Меди@ Общество – Посегнете към писането

Михайлова, К. Меди@ Общество. ИК УНСС, 2016, с. 288-292.

Пета задача: Посегнете към писането

Писането като че ли изглежда по-лесно от четенето. Толкова често чуваме, че децата не четат, студентите са се отучили да четат. Защо не четат? Никой вече не чете! А от другата страна – толкова много модерни писатели и поети, журналисти, политически, социални и икономически анализатори пишат днес. Всеки пише – стотици хиляди, милиони постове във Фейсбук, в Туитър, къде ли не.

Да, четенето е по-трудно. То е пряко свързано с Другия. Аз, читателят се интересувам от Другия – писателят. Искам да го разбера. Предварително признавам личността му, опита му, познанието му. След четенето се опитвам се да доразвивам идеите му, пробвам моделите му в собствения си живот. Приемам Другият като субект на собственото си познание, той има значение за мен.

Да, писането е по-лесно. То не е задължително да бъде свързано с Другия. То отразява преди всичко мен, моите мисли, моите чувства, моите дарове. Имам нещо за казване, искам да го кажа, самовглъбявам се и пиша. Аз съм сам с компютъра си. Наслаждавам се на писането, харесвам написаното, та то отразява мен самия. И после: „Ето на – казах ви, написах ви. Четете, ако искате.”

Не, четенето е по-лесно. Нищо не измисляш. Може да подремваш при умора. Евентуално размишляваш върху вече написаното. Може и да си „даунлоуднеш” идейката, да си я  „копнеш” и „пейстнеш” в рефератчето и хоп – освобождаване от изпитчето. „Освобождаване” – сякаш университетските курсове са затвор, в който някой е запрещил студентите и те горкичките трябава да се освобождават.

Всъщност, писането е по-трудно. Сам си със себе си, но трябва да мислиш, да измислиш какво и как да напишеш. Дори и без да съзнаваш, създаваш нещо ново, твориш. Свободен си, защото създаваш – истинско удоволствие е това. Но свободата носи отговорност – отговорността за Другия. Какво да пишеш и как, за да не бъде подведен и излъган Другия, за да може той да разбере написаното, да го приеме, да го продължи. Това написано, в което го има Другия, което Другият разбира, възприема, търси да прочете, иска да продължи – то е истински ценното написано. 

Как се пише така? Как се пише и за мен, и за другите? Как се пише, така че написаното да се чете?

Стивън Кинг дава своите отговори[1]. Според него доброто писане зависи от „сандъчето с инструментите”. Това са:

• речникът – „най-често използваният, всекидневният хляб на писателя”;
• граматиката – „недоброто владеене на граматиката ражда лоши изречения. Ето любимият ми пример от Стрънк и Уайт: „Като майка на пет деца, с още едно на път, ютията ми никога не почива“;
• елементите на стила – „Целта на писането не е да се използват граматически правилни изречения, а да се увлече читателят от историята, която му се разказва… и в идеалния случай дори да забрави, че чете. Да пишеш означава да съблазняваш. Добрият разговор също е съблазняване. Защо иначе толкова много двойки, които започват вечерта с вечеря, накрая се озовават в леглото?”

Думите от речника, се свързват посредством граматиката в изричения. Изриченията образуват абзаците. След майсторския абзац следва романа.

„Помнете, че основното правило при формулиране на фразата гласи: „Използвай първата дума, която ти хрумва, стига да е подходяща и изразителна.“ Ако се колебаете и умувате, най-накрая ще намерите друга дума – разбира се, че ще намерите, винаги има друга дума, но вероятно тя няма да е толкова хубава като първата или толкова близка до смисъла, който влагате.

Това със смисъла е извънредно важно. Ако се съмнявате, припомнете си колко пъти сте чували някой да казва: „Просто не мога да го опиша“ или „Не това имах предвид“. Припомнете си колко пъти сте го казвали за себе си — обикновено с чувство на умерено или сериозно безсилие. Думата е само символ на съдържанието си; и в най-добрия случай написаното не може изцяло да отрази онова, което сте имали предвид. Тогава защо, в името на Бога, е нужно да влошавате нещата, като търсите дума, която е само далечна роднина на онази, която действително сте искали да използвате?

И много ви моля, чувствайте се свободни сами да преценявате дали даден израз е уместен или не.

Смея да твърдя, че не изречението, а абзацът е основната единица на текста — мястото, където започва сцеплението и думите получават шанс да се превърнат в нещо повече от думи. Когато дойде време да се усили темпото, това става на плоскостта на абзаците. Абзацът е прекрасен и гъвкав инструмент, който може да се състои от една-единствена дума или да се простира на няколко страници. Трябва да се научите да жонглирате с абзаците, ако искате да пишете добре. А това се постига с много практика: нужно е да усещате ритъма в кръвта си.

Думите образуват изречения, изреченията образуват абзаци; понякога абзаците набират скорост и започват да дишат. Представете си например чудовището на Франкенщайн върху опитната маса. Ето че блясва светкавица, но не от небето, а от скромен абзац от думи. Това може да е първият истински хубав абзац, който някога сте написали, нещо толкова крехко, но пълно с неподозирани възможности, че ви обхваща страх. Чувствате се така, както навярно се е чувствал Виктор Франкенщайн, когато мъртвата купчина от сглобени елементи внезапно е отворила воднисто жълтите си очи. „О, Божичко, то диша“, осъзнавате вие. „Може би дори мисли. Какво, по дяволите, да правя сега?“

„Изкуството да се пише добре” според Франк Лукас се подчинява на следните 10 принципа[2]:

• краткост, а след това яснота – авторът да не се изкушава да губи времето на читателя, пишейки обяснения, които изизскват много от времето на читателя;
• яснота – лош писателски маниер е да се причиняват неприятности на читателя като пред вниманието му се поднася неясен текст. Изясняването е задача на писателя. Чрез писането си той трябва да се грижи за читателя си, а не на всяка цена да се стреми да го впечатли;
• комуникация – писането е комуникация с другия, а комуникацията се оказва далеч по-трудна задача за осъществяване, отколкото някои си мислят. „Ние сме затворници, осъдени на строг тъмничен доживотен затвор в телата си, които трябва непрекъснато да разбиват странния код на другия в съседната килия.”
• акцентиране – тъй както изкуството на войната зависи от разполагането на най-силните воиски на най-решаващите фронтове, така и изкуството на писането зависи от разпологането на най-силните думи на най-важните места в текста. В английския език най-силните думи са в края на изричението, за да отекват в съзнанието на читателя, за да може той да придобие усещането, че има последната дума, че е най-важен.
• честност – както предупреждават преди разпит: „всичко, което казвате, може да бъде употребено и срещу вас”, така е и с писането. Авторът трябва да бъде честен с читателя си – да не преувеличава в своето самопредставяне чрез думите и да не се самоподценява. Някои автори употребяват прекалено дълги и сложни думи, приличащи на брадите на младежите, с които се стремт да впечатляват девойките. Но това граничи с шарлатанство. Други пишат прекалено сложно, сякаш са овладяли един твърде дълбок и тежък смисъл, но често тази сложност е просто плитката обърканост на автора. Трети правят стила си доста ексцентричен, за да изглеждат оригинални, „но мислят ли толкова много истински оригиналните хора как да покажат своята оригиналности”, пита Лукас;
• страст и контрол – абсолютно задължително е да се пише със страст. Същото казва и Изабела Алиенде в своя забележителна лекция[3]. Но както в живота така и в писането страстта трябва да се контролира. Колко страст и колко контрол на страстта – това е трудният за постигане баланс;
• четене – авторът се учи да пише добре, четейки добре написани книги, както и ораторът се учи да говори добре, слушайки добри речи;
• редактиране – oобрата фея на всеки автор го дарява не само с химикалка, но и с червена химикалка, с която сам да редактира текста си;
• изисканост и простота;
• звук и ритъм.

След всичко това писането далеч не изглежда лесно. Дори напротив – човек може и да се зачуди дали въобще си струва да помисли да пише. Има ситуации, обаче, в които посягането към писането е неизбежно. Ако имате домашно да пишете и то ви „освобождава” от изпит няма как – пишете. Ето как Дончо Цончев обобщева ситуациите, в които посягането към писането е неизбежно[4]. Или още какви потребности мотивират писането?

Група А. Състояние на неудобно положение:

• Липса на всякаква друга възможност да общуваш на нивото си.

„Народният поет Дамян Дамянов, нашият добър приятел, е изпълнен със страсти, възражения, въодушевления, нежност и още мното и много от разнообразните, симпатични или шокиращи белези на пълнценния, здрав човешки дух. Но неговата физика не му позволява дори да се движи сам на собствените си нозе, нито да изразява прекрасните си хрумвания. И ето –липсата на възможност да общуваш на реалното си духовно ниво ражда един прекрасен поет. Нарекох Дамян Дамянов „народен поет” не заради званито, което той има, а заради това, че народът наистина го чете и обича.

Да погледнем от другата страна – защо народът с такава лйбов обгражда именно писателите, у които личи голямата разлика в напреженията – по чудесния термин на проф. Шипковенски. (Той твърдеше, че творчеството – това е просто стремеж към изравняване на напреженията.) Няма друго обяснение освен това, че у всеки читател, у всеки човек живее някакво напрежение, което се стреми към изравняване. Едни споделят вицове, други търсят събеседници в кръчмата, трети се взират в големия и малкия екран, четвърти ровят библиотеката, за да си изберат книга. И всички, масово, във всички случаи обръщат глава от лъжеконфликта, от малодушната книга, от комерчески преиначената действителност. И пак тъй всички се втурват с възторзи и любов към онези творби, в които напрежението (разбирайте разликата между реалността и вътрешния мир на твореца) е силно и е изразено смело.

Мъката – обикновената, естествена човешка мъка, лежи в дъното на истинското творчество, тъй като ляга в самата душа на човека. „Боже, колко мъка има по света” – удивлява се Йовков и ние винаги носим неговата проза в сърцата си.[5]

Ако можеше без злото, първо бог щеше да премахне дявола. Щом го държи, значи и той трябва за нещо.

Така че и абсурдното в очите ни може да се приеме в мисълта ни за естествено. И тогава въпросът пред човека остава един: в коя от двете армии ще постъпи?

Приятно ми е да ви припомня, че създателите на художествена проза винаги са се намирали в челото на армията на Доброто, Красивото, Разумното.

И техните усилия са посветени на целта да излезем от мрака, в който сме родени, или само да опитаме да излезем. Нои това е достътъчно, защото литературата, която идва от порив и съвест, е всъщност повече внушение, отколкото действие.

Но аз съвсем не казвам, че някои внушения не са по-важни от много важни действия.”

• Вътрешна силна нетърпимост към нещата около теб.

„Вторият двигател, който ми се струва много по-мощен, се движи от несъвършенствата и различните видове несправедливости, сред които живеем.

Веднъж ме питаха: „Какво ще правите вие, писателите, кгато един ден всичко в обществото ще бъде съвършено и няма какво и кого да съдите?”

Останах с отворена уста.

Малко след това в един от последните ни дълги разговори с Емилиян Станев, двамата с изумление открихме, че тази дразнеща грамофония, чиито вълни се усилват и увеличават, не е случайно и току-така. Вероятно все повече хора търсят онази дупка, в която да извикат, че цар Траян има кози уши, че джама е счупил брат им, че след грешката си човек пак може да бъде вътрешно чист и пълен с добри намерения – иначе, ако не извикаме всичко това някъде, – душите ни ще се измъчват в своя изначален мрак.

Не е страшно количеството на пишещите. Страшно е, че все повече има за какво да отваряме тайната тетрадчица и за какво да се съдим – ние човеците.”

Група Б. Състояние на прекалено удобно положение:

• Лесен труд с огромна престижност;

„Веднъж Емилиян Станев ме изуми с внезапния си смях и фразата, произнесена без всякаква връзка с онова, което говорехме до момента.

– Аз пък си правя кефа и те ми плащат и ме хвалят за това!

Емилиян Станев говореше за нашата професия.

Тази негова фраза не ме напуска и няма изгледи да ме напусне. Защото има и голяма, особено важна доза истина в нея въпреки привидната й лековатосту несериозност, дъх на дръзка хлапашка невъзпитаност и дори абсурдност.

Има огромно удоволствие в самия процес на създаването на художествената проза. Изпитвал съм го години наред, не мога да го сравня с никое друго удовлетворение. То прилича на магьосничество. Кара те да се чувстваш притежател и носител на божия искра. Истина е това. Както е истина, че за него ти плащат и се случва да те хвалят.”

• Обикновена човешка суета.

„Суетата е във всички ни. Тя е част от човешката същност – от духа, а вероятно и от физиологията. Суетата не е чужда и на животните – за нейните проявления се грижи самата природа. Спомнете си за пауна, паяка, безброй много пернати, рогати и дори риби. Тя у смислена тази суета, функционална е и пряко свързана с основния смисъл на животното: да се храни, да се брани и да се въди.

Суетата  ще си остане и у човека. На нея аз не гледам с презрение. Дори съм убеден, че една доза суета е полезна и ни води към общуването в най-положителен смисъл и към серизността на ангажиментите ни като обществени единици. Суетата в най-общ смисъл понякога постига много повече от кроткия разум и добре премереното поведение. Тя разпалва нови енергии в духа и тялото и повежда мисленето в нови посоки, които понякога граничат с абсурдното.”

* * *

Такова е писането. Диалог и монолог. Трудно и лесно. Носещо творческо удовлетворение или страдание, но във всички случаи израстване. Победата над белия лист или празния word-овски файл, който непрекъснато иска още и още думи, изречения, абзаци не е победа, която да подценяваме. Все пак тя показва познаване и владеене на инструменти за писане, води към усвояване на принципите на доброто писане и дори до усъвършенстване на умението. Сигурно ще възразите, че писането е талант, който не е даден всекиму, а който го има – няма нужда от всички тези упражнения. Талант е, но дори и талантливият има нужда да опознае своя талант, да умее да го разбира и управлява, да го превърне в средство за по-добър живот. Всичко това изисква труд и мотивация за писане.

[1] Кинг, С. За писането. Мемоари на занаята. София, „Весела Люцканова”, 2011. Стр. 256.

[2] Lucas, Frank L. The Art of Writing Well. 3^rd edition. Harriman Modern Classics, 2012. (1^st Ed. 1955). Рр. 300.

[3] Исабел Алиенде разказва истории за страстта. ТЕD 2007.

[4] Цончев, Д. Майсторството на разказвача. Пловдив, „Христо Г. Данов”, 1980. Стр. 103.

[5] Ето още една причина медиите да се самозаливат с „лоши новини”. Чрез тях те разказват истории за мъката, която е „в самата душа на човека”, както казва Дончо Цончев.