Науката започва от въпрос и търси отговорите; обективира емпиричните факти; подрежда рационално аргументациите; генерира теоретични модели на действителността; формира парадигми; изследва, разбира и анализира; обяснява, предвижда и препоръчва. Живата наука е едновременно в конкретиката и в абстракцията на всекидневието. От емпирията взема фактите, поводите, провокациите за творческо и изследователско търсене. Агрегира, интерпретира и синтезира, и по правилата на собствената си методология, изграждат абстрактни системи от художествени или теоретични модели на реалността. Връща се, обратно в контекста на емпириката, за да направи откритието си достъпно за света, за да изведе всекидневния човешки опит до ново ниво на индивидуална и социална чувствителност, възприемане, осмисляне, действие, развитие. Тази затворена траектория предполага неразривна, жива, взаимозависима връзка между автора, творбата и публиката.
Науката като специфичен вид дейност, задоволява фундаментални обществени потребности: възпроизводство на качествено население и производство на духовни блага. От науката знаем, че човешкото общество достига следващо ниво чрез балансирано задоволяване на основните пет обществени потребности: материално производство; комуникации; обществено управление и вече посочените две. Всяко презадоволяване на една от тях, ощетява друга и води до кризисни състояния. Следователно, всичките пет изискват средства, материали, условия, капитали – човешки, социален, финансов, и т.н. за своето реализиране и развитие.
Първата, най-важна задача е раждането на автора. Защото каква наука без личностите, които изследват проблемите и популяризират резултатите, споделят откритията си?
Дали средата ражда авторите в науката или авторите пресъздават обществената среда е въпрос с дълбоки корени в науката. Има много аргументи, че средата създава личностна потребност, както и обществена нужда от дадено научно знание винаги, когато възниква нов проблем и трябва не само да го осмислим, но и да пренастроим сетивата и ценностите си спрямо него. Разбира се, това става при съответна организация на изследователската дейност, мотивиране и стимулиране на учените, добро ресурсно обезпечаване на изследователския процес.
Всичко изброено е безспорно важно, доколкото човешкото действие и поведение са възможни само при определени условия на средата. Но реализацията на самото научно откритие, постигането на научния принос като еманация на творческите усилия на учените се нуждае и от нещо повече – от авторската научна идея, смелата хипотеза, оригиналната концепция. Те очертават личното присъствие в науката, уникалният творчески интелект на учения, умението му да се отдава на съзерцание и да постига концентрация в днешния претоварен от изкушения за вниманието реален и виртуален свят, както и общата му житейска мъдрост и научно-професионална проницателност и воля за успех. И да съчетава всичко това със социална енергия, необходима за вграждането му в съвременните научни мрежи – национални и глобални. Това е нужно, за да може ученият да се утвърди в академичната общност, както и за да е в състояние да предава постигнатото познание и евристичност, да мотивира младите, следващото поколение.
На следващите страници направих опит да представя акценти от собствения си път в науката. Подредих, според мен най-безспорните, опорни точки на пътя: научноизследователските проекти като живата енергия на науката; участието в научни форуми като връзка с научната общност; научните публикации – монографии, сборници, студии и статии като реалните факти от дейността.