Избрах темата за дигитална социология в следствие на курса, който предложих преди около две години. И осъзнах, че краткото представяне на темата е невъзможно, защото тя става толкова всеобхватна с всеки изминал ден поради не само усвояването на технологичните средства в живота ни, но и приемането им като нещо напълно нормално и естествено.
Тук ще предложа няколко акцента по основните, при това не всички, подтеми.
Информационните революции винаги са били онези повратни точки в историята на човечеството, които водят до нови етапи в развитието на цивилизацията.
Тези революции доведоха до появата и развитието на принципно нови технологии, които коренно променят обществата и извеждат на ново ниво социално-икономическото развитие на човечеството. Вече говорим за глобализация 3.0 и общество 6.0.
Ключовите белези на информационно-технологичната парадигма са представени преди повече от 15 години от Мануел Кастелс в първата част на неговата трилогия: „Възходът на мрежовото общество“.
Живеем вече в „Четвърта индустриална революция”, но преди нея беше „Третата индустриална революция“ – революцията на информационните и комуникационни технологии (ИКТ). Мануел Кастелс, я определя още като „революцията на информационната технология” или „информационно-технологична революция”. Под „революции” има предвид внезапната, неочаквана поява на нови технологични приложения, които преобразуват процесите на производство и разпространение, като пораждат бум на нови продукти и решително променят пространственото разпределение на богатството и властта на планетата. По този начин планетата внезапно се оказва под контрола на онези държави и избрани групи хора, които са способни да овладеят новата технологична система.
Многомерност на същността на интернет и неговото въздействие върху социалния свят.
Не е тайна, че създаването и развитието на интернет е резултат от няколко неща: военна стратегия и създаден като продукт на военната индустрия – интернет е замислен като комуникационна система за запазване и пренос на информация при ядрена атака; сътрудничество от страна на науката – американските университети си сътрудничат с Министерство на отбраната на САЩ, за да създадат първата компютърна мрежа; технологична предприемчивост – създаване на редица технологични нововъведения и технологични обединения, за да могат компютрите да „общуват“ помежду си; контракултурни нововъведения пионерите на тази контракултура – „хакерите“; процеса на комерсиализацията му – създаването на паяжината (www) и браузера.
Постепенно мрежата става достъпна за все повече хора, които моделират нейната същност и вграждат в нея собствените си представи и стремежи.
Съществува обаче липса на общо интелектуално обединение за това, какъв вид феномен е интернет. Алисън Кавана смята, че когато социолозите говорят за интернет са склонни да варират свободно между различни определения за интернет, без да казват обаче кой от смислите влагат в него. Това е проблематично доколкото обърква природата на интернет като обект на изследване. И това, според нея, може лесно да се види като се вземат предвид различните видове въпроси, предизвикани от различните дефиниции.
С
комерсиализацията си, интернет обогатява и доразвива многоизмерната си същност.
В книгата си Социология във времето на
интернет[1]
Алисън Кавана изследва интернет и го разглежда като: 1) мрежа (нещо реално съществуващо и изграждащо тази мрежа – всички
компютри, фиброоптични кабели, устройства, софтуер и хардуер); 2) технология (как интернет стана това
„нещо“, което е, интернет нещо ли е въобще, как юзърите влияят върху
последстващото й развитие, с решението си да я използват или не, доколко
използването на тази технология променя природата на социалния свят); 3) медиум, посредник, комуникационен
канал, медиа (тук въпросите са насочени към собствеността и контролът,
природата на връзките между продуценти и консуматори, динамиката на
информационния поток, главните канали, по които се движи информацията, кой ги контролира
и с какви последствия, по какво се различават и приличат с традиционните медии,
доколко удовлетворяват функциите на медиа); 4) социално пространство (като „място“, арена, на което действията на
хората могат да бъдат разбирани като социално поведение и чрез текста се
осъществява социалното взаимодействие). Във връзка с разбирането на интернет
като пространство следователно могат да се изследва груповата динамика, формите
на взаимодействие, времето, което прекарваме онлайн, как интернет като място се
пресича с другите социални „места, арени, пространства“ в живота ни.
[1] Cavanagh, A. (2007) Sociology in the age of the internet. Open University Press, McGraw Hill.
Използването на уеб-мрежата и достъпът до интернет днес не са вече само вградени в ежедневния живот на човека, но се увеличава и частта от уеб-приложенията, в които взимат участие всички заинтересовани участници (т.нар. participative web). Хората имат възможността да допринасят за развиването, оценяването, сътрудничеството и споделянето на съдържание, както и в регулирането на приложенията, които се използват в уеб-мрежата. Потребителите ползват нови уеб-приложения, за да изразяват себе си чрез създаденото от тях съдържание (user-created content (UCC). По този начин се ражда т.нар. уеб 2.0 (Web 2.0.).[1]
Развива се нова среда за общуване между хора и компании. Тази нова среда е изградена от т.нар. сайтове за свързване в социални мрежи и сайтове за социални медии. Общата черта на тези уеб-сайтове е, че този, който ги използва е способен да взаимодейства със самия уеб-сайт или да взаимодейства с другите посетители на уеб-сайта. Основната характеристика на тези медии е тяхната интерактивност.
Ако уеб 1.0 потапя хората в океан на безбрежна информация, уеб 2.0 ги удавя във възможностите на безгранична комуникация, уеб 3.0 впримчва човешкото съзнание в капана на собствените му продукти. Уеб 3.0 означава съчетаването на данни, придаване на смисъл на информацията от различни източници.[2] Уеб 3.0 означава и насочването на вниманието към контекста на съдържанието във връзка с търсенето в океана от информация. Контекстът може да се отнася до: условията, в които нещо съществува или се случва; защо съдържанието е приложимо; устройството, чрез което се осъществява достъпът; местоположението, от което произлиза съдържанието; отношението между потребителя и информацията и др.
Налице
обаче са и уеб 4.0 – Mobile
web“ или „Internet of things“,
който е алтернативна версия на това, което вече е налице. Съществуват вече
възможности и способност да се свързват всички устройства в реалния и
виртуалния свят в реално време. Следващата крачка е уеб 5.0 – „open, linked and intelligent web“ или „Internet
of thoughts“, което следва да бъде равностойно на
емоционална мрежа.[3]
[1] Уеб 2.0 е наименование, създадено от O’Reilly Media през 2004 г. Според Тим О’Рейли, Уеб 2.0 (Web 2.0) е „бизнес революция в компютърната индустрия, породена от преминаването към уеб-мрежата-като-платформа, и от опита да се разберат правилата за успех в тази нова платформа.” По-подробно виж: O’Reilly, T. What is Web 2.0. Design Patterns and Business Models for the Next Generation of Software, p. 30, 2005.
[2] Ракаджийска, Т. Виртуалната среда и трансформация на социалните общности. Доклад, изнесен на Научна конференция „Обществената трансформация в България, Европа и Света”, УНСС, 16-17.11.2012.
[3] Виж пордобно в Web 1.0 vs Web 2.0 vs Web 3.0 vs Web 4.0 vs Web 5.0 – A bird’s eye on the evolution and definition, наличен на: https://flatworldbusiness.wordpress.com/flat-education/previously/web-1-0-vs-web-2-0-vs-web-3-0-a-bird-eye-on-the-definition/ – последно посетен на 20.01.2017.
1995 г. – първата употреба на термина дигитално разделение (digital divide) във вестници в САЩ във връзка с данни от доклад Falling through the net, в който се говори за хората, които имат или нямат (в случая телефонна линия, компютър и интернет).
Разпространява се в Европа и до началото на новия век като идея и проблем, общественото и научното внимание се насочва към него.
Към 2020 г. концепцията и изследването на дигиталното разделение ще стане на 25 години!
Най-често използваната дефиниция за дигитално разделение е:
разделение между хората на такива, които имат достъп и използват дигитални медии (информационни и комуникационни технологии) и хора, които нямат достъп и не използват.
В началото акцентът е върху достъпа (access), след което се измества върху използването или употребата (use).
Достъп → устройства, връзки, приложения
Устройства → от настолен компютър (PC) до серия от дигитални медии, както мобилни (мобилен телефон, лаптопи, таблети, смартфони) така и дигитализирани аналогови медии (като телевизия, радио, камери, игрови конзоли).
Връзки → интернет, мобилна телефония, цифрово излъчване
Приложения → имейли, търсачки, е-търговия, е-банкиране, уебсайтове за свързване в социални мрежи.
Ван Дайк предлага собствена рамка за 4-те фази на достъп и употреба на дигитални медии за разбиране на дигиталното разделение. Неговият модел разширява концепцията за достъп. Защото медиите и достъпът до технологии трябва да се разглеждат като процес с много социални, умствени и технологични причини, а не като единично събитие за получаване или добиване на определена технология. В този модел физическият достъп е предшестван от мотивацията и е последван от уменията и употребата. Когато целият процес на усвояване на технологията е завършен, споредд този идеален модел, се появява нова иновация и процесът започва отначало изцяло или частично.
Развитието на научното изследване на концепцията за дигиталното разделение може да се представи чрез описателната рамка на Хилберт, като отговор на 4 въпроса:
- Кой – изследването се съсредоточава първо върху индивидите и после върху разделението между страните и вътре в страните (град-село)
- С какви характеристики – индивидуалните демографски характеристики (доход, образование, възраст, пол) и характеристики на страните (богати-бедни, развити-развиващи се)
- Как – акцентът при отговора на този въпрос преминава през разглеждането на достъпа, до уменията и до употребата.
- С какъв тип технология – от компютър и dial-up интернет до преносими компютри, мобилни устройства и широколентов интернет.
Терминът „кибер“ е на мода през 90-год. на 20 век и началото на 21 век. Първоначално терминът киберпространство е използван от Уилиям Гибсън в научно-фантастичния му роман „Невромантик“, издаден през 1984 г.
Терминът повдига 2 основни проблема.
Предизвиква образи на неща, които са извън нашия контрол, на технология, която като че ли се развива самостоятелно.
Кибер като определение частично възниква от и остава свързано с спекулативната научна фантастика, представката кибер често извиква асоциации с нещо, което предполага футуристичност и странност, или предлага, че тези процеси са част от едно неизбежно бъдеще.
Метафората за киберпространството е склонна да скрие физическото съществуване на мрежата, в полза на нейното въображаемо съществуване.
За виртуалното пространство се говори като за преживяване, което е различно от материалното пространство, не изцяло реално, в някаква степен имагинерно. То е някак илюзорно, и може да се превърне в паралелна реалност.
В една своя статия Дона Харауей засяга
същността на виртуалния образ. И казва, че в оптиката, виртуалния образ е формиран от видимата, но не действителна
конвергенция на лъчи. Виртуалното, според нея, изглежда е имитация на реалното.
Виртуалното има ефекти чрез привидното, а не чрез съществуващото. Виртуалното
пространство изглежда, че отрича реалното пространство. Но може би това
отричане според нея е действителната илюзия.[1]
[1] Haraway, Donna. The Promises of Monsters: A Regenerative Politics for Inappropriate/d Others. Lawrence Grossberg, Cary Nelson, Paula A. Treichler, eds., Cultural Studies. New York; Routledge, 1992, pp. 295-337.
Човекът е този, който използва технологиите и чрез тях се информира, комуникира, общува, като цяло взаимодейства с другите. Според начина, по който извършва тези дейности и с оглед на това каква представа имат другите за него и какъв образ са си създали за него, той може да бъде: виртуален, дигитален или фалшив.
„Виртуалният аз“ се изгражда от човека, който сам създава представата за себе си, като желае да покаже част от своите качества и черти, а други – иска да скрие. „Виртуалния аз“ изгражда в някаква степен „дигиталния аз“, може да се преплита с този аз, т.е. да се идентифицира с него, но може и да е различен от него. „Фалшивият аз“ е изграден от друг (другите), който създава представата за виртуалния аз. „Дигитален аз“ – той е изграден от „виртуалния аз“ и „фалшивия аз“, но неговата самоличност в същото време е подкрепена, удостоверена по някакъв начин с данни и информация. В „дигиталния аз“ е включена и информация от реални действия, които са част от поведението ни извън Мрежата. „Дигиталният аз“ в най-голяма степен се доближава до реалния аз, „това, което в действителност съм“.
Докато във виртуалното пространство човекът, който изгражда виртуалния си аз може да разкрива една част от характера и личността си и да прикрива друга или да измисля и показва такива черти от характера си, които не притежава, но му се иска да има, т.е. има възможността да изгражда своята идентичност, то когато говорим за дигитално пространство, посредством процесът на електронизация се получава в известна степен едно дублиране, дигитализиране на личността. Но отново само на онези действия и онази част от поведението ни, което може да се дигитализира чрез използване на някаква технология – директно от нас или от заобикалящата ни среда.
Ако свързваме виртуалното с образа, представата, паралелния свят, дори и лъжата като възможен свят, то дигиталното се фокусира върху взаимодействията и информация и данните, които се генерират от хората, всички онези 1 и 0, битове и байтове, там някъде в „матрицата“.
Защо възниква
необходимостта виртуалния, дигиталния и фалшивия аз да могат да бъдат
идентифицирани, познавани, разграничавани? Поради властта, контрола, надзора и
наблюдението… Новият инструмент на властта, онова, което може да накара някой
да направи нещо против волята си[1] е информацията. Целта е
контрол над съзнанието на хората. Това се постига чрез постоянен надзор във
всичките му форми.[2]
Свободата, която дава
дигиталния, а и виртуалния свят е всъщност много илюзорна. В съзнанието си
човек се чувства и мисли, че е свободен, но реално контролът и собствеността
върху тези технологии е в ръцете на друг. В същото време и социалният контрол
от другите също е много по-голям. И ако виртуалното изобщо, може да се
възприема понякога като отдушник на това, което социалните норми контролират и
регулират, а виртуалният аз да се разглежда като форма на противопоставянето му
на тези социални норми, разкривайки една част от характера на личността и
прикривайки друга, то дигиталния аз е в известна степен дублиране,
дигитализиране на идентичността, която започва да става предопределена за
бъдещите поколения.
[1] Това разбиране за властта като традиция идва от Макс Вебер. Виж: Вебер, М. (1992) Социология на господството. Социология на религията. София, Уни. Изд. „Св. Кл. Охридски“.
[2] В книгата си „Digital sociology“ Дебора Луптън разглежда различни форми на надзор – watching from below, watching from above, the many watching the few, social surveillance, participatory surveillance – voluntary engagement in watching or been watched, dubbed ubervaillance и др. Виж: Lupton, D. (2015) Digital Sociology, Routledge.
Какво е решението?
Хигиена на употребата на технологиите. Осъзнаване на предимствата и рисковете. Осъзнаване на това какво са. Съзнание за това, какво може да се случи заради, поради и чрез тях. Без параноя!
