Доц. д-р Катя Живкова Михайлова

Първият български учебник по задължителната университетска дисциплина „Научна етика“.

Михайлова, Катя. Научна етика. С., ИК – УНСС, 2023. Стр. 332. ISBN 978-619-232-761-3.

„Духът прави силата“, казва Университетът за национално и световно стопанство. А къде да намерим Духа в днешното бездуховно време, за да станем силни? Там където са двама, трима или повече учещи, мислещи, мечтаещи, вярващи заедно, там го търсете. Ще го разпознаете в академичната почтеност и високата научна нравственост. Без тях хората в университета се разпиляват като отломки от величествена скала, а университетът остава студена сграда с голяма библиотека.

Академичната почтеност ни свързва в университета и ни дава свободата да съз-даваме себе си и света, в който искаме заедно да живеем.

Почтеността! Тя е и заедно с творчеството ще продължи да бъде разделителен мост между хората. Във всеки момент всеки може да премине по моста и да се озове на етичния или на другия бряг. Изборът е личен и е свободен.

Този книга е за моста в университета. Тя разказва за академичната почтеност и научна етика в университетския живот. Тя е за колегите (в университета всички сме колеги), изправени пред академичния мост и отговорността на етическото решение.   

В УНСС развитието чрез научни изследвания и преподаването на етическо познание има дълга традиция. Проф. Валентина Драмалиева пише в своя научна статия, че в Университета се четат лекционни курсове по приложна етика още от 1988 г. Отделни лекции по теми от етиката в науката, предимно отнасящи се до изследователската етика, се четат от 2008 г. като част от задължителния докторантски курс по университетската дисциплина „Методика и методология на научните изследвания“.

Самостоятелна учебна дисциплина „Научна етика“ се преподава за първи път като  задължителна университетска дисциплина през учебната 2022 – 2023 година. Всяка катедра в Университета организира лекционен курс за първокурсниците си, съобразно приетата от катедрата учебна програма. Първият български учебник „Научна етика“ се появи именно след опита от първия проведен курс по научна етика пред студентите от специалности „Социология“ и „Икономическа социология“ през зимния семестър на 2022 – 2023 г.

УНСС развива и утвърждава етическото познание и като домакин и съорганизатор на две от 18-те национални конференции по етика, проведени в периода 2004 – 2022 г.  Това са:

• Седмата национална конференция по етика „Етиката в българската наука“, 2011 г., 
• Осмата национална конференция по етика „Етиката в българската правна система“, 2012 г. – организирана от секция „Култура, ценности и морал“, ИИОЗ – БАН и УНСС – катедра „Философия“, Юридически факултет.

От всичките осемнадесет национални конференции само една се занимава с етичните проблеми в науката, в научните изследвания, в академичното общуване. И точно тя – Седмата национална конференция по етика, е проведена с научното и организационно активното участие на УНСС. Конференцията дава възможност още през 2011 г. в УНСС академично да се дискутират етическият контекст на научната общност, научният етос, етическите рамки на научното изследване, етическите въпроси в управлението на науката, етическите измерения на академизма. Учените представят изследванията си по въпросите на научната етика, занимават се с плагиатството, авторското право и интелектуалната собственост в науката, а също и с псевдонауката. Поставят се въпроси за позицията на жената в науката, за виртуалните научни дискусии, за научната комуникация чрез социалните медии – все теми, които в следващите години настойчиво присъстват в научната и академичната практика.

Всичко това означава, че:

• етическите проблеми в науката не са от днес, а имат много по-дълга история;
• много други преди нас са страдали от тях, предизвиквали са ги, наблюдавали са ги отстрани, т.е. вече има натрупан практически или още емпиричен опит;
• емпиричният опит е осмислен, разбран, систематизиран и теоретизиран, т.е. имаме не просто всекидневно знание, но и осмислено научно познание в полето на приложната етическа дисциплина „Научна етика“;
• ние днес можем да стъпим върху раменете на гиганти, както казва Исак Нютон, и да погледнем по-напред през етиката и етичното в науката и в общественото развитие.

Можем, разбира се! Мъдрите сред нас точно върху раменете на гиганти стъпват. Умните се колебаят какво да правят с гигантите. От висотата на гигантските рамене се вижда далеч по-добре и точно, отколкото от коленете на джуджета. Но дали можем да познаем и признаем гигантите в науката или ще се задоволим с измамната лекота на джуджетата? Ето това е първото предизвикателство на етиката в науката, пише авторът на учебника по научна етика доц. д-р Катя Михайлова.

Отговорът на това предизвикателство не изисква непременно цяла библиотека прочетени дебели книги. Етиката или я има, или я няма в сърцето, от което започва всяка човешка жизнена дейност, включително и интелектуалната. Ако сърцето тупти в ритъма на красотата на човешките взаимоотношения, то никога няма да произведе чувство, което да провокира ненавист към гигантите в науката и научните им постижения, няма да помисли за преписване, за лъжа или кражба на идея, на слово.

Авторски монографичен труд, 2023 г.

Михайлова, Катя. Интелектуалците в антиинтелектулна ситуация. Пловдив, ИК – ВУСИ, 2023. Стр. 288. ISBN 978-619-7343-81-6

Монографията е достъпна в електроната бибилотека на NewMedia 21. Също в профила на автора в ResearchGate и Academia.edu.

Въведение

Какво е да си интелектуалец?

В „антиинтелектуална ситуация“, както Ивайло Знеполски определя съвременната обществена ситуация в България.[1] По време на „интелектуален херметизъм“, сковал Европа след Първата световна война, според Хосе Ортега-и-Гасет.[2] В пика на „фазов апокалипсис“, за който Александър Фол говори през 90-те на ХХ в.[3], но изглежда едва сега, през 20-те години на ХХІ в. практически започва да се проявява.

Това е основният изследователски въпрос, който дава опорна точка на мисълта в тази монография. В следващите страници ще се търсят отговорите.

Не отговор, а отговорите в множествено число, защото едва ли сме способни да дадем един отговор и той да се окаже единствено верен. Живеем в хронотоп на плурализма, а това означава наличие на множество гледни позиции, интерпретации, отговори на един и същ въпрос. Съвременният ни социален хронотоп (пространство + време + ценности + мислене)[4] може да бъде определен и като хронотоп на толерантността, доколкото толерантността към различието, към другата гледна точка е произведена в ранг на висша обществена ценност. Следователно и отговорите на един въпрос са множество, при това всеки от тях има своята собствена и достойна за уважение ценност.

Животът ни би бил нереално приятен, ако се развиваше само в съответствие с плурализма и толерантността. Изглежда, че никога в общественото съществуване, нито преди, нито след Христа, това не е било така. И днес не е, най-малкото, защото има и един трети хронотоп, чиято сила на влияние често взема връх – хронотопът на хибридната война. Хибридна е, защото разгражда и пренарежда времето и пространството, атакува и защитава ценности с най-силните земни оръжия – човешкото мислене и чувстване. Бойци в нея са интелектуалците, тези, за които е книгата. И всички – самостоятелно или във временни мнозинства воюват – за да утвърдят своята гледна точка, да наложат своя отговор като единствено истинен. Става нещо като война за истината, в която всеки от воюващите с яростна любов защитава своето си и обявява другото, чуждото, това на противника, враждебното, за фалшива новина.

Нима така се води войната за истината?

Не! Рационално логически, защото истината винаги е диалектична – включва и едното, и неговото противоположно. А това означава, че двете гледни точки, двата отговора са еднакво важни. И дори нещо повече – единият води към другия и другият води към първия.

Метафизично езотерично, защото истината е бяло и черно в едно, доколкото и двете са игра на светлината. Начало и край заедно, доколкото всеки край е ново начало и всяко начало съдържа в себе си край. Истината е добро и зло, обединени в любовта. Примерите показват необходимост от съчетание на две гледни точки, при това не в един и същи спектър, а диаметрално противоположни във войната за истината.

Духовно християнски, защото истината е самият Христос. „Аз съм пътят и истината, и животът“ отговаря Христос на въпроса на Св. Тома (Иоан 14:6). Следователно войната за истината е война за Бог. За Бог не се воюва чрез унищожение на Другия, на другостта и различността, на чуждостта и  враждебността. Тъкмо напротив – „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“,казва Христос (Мат. 5:44).

Как да стане това? Как да приемеш различността на другия и неговата гледна точка, враждебността на чуждия и неговото право да съществува, заедно с мнението и мисленето си – точно така както, приемаш и следваш собственото си право да съществуваш, да дишаш, работиш, живееш и стихове да пишеш, тъй както умееш?[5]

„Не с войнство, не със сила, а с Моя Дух“, казва старозаветният Господ Саваот (Зах. 4:6). Но кой да Го чуе, послуша, приложи в живота на обществото си? Кой да си помисли, че носи същото онова, което вижда в другите? Кой да дръзне да разтвори кутията на Пандора в собствения си свят и да я подреди, което може би означава „а с Моя Дух“?

Тази книга представлява опит да се проследят и съвместят различни гледни точки, множество отговори на един и същ въпрос. Не всички гледни точки – амбиция за подобна изчерпателност е предварително обречена на неуспех, а само тези, до които чрез инструментите на конкретното научно изследване успях да достигна.

Духовната координата на изследването е очертана върху християнското учение и философия. Не за друго, а защото Европа, в която България се намира, Европа, която днес търси нови полета за своето осъществяване, е изначално християнска. Именно християнството е в корените на нейния разцвет и добруване, и днес отново християнството може да отключи нейния път напред. Възможни са и други гледища относно европейското бъдеще, включително и трансхуманистични. Но определената по-горе духовна координата на монографията по-скоро насочва мисълта към протойерей Георги Флоровски, професор по богословие, който още в средата на ХХ в., т.е. преди около 70 години назад от днес, говори за това, че времето за „повторното обръщане на света в християнството“ вече е дошло. „Това повторно обръщане е единственият изход от сляпата улица, в която християните са вкарали света, защото не са били истински християни“, казва авторът.[6]

Мислено в социологическа координата, интелектуалците като обществени субекти, работещи с фината материя на словото и идеите, ценностите и истината, няма как да нямат нещо общо с духовните процеси в Европа и България. Тъкмо напротив – те са ключови фактори в развитието на духовността.

Европа търси своето „ново“. България също. Намирането на това ново отвъд хронотопа на хибридната война е първата задача на интелектуалците днес, на синхронно мислещите, чувстващите и действащите човеци. Втората задача е да го предадат на другите, така че те да го приемат и приложат в личния си и обществения живот. Как се справят българските интелектуалци с тези задачи в антиинтелектуална ситуация е също въпрос, чиито отговори се търсят чрез изследването, представено тук.

Възможно е то да бъде възприето като интердисциплинарно, доколкото представлява среща на научни тези и автори от различни обществени науки, доколкото в методологическата му основа е заложен пренос на литературоведско понятие в социологическия анализ, и накрая поради подхода да се търси и извлича познание в кръста на науката и изкуството – тук предимно литературата.

Напоследък все по-често изследванията в полето на обществените науки се обявяват за интердисциплинарни. За това има ред причини. Да започнем от факта, че интердисциплинарността в научните изследвания е европейски и национален политически приоритет, ясно разписан в редица нормативни документи. Да обърнем внимание на конкурсите за финансиране на научни изследвания, в които проектите, обявени като интердисциплинарни, получават повече точки. И да стигнем до една човешка амбиция, която, от някаква своя висока научна претенция, определя по същество монодисциплинарни изследвания като интердисциплинарни – или защото не познава достатъчно добре предметното поле на своята си наука, или защото се страхува да се поклони пред науката си и да бъде част от нея.

В ядрото си това изследване е социологическо, доколкото следва системния социологически подход и методология, и е реализирано чрез качествени социологически методи за емпирично изследване. Научно аргументираната интердисциплинарност като методологически подход  има свой дисциплинарен център, около и чрез който се изгражда палитрата на интердисциплинарността. Още Толкът Парсънз през 1959 г., приемайки социологията като самостоятелна научна дисциплина, извежда като основна специфика в нейния дисциплинарен характер способността й както постепенно да трупа изследователски резултати за човешкото поведение в полза на другите обществени науки, така и тя самата да се ползва от достиженията на своите „братя и сестри“ в науката, за да изгражда себе си. Умението едновременно да отдава и приема методи, подходи, парадигми дава на социологията престижен статус в академичната йерархия, казва Парсънз.[7]

80 години след Парсънз, днес, не виждам основателни факти, които да опровергаят твърдението му. По-скоро обратното – все повече ми се струва, че откриването на новото и неговото вграждане в обществения живот, по-горе формулирано като първи две задачи на съвременните интелектуалци, би било постижимо през теоретичното и методологическо богатство на социологията като полипарадигмална наука. Не за друго, а защото социологията изследва и познава социалните факти и социалните връзки на всичките четири плюс едно системни обществени равнища:

• микро, където е отделният човек с неговите си лични и граждански отношения и избори;
• мезо, на което работят обществените организации и институции, както и големи общности и мрежи, професионални съсловия и класи;
• макро – функционирането на обществото като система и държавата, чрез което обществото се организира и живее;
• метамакро – обществената система във висша духовна проекция.

Не за друго, а защото социологията наследява от Херметизма, като най-древно познато досега духовно учение, принципа каквото горе, това и долу, вгражда го в своята методологическа система и го развива до степен такава, че чрез познание на микрониво да се получи знание на макро- и метамакро-, и обратно.

Подобен методологически синтез би бил полезен, но само ако бъде заложен в основата на търсеното „ново“ за човека и обществото. От една страна, съвместяване на различни отговори, гледни точки по пътя към истината. Прав е Махатма Ганди да говори не от позицията на истината, а за път, по който интелектуалците вървят към истината.[8] От друга страна, системно мислене за обществото – от отделния човек, през обществената макроструктура до метамакро духовните простори на нашия свят. От трета – мислене за времето без прекъсване, от Херметизма до Четвъртата индустриална революция. И от Четвърта – мислене по Контовски с осъзнаване на чувството, провокиращо мисълта, която се изразява чрез езика, както ичрез синтезиране на теологичен, метафизичен и позитивистки интелектуален код.

Едва ли настоящото изследване ще постигне такава социологическа методологическа пълнота, но най-малкото ще я постави като своя ръководна точка. Астролозите казват, че светът вече е в ерата на Водолея, в която задачата ни е да излезем от обвивката на индивидуалното си его-съществуване и да се научим да живеем в общност и за общността. Коя е другата наука, освен социологията, която знае що е то човешка общност, общество и как се живее в нея и за нея? Ето и поради този факт държа на социологическото тук.

Тъй като дисциплинарната структура на социологията е твърде богата, ще посоча частно-социологическите дисциплини, върху чиято теоретико-методологическа рамка е изградено изследването. На първо място това е Социология на интелектуалците или още Социология на интервенциите като неин съвременен синоним.

Интелектуалците и интелектуалното развитие на обществото са предмет на социологически интерес още от Огюст Конт. Известен е неговият Закон за интелектуалното развитие на човешкото общество, според който човешкото мислене преминава през три стадия – теологичен, метафизичен и позитивистичен. Любопитен е въпросът, ако по времето на Конт човешкото мислене е достигнало до третия етап на позитивизма, то днес, век и половина по-късно, не сме ли в нов етап? Този въпрос с право може да се кандидатира за първи сред въпросите, които биха помогнали на днешните интелектуалци да открият търсеното и необходимо „ново“.

Забележителни са разсъжденията на Емил Дюркем и Макс Вебер върху интелектуалците и функциите им по отношение на общественото развитие. С оглед изпълнението на задачите на съвременните интелектуалци, формулирани тук, важен е отговорът на въпроса: В какво общество живеем днес – дюркемово или веберово? Същият въпрос е основен в интелектуалната дискусия между Боян Знеполски и Венсан Декомб.[9]

След „бащите на социологията“ още редица именити социолози, работещи в различни парадигмални полета, се занимават с интелектуалците и техните роля и функции в общественото развитие, за да стигнем до Пиер Бурдийо и дефинираното от него интелектуално поле, в което именно се ражда творческият проект. Задачата да се открие новото и да се предаде на обществото, предполага творчески проект. Търсеното „ново“ е всъщност творчески проект. И ето, Бурдийо казва, че именно този творчески проект се ражда в интелектуалното поле, което „по подобие на магнитното – образува система от силови линии: това означава, че дейците или системите от дейци, които са част от него, могат да бъдат описани като сили, които, полагайки се, като се противопоставят и се съставят, му придават неговата структура, специфична в даден момент от време“.[10]

Кое е впечатлителното тук? Първо, че новото е и следва да бъде мислено като творчески проект. Второ, че творческият проект се ражда в интелектуалното поле, а не в полето на политиката или журналистиката. Политическото поле трябва да го приложи и наложи, а журналистическото – да го разпространи. Трето – творческият проект е надиндивидуален, след като е рожба на полето. Той започва от идея, която идва при един или няколко дейци в полето и по-нататък се развива чрез и в общността.

Въпросът е: способно ли е българското интелектуално поле да създаде и наложи новия творчески проект? Страхувам се, че това изследване няма да даде отговор – има отговори, които не се достигат чрез научни изследвания, а се проявяват в практиката на живота.

Творческият проект, който започва от идея, е също фокус в предметното поле на Социологията на интелектуалците, както и самите интелектуалци като негови носители. Доколкото идеята, вградена в творчески проект на интелектуалното поле, има силата да интервенира обществения живот, дори и да променя формулата, в която той се развива, днес се налага и една друга частносоциологическа дисциплина, сродна на Социология на интелектуалците, която се нарича и Социология на интервенциите. Не безоснователна е и тезата, че Социология на интервенциите е наследница на класическата Социология на интелектуалците.[11] Първата се занимава предимно с интелектуалците, с интелектуалните общности, интелектуалните елити, интелектуалното поле, с въпроса дали интелектуалците са образуват специфична собствена класа в стратификационната пирамида на обществото или са елемент, вграден в установените социални групи и класи. Втората приоритетно изследва методите и моделите, чрез които интелектуалците участват в обществения живот и общественото развитие. Социология на интервенциите поставя  акцент не върху интелектуалеца като социален типаж, а върху процеса на мобилизация на знание и експертиза в интервенирането в публичната сфера.

Настоящото изследване разчита и на двете частносоциологически дисциплини, доколкото негов обект са съвременните български интелектуалци, като дейци в интелектуалното поле, а предмет са функциите им по отношение на социалната динамика, които са реализирани чрез определен тип интервенции – колективни публични петиции, които те правят в политическото поле.

Социологията на интелектуалците показва три периода в осмислянето на ролята и функциите на интелектуалците в обществото и три различни модуса на отношение към тях. Първият период обхваща 20-те години на ХХ в., когато се поставят методологическите основи на дисциплината и отношението към интелектуалците е по-скоро негативно. Според Теодор Адорно 20-те години на ХХ в. са белязани като време на „антиинтелектуални интелектуалци”.[12]

Средата на века, след Втората световна война, може да се определи като златното време на интелектуалците. Множество интелектуалци са пряко ангажирани с решаване на проблемите на следвоенното западноевропейско и американско общество. Източноевропейските интелектуалци заемат лидерски позиции в процеса на социалната промяна.

В последното десетилетие на миналия ХХ век социологията на интелектуалците се обогатява с огромна колекция от теоретични осмисляния и емпирични изследвания на интелектуалците, но самите интелектуалци остават по-скоро в пасивна позиция. Зигмунд Бауман определя европейската интелектуална ситуация от края на века като загуба на интелектуалната увереност в способността на интелектуалците да предложат рационална визия за обществото.[13]

Интересно би било продължението на линията на отношение към интелектуалците днес, в първите десетилетия на новото хилядолетие, в ерата на информационно-технологичния напредък. Интересно би било изследването на динамиката на отношението към българските интелектуалци. В тази връзка възниква въпросът: кога и как се ражда българското интелектуално поле и каква линия на развитие следва то до днес? Сам по себе си този въпрос е достоен за самостоятелно историко-социологическо изследване, което да провери хипотеза за нееднозначността във възприятието на интелектуалците и да насочи мисълта към  следващия въпрос – как изглежда и как се възприема образа на българските интелектуалци в началото на ХХІ век. В рамката на представеното тук изследване е потърсен отговор на този следващ въпрос, най-вече през призмата на съдържателен анализ на публично изразените колективни позиции на интелектуалците в периода 2005-2022 година.

Помощна частносоциологическа дисциплина тук е Социология на комуникациите, доколкото самите интелектуалци често са в ролята на публични интелектуалци, лидери на мнение, които не само участват, но и направляват процеса на обществена комуникация. От друга страна, осъществяването на интелектуалната интервенция изисква публична комуникация и тук интересни са комуникативните модели на интелектуалците.

Изследването черпи също и от Социология на изкуството, в частност на литературата, а също и от Християнската социология[14], за да постигне целта си, а именно – да очертае профила на съвременния български интелектуалец като деец в интелектуалното поле, интервениращ в обществения живот.

Направени са емпирични изследвания, прилагащи предимно систематичен преглед (systematic review), съдържателен анализ и медиен мониторинг като методи за набиране на първична информация. Чрез систематичен прегледса идентифицирани единиците за изследване, които след това са проверени чрез медиен мониторинг и подложени на съдържателен анализ.

Систематичният преглед е осъществен чрез инструментите на Google за търсене по ключови думи в интернет. Селектирани са документи, отразяващи социални факти в и за интелектуалното поле през 2005-2022 година.

Изследваните единици могат да се разделят в три основни групи:

• колективни публични позиции на българските интелектуалци. Чрез изследването се проверява хипотезата, че в посочения времеви период българските интелектуалци участват във война на петициите, както определя Ивайло Знеполски[15], вместо във война на идеите, по израза на Чавдар Христов.[16] Резултатите са представени в трета глава на монографията;
• интервюта с български интелектуалци или отделни лични позиции с обща тема – „що е то интелектуалец“, чрез които се извежда саморефлексията на дейците в българското интелектуално поле и се проверява хипотезата за формиране на специфичен хабитус и сила на българските интелектуалци. Резултатите основно служат за изграждане на дефинитивната рамка на понятието „интелектуалец“ в първа глава;
• публични изказвания на български интелектуалци по обществено-политически и културно-духовни теми, чрез които се проверяват хипотези относно доминантните дискурси в публичната комуникация и се изследват идеи за новия творчески проект. Резултатите уплътняват изложението в трите глави на монографията.

В помощ на изясняването на отделни частни проблеми в периметъра на изследването е направен и анализ на съответни нормативни документи, описани намясто в книгата.

Съдържанието на монографията е структурирано в три глави.

Първата представя теоретично изследване на подходите при дефинирането на изследователския обект. Съдържанието на главата се стреми да отговори на въпроса: що е то интелектуалец. Предложени са теоретични ракурси към дефинирането на понятието.

Втората глава се фокусира върху теоретизирането на второто ключово понятие в монографията, а именно: антиинтелектуалната ситуация. Самата тя се разглежда в системна социологическа проекция като специфичен социален хронотоп, като тема на нашето време. В тази част от монографията е предложено изследване на историческите и социологическите фактори, генериращи антиинтелектуална ситуация.

Третата глава представя изводи от емпирично изследване на една от специфичните колективни интервенции на интелектуалците в политическия и обществен живот. Тук са систематизирани резултатите от съдържателния анализ на 93 публични колективни подписки, петиции, отворени писма на интелектуалци в периода 2005-2022 година. Анализът търси отговор на въпроса: в каква война участват интелектуалците днес – във война на петициите, както през 90-те на миналия ХХ век. или във война на идеите сега. Ако са войници в първата, то не е трудно човек да си помисли, че интелектуалците в антиинтелектуална ситуация служат за антиинтелектуална употреба. Ако воюват във втората, то с радост може да се направи заключението, че дори и в хронотопа на антиинтелектуалността, българските интелектуалци остават верни на призванието и обществената си мисия.

Методическите елементи на изследването, са представени детайлно в Приложение.

Доколкото българският интелектуалец работи със слово на български език, то бих искала да обърна внимание на един социален факт от съвременната антиинтелектуална ситуация. Поставям този социален факт тук, в края на Въведението, защото, от една страна, той пряко се отнася към словесните продукти от интелектуалния труд, а от друга – засяга особености в графичното решение на монографията, които е добре да бъдат представени в самото начало на четенето.

Става дума за идеята на група български интелектуалци – проф. Кирил Гогов, проф. Виктор Паунов, д-р Илия Груев, всички от Националната художествена академия, за разработване на шрифтове на българска кирилица, с които да бъдат изписвани текстовете на български език.[17]

Идеята за графичния облик на българския език като елемент от националната българска идентичност не е скорошна и вече има редица последователи. Дискусиите по нея се възобновяват по време на подготовката на България за влизане в Европейския съюз през 2007 г., с настояване пред държавната администрация да се разработи и наложи българска знакова система на кирилица, различна от популяризираната руска кирилица.[18] През 2014 г. започна и Инициатива за българска кирилица, която представи Манифест за българска кирилица, който към 14 февруари 2023 г. е подкрепен от 2862 души.[19] Към днешна дата вече са разработени множество шрифтове на българска кирилица – част от тях безплатни, други са платени, но всички са достъпни за ползване.

За първи път текстове на българска кирилица видях на страниците в списание InSpiro. Заглавието му се изписва на латиница, а текстовете в него – с шрифтове на българска кирилица. Интересен парадокс, но само на първо четене. InSpiro е „списание за респираторна медицина и вдъхновение“. Доколкото медицината говори на латински, то и заглавието на списанието е на латински. А от друга страна, доколкото списанието е едно от съвременните средища за българска интелектуална дискусия и вдъхновение, то текстовете му се изписват с шрифтове, подчертаващи българската национална идентичност. В същото списание са публикувани статиите на Ивайло Знеполски, които провокираха изследователските въпроси на настоящото изследване. На страниците на InSpiro се появиха и статиите „Интелектуалците и Четвъртата индустриална революция“, „Интелектуалците и мъдростта“, които са  спирки по пътя към монографията, чийто увод четете.

Текстът тук е изписан в стандартния шрифтTimes New Roman. Избрах го от менюто в MS Word, защото е съответен на основните характеристики на Българската графична система, съставена от главни и малки, печатни и ръкописни букви:[20]

• първо – различно изписване на главни и малки букви. При печатните букви разликата се отнася за А – а, Б – б, Е – е;
• второ – печатните малки букви: б, р, у, ф, имат горни и долни дължини.

---

[1] Екип на в. „Култура“. Ивайло Знеполски за антиинтелектуалната ситуация. В: „Култура“, бр. 3 (2966)/2020.

[2] Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. Съчинения Т. І. С., „Захарий Стоянов“, 2016.

[3] Фол, Александър. Думи и образи. С., „Контекст“, 2011, с. 20.

[4] В монографията е направен опит за пренос на литературоведското понятие „хронотоп“, по Михаил Михайлович Бахтин, в социологическия анализ. Разгърната методологическа рамка е представена в началото на втора глава „Антиинтелектуалната ситуация“.

[5] По: Вапцаров, Никола. Вяра. В: Вапцаров, Н. Съчинения. С., „Български писател“, 1971, с. 17.

[6] Флоровски, Георги. Библия, църква, предание. С., Библиотека „Православен калейдоскоп“, 2003, с. 12-13.

[7] Parsons. T., Some Problems Confronting Sociology as Profession. In: American Sociological Review, 24 (1959), p. 547-559.

[8] Ганди, Махатма. Моят път към истината. С., „Захарий Стоянов“, 2012.

[9] Знеполски, Боян. Епоха на разломи. С., „Изток-Запад“, 2020, с. 344-360.

[10] Бурдийо, Пиер. Полета на духа. С., „Изток-Запад“, 2012, с. 212.

[11] Eyal, Gil and Larissa Buchholz. From the Sociology of Intellectuals to the Sociology of Interventions. In: Annual Review of Sociology, 2010, 36 (1), p. 117-37.

[12] Adorno, Teodor. The Jargon of Authenticity. Northwestern University Press, 1973, p. 4.

[13] Bauman, Zigmund. Legislators and Interpreters: On Modernity, Post-Modernity and Intellectuals. Cambridge, Polity, 1991.

[14] Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., Дружество „Гражданин“, 2002.

[15] Знеполски, Ивайло. Интелектуалците и войната на петициите през 90-те. В: InSpiro, бр. № 2 (26) / 2014.

[16] Христов, Чавдар. Войната на идеите. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2014.

[17] Чернева, Мария. Защо ЕС използва руска кирилица вместо българска и как е подменен знакът ни за идентичност? БНТ, „След новините“, 29.05.2022.

[18] Кръстев, Красен. Българската кирилица като знак за идентичност. В: Култура, бр. 20 (3077), 22.05.2015.

[19] Инициатива за българска кирилица, 13.06.2014. https://cyrillic.bg

[20] Мурдаров, Владко и кол. Официален правописен речник на българския език. С., „Просвета“, 2012, с. 10-13.