрез социалните медии? Могат, но само ако идеите влизат в предварително договорена от общността рамка. В противен случаи профилите биват блокирани наказателно и назидателно за определен период. Кой определя рамката? Отговорът е лесен, но с навита опашка. Общността на свободните потребители, разбира се, но водени от ценностите на времето и водещите политически и икономически идеи и парадигми. Те пък от своя страна отново са изработени и предложени от тези, които притежават средствата за материално производство.
Да видим и друг сценарии, все пак чрез социалните медии много хора изразяват своите идеи и позиции без да им блокира профила. Правят го, но ако влязат в ценностно и идейно противоречие с мениджмънта на организациите, в които работят, учат, членуват рискуват да блокират реалното си развитие и кариера. Има вече и такива случаи.
Ето и трети сценарий, изведен от личните ми потребителски наблюдения във Фейсбук. Наблюдавам в последните две години активността в обмен и разпространение на алтернативни идеи и критика на две групи профили. Едната се формира предимно от профили на хора, заемали високи експертни, консултантски позиции, журналисти, лидери на мнение първо поколение след смяната на режима през 1989 г. Втората са състои от профили на хора, заемащи подобни позиции днес или така нар. лидери на мнение второ поколение. Постовете, чрез които изразяват идеите си събират почитатели, биват коментирани и дори споделяни. Това е основание да смятаме, че идеите имат разпространение. За съжаление, в повечето случаи това разпространение е в една огрничена и не толкова голяма общност. Всеки от наблюдаваните профили вече е оформил своята твърда аудиторна рамка, в която циркулират идеите. Очевидно е необходима някаква външна провокация, която да разшири рамката и да изведе идеята още напред. Тази възможност и активност съвсем не е за подценяване, но и тя не е достатъчна, за да потвърди тезата за реално овластяване на гражданите чрез социалните медии.
И все пак Тръмп печели чрез социални медии, Брекзит става възможен благодарение на тях. Така се говори. Но в това говорене има още един нюанс. Не Тръмп, а първи Обама показа ефективна употреба на социални медии в своята кандидатпрезидентска кампания. Това, обаче, става чрез инструментите за мониторинг на социалните медии и персонално таргетиране, т.е. професионално и прецизно проучване на личните профили на избирателите и изпращане до тях на послания, идеи, които най-добре биха отговорили на портебностите им. Брекзит се свързва с Cambridge Analytica – една от най-мощните световни организации в областта на дигиталното маркетиране. И отново на въпроса: кой задава идеята и кой я възприема и мултиплицира?
Този кратък преглед всъщност отразява една от водещите теми в съвременната политикономия на медиите, наричана още критическа политикономия на медиите и води до вариант за дефиниране на нейното предметното поле. Изхождайки от Маркс, то може да бъде търсено в разпределението на собствеността (икономиката) и контрола, вкл. обществения контрол (политиката) в системата на медиите, на първо ниво. И на второ – въздействието на собствеността, и нормите на контрол и регулация на медиите върху разпространяваните от тях идеи, образи, символи. Медийното съдържание е предназначено за аудиторията и в този ред следващото трето ниво при определяне на предмета на политикономията на медиите следователно е свързано с трансформациите на аудиториите, трансформациите на общественото съзнание в следствие обмена на идеи чрез комуникацията медия – аудитория. Политикономически погледнато, тази комуникация по същество е комуникация между аудиторията и медийните собственици, магнати, които твърде често днес са с политическо или бизнес корпоративно портфолио при това не само в България, но също и в Чехия, Унгария, Словакия, Полша, по отдавна тази концентрация на медийна, политическа и икономическа власт се среща в Западна Европа и Америка и както се вижда все още е в сила. Тя заедно с медийната несвобода, дефектите в прилагането на обществена регулация на медиите, медийното образование и разпространението на идеи чрез медии сред обеществеността води до изкривено отношение в триъгълника: медии – политика – икономика.
Ако поставим този изкривен триъгълник в марксовия макромодел, ще видим дисбаланси между базата и надстройката на обществото, които закономерно водят до криза икономическа, полическа, морално-ценностна. Ако го поставим във втори макромодел, българският макромодел за обществото като социологическа система (Михайлов, С. 2008), то неизменно ще видим концентрация и дори сливане сливане на три от основните сфери на обществото като социологическа система – материално производство, комуникации и транспорт и обществено управление. Всичко това неминуемо води до дефекти в общественото развитие най-напред богати медии – бедни демокрации (McChesney, R. 1999), след това фалшиви новини, бум на конспиративните теории и постистини, до степен такава, че истината се смята за фалшива новина (Михайлов, Н. 2017), после умора от демокрацията (Ападурай, А., 2017) или по-точно умора от фасадната демокрация, от илюзията за демокрация и най-сетне до големият регрес (Гайзелбергер, Х. 2017) не само в България, но и в Европа и Европейски съюз.
Ако достигаме до този възел по пътя на политическата икономия на медиите, то можем да очакваме, че именно тя като научна дисциплина има ресурс да помогне за неговото развързване. На първо място нека се опитаме да изясним особеностите на политикономическия подход в изследването на медиите.
Денис Маккуейл (McQail, D. 2010) предлага следната практична матрица за разграничение на четири основни подхода в областта на изследвания на медиите и масовата комуникация въз основа на комбинация от следните четири критерия:
- фокус към медиите (media-cеntric). Резултатът от този подход са теории, според които медиите са не просто агенти, но и катализатори на социалната промяна. Медиите определят трансформациите на обществото, въз основа на информационните и комуникационни технологични иновации. Медийно фокусирани са теориите, които се отнасят и са приложими към различните типове медии – печат, радио, телевизия, онлайн медии и разпространяваните от тях съдържания;
- фокус към обществото, аудиторията (society or socio-centric). В тази призма развитието на медиите се разбира като резултат от действието на политическите и икономически фактори в обществото. Теориите за медиите се позиционират в рамката на общата социологическа теория;
- от гледна точка на културализма (culturalist) – теории, които приоритизират медиите като агенти на културното, ценностно, духовно производство и обмен;
- от гледна точка на материализма (materialist) – теории, които поставят примат върху медиите като властови фактори.
Сечението по вертикалната ос между първите два и хоризонталната ос между вторите два критерия показва четири своеобразни теоретични подхода в изследването на взаимоотношенията „медии – общество”.
- „Фокус към медиите и културализъм” – една културологична теоретична и изследователска перспектива, в която реципиентите на медийните съдържания се разглеждат във връзка с определени медийни съдържания (диференциране на аудиторията), и която отдава значение на субективното възприятие в даден контекст.
- „Фокус към медиите и материализъм” – акцентът е върху медиите като първостепенен фактор за социална промяна, медиите въздействат на обществото, моделират процеса на изработване на медийното съдържание с оглед на потенциалните му въздействия, ефекти. Посочват разликите във въздействието на типовете медии (печат, радио, телевизия, онлайн медии) върху социалните и обществени взаимоотношения;
- „Фокус към обществото и културализъм” – в тази плоскост са теории, които свързват медиите с културните практики и ценности в обществото.
- „Фокус към обществото и материализъм” – тук са теории, които дават акцент върху връзката между медиите, властта, политиката и икономиката в обществото. Това поле от матрицата на Макуъл очертава политикономическия подход към медиите и обществената комуникация. То е диаметрално противоположно на полето „Фокус към медии и културализъм”, както се вижда и от Фигура 1. Тук крайно противоречиви са двата основни философски възгледа: материалистичния и идеалистичен. Върху това противоречие се наслагва и още едно – това между медиите и обществото като инициатори и лидери на обществената промяна. От друга – крайно противоречиви и тъкмо поради това взаимнодопълващи се, са основните изследователски методи. Ако материалистичния, марксистки подход изисква непременно системен, структурно-функционален анализ, то културологичния подход разчита на феноменологични изследвания и етнометодология. Трябва да отбележим, че днес изследователската мода, а може би и водещото идеологическото и парадигмално мислене теглят все повече към културологичните изследвания. Политикономическите остават в сянка.
Денис Маккуейл специално отбелязва, че тази матрица може да бъде използвана като ориентир и допълва, че днес все повече отделните полета, подходи се разгръщат един в друг в модерните изследвания. Въпреки това четирите основни критерия продължават да определят разлики във философията и методологията на изследванията, които не могат да бъдат пренебрегвани.
Ето и някои основни тези в критическата политикономия на медиите. Най-напред това е тезата за доминацията на икономическата логика и контрол в развитието на медиите. В тази светлина се търсят връзки и зависимости между медиите като институции и агенти в икономическото поле, пряко свързани с политическото и идеологическото съдържание, което разпространяват. След това политическата икономия на медиите се занимава с механизмите и формулите за образуване на медийни монополи, като застава зад тезата, че медийната структура като агент в иконмическото поле в пазарна икономика има склонност да се монополизира. Концентрирането на медийна собственост в медийни монополи, включително наднационални, е улеснено от процесите на глобализация. То е и предпоставка за превръщането на медийното съдържание и още повече на аудиторията в стока, с която медийните индустрии търгуват на свободния пазар. Аудиторията, като продукт на медийте е разгледана в доклада от Първа национална конференция по политическа икономия. Тук бих добавила следното: може би е по-точно да се говори за колективното съзнание като система от възприятия, представи, нагласи, мотивации, ценности, което собствениците на медиите формират чрез разпространяваното медийно съдържание у своята аудитория. В първия доклад зададох въпроса какво продават медиите на своите рекламодатели? По-точният отговор е съзнанието на формираната аудитория, полето, в което се посяват предварително определените водещи идеи. Тъй като тези идеи не са твърде много и разнообразни, още повече предвид капацитета за раждане и утвърждаване на идеи у настоящата управляваща класа в България, и медийното съдържание клони все повече към еднотипност и като жанр, и като тематика, и като език и послание, и като художествена изразност. Логично следва и ограничаването на опозиционните и алтернативни гласове и идеи в медиите и превръщането дори на така наречените обществени медии в рупори на частни политически и икономически интереси.
Всъщност, това не са просто отправни теоретични тези. Такава е практическата ситуация днес. Ежедневно в множество емпирични факти регистрирана. Политически и идеологически погледнато, всичко това звучи твърде ляво. Дори Джеймс Къран (Curran, J. 2014) отбелязва, че политикономията на медиите се развива предимно от изследователи, ориентирани в лявото политическо пространство (left-orented researchers). В днешния десен неолиберален свят изследователи с лява политическа ориентация са малцинство. Ако направим анализ на българското медийно поле през призмата на опозицята ляво – дясно, ще видим, че то е дясно доминирано. Не само, защото почти не се откриват сериозни леви медии, изразители на леви политически идеи и идеология. Тук не се включват еднодневни пропагандни сайтове, често разпространяващи и фалшиви новини. Но също и, защото гражданските организации и фондации, изследователките институти, занимаващи се с медийни изследвания са предимно с дясна неолиберална политическа ориентация. По подобен начин стои и разпределението на ляво – дясно в Съвета за електронни медии като обществен регулатор на медиите в България. Между другото българското ляво определено има проблем с медиите. Донякъде успокояващ е факта, че и американското ляво има подобни проблеми (McChesney, R. 1999), а също и британското (Curran, J. 2005). Вероятно това е и една от съществените причини за все още слабия интерес към политикономия на медиите в България.
Освен предимно лява, политическата икономия на медиите носи и други етикти или може би стигми. Доколкото политическата икономия на медиите се занимава с проблемите на концентрация на политическа и икономическа власт в медиите и на тази основа формиране на определено обществено съзнание и модериране на обществено поведение, тя често е свързвана с конспиративни теории и тайни общества (Curran, J. 2014). Без да отричам познавателните стойности на конспиративните теории, ми се ще да обърна внимание на разликата между научноаргументирана теория, каквато политическата икономия на медиите предлага и развива и конспиративната теория. Първата работи с изведени чрез обективни научни методи работещи модели, а втората с хипотези. И все пак, защо се прави мост между политическа икономия на медиите и конспиративни теории. На първо място, заради предметното поле, с което и двете се занимават – властта и всички типове властови отношения. На второ – поради произхода им. Смята се, че конспиративните теории се зараждат в маргинални кръгове на обществото, най-често попаднали извън зоната на властта. Днес политическа икономия на медиите също може да се каже, че продължава да се развива не като основна, а по-скоро като поддържаща научна дисциплина и теория. В този смисъл и двете търсят своето място в центъра на обществения живот. На трето място, доколкото и двете са изразители на по-скоро опозиционни гласове, мнения, идеи. На четвърто – не може да се подмине факта, че и двете се радват на широка обществена популярност и на всекидневневен интерес към тях. Тук най-напред трябва да се разграничи научният от всекидневният интерес. Факт е, че политическата икономия на медиите като научно-изследователски подход все още набира начална скорост. Също така е факт и, че на нивото на всекидневното мислене и знание за медиите, на нивото на журналистическия или публицистичен анализ твърде често и все по-често се срещат политикономически проблематики и осмисляния. Може би това е своеобразен зов, предизвикателство на емпирията към теорията, която да предложи съответните научно аргументирани тези, модели, парадигми на ново мислене.
Цитирана и използвана литература
Антонова, В. 2016. Как властта си купува медии с нашите пари? В: Бедров, И. (съст.) Черна книга на правителственото разхищение в България. С., Фондация „Фридрих Науман”, с. 69-77.
Ападурай, А. 2017. Умората от демокрацията. В: Гайзелбергер, Х. (съст.) Големият регрес – международен дебат за духовната ситуация на времето. С., ЛиК, с. 17-35.
Гайзелбергер, Х. (съст.). 2017. Големият регрес– международен дебат за духовната ситуация на времето. С., ЛиК. Стр. 217.
Кац, Е. 2012. Обратно на улицата: когато медиите и мненията напуснат дома. В: Знеполски, И. (ред.) Демокрацията бедна от своите медии. С., Дом на науките за човека и обществото, с. 67-85.
Маркузе, Х. 1997. Едноизмерният човек. София, „Христо Ботев”.
Михайлов, Н. 2017. В епохата на постистината истината е фалшива новина. Интервю на Калин Първанов с Николай Михайлов. A-specto. 21.07.2017. http://a-specto.bg/v-epohata-na-postistinata-istinata-e-falshiva-novina/
Михайлов, С. 2010. Социологическата система. С., „М-8-М”. Стр. 277.
Михайлова, К. 2016. Меди@ Общество. С., Издателски комплекс УНСС. Стр. 428.
Михайлова, К. 2015. Михайлова, К. Медиен мониторинг ‘2014. Доклади на ГИСДИ. София, „М-8-М” / АССА-М. Стр. 220.
Михайлова, К. 2015. Политическа икономия на медиите: теоретико-методологическа перспектива и предизвикателства на практиката във време на Преход и Криза. В: Тошкова, С. и ред. кол. Политическата икономия и икономическа теория. Сборник статии от Първа национална конференция по политическа икономия (21-22 ноември 2015). София, ИК УНСС, 2014, с. 451-464.
Ноел-Нойман, Е. 2004. Спиралата на мълчанието. Общественото мнение – нашата социална черупка. С. Стр. „Люрен”. Стр. 295.
Филипов, Д. Медийната революция. Икономическа теория на медиите. София, УИ „Стопанство”, 2002. Стр. 156.
Христов, Ч. 2014. Войната на идеи. София, УИ „Св. Климент Охридски”. Стр. 320.
Чомски, Н. 1994. Медиите под контрол. Лекция, 17 март 1991. София, „Агата”, (http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/media.html )
Чомски, Н. 2005. Необходими илюзии. Промиване на мозъците в демократични общества. С., Бард, Стр. 591.
Шампань, П. Двойная зависимость. Несколько замечаний по поводу соотношения между полями политики, экономики и журналис-тики. Socio-Logos’96. Альманах Российско-французского центра социологических исследований Института социологии РАН. М., 1996.
Bagdician, Ben. The New Media Monopoly. Beacon Press, 2004.
Boyd-Barrett, O., Ch. Newbold (eds.) Approaches to Media. London, 2008.
Byford, J. 2011. Conspiracy Theories: A Critical Introduction. Palgrave Macmillan. Рр. 179.
Castells, M. The Power of Communications. Sage, 2009. Рр. 592.
Curran, J. 2014. “Foreword” In: Hardy, J. “Critical Political Economy of Media”, Routlege, p. 9-20.
Curran, J., J. Petley, I. Gaber. 2005. Culture Wars: The Media and the British Left. Edinburgh University Press. Pp. 316
Sabash, C. 2014. Media and Left. BRILL. Pp. 270.
Fuchs, Ch. and V. Mosco. 2016. Marx And The Critical Political Economy Of Media. Pp. 614.
Hallin, D. C. and P. Mancini. 2004. Comparing Media Systems: Three Models of Media and Politics. Cambridge University Press. Рр. 324.
Hardy, J. 2014. Critical Political Economy of Media. Routlege. Pp. 266.
Harper, S. 2012. Beyond the Left: The Communist Critique of the Media. John Hunt Publishing. Pp. 114.
Herman, Ed.. N. Chomskey. 1988. Manifacturing Concent. Pantheon,. Рр. 480.
Marks, K. 1970. The German Ideology. Critique of Modern German Philosophy According to Its Representatives Feuerbach, B. Bauer and Stirner, and of German Socialism According to Its Various Prophets.. International Publishers Co. Рр. 158.
McChesney, R. 1999. Rich Media, Poor Demicracy. University of Illinois Press,
McChesney, R. 1999. The U.S. Left and Media Politics. https://monthlyreview.org/1999/02/01/the-u-s-left-and-media-politics/
McQail, D. 2010. Mass Сommuniсation Theory. London, Sage. Pр 622.
Murdock, G. and P. Golding, 2005. Culture, Communications And Political economy. In& Curran, J. Mass Media And Society. London, Hodder Arnold, p. 60-83.