30-та предизборна кампания започва в средата на 31-та година от раждането на българската демокрация. 29 пъти сме гласували доверие на българските политици чрез парламентарни, европейски, президентски и местни избори. След месец ще гласуваме за 30 път, а през есента за 31. Дали политиците са оправдали гражданското ни доверие, или са инжектирали доза в „българското (не)доверие“, както казва Марин Паунов?
2021 е рекордьор по предизборни кампании от 1990. Има години с по два национални избора от различен вид. Но три годишно, а кой знае – може и с четири да посрещнем Коледа, се провеждат за първи път. Изглежда, че на фона на „глобалната хиперконкуренция“, по израза на Мария Марикина, разгърната и в политическо поле, българите гласуват с „Не подкрепям никого“ да управлява държавата ни.
Защо ли?
Заради „олигархизацията на политиката“, би отговорила Ивка Цакова. Заради налаганите политически „видимости“, които уж саморазкриват, но всъщност скриват властта, както пише Андрей Бунджулов. Или заради Ковид – модерно е елитите да стоварват отговорностите си върху него, а гражданите с него да се оправдават.
Защо ли? Защото казаната дума не е хвърлен камък в българската политика. Развързана е връзката между думите, чувствата и действията – политиците не достигат смисъла на думите, които изричат, или, ако са го достигнали, се страхуват да го претворят в действия. А може би политиката е изневерила на българските поговорки и народна мъдрост? А може би се е подиграла с думите, унизила е Словото, по израза на Жак Елюл?
Политиката е поле на претворените в действия думи. Затова е важно кой какво върши и говори. В предизборна кампания често се изговаря словосъчетанието „позитивна предизборна кампания“. Дори и председателят на ЦИК призова кандидатите да проведат толерантна и позитивна 30-та предизборна кампания. Какво означава позитивна предизборна кампания? Какъв смисъл влагат изборните кандидати в нея и съзнават ли отговорността, която си самовъзлагат, изричайки тези думи?
Потърсих отговорите чрез социологическо изследване. Чрез медиен мониторинг в предизборните кампании от 2014 до сега изведох 200 изявления, обещаващи позитивна предизборна кампания. Анализът им показва, че Позитивната предизборна кампания е метафизика за политици.
Статията е публикувана на http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2426637
Светът заговаря за интелектуалците през 1898, когато Емил Зола и съидейниците му заявяват и отстояват позиция срещу осъждането на Алфред Драйфус. Оттогава сърцето на интелектуалците е синхронизирано с обществената им съпричастност към политическите, икономически, културни и религиозни трансформации в обществото. Днешната Четвърта индустриална революция активира системни трансформации в дънната платка на човешкото общество. Те следва да мобилизират публичните интелектуалци. Ако не се случва, може да е поради отслабване на интелектуалния потенциал и доброволна интелектуална алиенация или поради липса на среда за развитие на публични интелектуалци и включени репресивни програми срещу тях.
Дошло ли е времето на последните български публични интелектуалци?
Ден след 170-то честване на „24 Май“ (първо – 11 май 1851) и 30 години след началото на Прехода можем да зададем и този въпрос. Акад. Дмитрий Лихачов с непоколебимата си вяра в България като „държава на духа“ сигурно би казал не. Естествените обиталища на интелектуалците са полетата на духа с красивия майски цъфтеж на идеите, ако парафразирам Джулиен Бенда. В годините назад у нас дори се е формирало и професионално съсловие на публичните интелектуалци, за което говори Томас Соуел, отглеждано от политическите субекти и чуждестранни фондации, структурирано в „тинк-танковете на прехода“, регулярно говорещо в медиите и на конференции, защитаващо колективни публични позиции.
Фридрих Хайек нарича интелектуалците „професионални прекупвачи на идеи“. Търговци ли са българските публични интелектуалци? Или са верни на „паресията“, за която говори Мишел Фуко – умение да се разбира истината и морално задължение публично да се изговаря в името на общото благо и въпреки рисковете за изговарящия я?
Изговарянето на истината е символна власт. Интелектуалецът може да я упражнява, ако е извън политиката, според Едуърт Шилс и Робърт Мъртън. Немалко български интелектуалци се кандидатират за политици. Университетът днес се превръща в трамплин към политиката, също както журналистиката и медиите.
От друга страна, интелектуалците знаят много повече от това, което им е позволено или сами си позволяват да изразят. Недоизказаното натрупва напрежение, чувство за безвластност и води до алиенация, както посочва Чарлз Милс.
Знанието е дар, който интелектуалците получават по пътя към истината и имат морално задължение да го върнат на хората. Проблемът е, че хората по-скоро не искат да го приемат. Джоузеф Кембъл описва три стратегии за предаване на дара. Първата е неуспешна – интелектуалецът се заслепява от интелектуалната си мощ, обвинява другите в посредственост, защото не го разбират и приемат и се самоизолира в дебрите на обидата, отчаянието, гнева. Самоизолиране е и смяната на интелектуалното поле със съседно, включително извън родината. Втората стратегия превръща интелектуалците в търговци. Продават дара си на дребно или изнудват политиците за по-висока цена срещу мълчание, например. Надяват се Христос да не влезе в храма и отдалеч го гонят. Емил Дюркем за тях би казал, че са изместили дуализма на човешката си природа към егоизъм за сметка на алтруизъм. Ерих Фром би ги определил като интелектуалци с доминантен притежателен модус. Третата стратегия е на истинските интелектуалци. Те стават учители – търсят и намират най-подходящите начини да предадат дара, така че обществото чрез него да продължи развитието си. Тези учители празнуваха вчера. Въпросът е: как предават даровете на истината българските интелектуалци? Сам той заслужава изследване.
Потърсих отговорите чрез съдържателен анализ на 70 публични колективни позиции на интелектуалци от 2005-2020, публикувани в интернет медиите. Ивайло Знеполски говори за свръхпроизводство на подписки след 1989, които не представляват интелектуална реч, а радикален политически дискурс, настойчиво предупреждаващ за вината, която поемаш, ако не го последваш. „Войната на петициите“ от 90-те бавно „(само)обезличава интелектуалците“.
Статията е публикувана на: http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2418906
„Половината българи не отидоха до урните“, посочи пред БНР доц. Катя Михайлова, преподавател в УНСС „Икономическа социология“, представител на ГИСДИ.
„Не подкрепям никого“ събира сериозни проценти. На президентските избори 2016-а – 5,59%, парламентарни избори 2017-а – 2,39%, а сега – 1,82%. При местните избори през 2019-а по места имаше над 6% и над 9 % – това е определено послание на неподкрепящите никого хора.
Трябва да се направи специален анализ на негласуващите и неподкрепящите никого. Когато не гласуваш, даваш възможност на всички да правят каквито си искат спекулации с твоето негласуване.
„Хората гласуват емоционално, а музиката е емоция, докосва хората“.
„Музиката спечели вота. А тук има и доста талант, не само чалга. Хората търсят този талант при хората от партията на Слави Трифонов“, смята още доц. Михайлова.
Ще има предсрочни избори и служебен кабинет. Президентът Румен Радев трябва много да внимава какъв ще е той.
The paper presents research on the correspondence of the theoretical definition and the practical understanding and application by Bulgarian candidates for political posts in the elections hold in 2014 – 2019 of the concept „positive election campaign“. The questions are: does the meaning that the candidates attach to the term „positive campaign“ correspond to its scientifically determined theoretical definition and how do the concept and its application correlate? The hypothesis states that (1) the phrase „positive campaign“ is a key statement in the rhetoric of candidates; (2) the more conquered a country turns out to be, the more often the candidates for power build their pre-election political statements on the concept; (3) most often the election candidates mean a campaign with no compromising materials or hate speech, held in a spirit of good tone and ethics, promising more effective governance and a better future when they use the concept „positive campaign“; (4) the theoretical definition of the concept needs to be further developed and conceptualized within the paradigm of positivism. The hypotheses are tested by a media monitoring which identified 130 media publications covering candidates’ statements with the phrase „positive campaign“ and content analyses.
Дистанционна форма на обучение в университетите – докога ще продължи и ефективна ли е?
„Значително по-малко се говори за образованието в университетите. Сякаш онлайн образованието в училище е ценно и важно за цялото общество, а пък висшето образование да го махнем. Не бива да е така. Висшето образование е точно толкова важно, колкото и средното. Ако средното има за цел да формира компетентности, умения, първични грамотности, висшето образование има за цел да формира мислене“, каза доц. Катя Михайлова от УНСС в студиото на „Денят ON AIR“. „Денят он еър“, 19.01.2021 https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/2… https://www.youtube.com/watch?v=g2uS7…
Онлайн обучението или как продължаваме напред в средното и висше образование след Covid 19, в условия на дигитално неравенство като модерна прадпоставка за социална поляризация?
доц. Дачев: Видимо е, че ние няма да спрем да търсим баланс между традиционното и онлайн обучение. В каква посока е важно да се движи този баланс?
доц. Михайлова: Твърде важна тема в за широк обществен дебат. А и за експертен. Дигиталното обучение, онлайн обучението или как продължаваме напред и в средното и във висшето образование. Както вече знаем Закона за предучилищно и училищно образование се промени съвсем наскоро – депутатите разрешиха онлайн обучение в средното училище независимо дали има или няма епидемична обстановка. Стратегията за развитие на висшето образование 2021-2030 предвижда онлайн обучение, цитирам: „всеобща дигитализация“. Във „всеобща дигитализация“ включвам и онлайн обучение, защото не е дадена друга категорична дефиниция що е то „всеобща дигитализация“. Пък ние учените хора сме свикнали с дефиниции да работим.
доц. Дачев: Чуха се гласове, че сътвореното от Ковид е придвижване към нещо, което така или иначе щеше да се случи.
доц. Михайлова: Не просто се чуха. В проекта за Стратегия за развитието на висшето образование 2021-2030 същото го пише. Ковид даде такъв тласък. Мисълта ми е друга. Така или иначе вървим към дигитално обучение, няма как то да ни се размине, изглежда, че е световна цел в областта на образованието. Чуха се гласове, които казват, че в бъдеще онлайн обучението ще е за всички, достъпно, безплатно, евтино от гледна точка на държавата, а традиционното обучение с истински жив контакт, с истински книги, защото висшето образование се учи от книги, а не от картинки, както МОН предвижда, за съжаление, в стратегията си, само за платежоспособните. Не, това не е вариантът, защото образованието е измислено в макрорамката на обществото, за да интегрира обществата, за да намалява социалните разделения, а не точно обратното – да разтяга ножицата.
доц. Дачев: Казахте: наложителен, неизбежен обществен дебат. Към коя от невралгичните му точки на първо време да посегнем и към какво да насочим вниманието си?
доц. Михайлова: Първото е отговорът на въпроса: как да използваме технологиите единствено и само в полза на обучението, образованието. В момента, в който имаме списък с подходи за използване на информационните и комуникационни технологии в полза на образованието, в изпълнение на основните цели на образованието – да научи децата и студентите да мислят, да ги възпита, да ги приобщи към обществото, да развива образователната система и да развива обществото като система, трябва да пристъпим към втората точка от дебата. А тя е: как да съчетаем онлайн и офлайн, традиционното образование. Вероятно ще се получи добре, ако използваме онлайн образованието в задочните форми, така или иначе те се наричат дистанционни, студентите в тях самостоятелно решават да учат дистанционно от преподавателя и университета. Вероятно дистанционното онлайн образование ще бъде добро в случаите, в които имаме чуждестранни студенти и докторанти. Но когато става въпрос за деца и студенти, които искат да получат и имат право да получат истинско, адекватно, живо образование – на тях държавата и обществото трябва да продължат да предлагат традиционното образование и дори да вдигнат нивото на неговото качество.
доц. Дачев: Ние не сме на една линия в способността си да приемаме и да се адаптираме към технологиите и този вид обучение. Съгласни ли сте?
доц. Михайлова: Да, разбира се. Дигитално разделение се казва. От 2000 имаме изследвания за така нар. digital divide или новото социално неравенство в световните общества, а не само у нас. В началото се говореше за дигитално неравенство на базата на различен достъп до технологиите, с които влизаме в интернет – един има компютър, друг няма. Днес още по-силно стои въпроса за така нар. дигитална грамотност – умението да се справяме с технологиите. И в света, и у нас е така, макар че при нас се оказа, че все още стои въпроса за неравния достъп на хората до информационното и комуникационно пространство. Проблемът е както за учениците и студентите, въпреки че те са дигитално поколение, така и за нас преподавателите и учителите. Имаме и психологическа бариера, тя не е маловажна. Та като ще говорим за дигитално образование, за онлайн образование, нека преди това да поговорим за достъпа. Какво означава достъп? Да имаш пари да си купиш необходимите ти технологии и средства. Да си грамотен да ги ползваш, да имаш адекватна психологическа нагласа. Необходима е и съответна законодателна база – и там има какво да се помисли и направи, за да можем да имаме в най-добрия случай смесено он- и офлайн образование, работещо в полза на ученииците и студентите, преподавателите, обществото и държавата.
Започнаха масови ПРОТЕСТИ за оставка на правителството и главния прокурор. Появи се проект за нова КОНСТИТУЦИЯ. „Триото“ вдигна „велико всенародно ВЪСТАНИЕ“, очакваме да обяви „независимост“ на 22.09.2020.
Какво предстои да се случи?
ПОЗИТИВНИЯТ проект все още чака ред. Проекти много. Цветан Цветановото РБ е на ръба. На Манолова й подават ръка да се изправя. Някой казва ДА на неговата си България и т.н. – иначе казано „Има Такъв Народ“ (и т.н.). Трудно му е на ПОЗИТИВНИЯТ проект да се роди насред тягостното 30-годишно изтичане на ОБИЧ от България и подмяна на обичта към България с разпарцалявен патриотизъм на високо държавно ниво.
Трудно не значи невъзможно.
ПОЗИТИВНИЯТ проект е проект за изграждане. За разлика от всички други проекти за разграждане. Отговаря на въпросите: какво искам и какво е възможно да бъде? За разлика от другите проекти, които казват само какво не искат, срещу какво застават. Позитивният проект предполага синхрон на думи, високовибрационни емоции и действия. За разлика от другите проекти, основани предимно на нисковибрационни емоции и тяхната вербализация. Позитивният проект приема социалните факти такива каквито те са, не си ги измисля. И действа, за да ги промени. Позитивният проект създава нова реалност от позицията на божественото, не от позицията на егото или парите.
ПОЗИТИВНИЯТ проект започва от книгите и образованието. Този анализ е основан на 6 основни книги – 3 теоретични, 1 роман, 1 повест и 1 книга със стихове.
„Съвремието наше“ (2020) с автор Елит Николов
„Глобалната жена“ (2012) под редакцията на Барбара Еренрайх и Арли Хохшилд
„The Red Book“ (2009), Carl Gustav Jung
„Момечето с побелелите коси“ (2016) с автор Стоян Михайлов
„Разруха“ (2003) с автор Владимир Зарев
„Гераците“ (1911) с автор Елин Пелин
ПОЗИТИВНИЯТ проект започва от изкуството и културата. Този анализ е основан на класическото драматургично произведение на Самюел Бект „В очакване на Годо“. Избрах пиеса на абсурда, първо защото до днес все чакаме позитивният проект да дойде, както героите на Бекет чакат да дойде вечно неидващият Годо. И второ, защото позитивният проект с чакане не става. Той иска действане.
* * * Видеото е по интервю в „Нощен хоризонт“, БНР от 15 август 2020 – Богородица. Разговорът води Ани Костова.
Заключение: Българското висше образование в перспективата на 2030
ПРЕГЛЕД НА ПРОЕКТА ЗА СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ
Проектът за Стратегия за
развитието на висшето образование в Република България в периода 2021-2030 е разработен от
Министерство на науката и образованието и представен на 22 май 2020. Проектът
наследява Стратегия за развитието на висшето образование в Република България
за периода 2014-2020. Публикуван е за обществено обсъждане на 18 юни 2020 на: http://strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=5238
Проектът
е разгърнат в обем от 76 страници. Представя:
Анализ на средата и
състоянието на системата на висшето образование;
Водещи принципи при подготовката и
изпълнението на Стратегията;
Визия за развитието на висшето образование;
Приоритетни области и цели;
Дейности и мерки за постигане на целите;
Очаквани резултати;
Организация, контрол и
инструменти
за изпълнение на Стратегията.
Проектът е насочен към повишаване
на качеството на българското висше образование.
Предложена е изключително
лаконична „визия“ за развитие на висшето образование – само от 2 изречения. Тя
е насочена към „диференцирана и
гъвкава система от висши училища – партньори и конкуренти на
европейските, изпълняващи образователна, изследователска и културна мисия в
полза на обществото и индивидите чрез научни изследвания и качествено
образование и към изграждане на академична общност“.[1]
Предвидени са 10
приоритетни области за развитие, 10 цели, 27 дейности и 142
мерки. Всички те са в спектъра от ревизия на учебни планове и
програми, осъвременяване на преподавателски подходи и методи през
управление и акредитация на университетите, връзка между образование –
наука – бизнес, до преформатиране на системата от висши училища в
страната.
В съдържателно отношение
проектът залага 4 фундаментални предложения за развитието на висшето
образование до 2030. Всяко от тях самостоятелно и всички комплексно имат реален
потенциал да трансформират из основи системата на висшето образование у
нас.
Въпросът е дали тази
трансформация ще доведе до повишаване на качеството на образователната
услуга, предлагана от университетите и колежите, каквато е декларираната цел на
Стратегията или обратното?
Всяко от предложенията
изисква сериозно експертно осмисляне, а това не може да стане без
дискусия в рамките на настоящата университетска и академична общност.
Ясно е, че предложенията се
правят най-напред в стратегическите документи. След като стратегиите бъдат
приети, новите предложения аргументирано влизат в законово-нормативната
регулация на съответната обществена система.
4 ФУНДАМЕНТАЛНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА РАВЗВИТИЕТО НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ
Първо предложение: ОКС „Бакалавър“ – 3 години
*** Това няма ли да доведе до ролеви конфликт при студенти и преподаватели?
Въведена законодателно възможност за редовно обучениеОКС „Бакалавър“ с продължителност от 3 академични години.“[2]
Идеята за 3-степенно висше
образование с препоръчителна продължителност на степените съответно: ОКС „Бакалавър“
– 3 години, ОКС „Магистър“ – 2 години и ОНС „Доктор“ – 3 години е заложена в
така нар. Болонски процес от 1999 г.
В проекта за Стратегия е
посочено, че прилагането на инструментите по Болонския процес у нас е „недостатъчно
ефективно и често формално“. Същото е определено като „основно
предизвикателство, свързано с недостатъчната интернационализация на българското
висше образование“.[3] „Ускорената
интернационализация и пълноценното интегриране в европейските образователни и
изследователски мрежи“ е поставено сред 10-те приоритетни области за
развитие на висшето образование. Това е и четвъртата цел на Стратегията.
Следователно, според МОН, намаляването на бакалавърската и увеличаването на
магистърската степен с по 1 година е мярка, която се предвижда, че ще доведе до
повишаване на качеството на образованието.
