“ЦАРСКИ ПЪТ” ЗА НИКЪДЕ
Има такъв израз “Царски път” и с него обикновено се означава най-лесния, удобен и красив път. Отворете обаче учебниците и сериозните научни книги и ще видите още в началото многобройни доказателства, че “царски път” няма. Вместо това има множество примери как в търсене на “царския път” човечеството непрекъснато трупа опит, прави открития, изпробва подходи и техники, за да достигне най-бързо до търсения резултат. При това става дума, както за открития в сферата на научно-техническата цивилизация, така и за пътя извървян от много страни. Този резултат обикновено е дело на екипи, които дълги години работят заедно, имат обща цел, съгласили са се на компромиси в името на приоритетите. Колективът се изгражда от специалисти с конкретна професионална квалификация. Често водеща роля играят организации или партии, които последователно стоят зад своята програма. Умеят да увлекат другите в изпълнението на основните задължения, могат да предизвикат продуктивно взаимодействие на широки кръгове от населението. Екипите се водят от лидери, общо признавани и с биография, която подсказва възможности. Оглавяват се, от доказал качества, политик, учен или мениджър. Използват се алгоритми и се стъпва върху световната теория и практика. Внимателно се планира хормограмата на осъществявания проект. Не се обещава бърз резултат. Винаги се подчертава, че изследването може и да отрече възможността за отговор. Това, разбира се, за науката също е резултат. Но едва ли общественият експеримент с край, който го отрича, е решение за бъдещето на една страна. Наивността или емоцията на участниците, увлечени в алхимичния или обществения експеримент, не могат да са оправдание за несполуката.
Искате ли да опитаме да използваме някои от научните еврестични техники при опита си да открием “царския път”?
Проби и грешки?
Методът на пробите и грешките изоставяме, защото няколко пъти сме го опитвали през последните петнадесет години. За него вече липсват ресурс и време. Търпението на хората е изчерпано. Резултатът – печален. По доходи и производителност – на последно място в Европа. По бедност, заболеваемост, смъртност, престъпност и корупция – челото. Ако продължим с опити и грешки ще обречем още няколко поколения.
Аналогии?
Методът на аналогиите ни отвежда далеко в европейската история, пък и балканската специфика внася толкова смущения, че едва ли и този метод заслужава внимание. Колкото и да ни доказват просперитета на монархиите. Или пренесен опит от родни ликвидатори. Защото го опитвахме – от химерите за светло бъдеще, до обещаните 800 дни, които ще ни оправят, като закъсала фирма. Оправиха си положението обаче само царедворците.
Обратен път?
Методът на обратния път, тръгвайки от търсения резултат, към днешното състояние на икономика и жизнен стандарт, подсказва възможни решения. Те са в програмата на коалиция, търсеща път за България. Предлагаща повишение на доходите, социална солидарност и отговорност пред бъдещето на страната ни. Този колектив обаче не успя да състави правителство през миналата седмица. Задуши го ламтежът за власт на партийни велможи. Дори стигнаха до бой, като в началото на пътя на промените.
Въпроси и отговори?
Опитахме и чрез метода на въпросите и отговорите да очертаем визия за бъдещето, но от никого не получихме отговори. С 12 писмени въпроса се опита да изясни мъглявината и БСП. Отговорите от НДСВ – още по-мъгляви. А без аналитични отговори бяхме свидетели как се стига от предизборни спорове и дискусии, до липса на диалогичност и бой в пленарната зала. Така, че само с въпроси може да се води атака, но не и да се извърши сериозен анализ и очертае път за решаване на проблемите на страната.
Анализ?
Приложихме морфологическия анализ и се оказа, че мераклиите за участие в проекта, трудно могат да управляват нещо повече от собствените си интереси. За дейностите от морфологичната решетка останаха ефектни дами и начинаещи експерти. Претенциите им повече от мандатите получени на изборите. За отрицание и деструктивност, обаче стават.
Вгледахме се и чрез метода на продуктивния анализ във финансовото и материално осигуряване на проекта и се оказа, че графиката е силно деформирана и в една точка са се захлупили участниците – печелещи и губещи, които срещу синонима на “вервайте ми” – “гарант за консенсус”, трябва да внесат собствени средства, като във времето на финансовите пирамиди. По време на цялата предизборна кампания политици и социолози се надпреварваха да обясняват как България трябва да бъде управлявана от коалиционно правителство, в което да има „поне три партии“. Само че забравиха да говорят за цената. Кой колко ще плати, кой какво ще получи, какви компромиси ще се направят, чии имоти и скандални сделки ще се забравят. Защото цената винаги и равна на жертвата на която си готов за да получиш стока, услуга или днес – на политическия пазар и власт. Защо ли тогава вместо въздишка на облекчение този факт предизвиква нервно напрежение, постоянно подозрение, отчаяние дори. Защото цената, на която ще се състави евентуалното правителство, вече изглежда твърде солена, а компромисите, направени от преговарящите партии, минаха границите очертани на изборите.
Гадателство ?
Делфийският метод с обещания от устата на оракула веднага отвежда до крайния и интересуващ го само него резултат за промени. Той е зад кулисите на действието и държи режисьорската палка. Сценарийният план е да се изравнят като скачени съдове и обезличат предизборните си програми и обещания. Да се забравят темите, заради които избирателите са платили с гласа си за тях. Да се неглижират отново, както при управлението на НДСВ Парламента. Да се нарушава Конституцията, като се прехвърля решаването на най-важните за страната и хората въпроси на временно представителство на върховната власт, наречено Коалиционен съвет. Всъщност някой ни вкарва отново в капана на Регентството. Кой го желае, за да се изживява като монарх, добре знаем.
По правилата ?
За прилагането на древния принцип на Афтоний се оказа, че няма кой да даде ясно дефинираните определения. Или по-точно – дефинираните условия, изисквания и предпазни клаузи от европейската комисия са последна грижа за родните политици, за които приоритет е сякаш само разпределението на европейските фондове. И тук е мястото да цитираме Стоян Михайловски от неговите “Политически и философско-религиозни размишления” писани преди повече от 80 години: “От една страна, българите изопачиха същината на своите западно-европейски наредби. От друга страна, западно-европейските наредби изопачиха духа на българите.
……Българският демократизъм се провали позорно, защото беше вънкашен, а не вътрешен, защото беше нещо безпочвено, безвременно, изкуствено.
……Политиката у нас е поминък, а никак не една цялост от познания, дарби, умение, опитност и человековедение. А щом е тъй – щом политиката е поминък и общото дело плячка – няма съмнение, че никаква строга йерархия във функциите, никаква дисциплина в управлението не са възможни.” Да ви напомня този цитат нещо?
Партньори по идеи?
И така остана “конференцията на идеите”. По познатия вече начин – с недоизказани предложения и мъгляви формулировки царедворците се стараят да протакат. За нея обаче трябват обществен консесус и значителен брой национално утвърдени и почтени политици и експерти. Трябват национално съгласие и приоритети в посока на социална справедливост и солидарност. Трябват съмишленици и съдружници, които да се ползват със значително доверие. За всяка дейност особено важен е изборът на съдружници. Съвместните начинания свършват, когато се натрупа несъвместимост, или когато целите на съдружието са различни. Единият е почтен, а другият хитрува. Единият иска утвърждаване чрез резултат за всички, другият се крие от съдебна отговорност или търси гръб, зад който да скрие заграбеното. Тогава финалът е предизвестен – царисти и социалисти не могат да бъдат партньори. А протакането цели да натрупа обществена умора и спад на доверието. Така временната формация НДСВ може да завлече към топящия си рейтинг и партии, на които България трябва да разчита.
Царски път?
Така, че ако някой ви предлага “царски път” поискайте му карта на региона и проверете има ли го изобщо този път. Погледнете и дали картата не е стотина години стара. Вгледайте се в хората, които не само ще режат лентата, но ще трябва и да осигуряват пътя. Проверете правилника за движение по този път. Не включва ли чужди интереси и наши войничета в пустинни операции. И дали не води, я до гората на разбойниците, я до двореца на едно бедно царство. В това бедно царство само имотите на владетеля впечатляват. И разпродажбите в полза на царските синове – митници, магистрала, телекомуникационна компания, летища и дори детска болница.
Ако всичко това не ви смущава и не се чувствате ограбен и унижен, седнете с тези хора от царската свита и преговаряйте. Те ще бавят, протакат, обещават, отричат, лъжат. И пак в същия кръг – само и само да запазят властта на благодетеля си.
Ако вие бързате и дори само един от изброените факти съзрете по пътя, бъдете сигурни, че за Вас този “царски път” е път за никъде.
ПРЕЗИДЕНТЪТ – ФАКТОР ИЛИ ПАРАВАН В ПОЛИТИКАТА
Когато става дума за българския президент, категорично искам той да бъде фактор, а не параван за политика и интереси. Защото Георги Първанов стана президент заради доказателствата от натрупан опит в грешки и успехи, от извлечени уроци, от заявен дългосрочен поглед към изграждането на една нова и модерна България. Георги Първанов стана президент, защото го заслужи с първия си мандат, защото искаше и знаеше, кое е добро за България, защото показа, че може да е модерен политик и най-важното – хората оцениха всичко това. Затова не само
първите действия,
но и първите думи на президента от новия му мандат, бяха особено важни. Те трябваше да покажат кой точно Първанов ще стои на върха на държавата в следващите пет години – този от преобладаващата част от първия му мандат, който мнозинството от хората харесаха, или този, които понякога излъчва противоречиви сигнали. За съжаление, изявлениета му сега са епизодични и не винаги по въпросите, за които обществото крещи. За значимите неща в държавата се говори с недомлъвки или дълго се мълчи. Това дава богата храна за медиите, за тълкования и дори за спекулации. Ето преди време Първанов обяви, че ще произвежда „стратегически и програмни политически продукти“, без ни най-малкото разяснение как точно смята да ги реализира. Гарантира, че няма да прави партия, но пък гражданските му структури ще бъдат нещо като банка кадри за „следващ управленски екип“. По принцип няма нищо лошо президентът да действа „изпреварващо“, а не „реактивно“, както се зарече Първанов. Даже е добре. Хубаво е около него наистина да има умни съветници. Но какъв ли ще е този „изпреварващ политически продукт“, който ще произвеждат? Нова социална политика, културни коридори, икономическа визия за следващите 15-20 години, национален идеал…? Иначе работата с „гражданските съвети“ вече сме я гледали – имаше ги и около Жан Виденов, и край царя, Петър Стоянов даже си имаше „Клуб 10″ заради битките с Надежда Михайлова. Най-сериозна формация беше Клуб 100 на д-р Петър Дертлиев, но и той не можа да се опази от единствената роля – интелектуалците да легитимират някои не толкова легитимни действия на лидерите. Българските политици, очевидно не се научиха, че ако искат да помогнат на гражданското общество, просто трябва да го оставят на мира. „Общество“, което се формира по заръката на действащ управник, никога не може да бъде „гражданско“.
Първанов търпи критики
заради пасивността си, обвиняван е, че толерира БСП и ДПС. Че вместо стратегически послания взима само отношение по злободневните теми от деня. В същото време обществото дискутира: за необходимост от нова политика за европейски жизнени стандарти; 139 кметове се съдят заради конфликти с общинските си съвети – причината е в остарялото законодателство; за отношение към въпроса за Косово; отново за 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй” и т. н. Социалните въпроси и политики са също докосвани само на повърхността. Пропуска се, че социалната политика не е само заплати и пенсии, а че е и образование, и възпитание, и здравеопазване. Почти нито дума не е казана досега за кризата на публичните услуги в страната, която вече засяга втора генерация български граждани, и чието лекуване ще отнеме вероятно не по-малко от две десетилетия, особено на фона на модните тенденции, „заливащи“ данъчната ни система.
Модел за поведение на президент
на страна от новите демокрации за мене е Вацлав Хавел, президент на Чешката република през първите и особено важни десет години на прехода. На него се дължи голяма част от определението, че “чехите са отличници”. Особено значение в неговото поведение като президент имаше един дребен факт, но с огромен отзвук и значение за доверието на чехите към президентската институция. Става дума за размислите, които той споделяше всеки петък под формата на 30 минутен разговор със слушателите на чешкото радио по актуални, политически, обществени, културни и морални теми. Тези публични срещи с хората не се нарушаваха дори, когато беше на официални посещения в чужбина и отпуска. Така Вацлав Хавел не само присъстваше активно в събитията, но много често ги изпреварваше и предизвикваше. Това се отнасяше за теми от отношенията с великите сили, националната идентичност, социалната политика и малцинства, до скандалите , кризисните ситуации и престъпността. Честното му и в интерес на обществото мнение, изразено публично, беше оценявано и предизвикваше продуктивно взаимодействие на гражданите с държавата.
Разказвам всичко това, защото ми се иска и българският президент да въведе елементи на изпреварващо говорене и позиция по актуалните теми по които понякога обществото крещи, а чуваемост няма. Става дума за кардинални въпроси от липса на визия и национални приоритети, брака в законотворството на парламента, пенсионерските протести, кризата в здравеопазването, проблемите на образованието и учителите, забравената политика на доходи, загубените евроизбори от БСП, та чак до поведението на партийните велможи, корупцията, мълчанието на прокуратурата за царските имоти, или откраднатата магистрала и телеком. Вместо такъв тип поведение засега президентската институция изразява мнение след събитията, а много често премълчава. Така беше с военните бази на САЩ у нас, военните контингенти в Ирак и Афганистан и закъснелите реакции за предсказуемата загуба на евроизборите за БСП, “Овчаровгейт”, биографичните подробности около Бойко Борисов и т. н.
По сериозни и обществено значими въпроси българският президент изразява
мнение в ход и между другото
– при посещение и откриване на обекти, юбилей и прояви, чествания и срещи по съвсем различен повод. За резултата от изборите например президентът Георги Първанов каза по време на честването на 24 май : “ Тези избори са урок преди всичко за управляващите и преди всичко за БСП.” Тогава президентът допълни и, че изборният резултат е следствие не от скандала „Овчаров-Александров“, а от социалната политика, от това, че хората не са получили очакваното в социалната сфера. Тези избори са голям урок за политическите формации и лидери и това е урок на негласуващите, обобщи Първанов.Според Първанов първата задача на тройната коалиция във втората част на мандата е да се заеме с решаване на проблемите на хората. Държавният глава смята, че е задължително управляващите да покажат ясна и твърда воля за борба с корупцията. Необходима е промяна на политическия модел в страната, което показват резултатите от изборите. Президентът обаче заяви, че изборните резултати не показват необходимост от предсрочни избори. После пак в ход държавният глава отговори на Бойко Борисов, че политиката на избори до дупка трябва да бъде загърбена. „Когато искаш промяна в управлението трябва да дадеш както визия за него, така и да отговориш на въпроса с кого ще го правиш“, каза Първанов и посочи, че той винаги е подкрепял политическата стабилност в страната и по никакъв начин не си спомня да е определял Борисов за свой говорител. Давам този пример, за да подчертая, че кратките реплики не могат да заместят анализа и изводите, които държавният глава трябва да направи за важните неща в държавата пред своите избиратели.
И още един пресен пример. Да сте чули нещо за срещата в събота и неделя в Бърно на държавните глави от Източна и Средна Европа? А можеше да има изявление от президента по този повод. Дори за мнението на австрийския президент срещу, разполагането на ракети и радари на САЩ в Чихия и Полша, за изявлението на полския, че Полша ще договори значителни ползи по този повод, или пък за демонстрациите в Чехия срещу посещението на Буш, пак си заслужаваше да чуем от българския президент.
Иска ми се
от програмната реч на Първанов за втория му мандат да излезе нещо продуктивно. За да се случи това е необходим активен диалог с обществеността, необходимо е продуктивно взаимодействие с хората, чието доверие не трае вечно. Иска се дори президентът да тръгне срещу правителството, което сам създаде. Избирателите искат да видят президент – политически лидер, в който те могат да повярват за своя живот и за бъдещето на децата си; да повярват, че той мъдро води страната в един сложен и противоречив свят. Вместо всичко това засега виждаме една почти изпразнена от сериозни аргументи и политики реторика. И то във време когато трябва да се предопределя реалният старт на обновяването на България. Това е шансът България да започне своята истинска модернизация, а не да продължава досегашното пълзене. Това е възможността, поради сериозно натрупаното политическо напрежение в страната – за сериозни дори конституционни промени, за промени в ролята, характера и най-вече ефективността на функциониране на институциите; за едно модерно, европейско реконструиране на националния ни модел; за едно истинско възраждане на българската икономика и предприемачество.
Ето защо моят съвет към настоящия президент, както и към всички политици е да не се оставят на инерцията на политическата конюктура и боричкания, а да се опитат да надскочат личното и да дебатират възможно най-добрите решения за България. Това, което засега прозира зад паравана, не отговаря на важността на историческите императиви.
В КАПАНА НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА
* Размисли върху правителствената програма
Преди няколко години попитах гостуващи в България бизнесмени от Япония как избират продукта на успешните си производства. Очаквах отговор за високи технологии, иновации или пазар, а те казаха “най-важното е да произвеждаме хора, другото е следствие”.
Спомних си за този случай, когато прочетох Правителствената програма и я наложих върху приетия вече на първо четене от Парламента Бюджет 2006. Защото точно “производството” на хора и развитие на човешкия фактор там липсват. А мястото ни в световната класация по “индекс на човешкото развитие” изисква друг подход.
Продължителност на живота, доходи и образование
са факторите, които определят индекса на развитието на човека (ИРЧ), сочи петнадесетият годишен доклад за човешкото развитие на Програмата на ООН за развитие(ПРООН), който беше публикуван преди месец. Според него България попада в групата на страните с със средна степен на човешко развитие. От 177 държави, класирани в доклада, страната ни е на 55-то място по индекс на развитието на човека. България се нарежда на 67 място по очакване за продължителността на живота (средно 72,2 години) и на 65 място по БВП на глава от населението. Ще кажете – златната среда. Да, но ако погледнете страните пред и след нас, ще се ужасите, че сред европейските страни сме на последно място, а след нас са само страни от Африка, Южна Америка и някои от бившите съветски републики.
• Докладът сочи още, че 2,5 млрд. души по света продължават да живеят с по-малко от 2 щатски долара на ден. В тази категория са и 23 % от българите.
• 115 млн. деца по света продължават да не ходят на училище. За България цифрата е около 70 000.
• Според изследване на агенция АССА-М на всяко българско дете се раждат 2 турчета и 4 циганчета.
• 9% от българчетата, 24% от турчетата и 64% от ромските деца са неграмотни. 30 000 деца нямат семейство, а в същото време 200 000 двойки са бездетни.
• 16-годишните българчета (48,8%) са на първо място в света по пушене.
• В Западна Европа през миналата година 61% от хората във възраст до 18 години завършват средно образование, у нас са били 40%;
• Само 1,6% от хората у нас след 25 годишна възраст продължават да се образоват, за Европа процентът е 42;
• 93% у нас от малцинственото ромско население е без завършено основно образование;
• Според международно изследване по теста PISA+ по отношение на роден език, математика и естествени науки България е сред на-й слабо представилите се страни – от 41 изследвани страни българските ученици имат 33-ти резултат по математика и литература и 30-ти по естествени науки.
Може би точно тази тъжна статистика е имал предвид министър Даниел Вълчев, за да каже угрижено, когато сa приемали на първо четене закона за държавния бюджет за 2006, че предвижданият дял от БВП за образование и наука – 4,16% при сегашни 4,42% – бил лош
знак към обществото.
Какво да кажем пък за знака към европейските ни партньори, които чрез европейската комисия и програмата “Европейска научна зона” настояват Европа до 2010 година да се превърне в най конкурентната и динамична икономика, основана на знания и за която са необходими не по-малко от 700 хиляди нови учени. Ако искаме част от тях да са българи е необходимо правителствена програма и бюджет да разработват механизми за:
• съдействие за по-добро обществено разбиране на приноса на учените към обществото;
• поощряване на повече млади хора да започнат научна кариера по европейските стандарти;
• включване на научните таланти в Европейската научна зона, като европейски пазар на труда на учените.
След заплахата със стачки и острата реакция на обществеността искането за бюджетно реанимиране на образованието и науката ще срещнат разбиране и вероятно процентите на второ четене ще станат 4,25. Догодина загрижеността ще се повтори. Процентите ще достигнат примерно 4,30. Така докъм 2015, когато ще постигнем заветните 5%, – нивото на 1989. И още две поколения ще са се разминали с параметрите, свързани с Лисабонската стратегия, която прокламира икономиката на знанието.
Знанието повишава цената на труда
Нарастващият дефицит в търговското салдо на страната показва, че конкурентните предимства, основани на ниската цена на труда, вече са изчерпани.
Специалистите са категорични – производителността на труда зависи пряко от образованието на работника. И това важи за всички категории и видове труд. При средна продължителност на трудоспособността на човека 37 години, работникът с основно образование заработва за себе си и дава на обществото 1,5 пъти повече продукция в сравнение с неграмотния. Чрез анализ на хиляди случаи и представителна извадка е дори установено, че всяка година образование, като квалификация и производителност, означава около 15% по-висока ефективност на труда.
Що се отнася до средното и средното специално образование, резултатът от изследването доказва тяхната икономическа ефективност с числото 430% чиста печалба между капиталовложенията за него и ефекта от трудовата активност на хората със средно образование.
Продукцията и заетостта в българската промишленост са доминирани от ниско и среднонискотехнологични подсектори, а конкурентоспособността ни се основава на трудоемки и материалоемки продукти, за които движещ фактор са ниските разходи.
Основният фактор на конкурентоспособност за България в международен план остава ниската цена на труда. Подобно сравнително предимство обаче е доста уязвимо. То засяга главно продуктите в трудоемките сектори, където конкурентният натиск от Азия все повече ще се засилва. Нарастващият дефицит в търговското салдо на страната показва, че конкурентните предимства, основани на ниската цена на труда, вече се изчерпват.
Ниската иновативност на предприятията се дължи на продължаващото възстановяване на сектора от дълбоката рецесия в средата и края на 90-те години и на високия дял на нискотехнологичните продукти, които се произвеждат на ишлеме. На влошаващият се образователен ценз на работната сила. Така основен източник на търсене на иновации остава образованият човешки фактор, способен да погледне и към външния пазар и по-специално пазарът на ЕС. Освен това, като страна с ниско равнище на доходи на глава от населението, за растежа на икономиката на България е по-важно възприемането и адаптирането на чуждестранни иновации (технологични и нетехнологични), заедно със създаването на оригинални местни иновации.
Ето защо и в Правителствената програма и в Бюджет 2006 е важно не да се угоди на международните институции и европейските наблюдатели, а да бъде задоволена нуждата на българите да живеят по-добре. Което от своя страна започва със здравето и образованието. Икономическият разтеж и социалната отговорност имат реални измерения в науката и образованието и тези измерения трябва да личат в правителствените документи. Разбира се, ако искаме да излезем от капана на посредствеността. Защото се пропускат уникални възможности за реализация на отдавна необходими структурни реформи – основно в здравеопазването, образованието и социалното дело, които могат и трябваше да бъдат направени точно сега.
Докладът за развитието на човека на ООН за 2005 г. застъпва тезата, че крайното неравенство и изоставане в образователната сфера са спирачка в напредъка към постигането на целите на хилядолетието и по-мащабните цели на човешкото развитие.
Ето защо предвижданите 4,16% от БВП в бюджета за образование и 4,4% за здравеопазване сами по себе си не са добър или лош знак въпреки, че доказват предизборната лъжа. Поставят обаче въпроса – Къде е човешкото развитие в програмата на българското правителство за 2006 година?
ИМА ЛИ ИЗХОД ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЛАБИРИНТ?
Когато говорят за някого, че не може да продаде и вода в пустинята, то това безусловно характеризира неговите “делови” качества. Когато говорят за друг, че е способен да продаде хладилник на ескимосите, то това по-скоро характеризира не него, а самите ескимоси.
Примерът, който давам е класически за маркетинга. Замисляли сте се обаче колко пъти ние българите сме свидетели как политически месии лъжовно ни предлагат вода в пустинята на живота ни. И колко често се оказваме в ролята на ескимосите от безпомощността на цитираните месии. Все едно как се казват Жан, Иван, Симеон, Волен, Бойко …
Вярата е заложена в човешката природа. А политиците често злоупотребяват с нея. Така обществото влиза в лабиринт и започва да търси изхода. Струва ми се, че точно сега българското общество е в тази ситуация.
Координатите на лабиринта
Политическите партии на властта, в това число и БСП за съжаление, вече представляват капитала. В парламента са избрани представители пак на този капитал, законите се изработват и утвърждават от същите тези представители, които формират и ръководния състав на държавните институции. Изобщо цялата политическа система (а демокрацията е именно системата на политическата и на социалната власт) е под контрола и работи в интерес на големите. Независимо как ги наричаш – обръч от фирми или олигархия, това не е капиталът изобщо, а именно мафиотизираните структури около властта. Реално в този тип политическа власт, наричана вече без никакво основание демокрация, не присъстват представители на народа, независими интелектуалци или просто професионалисти без политически пристрастия и симпатии към капитала. Демокрацията в сегашното разбиране на управляващите е власт на капитала и свобода за капитала. Така партийният парламентаризъм напълно откъснат от народната демокрация е един от показателите за компрометирането на партийно-политическата система. Демокрацията се превърна във фраза и лозунг без съдържание, в опит да се прикрият и представят в благородна светлина действителните отношения на господство и подчинение. Все едно за какво става дума – за военните бази на българска територия, строежа на АЕЦ “Белене” или българския военен контингент в Ирак. Народът няма думата. Гражданите са вече поданици на пазара, в електоралните ситуации те са вече обикновени кредитори на властта, която след като бъде избрана не е задължена да им дава отчет. Изобщо между политическа и икономическа власт и членската маса на управляващите партии се настани огромна пропаст, изкопана от политиката. Народът е обезличен и демокрацията е обезсмислена. “Лявото” е по-дясно от “дясното”. Изказванията в името на подкрепата на демокрацията са цинична заблуда.
А народът очаква чудото…
Сидеровизацията на Атака
За съжаление това се случи. Пред очите ни патриотичната идея, обсебена от една партия, и народното недоволство, залегнало в предизборна програма, бяха заменени с вождопоклонничество. То пък роди декларативно политическо безсилие и разпад на коалицията. Последният митинг на Атака, обявен срещу военните бази в България, се превърна в “триумф” за лидера на партията. Кавичките слагам, защото триумфът е печален. Изразява се в десетки пъти спаднала подкрепа и лумпенизация на един иначе европейски протест. Не само случилото се на магистрала Тракия, но и замяната на народното недоволство, подкрепило идеята “атака” на изборите, беше изместено от семейни и партийни интереси. Пред нас се разигра класическият етюд, как нещо позитивно попаднало в неподходящи ръце, може да се окаля и опротивее на хората. С други думи ролята на личността, на качествата на лидера, на единството между идеи и поведение и този път се оказаха решаващи за жизнеността на обещаваната политика. Мисля, че е само въпрос на време стопяването на електоралната подкрепа за Атака и преливане на гласове към следващия месия.
Генералната промяна?
“До 1 година ще направя партия”, заяви неотдавна столичният кмет Бойко Борисов. След протяжна, но професионално проведена подготовка на общественото мнение, тези предварително сакрализирани слова бяха най-сетне произнесени от генерала. За да нахранят блажено верующите избиратели, да уплашат генералските противници и да хвърлят в тягостни размисли разноцветни партийни величия. С тази заявка за излизане на междупартийната сцена със собствена формация Бойко Борисов в голяма степен оформи нова политическа ситуация в страната. Не толкова в контекста на предстоящите президентски избори, колкото в перспективата на бъдещия общински и парламентарен вот. Целта на генерала е сравнително ясна и реално постижима – да поеме освободения от Симеон Сакскобургготски популистки товар, да обере позитивното от деструктивния изблик на “Атака” и да мобилизира разочарованите от статуквото вдясно и вляво. На фона на отчайващото раздробяване на затъналата в политически вендети и безидейност десница около Иван Костов, Петър Стоянов и Стефан Софиянски, възможността да се появи нова популистка вълна, оглавена от Бойко Борисов, изглежда дори необходима. Защото, макар и временно, тя може да бъде една от реалните самостоятелни алтернативи на левицата.
Къде е ключът?
Въпросът е какво ще се случи след като и тази вълна се оттече по подобие на мощните електорални приливи, които в различни периоди изведоха на сериозни политически висоти Бизнес блока на Жорж Ганчев, “здравата ръка” на Богомил Бонев, царската партия на Симеон с митичните 800 дни, или пък днешната гротеска, наречена “Атака”. Кои са политическите фактори, които могат да катализират една бъдеща нормализация на политическия процес:
• БСП винаги е била преди всичко сложен конгломерат от вътрешни кръгове, фамилии и цели политически тенденции. Само външно изглежда хомогенна политическа сила. Съвсем естествено е при участие на социалистите във властта дори и най-бледите противоречия сред тях да се нажежат. Изходът е връщане към социалистическите ценности. Ускорено и дори силово – политика към социална солидарност и справедливост. Припознаване на общите настроения на левия електорат за цели на партийна програма. С други думи – връщане в освободеното ляво пространство. Ако БСП не го направи навреме, ще се окаже в днешното безтегловно състояние на НДСВ, а в лявото ще се роди нещо ново.
• Всъщност, пътят на Бойко Борисов изглежда безпроблемен до влизането на формацията му във властта. Оттам насетне той се изправя пред труден политически лабиринт. Защото ще са му нужни съюзници за дните след властовия апогей. Колкото и нереалистично да звучи днес, евентуалният алианс между цар и генерал и техни по-малки политически партньори в по-далечно бъдеще може да се окаже вярно решение за създаването на солидна и трайна алтернатива на левицата.
• За разлика от генерала, текущото състояние на царската партия е доста проблематично. Най-вече заради участието в днешното управление. Несъмнено НДСВ определено понася сериозни негативи, независимо че присъствието във властта точно днес е важно за България. И като гарант за приемственост в навечерието на европейското ни членство, и като фактор за стабилност. Коалицията очевидно е дебалансирана в полза на БСП и ДПС, а НДСВ тепърва ще бере още горчиви коалиционни плодове. Затова много възможно е да я бламира и потърси други съюзници в нови избори.
Ходовете за политическа нормализация, след разбиване на статуквото през 2001 г. от популизма на Симеон Сакскобурготски не са много. Ключът е нормализация на политическото пространство чрез силна левица, отговаряща на социалния състав на обществото, и формирането на дясна и центристка алтернатива на БСП. Такова развитие би имало не само нужната обществена подкрепа, но и необходимото доверие от Запада, където перспективата за една трайна доминация на социалисти и етнолиберали във властта се посреща с подчертана дипломатическа хладина.
Защото при разбита десница и разклатена левица, които захранват с недоволни екстремистки организации, можем да доживеем още по-тъжни дни.
СЛУЧИ ЛИ СЕ РАЗПЕТИ ПЕТЪК?
Днес е Велики петък, или Разпети петък – най-тъжният, най-тежкият ден за Божия син. В този ден Исус претърпял безброй поругания, мъки и неимоверни страдания. Това е денят, в който са разпънали на кръст невинния Христос – „изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове, принесен в жертва за греховете на цялото човечество“.
Това е една обща и тъжна, невеликденска история, която се случва на Разпети петък – бих казал, противополжна по дух на Възкресението, което ще посрещнем в неделя. Нямаше да пиша за нея, за да не звучат мрачни нотки в приповдигнатото великденско настроение, ако този “разпети петък” не бе станал ежедневие за държавата ни. Един перманентен разпети петък, който не позволява на българите да преживеят своето Възкресение. Или по-точно, защото става дума за България – Възраждане. И тъй като от препълнено сърце говорят устата ще споделя горчивите мисли, с които сме принудени да посрещнем Великден.
Хаосът не е от вчера
Следващите цитати не са от днешния български печат. Извадих ги от писмата, записките и мемоарите на Константин Иречек. Писани са и отразяват действителността от 1879 до 1883 година – времето, през което, Иречек , на българска служба, е бил участник и свидетел на живота в България. Сравнявал нашенската и европейската практика.
Има такава страна. В нея:
“…хората преминаха през своеобразен карнавал на свободата. Без да искат станаха актьори в театър , горящ от политическите страсти на партии и клубове и разиграващ се при избори, в парламент, в институции и бързо появяващи се и изчезващи вестници при пълна свобода на печата…”
“…политиците искат да изградят всемогъща машина, управлявана от изпълнителната власт с хиляди платени от държавата и зависими от политическите партии чиновници…”
“…мнозина настояват за промяна на конституцията и не се вслушват в съветите на чуждите дипломати, че за объркването и хаоса не е виновна конституцията, нито законите, а политическият състав на обществото, който не може да се промени за една нощ…”
“…правителството е слабо, може би най-слабото в Европа. Повтаря се опитът на Гърция, министерствата се сменят всеки няколко седмици, страната отслабва и изпада в стагнация. Най-опасното е, че по стар източен обичай важните неща се решават без задълбочено обсъждане, в движение и само устно. Жалкото е не непрекъсната смяна на министрите, а господството на некомпетентност, ленивост и политиканщина. За да успее, новият кабинет трябва да обхване хора, които не са участвали активно в политическото противопоставяне и борби в последно време и не са обременени с никаква обществена ненавист…”
“…всеки нов министър пълни министерството с роднини, съпартийци и съселяни. Не се оценяват знанията, способностите, опитът и талантът. Така отговорните институции се задръстват от протежета и неулегнали младоци. От така съставена държавна администрация не може да се очаква полезен за България резултат…”
“…липсва система във вътрешната организация на страната, която да замести съществуващия хаос. Реформите, които се провеждат, не спомагат за най-важното – хората да разберат отговорността и тежестта на закона…”
125 години след казаното от Иречек,
историята се повтаря.
Сега всичко тръгна от вътрешния министър, а се оказа, че цялата държава не била подредена. Хем управлението било успешно, хем година преди края му, е необходимо преустройство в целеполагане, структури, програми, изпълнителски кадри. Затова едва ли можем да се чустваме уютно в собствената си държава. И то поради една единствена причина – несигурността на времето. Бързо се извършват промени, които не знаем до какво ще доведат. Това време не гарантира спокойствие на личността, особено на творческата личност, това време лишава хората от сигурност за своите семейства, за своите деца, за своето бъдеще. То накърнява техните контакти и връзки с голямото общество. И това време в последна сметка лансира възгледи, настроения, намерения, които показват лошата част на човешката личност. Фактически едно такова време се нуждае от съществена, дълбока промяна, за да го синхронизираме с истинската човечност, да го доведем в състояние, когато човекът в него да се чувства реално защитен и реално спокоен.
Българската история
изобщо е много неспокойна, много емоционална, поради обстоятелството, че е завъртяна в бърз оборот на политически продукт. Тя се използва ежедневно в безкрайно дългите и непрекъснато осъществяващи се промени в нашето минало и настояще от политическа и публицистична гледна точка. Тя не се търси като урок за миналото, не се търси като поука за бъдещето и за настоящето. Тя се търси главно за експониране и оправдаване на определени политически и социални настроения, на определени лични амбиции или определени групови интереси. Именно поради това българската политическа история е много неспокойна, много динамична. И именно поради това, тази история твърде често не се използва реално за духовното облагородяване на нашето общество. Ето според значимият изследовател на Българското възраждане проф. Николай Генчев, Възраждането се характеризира с три момента – промени в материално икономическите отношения, промени и явления в социалната област и скок в културно-духовната област. Пречупено през тези критерии как ли се характеризира днешното състояние на страната? Икономическо катастрофално развитие, което води до дълбока криза. Социална деградация на всички обществени групи в българското общество. И един духовен безпорядък, който води до културна резигнация, непозната в нашата история. С една дума – това е противоположно и противопоказно на онова, което се наблюдава през XVIII – XIX век в българската история – епохата на българското възраждане. Така по възходящата крива на историята стигаме до
днешния Разпети петък.
Един светогорски отец казал в миналото, че монахът, комуто Бог е възложил задачата, да бъде духовен наставник на хората, трябва да бъде за тях майка. Като истинската майка – която се радва заедно с децата си, боледува заедно с децата си, пада и става заедно с децата си. Можем ли да го искаме и от управниците, когато се оказва, че ни липсва държава, че у нас самата престъпност, най-лошите качества, които българинът е показва в своята история и човекът е показал в своето развитие, са въплътени в самата държава. Тя изпълнява волята на тази лоша страна на човешката личност. Когато говорим за преследване на престъпността, на корупцията и т.н., ние говорим общи приказки. Престъпността и корупцията са самата същност на съвременната българска държава. Те са срасли с нейните структури, в хората, които изпълняват волята на сменяващите се управници. И именно това е важното – не можем да променим българското състояние на съвременния етап, ако не разберем, че ние трябва да променим самата същност на структурите, на организацията на държавната уредба и да променим самата същност на хората, които действат в тази уредба. Реалността налага управляващите да спазват поне един друг идеал – този на “добрата мащеха”, която изпълнява своите задължения към децата на съпруга си, но без сърце. Това, което прави за тези деца, да е достойно за похвала. Тогава и те сигурно ще изпитват благодарност и признателност към мащехата си, със скритата болка, че отношенията им с мащехата са били потребителски и без духовен план. Тъжно е, когато в днешните политици, управници и държава не можем да открием дори образа на “добрата мащеха”.
Когато преживеем подобно разочарование, разбираме колко мъдра е била древната църковна практика, която и до днес се спазва в гръкоезичните църкви. Етимологически от гръцки “литургия” означава общо дело. Затова като видите политиците на Великденската литургия спомнете си, че тях сме си избрали и натоварили да се грижат за общите дела. Е, отците твърдят, че за да участва човек и още повече да служи някой литургия, трябва обезателно да има чист живот, да има молитвено дръзновение пред Бога, да се грижи и живее за хората. Ние, за съжаление, сме реалисти и затова ще се радваме дори на малкото – на няколко трохички любов, на няколко решения насочени към жизнения стандарт, здравеопазване, образование и култура. Към категориите, които определят човешкото развитие. Защото най-голямата и най-важната идея, която е нужна на България и която би могла да я промени, това е идеята на човечността. Българското развитие в сегашния момент и в бъдещето, както и българската политика, и международните отношения на България, трябва да бъдат съобразени с големите изисквания на хуманното виждане на миналото, настоящето и бъдещето, с човечността. Това е главното. А да се съобрази политиката и развитието с човечността, това означава да се даде пълна свобода на човешката личност, гаранция за нейната социална и стопанска дейност, гаранция за духовно изграждане, за културно регистриране. С други думи – да се даде възможност човешката личност да живее в съответствие с Божествените закони, както казва Левски. Защото вместо с тези закони, днес срещите ни са по-често с човешкия интерес, безразличие, студенина и егоизъм. Същите неща, които преди две хиляди години направиха възможно невъзможното: качиха на Кръста Този, който държи вселената в ръцете си. На Разпети петък…
Честито Възкресение Христово!
КИРЛИВИ РИЗИ ” 2005
„Правителството няма намерение да крие кирливите ризи в което и да е ведомство и който е нарушил закона, ще носи отговорност пред него.“ Това заяви премиерът Сергей Станишев през изминалата седмица в отговор на въпрос пред българския парламент.
Това е и поводът да покажем отново на властимащите, кои са кирливите ризи от отиващата си 2005 година. Защото предстоят най-светлите християнски празници. И заедно с тях си припомняме библейския израз “Имаш ли две ризи, дай едната на ближния си.” Вместо риза българите искат през 2006 година сраведливост и солидарност, които да променят живота им. Искат здравеопазване и образование, доходи, ред и сигурност по европейски стандарти. Искат най-сетне да започне изпирането на натрупаните и през 2005 г. кирливи ризи. Ето някои от тях:
Мрачната статистика
• Милион и сто хиляди българи са без здравно осигуряване. Отлагането на решението с нови срокове вече три пъти засилва опастността от епидемии и социални конфликти.
• Въпреки общественото напрежение 250 хиляди раково болни у нас изпитват фатален недостиг на живото-спасяващи медикаменти.
• Смъртността на българите е 14,3 на 1000 души при раждаемост само 8,5 на 1000. Най-честите причини за смърт са инфарктите и инсултите – 68% и раковите заболявания – 14%.
• Следствие на високата заболеваемост само за две години хората с увреждания са нарастнали от 200 хиляди на 400 хиляди.
• Продължителността на живота при добро здраве за мъжете е 60,8 години и за жените 65,2 години.
• Заболеваемостта е 1334,6 на 1000 души, а в болница за една година са лежали повече от 1,250 милиона души.
• Средна възраст на употребяващите дрога – 22 години. Наркоманите на хероин са около 30 хиляди. Алкохолиците са около 300 хиляди.
• Според изследване на агенция АССА-М на всяко българско дете се раждат 2 турчета и 4 циганчета.
• 9% от българчетата, 24% от турчетата и 64% от ромските деца са неграмотни. 30 000 деца нямат семейство, а в същото време 200 000 двойки са бездетни.
• 16-годишните българчета (48,8%) са на първо място в света по пушене.
• В Западна Европа през миналата година 61% от хората във възраст до 18 години завършват средно образование, у нас са били 40%;
• Само 1,6% от хората у нас след 25 годишна възраст продължават да се образоват, за Европа процентът е 42;
• 93% у нас от малцинственото ромско население е без завършено основно образование;
• Според международно изследване по теста PISA+ по отношение на роден език, математика и естествени науки България е сред най-слабо представилите се страни – от 41 изследвани страни българските ученици имат 33-ти резултат по математика и литература и 30-ти по естествени науки.
Разграбването
Колко активи е имала българската държава в края на 1989 година едва ли ще сметнем точно. Зависи от методиката, от позицията на купуващия и продаващия. Но във всеки случай активите са били над 100 милиарда лева. Досегашните правителства получиха за тях по-малко от десет милиарда. Къде е разликата всички знаем. Знаем още, че и през 2005 г. няма развалена нито една от големите скандални приватизационни сделки. И в същото време 53 % от българите – живеят с по-малко от 2 евро на ден. Така е когато от общото богатство на държавата пресмятано като материални активи и производствени фондове на повече от 100 милиарда лева, с “техники от алхимията” – приватизация и реституция, за 16 години десетина милиарда постъпиха в държавната хазна, а останалите потънаха в джобовете на 2-3 % от новобогаташите
Затова ще повярваме на думите срещу “кирливите ризи” и за борба с корупцията, когато новите екипи в министерствата осведомят обществото:
– каква е истината за концесионната сделка “магистрала Тракия”;
– кой носи отговорност за харизването на БТК за една осма от цената и, ще бъде ли разсекретен приватизационния договор;
– продадените електроразпределителни дружествав чии кръг от фирми са включени;
– чии са фирмите вносители на противораковите лекарства и кой министерски чиновник ги избра;
– на каква стойност и на кого бяха “дарени” освободените обекти и мощностти на армията;
– на кого се отчита и каква е ефективността на агенцията за следприватизационен контрол и не замита ли следите на големите сделки;
– кой и колко спечели от сделките с външния дълг;
– ще се ревизират ли продадените без търг културни обекти;
– на кого са “продадени” терените на ученическите лагери край морето;
– кой е отговорен за скандалните коалиционно-партийни и роднински назначения във високите етажи на властта на некоппетентни служители?
А списъкът може да продължи и с въпроси за “царските имоти” или “Супер Боровец, за АЕЦ Белене или концесиите за летищата в Бургас и Варна. Защото общата стойност на корупционните обществени съмнения само за 2005 г.е около милиард евро.
“Схемата” БТК
Все по прозрачна става далаверата “Вива венчърс”. На хранилката на БТК постепенно се събират “заслужилите” от властта, които извършиха скандалната приватизация. Нека си припомним тяхната роля:
• Първо, компанията буквално бе подарена на инвеститорите. За 65% от акциите те платиха смешните 230 млн. евро. Кабинетът не се съобрази с оценките на независими консултанти, които достигаха над милиард и половина евро за целия телеком.
• Далаверата лъсна, когато на борсата остатъчният пакет от почти 35% бе изтъргуван за над 650 млн. лв.
• После БТК, вече частна, взе без търг и конкурс лиценза за мобилен оператор. За това самото дружество, а дори не купувачите му, платиха само 54 млн. лв. при предвидени по закон 216 млн. лв.
• „Вива венчърс“ си прибраха и дивидента от БТК, макар при реализирането на въпросната печалба те още да не бяха собственици.
Показни улични убийства
В последните десет години в София и в страната са извършени десетки показни убийства с цел разчистване на сметки или ликвидиране на конкуренти в криминалния бизнес. Повечето от убийствата са извършени на публични места, като е бил застрашен животът на невинни граждани. Във войната на криминалните групировки паднаха главите на емблематични фигури на подземния свят и на легалния бизнес, за които обаче се знаеше, че не са натрупали с честен труд първия си милион. В мнозинството от случаите не бяха открити нито физическите извършители на убийствата, които на свой ред нерядко намираха смъртта си, нито поръчителите, част от които също станаха жертва във войната за надмощие. Преди няколко дни Американският посланик Джон Байърли призова да се сложи край на безнаказаното действие на организирани престъпни групи. „Трябва да има нулева толерантност към организираната престъпност и корупцията“, обърна се той към над 700-те съдии от цялата страна, събрали на национална конференция.
Затъване в блатото Ирак
Кой ни изпрати в Ирак и как беше заобиколен парламента относно функциите на военния контингент е известно. Какви са жертвите и колко струва безмисленото ни участие във войната – също. Новото: “120 български бойци ще се върнат напролет в Ирак, за да охраняват без оръжие бежанския лагер „Ашраф“. Това стана ясно от изявление на военния министър Веселин Близнаков след завръщането му от Вашингтон. Там той имаше неформална среща със секретаря по отбрананаСАЩ ДоналдРъмсфелд. Близнаков нарече новата мисия военно-хуманитарна. Според новия закон за изпращането на български въоръжени сили зад граница за хуманитарни мисии решението се взема от МС, а не от парламента. Операцията ще продължи докато в Ирак има лагери за бежанци, а това на практика означава докато в Ирак и Иран има петрол, или докато в Ирак има американски войски. Това е едно и също.
Измама?
На парламентарните избори през юни “са гласували” 100 000 фантома – това е заключението на ГРАО след проверката на подписите в избирателните секции. ГРАО установява, че гласувалите са 3 633 297 души, докато резултатите подадени от ЦИК сочат 3 747 793 души – или 114 496 бюлетина повече е имал в урните, сравнено с подписите в списъците. Проверката на скандала с разликата от 100 хиляди гласа на изборите е задължителна, дори и чрез намеса на прокуратурата, защото в противен случай върху сегашният парламент ще тегне много неприятно петно и е възможно някой да поиска и предсрочни избори.
От “изпирането на кирливите ризи” зависи доверието и продуктивното взаимодействие на управляващи и граждани. В противен случай се случва това, на което сме свидетели. Тогава нищо чудно, ако европейските наблюдатели констатират, че сами сме си виновни за забавяне на членството ни в Европейския съюз. А споменатите кирливи ризи, дано не ни припомнят и френската поговорка “По улица “По-късно” се стига до площад “Никога”.
ЦЕНАТА НА ИРАК
Драмата на Ирак продължава. Въпреки “новата” стратегия на Джордж Буш. Въпреки екзекуцията на Садам Хюсеин. Въпреки разрастващата се гражданска война в Ирак. Въпреки загубата на реално влияние на консерваторите в САЩ. Въпреки жертвите и генерирането на тероризъм. Въпреки световното общесвено мнение. А може би точно заради всичко това. И за натрупаните огромни печалби от растящата цена на петрола.
Поглед отвътре – загуба на доверие
Авантюрата в Ирак все повече гневно вълнува американците. Скоро войната в Ирак ще влезе в петата си годишнина. Така тя надминава по продължителност военната кампания на САЩ по време на Втората световна война. За разлика от предишните войни, например с тази във Виетнам, където официално участието на САЩ продължи три пъти по-дълго, икономиката сега продължава да кипи и показва ръст от 3% годишно от началото на войната в Ирак през март 2003 г. Ирак не предизвика и социални сътресения, подобни на протестите, избухнали в САЩ по време на виетнамската война. Загубите – вече над 3000 убити и 23 000 тежко ранени – са относително ниски в сравнение с 60 000 жертви във Виетнам и над 300 000 по време на Втората световна война. Но количеството на загиналите е маскирано от факта, че в сравнение с другите две кампании много по-голяма част от войниците се връщат от Ирак ранени. „Това се обяснява частично с по-добрите средства за защита и медицинските технологии“, казва Пол Съливан, представител на организацията „Ветераните на Америка“. На 10 убити в Ирак войници се падат 75 ранени. За сравнение: във Виетнам на всеки 10 загинали се падаха по 26 ранени.
Войната в Ирак далеч не е приключила, независимо от надеждите, които се възлагат на доклада на групата начело с бившия държавен секретар Джеймс Бейкър и “новата” стратегия на Буш. Защото каква новост са изпращането на нови десетки хиляди войници в Ирак и нови милиарди долари, макар и обявени за възстановяване на страната. Затова малцина се надяват, че “новата” стратегия ще позволи на Джордж Буш да излезе с чест от войната. Президентът вече говори за тактическа гъвкавост и преломни етапи. Но той даде ясно да се разбере, че все още се стреми към победа, въпреки убеждението на гражданите, че не е възможен такъв изход. Всъщност непоколебимата вяра на президента на САЩ във войната, чиито основания за започване днес са изобличени като лъжливи, предизвика страх у мнозина. Практически за всички, освен за Буш, считат Ирак за трагедия. “Може би сме стигнали само до втория или третия акт от тази трагедия. След тях може да има още много“, казва Кърт Кемпбъл, бивш съветник на Бил Клинтън по въпросите на националната безопасност, който днес е вицепрезидент на Центъра за стратегически международни изследвания. Мнозина твърдят, че истинската стойност на войната в Ирак грижливо се скрива от американската общественост, но това едва ли може да продължи безкрайно. За разлика от Виетнам, където чрез повиквателната лотария бяха призовавани да служат и представители на елита, като неуспешно кандидатиралия се за президент през 2004 г. Джон Кери, в Ирак се оказаха хора, които нямат други варианти да се измъкнат от нищетата. „Голяма част от човешките загуби остана скрита, особено след като администрацията на Буш забрани на телевизиите да снимат чувалите с труповете, връщани в Америка. Но удълженият период на служба, който се разпространява върху доброволците в Националната гвардия и резерва, демобилизира служещите“, казва Лари Уилкърсън, ексшеф на апарата на първия държавен секретар на Буш – Колин Пауъл. В резултат Пентагонът е принуден да понижи стандартите за набор в армията, отказвайки се от кампанията в учебните заведения и повишавайки пределната възраст от 35 на 40 години. „Това е война, в която воюват бедняците, докато останалите жители на страната се радват на измамно благоденствие и практически не забелязват ставащото около тях“, казва Уилкърсън, ветеран от войната във Виетнам. „Още е прекалено рано да се каже със сигурност какво влияние ще окаже войната в Ирак на американската общественост“, казва Стив Клеманс от фонда New American Foundation в Вашингтон. „Това може да е гняв, изолационизъм или някакво продължително недоволство.“
Други са още по-големи песимисти. „Положението на Америка в света е по-лошо от когато и да било. Но хората мразят Америка заради нашата политика, а не заради това, което сме. Ние трябва да изменим нашата политика“, казват те.
Поглед отвън – инерцията се изчерпва
Никой не се съмнява в необикновеното богатство и позиции на американската икономика. Тя е около 2,5 пъти по-голяма от японската, шест пъти по-голяма от германската и осем пъти от китайската. Доларът е царската валута на световната търговия и международните инвестиции, представлявайки около две трети от правителствените валутни резерви. Американските капиталови пазари и инвестиционни банки остават водещи. Тук обаче суперлативите за американската икономика свършват. Защото лидерството е способност да поставяш и да постигаш цели като или налагаш своята воля, или привличаш другите да те следват. Това Съединените щати можеха да правят лесно в миналото. За това бяха водещата световна икономическа сила, но вероятно няма да останат задълго лидер. Днес е вече ясно, че американският период на Близкия изток върви към приключване. Измина дълъг период – Съединените щати диктуват политиката в региона от 60-те години на миналия век. Неотдавна този статут бе редуциран до класическото имперско пренапрягане. Скоро ще разберем дали американското присъствие е било наистина факторът, благодарение на който през изминалите десетилетия петролът се лееше безпрепятствено, ненормалниците не можеха да се доберат до властта, а Израел се радваше на сигурност.
Катастрофалната иракска авантюра обаче накара общественото мнение да се обърне решително срещу американското военно присъствие в Близкия изток. Провалът в Афганистан и нескопосаната юлска агресия на Израел срещу Ливан засилиха впечатлението, че през последните години външната политика на САЩ е била чист милитаризъм, при това контрапродуктивен. А американските избиратели никак не обичат вкуса на поражението. Всички спекулации от началото на 2006 г. за намерението на САЩ да нападне Иран, за да разруши програмата му за ядрени оръжия, към днешна дата звучат нелепо. Новата велика сила в Персийския залив ще бъде Иран и САЩ не могат да направят нищо срещу това. Сирия ще продължи да прави каквото си иска в Ливан, защото е сигурна, че нито САЩ, нито Израел ще интервенират, за да й попречат. Американският флот ще продължи да се размотава из източното Средиземноморие и в Залива, Израел ще продължи да получава купища американски долари и оръжия. Ясно е обаче, че шест месеца след като Джордж Буш напусне Белия дом, тоест в средата на 2009 г., между Мароко и Оман няма да остане нито един американски ботуш. И така, кога ще започне изтеглянето на САЩ и колко ще продължи, питат световните наблюдатели.
Стабилизиращ фактор на планетата до неотдавна, сега Америка е държава хищник, която не може да съществува без субсидиите на света. И тъй като основният проблем не е свръхсилата, а липсата на достатъчно сила, тя прибягва до “театралния милитаризъм”, превръща в свои мишени страни като Ирак, Афганистан, Иран и останалите държави от така наречената “ос на злото”. Вместо да предложи нова световна стратегия след 11 септември, САЩ показват невъзможност за диалог с другите култури, пускат в оборот расистки клишета и първичен антиарабизъм. Губейки подкрепата на големите си съюзници от старата Европа завземат територии от новите послушни демокрации, между които за съжаление е и България.
“Ние с гайдите”
продължаваме започнатата фалшива мелодия на подкрепа на САЩ и присъствие с военен контингент в Ирак. Въпреки загубата на влияние по тази причина в арабския свят. Въпреки икономическите загуби. Въпреки съдбата на българските медицински сестри в Либия. Удивителна е способността на българските политици и управници да подчиняват страната ни на империи с предстоящ упадък. Това им качество е определено от желанието за бърза изгода, в повечето случаи и лична, и на неспособността им да оценяват политическите световни процеси 2-3 десетилетия напред. Примерът с днешна дата – участието ни във войната в Ирак и приемането на американски военни бази на българска територия е повече от показателен. Защото предстои залезът и на тази империя. След падането на комунизма между 1990 и 1995 г. САЩ се оказват в имперска позиция с повечето белези за това. Хроничен и стремглаво нарастващ търговски дефицит, упадък в индустрията, финансова нестабилност, срив на долара, агресивна външна политика – все белези за имперски срив. Изходът избран от САЩ е симулиране на имперска власт, защото каскадната загуба на доверие към САЩ, преместването на глобализацията на изток към Азия, невъзможността да съществува световна държава хищник, реалността, че светът вече няма нужда от икономиката на САЩ, но те болезнено се нуждаят от стоковите и финансови потоци от света и най-вече от Евразия, са фактите, които подсказват гибел на американското лидерство. Подсказват, че природата на това лидерство се променя. То все повече зависи от способността да убеждаваш, отколкото от грубата сила. Ирак е последното категорично доказателство. Ще го проумеят ли и българските политици?
КОМПРОМИС СЕ РОДЕЕ С КОМПРОМИТИРАНЕ
Замисляли сте се, че думата “компромис” е от един и същ корен с думата “компромитиране”? Да, те са с различно съдържание, но общият им корен ги свързва. Особено в страна като нашата, където всеки компромис в политиката и управлението е свързан с компромитиране на личността или партията за дълго време. Хайде сега да изброим някои от направените обществени компромиси и да си отговорим кой чрез тях се компромитира:
Компромис първи – правителството
Като на пазар, при формиране на коалиционното правителство, се търгуваха акции под формата на министерски кресла и компромиси, на европейски фондове и концесии, като обещания за индулгенции за реституирани имоти и приватизационни и консиционни грабежи. Предлагането на власт дори надхвърли търсенето и разбира се цените падаха. Точно според пазарния закон за търсенето и предлагането. Защото няма логика по-малките коалиционни партньори да претендират за всички ключови по стратегически и финансови показатели институции и ведомства. Най-сложното нещо при управлението заедно с НДСВ обаче е друго – прекалено динамично менящите се мнения в царската партия, които по същество преминават в липса на отговорно становище.
Сигурно авторите на идеята за тройна коалиция за властта БСП-НДСВ-ДПС знаят в какъв капан влизат. Да изравнят като със скачени съдове и обезличат предизборните си програми и обещания. Да забравят темите, заради които избирателите са платили с гласа си за тях. Да неглижират отново, както при управлението на НДСВ Парламента. Да нарушат Конституцията, като прехвърлят решаването на най-важните за страната и хората въпроси на временно представителство на върховната власт, наречено Коалиционен съвет. Всъщност някой ни вкарва в капана на Регентството. Кой го желае, за да се изживява като монарх, добре знаем.
Социалистите и симпатизантите , гласували за БСП на парламентарните избори, обаче масово не разбират защо от тяхно име някой вдига акцизите и цените, уволнява лекари, кара учителите да стачкуват, сътрудничи с коалиционни министри доказали корумпираност, с полицейска акция “респект” иска да се хареса на Брюксел. Най-тежко се приемат двата основополагащи документа за дейността на кабинета през годината – управленската програма и бюджетът. И ако планът на „правителството на социалната отговорност“ изисква отговорно конкретизиране, от бюджета става ясно, че БСП по нищо не се различава в намеренията си от НДСВ и ДПС. Което действа силно разочароващо от всяка гледна точка.
От последните социологически проучвания може да се направи един основен извод. Половин година след изборите на всички, дори на партийните идеалисти, им става ясно, че предизборните програми не са били реалистични и се оказват абсолютно неизпълними. Най-силно е разочарованието на червения електорат и отношението се усложнява допълнително от факта, че голяма част от него започва открито да недоволства от някои министри и високопоставени управници.
Компромис втори – конгресът
Става дума за 46 –ия конгрес на БСП. И неслучилото се да се обяви на него дългосрочна партийна програма за управлението на страната от лява партия. Компромисът беше направен заради коалиционните партньори. Макар, че много от делегатите бяха убедени, че коалицията ще се разпадне щом изпълни целите си за НДСВ и ДПС. След като чух приветствията на лидерите им пред конгреса, съм два пъти по-убеден, че това ще се случи. Защото зад паравана на фразата за европейското бъдеще на България се крият и разиграват лични и групови интереси. На тези интереси е необходима провежданата и афиширана с апломб дясна управленска политика. За да си купят някои европейско бъдеще – с присвоеното от България. В това е компромисът – за някой, или за всички ни е обещаваното бъдеще?
И друг път съм го цитирал – от доклада на Сергей Станишев пред последния партиен конгрес “За хората най-големите проблеми са доходите – заплатите и пенсиите, заетостта – сигурността за запазване на работните места и преодоляването на безработицата, здравето, образованието, перспективата за младите в нашата страна и сигурността като ред, защита на собствеността и общественото спокойствие.” И добавеното за ненаказани злоупотребили управници, за здравно обслужване на непоносими цени, за некачествено образование, за несправедлива пенсионна система, за инфраструктура в упадък, за наглите – престъпно и ненаказано забогатели… Защо тогава е компромисът точно тези проблеми да не са център на управленската политика?
Компромис трети – синдром на слънчогледа
Ноам Чомски сложи страната ни сред държавите страдащи от “синдрома на слънчогледа”. Тя винаги, както и през последните години, вярно, предано и втренчено подчинява политика и интерес само в една посока – към големия брат. През няколко десетилетия “големият брат” има ново име, но поведението на страната ни и главно на нейните управници е едно и също. Така през последните години, гледайки само на Запад, забравихме Русия, нейния огромен пазар и факта, че единствено от Изток получаваме безценните газ и нефт. Компромисът да се поставят партийни над национални интереси, да се откажем във външната политика от приемственост и последователност, в името на потупване по рамото да участваме във военни операции за чужди интереси, дори да приемем военни бази на територията на страната, доведе до промяна на ценовата политика на руските компании спрямо България. Затова през 2006 г. ще расте и напрежението сред потребителите. След миналогодишното задържане на стойностите на тока за бита, тази година със сигурност домакинствата ще отнесат ценова секира, каквато им се стовари есента с поскъпналото парно – веднъж неусетно през лятото с отпадналите субсидии и втори път през ноември, като на места поскъпването бе дори шоково. Приблизително аналогично ще е поскъпването на тока, когато ДКЕВР вече няма да може да отказва увеличение. Отскокът на цените ще е по-висок и заради задължителното разделяне на дейностите по търговията и доставките в самите ЕРП-а, изисквано от ЕС. Което допълнително ще оскъпи продажбата на електроенергията. Единствената новина тук ще е само размерът на увеличението на цените. Било на ток, било на природен газ, заради предприетата все по-агресивна политика на руския газов монополист “Газпром” по отношение на цените на синьото гориво. Правителството ни със закъснение прави всичко възможно да отбие атаките за търговски договор, в който ние да плащане по пазарни цени, а руската компания – да си внася дължимите суми за транзитни такси за експорта през българска територия, вместо сегашната бартерна сделка. Ако кабинетът не удържи битката, въпреки укротените засега цени на суровия петрол, ще има ново поскъпване на газа, което ще повлече и цените на парното. Това е следствието, за причината споменах в началото.
Компромис четвърти – ДПС
Без да отричам ролята на движението за права и свободи в българския преход за демокрация искам да се замислим за неговата сегашна роля и накъде води тя. Дори няма да говоря за голямата икономическа мощ натрупана от партията и “обрачът от фирми”, добил вече мощта на кордони от икономически субекти. Нито за патологичната и демонстрирана преданост към лидера на ДПС от неговите управленски кадри, закачили в министерските си кабинети снимката на своя вожд. Става дума за нещо по-тревожно, което с приближаването ни към Европа започва да тревожи и европейските ни партньори.
В края на миналата година стана известно, че за войници на Турция е обявил изселниците ни лидерът на ДПС Ахмед Доган и поискал южната ни съседка да ги обезщети финансово за служба на Родината. В официално писмо до премиера Реджеп Тайип Ердоган той моли за компенсации на пострадалите във възродителния процес наши сънародници. Новината за прошението на Доган съобщи лидерът на НДПС Гюнер Тахир преди Нова година. „Действието на Доган е много смущаващо. Не може български политици да искат гражданите им да бъдат обезщетявани от правителството на друга държава. Скандално е българските турци да се определят като служили на интересите на Турция във времето, в което те са живели в България“, заяви Тахир.
Очаквах, че след като през 2003 г. Ахмед Доган написа послеслова към издадените документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП “Истината за “възродителния процес””, страницата е позатворена и възможността за интеграция и търсене на обща национална идентичност с турския етнос е възможна. Оказа се, че някои имат интерес разделителната линия да се поддържа и напомня.
Възродителният процес е геноцид спрямо турското население в България. Това твърди лидерът на ДПС Ахмед Доган. Според него българите все още не са осъзнали параметрите на този процес. „Във всички случаи при „възродителния процес“ се търси новата дефиниция на това, което е постоянно за всички времена в рамките на XX век, това е свързано с геноцид. Естествено последните 11 години българският народ и гражданското общество имаха нужда да осъзнаят какво е направено, да почувстват какво е преживяно. За голямо съжаление това не стана“, твърди Доган. Според него за събитията през 80-те години не е виновна само една партия, а цялата държавна машина. Според лидера на ДПС този въпрос продължава да стои, тъй като проблемът за вината няма давност. „Проблемът за вината, за отговорността няма давност, особено ако те са свързани с престъплението геноцид. Още от 1948 г. понятието „геноцид“ има ясна дефиниция в Конвенцията на ООН, така че не само провеждането на политика на геноцид, а и подготовка на политика на геноцид влиза в състава на членовете, които са наказуеми във всяка цивилизована държава“, мотивира се лидерът на ДПС. Според него „ако се търсят виновници, много ясно трябва да се дефинират точно както архитектите на решението, така и тези, които са изпълнявали“.
Вместо мой коментар, ще припомня какво препоръчва Френсис Фукуяма на европейските страни свързано с изповядващия исляма етнос и проблемите, които той създава в обединена Европа: “Извън рамките на репресия и възмездие остава най-сериозният въпрос – как да се формулират такива понятия за национална идентичност, които да обединят гражданите на дадена страна, независимо от религиозната и етническа принадлежност, в единна дамократична култура”. Спрямо тази цел особено на Балканите никой няма право на компромис.
В началото на днешното замисляне зададох въпрос за компромиса и копромитираните. В края – оставям отговора на вас.
ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДПС ЗАМИРИСА
Откакто се напълни кацата на Движението за права и свободи мирише. Мирише на корупция, злоупотреба с власт, вождизъм, демагогия и измама на собствения си електорат. Напоследък дори ДПС замириса по-силно и то точно според поговорката за рибата – откъм главата. Възхваляваният български политик, от времето на демократичния преход, Ахмед Доган, вече с маниакалност за величие, показа нагледно как можеш да “произлезеш от народа и да си заминеш”. Как можеш на партиен форум да говориш за всичко друго – коалиционни партньори, обръч от фирми, непослушни медии, олигархия и да не кажеш нито дума за хората, за електората на собствената си партия. От преяждането с власт да заслужиш вот на недоверие за цялата коалиция. Нещо повече – да скриеш истината зад наукообразен, неразбираем и нищо не казващ език, като определяш хората според точната турска дума балъци. Не предвиди само едно, че то не е като да си изградиш шест метрова ограда около сарая, защото думите прозират.
На крив политик медиите пречат
Лидерът на ДПС Ахмед Доган избяга от въпросите на българските медии. Това стана след края на Националната конференция на ДПС в НДК. Минути след края й шефът на етническата партия, придружаван от охраната си напусна сградата, въпреки предварително обявената среща с журналисти от всички медии. На нея той трябваше да отговори на въпросите за „обръчите от фирми на ДПС“ и обясни кои са олигарсите в партийната върхушка. И това стана след като в събота Ахмед Доган нападна четвъртата власт, като я обвини, че лансира „шантави идеи“ и че неправилно тълкувала откровенията му за приятелските фирми, финансиращи ДПС. Доган обвини всички български медии в „безидейност“ и лансиране на „българската олигархия и определени политически партии“. Според Доган, и около вестникарите също имало „обръчи от фирми“, които имали интерес от оплюването на ДПС. В отчетния си доклад той ехидно осмя медиите, които според него се опитвали да бъдат стратегически играчи, въпреки, че нямали ресурс за това. Вместо Доган, през седмицата обяснения за “мисловната му парадигма” и даваха, Цонев, Костадинов и заместникът му Юнал Лютфи. Те изясняваха, че лидерът им не искал да влиза във война с медиите. „ДПС не се страхува от критиките, те винаги са съпътствали ДПС през всичките тези 16 години, но ние бихме искали да бъдем критикувани аргументирано, добронамерено“, казват те. На въпрос дали критиката на ДПС-шефа към медиите не е опит да излезе от собствения си гаф за обръча от фирми, Лютфи попита: „А смятате ли, че е по-добре да има олигарси?“ Той обаче отказа да цитира имена на олигарси с мотива, че ги знае цялото общество и отказа да коментира тази тема.
На въпрос как ще се преборят срещу образа на корупцията, който е създаден около ДПС, Лютфи заяви, че този образ е създаден от медиите.
Кой и защо плаши?
Мнозинството българи отдавна заклеймиха възродителния процес като един от най-големите позори на комунистическата власт.
Безспорно историята трябва да се помни. А ако можем и да се поучим от нея – берекет версин. Опасно е обаче тя да се експлоатира с политически цели, да се реституира и да се сепарира, да се превръща в частна собственост. А ДПС прави точно това. Ежегодните чествания на тези събития все повече се превръщат в димна завеса, зад която партийното ръководство се опитва да прикрие собствената си – недотам чиста – съвест. Помпозните сбирки пък провокират крайния национализъм на българина, който макар да не му е основна черта, вече прескочи бариерата от 10% и намери своя представител в парламента.
Активистите на ДПС разиграват възродителната карта по начин, който не се отличава много от това, което прави Волен Сидеров с националистическата. При това го правят доста по-отдавна. Вече 16 години насилственото преименуване на турците е основен коз на движението по време на избори. Винаги когато наближи някой вот, преживелите ужаса наши сънародници мюсюлмани повдигат въпроса за това, че никой все още не е наказан за престъплението. А активът на ДПС ловко съумява да извлече дивиденти от техните напълно обясними настроения. Ако от ДПС поне се бяха опитали да разобличат някой от виновниците за процеса, те щяха да спечелят уважението не само на турците, но и на българите. Може би ако бяха наказани онези престъпници, държавата по-лесно щеше да наказва и днешните престъпници. Защото докато на „Стамболийски“ 45 отдавна са се обградили с каквото трябва, електоратът продължава да е беден и нещо повече – да си спомня с носталгия за времената на бай Тошо. Особено откакто се появи т. нар. социаллиберална алтернатива, както е известен достлукът на ДПС с НДСВ и БСП. Изводът: Крайно време е ДПС да спре безогледната експлоатация на позорното престъпление “Възродителен процес”. Защото тревожно е това което става в съседните нам страни. Защото рано или късно това, което се случва на един балкански народ, етнос, държава, конфигурация, независимо каква, рано или късно се случва и на нас. Макар и с известно закъснение, макар и не в същите мащаби.
Демокрацията на ДПС – мит и реалност
Демокрацията, наред с пазара, е най-популярното и разпространено понятие в ежедневието на човека и в теоретичната литература. Възприехме я и ние българите. Тя бе превърната в някакво магическо слово, същинско заклинание, цел и безспорна основа, когато се изграждаше и Движението за права и свободи. Представена беше като въздух, социална атмосфера, свобода и права без които човек не може да диша и живее и в името на която са оправдани всички средства. Може дори да се каже, че главният белег на начина на живота при демокрацията, с което човек се събужда, работи и заспива под словесната канонада на медиите, е демокрацията. В Азия обаче не приемат нейната благодат и самият термин не е познат за азиатските езици. Това вече е и теоретична загадка: защо Западът живее под сянката на демокрацията, а Азия не я признава? И ако е така – азиатска партия ли е ДПС?
Съдържателно понятието демокрация почти не буди никакви спорове. По етимология то означава власт на народа. Неговото дефиниране – в епохата на Монтескьо и на Френското просвещение, е свързано със свобода на личността в рамките на закона и възможност за волеизявление на народа в името на неговите интереси. В речника на политиците, а и на голяма част от икономистите, демокрацията се приема като нещо, дадено от Бога, присъщо за човека по рождение.
Но между схващането на античността – власт на народа, и на Френското просвещение – свобода на личността, е налице съществена разлика, която може да бъде доведена до крайност и несъвместимост: властта на народа да се преименува във власт от народа, а свободата на личността – в индивидуализъм и фактическо отрицание на властта на народа. В икономическата теория се отива още по-далече, като конкуренцията, която означава борба между фирмите, се представя още като икономическа свобода, т.е. право на фирмата да върши всичко, което е изгодно за нейния интерес, да си служи дори и с политически средства, да си има партия. Защото това е моделът на демокрация предлаган от ДПС. Обръч от фирми, супер богата номенклатура и електорат, който се манипулира и държи в тоталитарен ред от вождиска партия.
Политическите партии на властта, в това число и ДПС, вече представляват едрия капитал. В парламента са избрани представители пак на едрия капитал, законите се изработват и утвърждават от същите тези представители, които формират и ръководния състав на държавните институции. Изобщо цялата политическа система (а демокрацията е именно системата на политическата и на социалната власт) е под контрола и работи в интерес на големите акули. Независимо как ги наричаш – обръч от фирми или олигархия, това не е капиталът изобщо, а именно мафиотизираните структури около властта. Реално в този тип политическа власт, наричана вече без никакво основание демокрация, не присъстват представители на народа, независими интелектуалци или просто професионалисти без политически пристрастия и симпатии към капитала. Демокрацията в разбирането на Ахмед Доган е власт на капитала и свобода за капитала. Така партийният парламентаризъм напълно откъснат от народната демокрация е един от показателите за компрометирането на партийно-политическата система. Демокрацията се превърна във фраза и лозунг без съдържание, в опит да се прикрият и представят в благородна светлина действителните отношения на господство и подчинение. Гражданите са вече поданици на пазара, в електоралните ситуации те са вече обикновени кредитори на властта, която след като бъде избрана не е задължена да им дава отчет. Ето обяснението за липсата на каквато и да е дума на Конференцията на ДПС към собствените и членове, превърнати в безмълвна маса. Изобщо между политическа и икономическа власт на ДПС и етническа членска маса се настани огромна пропаст, изкопана от политиката. Народът е обезличен и демокрацията е обезсмислена. Изказванията в името на подкрепата на демокрацията са цинична заблуда.
Това, разбира се, са пирови победи на Доган и много е трудно да събуждат възторзи. Социалните протести в различна форма ще продължават и ще подхранват надеждите за демокрация. Докато един ден, и той може да бъде още утрешния, негодуванието ще излезе извън контрола на управляващите, ще помете демагогията и ще проветри вонящото обществено пространство. За България, както казва един мой приятел, са достатъчно да се съберат десет хиляди души, с по едно паве в джоба, около Парламента.
ГРЕШНИ СТЪПКИ В КАДРИЛА
Поемата „Кадрилът на смъртта“ е публикувана за първи път през 1889 г. в сборника с поетични творби на Стоян Михайловски „Novissima verba“. От тогава няма нови издания. След повече от 110 години забрава си я припомних през седмицата около зловещата случка във водите на Охридското езеро. Кадрилът иначе продължава да е любим танц по нашите географски ширини в смисъл на заиграване, разиграване, разкарване, разтакаване, както е отбелязано в българския синонимен речник. Продължава да бъде любима и точна част от журналистически заглавия. Съдете сами – ето някои само от последните дни: Кадрил по върховете на МВР; Кадрил в парламента; Кадрил в културата; Любовен депутатски кадрил; Политически кадрил съсипва ДАНС; Външно готви посланически кадрил; Църковен кадрил върху паметта на загиналите. И макар, че кадрилът е колективен танц на четен брой двойки, нито един от вестникарските материали с посочените заглавия не можеше да бъде отнесен към символа на
Деня на Съединението
Няколко бяха събитията, които вгорчиха за мен вкуса на отминалия национален празник. На първо място оправданието, че заради популистки обявения ден на траур, един от най-смислените и с възпитателно значение български празник трябва да се смачка. На второ място – проявената от небрежност към уроците на историята и смисъла на думичката „национален”, отнесена и към празник и към траур. И на трето място – отново изпусната възможност за издигане на така необходимия ни национален идеал, дори във време на тъга и съпричастие, без който нито национална идентичност нито, национално обединение са възможни. Затова споделям с вас и малко тъжните седмични етюди с грешки в стъпките на кадрила.
Божие наказание,
нарече Пловдивският митрополит Николай трагедията в Охридското езеро заради концерта на Мадона у нас в деня на отсичане на главата на Свети Йоан Кръстител. И много сбърка. Меко казано, ексцентричното му изказване, отново отдалечи църквата от хората. Прав е кърджалийският отец Боян Саръев, че „редовите свещеници имат по-ясно позиция за вината на Мадона за бедите, посипали се върху българите. Мадона не ни е виновна нито за трагедията, нито за бедността. Явно българският народ със своята бездуховност разгневява Бога. И за това, че църквите ни са почти празни по време на богослуженията в неделя и в празничните дни, Бог вероятно иска да ни подсети да тръгнем по неговите пътища, а не затова, че някакви младежи са отишли на концерта на Мадона.” За капак Бойко Борисов смъмри спортния си министър Свилен Нейков, сякаш очакваше поздравления от Светия синод. Не бивало да даваме “Васил Левски” на Мадона, а да го пазим за мача с Черна гора. Определям тази реплика като сериозен гаф на премиера. За Мадона се събраха 55 000, а за Черна гора само 7000 зрители. Дано митрополит Николай осъзнае и се извини за казаното. Дано „началниците” му от Светия синод реагират. Ако не го направят, не сбъркани стъпки , а за пореден път трябва да преглътнем цинизма на Българската православна църква.
Свръхмобилизацията на властите
покрай овладяване на кризисната ситуация със смъртта на българите в Охридското езеро доведе до първото „високо напрежение“ между „Дондуков“ 1 и „Дондуков“2, откакто Бойко Борисов пое премиерския пост. Доведе до грешка и на единия и на другия. Първо нямаше изобщо нужда от проявената активност от президента. Да не говорим за направения излишен разход. Първанов замина за Охрид, за да се запознае на място със случая. Заради кацането на неговия самолет в събота вечерта, изпратената от правителството машина, на която бяха качени спасените 38 туристи, трябваше да изчака час и половина, за да излети за София. Кадрите, показващи изтощени и вбесени хора и президентът, който задава безсмислени въпроси, бяха показани дори по националната телевизия. Второ – Бойко Борисов пък се вбеси, че Първанов си прави PR покрай трагедията в Охрид, не се въздържа и заяви „И когато ние се чудим как да вържем бюджета, сиреч тройната коалиция ни остави над половин милиард пасив, да се правят предложения да се възстановяват пак такива, бих ги нарекъл, дебилни структури, бих ги нарекъл паразитни структури, просто не виждам никаква логика!“. Но логика няма и в практиката на властите всяка трагедия, отнела живота на български граждани, да се превръща в поредния повод те да признаят провал на държавните органи при прилагането на приети от тях правила и закони, да звучат обещания за отговорни разследвания и проверки, да се правят спешни уволнения, да се предават документи на прокуратурата, съпроводени със закани за съд. Затова заедно със задължителната демонстрация на загриженост от страна на първите държавни мъже, с обявяването на национален траур, с истерията на медиите около издирване на свидетели и виновници, всичко се превръща едва ли не в заучени стъпки от „мероприятие“ и сценарий, приложим за всяка следваща трагедия. За съжаление, с утихването на медийния шум, се прибира снаряжението от „мерки“, които е трябвало да се вземат за предотвратяване на подобни трагедии за в бъдеще. Защо се случва така? Защото все още се мисли блоково, мисли се, без да обиждам никого, първосигнално. Нима не го потвърждава и медийната война, по енергийните и външнополтически проблеми на страната, между егото на първите мъже в държавата? Мисли се линейно. И това се отнася от президента и министър-председателя, та чак до партийните лидери. Смятат, че това, което трябва да се одобри, е ангелски правдиво, а това, което трябва да се осъди, е зловещо и злокобно неправилно. Това е един далечен, далечен отглас от още по-далечни разделения и разграничения, които явно, че не идват от вчера и няма да свършат до утре. И това е нашата беда, и това е нашето проклятие. В такъв случай можем да кажем, че не винаги моралът триумфира в политиката, но
политика без морал е цинизъм.
Ще научи ли верните стъпки БСП? Тежката загуба на парламентарните избори извади на показ истинското състояние на партията и развенча например един от най-важните митове, които бяха наложени от нейните функционери по време на прехода. Митът за “демократичност” беше унищожен от подхода на настоящото ръководство на партията за взимане на решения от тесен кръг хора. Проблемът беше ясно артикулиран не от политическите противници на БСП, а от знакови фигури вътре в партията, които не просто изразиха мнение, а директно отказват да участват в поредното представление, организирано от вътрешнопартийните лобита. За пръв път от началото на прехода, висши функционери на БСП обвиниха в прав текст и публично действащия председател и посоченото от него ръководство в клиентелизъм и груби грешки в партийното строителство. В този смисъл считам за грешни стъпки обикалянето на страната от бившия министър председател и изявлението му през седмицата, че продължава реформата в партията. В каква посока обаче, защото Станишев и обкръжението му правят нещо, което никой друг досега не си е позволявал – отказват да поемат мълчаливо отговорността за разгрома на БСП и дясната и политика в тройната коалиция и очевидно няма да се оттеглят без битка от ръководството на партията. Всъщност тази битка започна още преди изборите, когато на избираеми места в листите попаднаха главно приближени на Станишев партийни функционери. Резултатът от това вероятно ще бъде дълбоко разделение вътре в партията и монолитност на най-малката парламентарна група в историята на БСП. На фона на разразяващата се вътрешнопартийна война, като
популистки фарс
възприемам случилото се в градската организация на БСП по избора на кандидат за кмет на столицата. Оказа се,че вътрешнопартийни избори в БСП за кандидат- кмет на София няма да има, тъй като единствено номининираният Георги Кадиев е подал в срок документи за участие в тях. Тогава що за танцовални стъпки беше прокламираният опит социалистите да излъчат номинация чрез вътрешен вот. Румен Овчаров с гордост обяви, че кандидатите за овакантения от Бойко Борисов кметски пост са 13. Сред номинираните освен Кадиев, бяха депутатите Петър Курумбашев, Меглена Плугчиева и Янаки Стоилов, евродепутатът Илияна Йотова, бившият областен управител на София Тодор Модев, Красимир Премянов и др. Само че се оказа, че „кандидатите” не искат да се кандидатират. Интригата в София приключи, още преди да е започнала. На градската конференция на БСП Кадиев ще бъде утвърден като единствен кандидат. А ние ще се питаме, кому беше нужно това кадрилно заиграване. И прах в очите на кого са приетите правила за вътрешнопартийни избори. Според тях номинираните трябваше да представят освен автобиография и мотивационно писмо, не по-дълго от 6 000 знака, в което да кажат „Защо искам да стана кмет на София, кои са проблемите й и как ще ги реша“.
Истински танц с пируети
започват две национални частни телевизии, които ще занимават българите с привнесен от Големия брат телевизионен танцувален формат. В централно програмно време ще ни демонстрират безгрижие и самочувствие на измислени образци от светското ни общество, по собствените им думи – „кифли” и „пържоли”: силиконови красавици, фолкзвезди и ламтящи за изява и халтура журналисти. Преди време нарекох този род продукции „шкембе творба”. Ще се състезават кой има повече фенове и кой ще спечели? Първо са парите, после е шоуто. Няма култура, няма контракултура – всичко е обида към интелекта на хората. Гласувайте хора. Пускайте смс-и. За благотворителни каузи и тлъсти хонорари, за нагласени класации. Въпросът е че родното риалити пак показва ясно какво е статуквото в кадрила. А то е обидно за нас! И ако се осъзнае от всеки зрител на тия бълвочи, то отдавна разните му там журита и прочие папионки от екрана щяха да бъдат доказателство за посредственост. Посредствеността е тази, която свързва политическия или художествен продукт, разтапя ги в един ансамбъл на естетическа перверзия – функционална, политическа и културна. А заедно с мутризацията и чалгата в политиката и културата превръщат проблема в много сериозен. Налагат ни определен начин на живот и стил, които са на нивото на посредствения човек. Превръщат ни в меркантилни консуматори, лишени от духовност и собствена позиция. Налагат в нашия обществен, политически и светски живот, профанизирано изкуство, обезличена култура, деградирани личности. Ето го дефицитът в нашата културна и политическа практика. Реална дългосрочна политика – няма. Поне през последните двайсетина години.
В съня, както пише в съновника, кадрилът е знак за повърхностно и лекомислено отношение към важните неща в живота. Сънуваш ли кадрил, , значи ти предстоят дни на колебания и несигурност. Лошото е, че грешните стъпки в кадрила на политици, управници и медии през седмицата обричат всички ни на разиграване и разтакаване в идните дни, месеци и години.
ГИЛОТИНА НАД БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Запомнихте ли с нещо преминалата дискусия в Народното събрание за българското образование? Чухте ли за някаква стратегия или поне нова идея от управляващи и опозиция? Разбрахте ли в каква посока е изходът от продължаващата месец и половина стачка на българските учители? Видяхте ли разтревожени народни представители от факта, че българското училище не е затваряло врати така дори по време на война? Усетихте ли любов и уважение към тези, които са ни учили, учат децата и внуците ни? Съзряхте ли европейските критерерии и стандартите, които според Лисабонската стратегия градят в образованието си страните членки на Европейския съюз?
Вместо отговорите на тези въпроси, народните ни представители се надпреварваха да се обвиняват за днешното състояние на българското образование. А мнозина от тях дори искаха да не се политизира въпросът за образованието. Сякаш Парламентът не е политическа институция на парламентарната република? А въпросът за образованието не e една от трите най-важни теми от социополитиката на модерните държави? И много жалко е, че обществената дискусия, предизвикана от стачката на учителите, е по зряла отколкото внушенията на политиците и просветните чиновници.
Басейнът вече е празен.
“Българският трудов пазар е като басейн, от които свободно изтича вода, а кранът за напълване е затворен.” Това заявиха, отново през тази седмица от браншовия съюз на кожарската, кожухарската, обувната и галантерийната промишленост. От там настояват в България да се облекчи режимът за приемане от чужбина на квалифицирани работници, защото българското образование готви все по-малко професионални кадри. Така е и в лозарската, хранителната, млеко и месо преработвателни промишлености. Едновременно с това е недопустимо да има либерализирано изтичането на работна ръка от България, а за приемане на необходимите гастарбайтери за българските предприятия да продължават да действат ограниченията до 10 на сто от състава и то след внасяне на годишни такси и изпълнение на редица тромави административни процедури. Във важни за България отрасли вече не могат да изпълняват поръчките от чужбина, тъй като липсват средни специалисти. Около 30% от работните места в такива предприятия са свободни от дълги години.
На този фон, парадоксални са съветите, които ни дава Световната банка. Същите хора, които ни посъветваха да си ликвидираме селското стопанство, да си разрушим военната промишленост, да си затворим част от АЕЦ “Козлудуй”, сега
точат сатър за българското образование.
Световната банка иска да закрием техникумите, 400 училища и 20 университета, да съкратим 30% от учителите и 8000 преподаватели, студентските такси да скочат на 900 лв., а с икономиите да поддържаме остатъка от образованието и нови чиновници. Последният доклад на Световната банка, огласен от министър Пламен Орешарски, предвижда рязко орязване на образователната система и драстични икономии от училища и университети. За укрепване на висшето образование на закриване и сливане подлежат държавните университети – от сегашните 40 трябва да останат около 20, а от преподавателите 8000 трябва да бъдат пенсионирани или стимулирани да напуснат, пише в документа. Вместо съществуващите 11 колежа трябва да се създадат 7 регионални професионални колежи с по 5000 студенти и кратък курс на обучение. Науката пък трябва да остане почти изцяло приложна.
Разходите за средно образование у нас според СБ през 2005 г. са 4,3% от БВП и били сравними с тези на другите страни. Позорно скрито е обаче, че този процент не е само за средно образование, а и за висше, и за наука, а за 2007 г. той е вече 4,2 от БВП, с което сме на последно място в ЕС.
В преговорите за учителската стачка се твърди, че от ликвидиране на училища, от освобождаване на учители и на 7000 души непедагогически персонал могат да се очакват 100 млн. лв. икономии годишно. Първата година спестяването щяло да е 0,1% от БВП, след това – 0,3% от БВП на година. Доколкото до 2009 г. бюджетният план не предвижда промяна в процента от БВП за образование, тези пари можело да се насочат към нуждите на качеството, обучението и ръст на заплатите на останалите в системата учители. Такъв драстичен сатър нямаше дори в прословутия заем от СБ за средното образование, който бе отхвърлен преди 12 години в НС с гласовете на БСП и ДПС, но сетне СДС успя да пробута първата му част.
Лъжат ни,
че професионалните училища са създадени за планова икономика и не съответстват на сегашните нужди на бизнеса, който е главно в сферата на леката промишленост и услугите, се казва в доклада на СБ. Според документа завършилите професионални училища по-трудно се ориентират на пазара на труда от тези от общообразователните, но пък са повече наемани на работа според проучване на Българската търговско-промишлена палата. Ако в света и у нас намалява интересът към професионалните училища (защо ли Англия сега копира нашия остарял“ модел?), чиято издръжка е с 23% по-скъпа от тази на общообразователните. Та да си дойдем на думата – препоръката е да няма професионални училища, които приемат ученици на възраст под 16 години. Т.е. иска се закриване на сегашните техникуми и другите заведения за ранно професионално обучение. Икономията от това ще е около 27 млн. лв. годишно, сочи СБ.
Според доклада за висше образование у нас се дават 0,9% от БВП (2004 г.) Не е отчетено, че до 2007 г. процентът е спаднал на 0,5. Броят на студентите на един преподавател трябва да се увеличи и 8000 преподаватели трябва да бъдат пенсионирани или стимулирани да напуснат, иска СБ. Предвижда студентските такси да достигнат възможния по закон таван – 30% от издръжката, и да бъдат 900 лв. вместо наполовина, както е сега. Така от студентите в системата щели да влизат по 100 млн. лв. годишно. А ако се въведат и студентски заеми, икономиите можело да стигнат до 150 млн. лв. на година. Академичната автономия на вузовските общности също пречи на някого. Казват – прекалена е, трябва да се създадат настоятелства с външни участници, които да назначават ректора, да управляват финансите и собствеността, а цялата система трябвало да се ръководи от Съвет по висшето образование, който да замести Съвета на ректорите. В частта за наука се набляга единствено на иновациите.
Непонятно какви експерти
са я правили, но в нея са сбъркани множество факти и данни. Посочено е например, че звената на БАН са 87, а те в действителност са 78, от които 60 бюджетни. Не е посочено, че броят на учените в академията – едва 3500, я нарежда на едно от последните места сред сродните институции в страните на ЕС. Научни резултати не са включени в доклада. В него се предвижда академията да работи само приложни изследвания. Доколкото министър Вълчев публично и пред правителството повтаря същите грешни данни и факти, не е ясно кой на кого ги е пробутал – МОН на банката или обратно.
В доклада се казва, че бизнесът трябва да инвестира в наука, но сочи като непрепоръчителна практиката на ЕС да се правят данъчни облекчения за това. Създаването на среда за конкуренция щяло да стимулира малките фирми да дават пари за иновации, пише СБ. Непонятно защо България се сравнява с Финландия. Финландия обаче има коренно различна от нашата индустриална структура., нетипична за Евросъюза изследователска организация и според данните на Eurostat е втора в ЕС след Швеция по инвестиции за наука (3,49% от БВП) и първа по брой на учените на 1000 души население (13,77 учени на 1000). А България има главно малки фирми в леката промишленост, търговията и услугите, ние сме последни в ЕС по инвестиции за наука (0,4% от БВП при средно 1,9 за ЕС) и предпоследни преди Кипър по учени на 1000 души население (2,68 на 1000).
В различните раздели на доклада е предвидено създаването на над 10 нови административни държавни структури, парите за чиито чиновници щели да дойдат от икономиите и от структурните фондове на ЕС. България може да постига същите резултати с 40% икономии в ресурсите или 25% по-високи резултати със сегашните ресурси, се казва в края на доклада. В написването му партньор е бил финансовият зам.-министър Любомир Дацов, но той не носи отговорност за препоръките, пише в документа.
В лошото има и нещо хубаво – след появата на доклада изведнъж става ясно откъде са повечето идеи на управляващата тройна коалиция и че тя негласно, но стриктно, следва чужда воля. Затова повече вярвам на българските учители и техният силен глас, вече от площадите. Ако не го чуят политиците, гилотината ще падне върху децата и бъдещето на България. А не е ли по-добре, вместо това – “да резне” техните управленски глави?
ТРОЕН БАРТЕР:
ДОВЕРИЕ – ЗА ВЛАСТ, ВЛАСТ – ЗА ПАРИ И ИМОТИ
Очаквах го. Царският кадрил започна. Знаковото гласуване на НДСВ с “въздържал се” при вота за недоверие на правителството е красноречив. Както и поредното отсъствие на Симеон Сакскобурготски от страната, когато трябва да се поеме отговорност. И трябва да си политически наивен, за да твърдиш, че нищо не се е случило. Сега ще последват следващите коварни стъпки, с които “Негово величество” ще се приближи към готвещите се за властта ГЕРБ и дясна опозиция. За да остане във властта и през следващия мандат. За да си гарантира натрупаните облаги. За да потвърди, че понятия за лоялност, вярност и отговорност “по царски” се превеждат с измяна, интерес и коварство. Хайде да се замислим. Развихрилата се, покрай седмата година от връщането на “царя” в България, мащабна и вероятно скъпо платена кампания и случилото се в Парламента, са достатъчен повод и аз да ви припомня “царският път за никъде”. Взаимките са от мои писания от преди седем години за българската ни съдба, докато Симеон Сакскобурготски разменяше на бартер доверие за власт, а властта – за пари и имоти. Дали поради наближаващите парламентарни избори, или от желание да се дистанцират от сега управляващата коалиция придворните шамани и рекламисти направиха, преди седмица, професионален пиар на своя работодател с надеждата да върнат поне малко от тоталната загуба на доверие, до която през 2008 г. достигна бившият министър-председател и неговата едноименна партия. Той пък винаги когато трябва да носи отговорност, както през седмицата на вота на недоверие, веднага след честването на собствената му особа, замина за чуждочужбински ангажименти.
„Дългът преди всичко“,
е рекламен девиз, който приляга на коронованата особа Симеон Сакскобурготски и който трябвало да го върне на бял кон в политиката. Но ефектът от него потъна в натрюфения церемониал, обилно полят със сладки приказки за помирителния ефект от връщането на царя, за заслугата му в разбиването на двуполюсния модел, за укротяването на българските политически страсти. Професори, интелектуалци и артисти се подмазаха с похвални слова, като от времето на Априлския пленум. Дали престараването на цялото царско войнство гони електорален ефект, или си е живо придворно лакейство, е трудно да се прецени. Но всички се кланят, свеждат поглед, почтително протягат ръце. След някое и друго време ще започне подредбата на листите, а тези на НДСВ едва ли ще са дълги. Точно защото дългът към икономика, социални програми, доходи, здравеопазване и образование беше заменен от:
• поискания и получен до последния декар имот, за който специална комисия в парламента месеци наред умува над казуса чие е интендантството – частно на Негово Величество или държавно. А с имотите на фамилията от години се занимава цялата политическа класа, за да доведе до край политическата сделка, според която към днешна дата царят приема гости във „Врана“, отмаря зиме и лете в „Царска Бистрица“, инвестира в „Супер Боровец“, а къщата му в гр. Баня ще добие висока принадена стойност заради построяването на голф и спа курортно селище там. Да не говорим за приходите от дърводобива в царските гори;
• злоупотреба с външния дълг на България, за което сегашния финансов министър Пламен Орешарски изчисли, че от сделката по дълга България е загубила близо 500 млн. долара;
• изтеклите към “царските” джобове комисионни от скандални приватизационни сделки на фармацефтична промишленост, обекти и имоти на армията, заробващи концесии на летища и пристанища;
• БТК – превърната в световен лидер за успешна корупционна сделка с ефект – кражба на около 2 милиарда евро;
• потулената Савойска афера, около апетите за отклоняване на 40 милиона евро, зад паравана на детска инфекциозна болница;
• “отчелото” се правителство на Симеон Сакскобурготски и на хазарта, и на фармацевтичния бизнес, и на британските Агенти на короната;
• не потърсената отговорност за престъпленията на предишното правителство;
• погребания “нов морал” в политиката от картоиграчите министри и контрабандисти на яхта в Монако, превърнали се в емблема на “царското” управление.
Всичко това и още и още съдържа „Дългът преди всичко“ с изкусителното си корупционно двусмислие. А ние гледайки “градивното”, така и не видяхме “несимволичното покачване на доходите, дето щяхме да го усетим за „не по-късно от 800 дни“. Затова, когато същите царедворци правят опит да се прикачат на друга каляска и останат във властта, си заслужава да припомним
“Царския път” за никъде
Иначе, има такъв израз “Царски път” и с него обикновено се означава най-лесния, удобен и красив път. Отворете обаче учебниците и сериозните научни книги и ще видите още в началото многобройни доказателства, че “царски път” няма. Вместо това има множество примери как в търсене на “царския път” човечеството непрекъснато трупа опит, прави открития, изпробва подходи и техники, за да достигне най-бързо до търсения резултат. Искате ли да опитаме да използваме някои от научните еврестични техники при опита си да открием “царския път”?
Методът на пробите и грешките изоставяме, защото няколко пъти сме го опитвали през последните 18 години. За него вече липсват ресурс и време. Търпението на хората е изчерпано. Резултатът – печален. По доходи и производителност – на последно място в Европа. По бедност, заболеваемост, смъртност, престъпност и корупция – в челото. Ако продължим с опити и грешки ще обречем още няколко поколения.
Методът на аналогиите ни отвежда далеко в европейската история, пък и балканската специфика внася толкова смущения, че едва ли и този метод заслужава внимание. Колкото и да ни доказват просперитета на монархиите. Или пренесен опит от родни ликвидатори. Защото го опитвахме – от химерите за светло бъдеще, до обещаните 800 дни, които ще ни оправят, като закъсала фирма. Оправиха си положението обаче само царедворците.
Методът на обратния път, тръгвайки от търсения резултат, към днешното състояние на икономика и жизнен стандарт, подсказва възможни решения. Те са възможни обаче само при ляво управление, защото става дума за повишение на доходите, социална солидарност и отговорност пред бъдещето на страната ни.
Според морфологическия анализ се оказа, че мераклиите за участие в проекти, трудно могат да управляват нещо повече от собствените си интереси. За дейностите от морфологичната решетка останаха ефектни дами и начинаещи експерти. Претенциите им са повече от мандатите получени на избори. За отрицание и деструктивност, обаче стават.
Според метода на продуктивния анализ във финансовото и материално осигуряване на проекта се оказа, че графиката е силно деформирана и в една точка са се захлупили участниците – печелещи и губещи, които срещу синонима на “вервайте ми” – “гарант за консенсус”, трябва да внесат собствени средства, като във времето на финансовите пирамиди.
Делфийският метод с обещания от устата на оракула веднага отвежда до крайния и интересуващ го само него резултат за промени. Той е зад кулисите на действието и държи режисьорската палка. Сценарийният план е да се изравнят като скачени съдове и обезличат предизборните си програми и обещания. Да се забравят темите, заради които избирателите са платили с гласа си за тях. Да се неглижира отново, както при управлението на НДСВ Парламента. Да се нарушава Конституцията, като се прехвърля решаването на най-важните за страната и хората въпроси на временно представителство на върховната власт, наречено Коалиционен съвет. Всъщност някой ни вкарва отново в капана на Регентството. Кой желае, за да се изживява като монарх, добре знаем.
За прилагането на древния принцип на Афтоний се оказа, че няма кой да даде ясно дефинираните определения. Или по-точно – дефинираните условия, изисквания и предпазни клаузи от европейската комисия са последна грижа за родните политици, за които приоритет е сякаш само разпределението на европейските фондове. И тук е мястото да цитирам Стоян Михайловски от неговите “Политически и философско-религиозни размишления” писани преди повече от 80 години: “От една страна, българите изопачиха същината на своите западно-европейски наредби. От друга страна, западно-европейските наредби изопачиха духа на българите. ……Българският демократизъм се провали позорно, защото беше вънкашен, а не вътрешен, защото беше нещо безпочвено, безвременно, изкуствено. ……Политиката у нас е поминък, а никак не една цялост от познания, дарби, умение, опитност и человековедение. А щом е тъй – щом политиката е поминък и общото дело плячка – няма съмнение, че никаква строга йерархия във функциите, никаква дисциплина в управлението не са възможни.” Да ви подсеща този цитат за дискусията около МВР?
Симеон Сакскобурготски се готви за нов мандат. Услужливи царедворци му лъскат ръждясалия имидж. “Царското” семейство е една от най-богатите фамилии в Европа. Сляпото доверие и лековерието на народа ни беше осребрено чрез властта в пари и имоти. А на нас – за същият времеви отрязък ни смениха “коня за кокошка”. Виновни сме си и дано пак не ни заблудят, защото ни готвят нова замяна – хвърлили са око и на кокошката.
ВРЕМЕ НА БЛЪФИРАНЕ
Навремето Конфуций, като го питали, ако той стане император, каква ще е първата му заповед, отговорил: „Ще върна на думите истинското им значение“. Затова отварям английско –българския речник и чета: “блъф, блъфирам – подвеждам, заблуждавам, мамя, измъквам се от трудно положение”. Думичките са придобили популярност от играта на карти, но с пълна сила важат днес и за българските политици. Най-малкото, защото и в двата случая става дума за пари и печалба. Затова всеки който мисли да се занимава с политика или покер трябва да знае, че блъфът е много важна част от всяка игра. Могат го обаче, само политици и играчи от класа. За съжаление у нас те липсват. Изкуството на блъфирането, усвояването на тънкостите, е “моженето” в политиката и не се отдава на домораслата ни политическа класа. Нищо, че сами са се провъзгласили за такава и нагло си мислят „блъфирането – аз вече го владея“, те са всъщност сред най-лошите блъфьори. Личи им, прозира, шашармата им лесно може да бъде декодирана. И понеже обикновено става дума за пари, на политическата сцена ни поднасят блъф след блъф.
Блъф около рестартът на АЕЦ ”Козлодуй”?
Дали повторното пускане на спрените трети и четвърти реактор на АЕЦ „Козлодуй“ ще бъде победа на справедливостта или е просто политически блъф в навечерието на парламентарните избори в България? Този въпрос се задава в анализ на агенция Ройтерс.
За инженерите, които се грижат за поддръжката на един от закритите два реактора, това ще бъде победа на справедливостта. Според наблюдатели и някои български полици от опозицията, и дори според партията на бившия премиер Симеон Сакскобургготски НДСВ, това е просто блъф и рискована игра. Опозиционните партии и десноцентристката НДСВ, смятат, че действителната цел, която се крие зад искането на оглавяваното от социалистите правителство за подновяване на дейността на закритите блокове, е да се отклони вниманието от наболелите проблеми, като корупцията и безработицата, които носи със себе си глобалната икономическа криза. Според наблюдатели и политолози искането за отваряне на двата реактора е стратегия за съживяване на намаляващата обществена подкрепа в навечерието на изборите чрез експлоатиране на тема, към която българския народ е чувствителен. 70% от българите смятат АЕЦ „Козлодуй“ за символ на национална гордост. Затова в страната се спекулира с темата, а пред Брюксел се мълчи, или говори с плахи, витиевати фрази. Управляващите считат, че ако България упорства с искането си да рестартира реакторите си, това може да навреди на отношенията й с ЕС. Тези отношения и без това доста поохладняха миналата година, когато Брюксел замрази стотици милиони евро помощи за страната ни.
Блъф около спрените средства от ЕС
„Защо ни наказвате за нарушения отпреди половин година?“, попита вицепремиерката по еврофондовете Меглена Плугчиева, когато Еврокомисията продума с конкретни примери за злоупотребите на управляващите с еврофондовете. Блъфирането не мина – Брюксел посочи нарушенията, за да бъдат наказани виновниците, а не за да последва реакция от сорта „те вече няма да правят така“. ЕК даде отсрочка от половин година, преди да врътне кранчето, но за това време у нас не бе осъден нито един от главните виновници за злоупотребите, не бе внесен дори един обвинителен акт от прокуратурата. Сделката “бандити срещу доверие, доверие срещу пари” едва ли ще бъде приета от Брюксел, докато бандитите се изявяват като спонсори на държавната власт в нейните три измерения – законодателна, изпълнителна и съдебна. Законите се пишат така, че да бъдат заобикаляни, а правителството и съдът се грижат да не бъдат прилагани. Смешната “загриженост” да се отложи и върне за поправки, толкова важния закон за конфликт на интереси, беше поредното доказателство за приоритетите на народните избраници. Същото е и около блъфа за воля по Закон за референдумите на всички политически сили от парламента. Мотивите са различни, но с еднаква цел – да не се случи.
Блъф за борбата с корупцията
Вместо резултати от борба с корупцията и администратирането на европейските средства, на Брюксел се предлагат “главите” на гангстери от различни “жанрове” – от братя Галеви до Златко – баретата. Блъфът едва ли ще мине, защото държавните институции дори нямат респект от антикорупционните български структури и техните действия. Печалният извод се съдържа в доклад за дейността на парламентарната комисия за борба с корупцията. Въпреки смущаващите констатации в документа, народните избраници не проявяват никакъв интерес към него. Напразни останаха очакванията на шефа на комисията Бойко Великов, че по доклада му ще се разгори бурна дискусия. А в него пише още, че „не работят достатъчно ефективно системите за вътрешен контрол в различните институции, което води до ниска степен на разкриваемост на корупционните действия в тези ведомства“. Комисията заключава още, че „корупцията се приема като средство за решаването на определени проблеми на всички нива във властта – от най-ниските позиции на държавните служители до нейните представители във високите етажи“. И всичко е блъф, докато държавата бърза преди изборите с разпоредителни сделки с дълготрайни активи – я за голф-туризъм, я със заменки на курортни терени за пустеещи земи.
Блъф около датата за избори
разиграва НДСВ. ”Гласувай ”2 в 1” и иди на море, ”Лято’09 – някои го предпочитат горещо“ и „С 1 куршум 2 избора“ са само част от крилатите фрази на брошурките, които царската партия разпространява. Всъщност зад дискусията за и против “2 в 1” се крие мащабна пропагандна кампания за излизане на НДСВ от сянката на тройната коалиция. Целта е да напомнят за себе си, да се идентифицират наново, да си качат клюмналия рейтинг. Царистите обаче засега нямат подкрепата за това от коалиционните си партньори – БСП и ДПС. И нищо няма да се случи, защото според конституцията изборите за нов парламент трябва да бъдат два месеца след прекратяване на правомощията на сегашния. Този срок започва от 25 юни 2005 г., когато са проведени изборите, което означава, че на 25 юни 2009 г. изтича манадатът на сегашния парламент и така два месеца след тази дата президентът може да насрочи парламентарни избори. При положение че датата за евроизборите е обща за страните-членки на ЕС и тя е 7 юни, президенът трябва да спази този срок, иначе ще наруши конституцията. Ама и той е за ”2 в 1” – значи пак блъф! От Москва изкочи още един негов блъф, който със сигурност ще има продължение – блъф около доставчика на газ.
Блъф около властта на МС
Това неповторимо българско явление – Политическият съвет на управленската коалиция, бе създадено точно за това – да жонглира с проблемите така, че да опази коалиционното равновесие до края на мандата. Въпреки че доста подозрително тежестта на изпълнителната власт бе изнесена извън сградата на МС. Така ключови решения, засягащи съдебната власт, функционирането на Народното събрание, данъчната система, политиката на доходите, възможностите за финансова децентрализация на общините, за бюджета и данъците, за досиетата и т.н., бяха взети не от българското правителството, а от трима политици и десетина суфльори зад тях. Вместо да дебатира върху обезличаването на институциите, обществото бе принудено да приеме, че Политическият съвет на тройната коалиция е един от малкото безотказно работещи органи в страната. Както спомена Доган – шампионът в политическите игри, след една от срещите: „Политическият съвет на коалицията е работещ орган, своеобразна школа на коалиционна култура”. Макар, че демокрацията не търпи съсредоточаването на огромна власт в ръцете на шепа хора, у нас се таксува като проява на висша управленска мъдрост. Политическият съвет на управляващата коалиция може да се превърне в орган, който ще решава всеобхватни проблеми – като кризата с боклука в София, инвитрото, замърсяването по Дунав и застрояването по морето. Постепенно политическите низини започват също да блъфират и да прехвърлят към върховете все повече проблеми за решаване на завързани казуси, които всъщност имат ниска обществена значимост. Няма ли министри, няма ли депутати, които могат да решават подобни проблеми?
След гафовете и неуспешното блъфиране
Много хора мислят, че ако блъфират и играят рисково това прави техните блъфове по-силни, защото никой не подозира какви карти наистина имат. А всички знаем, че когато политиците блъфират, това е за да скрият слабост и липсата на реални идеи за политика. Оттам и тоталният разпад на политическите им формации – роденият веднага след 10 ноември 1989 г. СДС остана периферна партия, многобройните земеделски съюзи са по един файтон хора, НДСВ се топи, БСП напусна електората си… Така хората, които преди 20 години протестираха срещу единствената партия, сега са срещу всички партии. И забележете, че този разпад и в левицата, и в десницата, и в центъра настъпва, когато партиите вместо да провеждат реална политика, започнат да блъфират. С блъф след блъф – да трупат измама! Звучи ви абсурдно? Че не сме ли най-абсурдната държава в ЕС. Защото се блъфира обикновено противник. А българските политици налагат блъфа срещу гражданите, вместо да ги привличат за съмишленици и продуктивно да взаимодействат с тях. И така до изборите, които ще покажат могат ли лъжите отново да спечелят.
В ДЪНОТО НА ПЕЩЕРАТА
Всеки човек има своя пещера. В нея живее, познава шумовете и сенките и. Тя му дава закрила и той е готов на всичко, за да не я загуби. Често заради пещерата човек се изолира от информация за останалия свят. Може би затова древногръцкият философ Платон е смятал, че познанието е твърде условно. Сравнимо е с възприятията на човек, който лежи вързан в една пещера и наблюдава движението на различни неща чрез сенките им в дъното на пещерата. Но играта на сенките не е една и съща с действителността. Затова си заслужава да оценяваме събитията на политическата сцена не само чрез „сенките” – телевизионни образи и информации в периодичния печат, а и да излезем от пещерата и се поогледаме критично наоколо. В днешното развито общество обикновеният човек всекидневно наблюдава и оценява събитията на политическата сцена. Заедно с това той е участник в политическия процес и неговото мнение е от основно значение в демократичната система. Казвам обикновения човек, като изобщо не отнемам водещото място на експерти, учени, формални и неформални партийни лидери и управленци. Стига да не се държат, като пещерни хора, за които всичко започва от тях.
Ново разделение
броди из държавата. Част са умни, другите – малоумни. Разбира се умните се тези, които управляват държавата. Другите – по традиция са малоумни. Ами като си избират такива управници, може и да е така. Този път избликът на огромно самочувствие е от пресния финансов министър. Дори май е по-високо и от това на премиера. През седмицата финансовият министър Симеон Дянков категорично отхвърли идеите, подготвени за президента от учени и експерти, по отношение на данъчната политика. На пресконференция Дянков ги определи като „малоумни идеи, които няма да се превърнат във факт“. Ако това се случи, те по-скоро биха довели до сериозни проблеми, добави министърът. Предложените идеи на икономисти се съдържат в доклад с антикризисни мерки за информация на президента. 1000 лева необлагаем минимум и 20% данък за заплати над 3000 лева, е едно от предложенията на екипа от икономисти, воден от директора на Икономическия институт при БАН ст.н.с Митко Димитров. „Премахването на плоския данък, как да се изразя, тя е малоумна идея. Тя дори не е необмислена, не е некомпетентна идея, тя е малоумна идея. Необлагаемата стойност на 1000 лева, тя общо взето върви по същия начин, като „хайде да премахнем плоския данък“, коментира Дянков. Плоският данък е работил много добре за България и той е една малка част от това, което е създадено в България през последните години, което е трудно да се корумпира – просто защото е еднакво за всички“, заяви министър Дянков. Пропусна да отбележи обаче, че точно „еднаквото” е грабителство спрямо бедните и платен реверанс към богатите. А сравнението му на лекарствата с книгите на френски език е бисер в риторичния политически речник.
Всъщност докладът пледира само за едно – за дискусия кое е основното във все още липсващата антикризисна програма. Солидарността при поемане на тежестите на кризата е главната теза в доклада. Само че не! Как си позволяват някои да предлагат леви решения, макар и приложени в редица европейски страни, когато тук управлява дясно правителство. Как така ще се закачат богатите? Ами утре някой ще предложи да върнат апетитните парцели, заграбени от заменките. Или ще иска да развали крадливите приватизационни сделки за БТК или Пловдивския панаир. И към какво са насочени стрелите на възмущение на Симеон Дянков? Към доклад на икономисти със знания и опит, до каквито Дянков след петнайсетина години я стигне, я не. Възмущението ми е искрено, защото става дума за незачитане на академични институции и научен продукт. За отказ от дискусия. За подмяна на аргументи с епитети. Може „компетентният” финансов министър да не е съгласен, да спори, да отстоява собствено мнение, или това на партията си, но това не се прави с повтарянето и склоняване на думичката „малоумни”. Защото, ако се замислим, предложеното в доклада е ляво решение на много от икономическите проблеми на страната. Та нали тройната коалиция загуби изборите и заради „плоския” данък. Заради несправедливото облагане и на бедните и богатите с един и същи процент. Какво толкова разгневи новия финансов министър? Предложението богатите да участват солидарно с 20 % данък върху имането си в общите усилия за справяне с кризата? Или – намаляването на ДДС върху най-скъпите лекарства в Европа, предназначени за нацията с най-зловещия здравен картон?
Обществото свенливо мълчи
по този въпрос. Дори ги нарича политическа класа с надеждата, че може да дойде и моят ред да мина през властта. Истината – това са хората забогатели чрез парламентарната, изпълнителната и съдебната власт. Законодателството ги толерира. Нещо повече – много от законите оневиняват злоупотребите с власт от високите етажи. Дори сме забравили, че в Търновската конституция имаше и член за личната отговорност на министрите. По този член десетки министри и заместниците им са лежали в затвора. По съкратена процедура, за злоупотреба с власт – икономическа, политическа, адмистративна и съдебна, което е довело до лично или групово облагодетелстване. Макар, че тогава не се е говорило за корупция. Не е имало организации за изследване на корупционните практики и Европа не ни е поставяла условие да намалим корупцията във високите ешалони на властта. Не е имало и консултативен съвет към президента, който през седмицата постигна консесус и подкрепи приемането на законодателни промени в НК, НПК, Закона за МВР, Закона за съдебната власт, Закона за предотвратяване и разкриване конфликта на интереси и закона за комисията „Кушлев“. Пак тогава старият професор Балан, първият ректор на Софийския университет, става автор на прозрението, че “ние българите лесно се палим, но бързо ни свършва барута”. Отнесено към корупцията и днешните закани за ликвидирането и, това твърдение е абсолютно точно. Затова няма да повярвам в искрените усилия на управляващите за справяне с престъпността, докато обществото не получи ясен отговор за натрупаните в годините на прехода
големи властови кражби:
– кой е виновен за продажбата на авиокомпания “Балкан” на цената на един двустаен апартамент и кой ще плати неустойките на крадеца-собственик;
– чия е вината за МК “Кремиковци” – получен за 1 лев, с опростен дълг от 180 милиона, препродаден за 300 милиона и доведен до фалит;
– кой три пъти за последните 8 години разграби държавния резерв;
– кои безнаказано спечелиха десетки милиони от заменките;
– кой носи отговорност за “харизването” на БТК за една осма от цената и, ще бъде ли разсекретен приватизационния договор и ще национализира ли държавата, стратегическата за сигурността на страната радио-телевизионна преносна мрежа;
– кой опита “номера” с държавното финансиране на детската болница на 4 пъти по-висока цена, концесията за магистрала „Тракия”, нова сграда за НАП ;
– продадените електроразпределителни дружества в чии кръг от фирми са включени;
– чии са фирмите вносители на противораковите лекарства и кой министерски чиновник ги избра;
– на каква стойност и на кого бяха “дарени” освободените обекти и мощностти на армията;
– на кого се отчита и каква е ефективността на агенцията за следприватизационен контрол и не замита ли следите на големите сделки;
– кой и колко спечели от сделките с външния дълг;
– с какви и чии пари брат на министър построи хотелска империя;
– ще се ревизират ли продадените без търг културни обекти от правителството на НДСВ;
– на кого са “продадени” терените на ученическите лагери край морето;
– царски ли са “царските имоти” и защо БСП предаде държавния интерес, за имотите на Сакскобурготски, за които тя самата доказа, че са незаконни;
– как така държавна комисия е одобрявала цените на “Топлофикация”, със заложено в тях гориво на цена три пъти по-висока от пазарната;
– с чии пари и покровителство бяха създадени медийни империи и кои са собствениците им?
Истински трагичното следствие от цялото изброено безумие не са заграбените пари, а напусналите страната млади хора и неродените деца, жертвани срещу оцеляване. В сенките на пещерата можем да разчетем още как бързо “свършва барута” и всеки следващ скандал погребва предишния. Как политически и икономически интереси спират разследванията. И в крайна сметка как се пропилява кредит на доверие, а заедно с него – и бъдеще.
ВЛАСТ БЕЗ КОНТРОЛ
Не беше толкова отдавна, когато заради непрекъснатите псевдо- административни и стопански реформи на Тодор Живков, мнозина българи казваха „работя в една реорганизация”. Видяхме докъде доведоха тези реорганизации, но дали извлякохме поука от резултата? Отново ли, без обстоен анализ, а от персонални и съображения за допуснати грешки, ще променяме структури? Отново ли Народното събрание ще е под диктата на правителството? Всеки нов мандат отново ли ще започва с констатации за липса на контрол върху предходните властимащи? И аз, като повечето българи, искам да живея в подредена държава. За съжаление откакто се помня живея, както казвахме в миналото, в една реорганизация. Ето задава се пак – да се закрият агенциите, да се разпусне БЕХ, да се свие ДАНС – все кардинални въпроси, които изискват време за подреждане. Добре е, че новото правителство се заема с тях. Лошото е, че в парламентарната ни република
Парламентът е без мнение
по тези въпроси. ПГ на Коалиция за България поиска управляващите да натоварят парламента с работа, която „да е свързана с дневния ред на обществото“. Партиите, които подкрепиха правителството – Синята коалиция, РЗС и Атака, изчакват. Те искат да видят първо законопроектите на ГЕРБ, но е очевидно е, че управляващите все още не са координирали действията си за предстоящите задачи на правителството и парламента. Факт е обаче, че месец и половина след парламентарните избори висшият законодателен орган на републиката – Народното събрание, продължава да не работи. Всекидневните обвинения за наследството на тройната коалиция, далаверите по министерствата и финансовата дупка, в която е оставена държавата, не стигат. Действително право на всеки български гражданин е да бъде информиран за състоянието на държавата, но си мисля, че има компетентни органи в правовата държава и само те могат да отправят обвинения. Още повече,че големият проблем в наследството на бившето управление е сложната смес от некадърност и корупция. Много често неща, които изглеждат като корупционни практики, могат да са резултат от некомпетентност, следствие от политически назначения на неподходящи хора. И работа на съда е да прецени дали става дума за некомпетентност, или политическа корупция. Има ли нарушение на закона, или точно закона си е корупционен. И понеже много пъти са ни лъгали – ами ако целта е да се създаде критична маса у обществото и в тази обстановка на пълна нетърпимост и отричане на направеното в управлението, новите министри да оправдаят бъдещи свои съмнителни действия ?
Измина един месец
от управлението на ГЕРБ. През този един месец основното бе да се установи наследството на предишното управление. Това беше изцяло в посока на общественото очакване, което искаше ревизия за установяване на реалните престъпление и понасяне на отговорност. В този смисъл правителството на ГЕРБ следва насоката на обществото, което му дава високо доверие в началото на мандата. Тези очаквания са свързани с постигане на нещо повече от кадрови смени. Хората искат и отстраняване на мрежите от зависимост, за които министрите изнасят данни. Няма съмнение, че България е държава, превзета от корупция, а това означава, че държавните механизми на регулация и контрол не работят. Има закони, които защитават откровенни престъпления. В това отношение всяка стъпка на новото правителството се натъква на минно поле, което е заложено от неспособността на публичния сектор да гарантира своята независимост. Това обаче изисква законови промени и работа в синхрон и на трите власти. Засега действа само изпълнителната власт. Но подадените от нея сигнали отговарят ли на необходимите изисквания за доказателствена стойност? Прокуратурата ще внесе ли обвинителни актове в съда? Друг е въпросът, че това може да отнеме от месеци до години. А разочарованието на обществото ще доведе бързо до спад на доверието в ГЕРБ. И тогава ще стане късно и трудно и за
необходимата промяна
в стила на работата на парламента. Защото се открояват два режима на работа: един, който е с по-високо активно управление на кризата. Това е дневният ред, който формира правителството и отделните министерства. Вторият е муден бавен, без приоритети, с измислен дневен ред, бих казал непрофесионален и се формира от парламентарното мнозинство. Всъщност това е и досегашната практика, която доведе до скандално ниския рейтинг на парламента. Но нали затова избрахме съвсем нови хора и ги натоварихме да вървят към важни и стратегически законодателни промени. Новото управляващо мнозинство генерира огромни очаквания за приемане на извънредни мерки за справяне с финансовата и икономическа криза, за ограничаване ръста на безработицата, за защитата на доходите и работните места. Това изисква спешно приемане на антикризисна програма. Крайно време е да си отговорим и най-малко на два въпроса: ще остане ли парламентът власт без контрол; какво е влиянието върху обществото от законодаването на народното събрание. Странното е, че Парламентът наистина не се интересува от тези кардинални два въпроса. И тогава настъпва
парламентарен хаос.
В САЩ всяка година Офисът за мениджмънт и бюджет към Президента прави преглед на ефектите от регулациите, които имат значително въздействие върху обществото. Според “Доклад 2008” ползите от федералните регулации са между 99 млрд. и 484 млрд. долара; разходите са между 44 млрд. и 46 млрд.; средните годишни разходи за съобразяване със законите са намалели с 47% за последните 20 години, а средните годишни ползи са се удвоили за последните 8 години. За разлика от САЩ, в България не можем да очакваме подобен анализ и причината е много проста – никой в „силно” работещото ни народно събрание не знае какъв ще е ефектът върху гражданите и икономиката по време на изготвяне на проект за закон, по време на обсъждане в комисиите и извършването на поправки в последния момент, нито пък при гласуване в пленарна зала. С други думи, депутатите гласуват закони без въобще да знаят, а може би и без да искат да знаят, има ли смисъл от определен нормативен акт. Не по-маловажен е въпросът като са приети толкова много закони ще бъдат ли те прилагани на практика. Може да се спори, че това не е в градината на парламента, но именно той трябва да упражнява контрол, иначе работата му по създаването на правилата просто се обезсмисля. Важен аспект от работата на българското народно събрание е и липсата на какъвто и да е преглед на ефектите от приетите закони определено време след приемането им. Съвсем нормално е да има разминаване между очакваните ползи и реалността. Така сме в ситуация, в която първо се приемат калпави закони, и отгоре на това те действат с години в оригиналния си формат или просто без да се прилагат. Сега редица органи на изпълнителната власт, натоварени да извършват определени дейности, поради липса на пари в бюджета бездействат – оценката е за повече от 2 млрд. лева непокрити дейности, залегнали в действащи закони. Ефектите от всички посочени дефекти са най-общо следните:
• Въпреки липсата на обща сметка за ефектите от законодателната работа на народното събрание, най-вероятно има превес на вредите над ползите от нормативните актове. Докато няма обратната сметка, то това е по-скоро реалността.
• „Лошите“ закони просто не се спазват, което поражда допълнителни разходи – за тези, които искат да ги избегнат и за администрацията, която се създава за да ги прилага.
• Властта, която е дадена на народните представители е трудно да бъде контролирана – ако нямаш ясен отчет за ефектите, не може да търсиш отговорност.
• В тази обстановка определени групи от обществото имат ясната привилегия и достъп, който използват в свой интерес.
Точно законите дават възможност определени групи чиновници да вземат подкуп – митничари да строят палати и никой не им търси отговорност, катаджии карат прескъпи коли и никой не ги пита откъде са им парите, политици с 1000 лева заплата, купуват апартаменти по 2000 евро квадратния метър. Пак законите създават предпоставки съдебната власт да действа субективно и определени хора и фирми да печелят всички търговски спорове. Самото законодателстване пък често оставя съмнения за откровен клиентелизъм сред тези, които гласуват законите. Картината става още по-мрачна, ако се вземе предвид цялата подзаконова база, която допълва корумпиращи закони. В тях има толкова специфични и конкретни изисквания, че в някои случаи направо можеш да прочетеш кой точно трябва да вземе подкупа, за да се реши определен въпрос. Защото огромна част от сделките в приватизацията са оформени напълно легално и законно. А от корумпиращи закони и подзаконови актове просто бъка – и за енергетиката, и за държавната собственост, и за обществените поръчки, и за общинската собственост, за концесиите, и НПК, и кодекса на труда, и данъчните закони. Всичко това е възможно заради „дупките“ в законите.
Основният извод е, че тъй като е невъзможно да се прецени какво всъщност прави парламента затова и хората гласуват на избори както дойде. Това от своя страна се харесва на големите партии, защото се надяват, че винаги ще вкарат свои хора в следващото законодателно събрание и затова не приемат правила за по-голяма прозрачност на законодателната дейност. Говорят за спазване на работно време, вместо за ефективност в работата на народните представители. Очевидно е, че трябва тотална смяна на принципите на писане и приемане на закони. В противен случай вече наистина можем да говорим за законодателна корупция. А при нейното наличие борбата с корупцията, която отблизо се следи от ЕК, няма как да е успешна. Ще се случи ли това в България зависи от качествения капацитет на българските законодатели и контролът от страна на обществото. Засега единственото нещо, което чухме тези дни от новите в парламента бе, че ще се борят за чист парламент. Не е ли време да започнат?
БЪЛГАРСКИ ЕТЮДИ ПО ИРЛАНДСКОТО „ДА”
Навремето, почти като апел, Бертол Брехт беше казал: Много вече е спечелено, ако дори един стане и каже „Не“. Защото позицията на всеки е важна. Защото демокрацията означава и сблъсък на мнения, и възможност за спор с аргументи. Така както беше направено при ирландския референдум, в който най-сетне и този народ каза “да” на Лисабонския договор. Всъщност само на този народ от страните членки на ЕС беше предоставена възможността да изрази мнение по закон, който ще управлява Европа през следващите години. Всички други страни гласуваха договора от Лисабон в националните си парламенти. Така лишиха гражданите си от право на глас в конституционен референдум. Някои от тях ратифицираха документа след сериозен дебат и приемане на свои мерки в подкрепа и защита – Германия, Франция, Англия, Чехия, Полша. Други – послушните го направиха формално, за да се харесат, за да “отбият номера”, като например България. Положителният вот на ирландците на референдума за Лисабонския договор не е плод на голямата им любов към Европа, а по-скоро резултат на тънки икономически сметки. Ирландия получи определени гаранции, че ниското данъчно облагане, забраната на абортите и военния неутралитет няма да бъдат засегнати от договора. Държавата ще продължи да има свой еврокомисар и ще получи допълнителни средства за преодоляване на кризата. Ние българите обаче не приехме съзнателно и отговорно новите поети задължения за следващите години, а повечето от нас дори не разбраха за какво става дума в заменилия Европейската конституция договор от Лисабон. Съмнявам се, че дори гласувалите го народни представители са прочели стотиците страници на договора. Да не говорим за новите народни избраници, за които задължително трябва да се проведе
курс по ограмотяване
с основните клаузи на основополагащия документ на обединена Европа. Лисабонският договор ясно определя целите и ценностите на Европейския съюз: мир, демокрация, зачитане на правата на човека, справедливост, равенство, върховенство на закона и устойчиво развитие. Договорът гарантира, че Европейският съюз:
• опростява процедурите на ЕС за вземане на решения;
• модернизира институциите на ЕС;
• ще говори на един глас в целия свят;
• потвърждава политическата воля да се постигне икономически и паричен съюз с еврото като парична единица на ЕС;
• се ангажира да насърчава възприемането на ценностите на ЕС по света, като допринася за: мира и сигурността, устойчивото развитие на планетата, солидарността и взаимното уважение между народите, свободната и справедлива търговия, изкореняването на бедността, защитата на правата на човека, спазването и развитието на международното право;
• посочва по-ясно ролята на ЕС в областта на общата външна политика и политиката на сигурност;
• въвежда важни нови разпоредби, укрепващи способността на ЕС да се бори с международната трансгранична престъпност, незаконната имиграция, трафика на хора, оръжие и наркотици;
• издига на по-високо равнище социалните цели на ЕС. Той предвижда, че във всичките си политики и действия ЕС ще има предвид насърчаването на висока заетост;
• ще работи за устойчивото развитие на Европа на основата на балансиран икономически растеж и ценова стабилност, силно конкурентна социална пазарна икономика, насочена към пълна заетост и социален напредък при високо равнище на опазване на околната среда.
Това са главните цели, а Лисабонският договор е предназначен да снабди ЕС със средствата за тяхното постигане.
Рисковете и притесненията
Обаче продължават. Много се изговори предварително за референдума в Ирландия. Политиците и медиите бяха учудващо единни в кривия извод, че ирландският референдум е срещу Лисабонския договор и заплашва интеграцията, демокрацията, а според някои – и бъдещето на Европейския съюз. Критично отнасящите се към брюкселските премъдрости се обявяваха за „евроскептици“, а „еврооптимисти“ бяха само ръкопляскащите на комисарите. Аз също съм оптимист за бъдещето на обединена Европа и затова бих гласувал като мнозинството ирландци, ако не ми беше отнето предварително правото на глас. Ирландия е страната, която досега спечели най-много от членството си в съюза. Сигурен съм, че България може да спечели още повече от присъединяването, макар че все още сме нетен донор на брюкселската хазна. Всъщност, от референдума истинският печеливш е еврокрацията, чиято рожба е договорът от Лисабон. Рисковете му са, че може повече от сега да откъсне централната администрация от гражданите на съюза, като ограничава възможността на малките нации да участват в управлението на общите дела и заплашва да ги лиши от възможността да противодействат на решения от Брюксел, които пряко ги засягат. Ако страните членки бяха приели безрезервно договора от Лисабон, това безспорно щеше да ограничи правата на малките европейски нации и щеше да насърчи арогантността на бюрокрацията в Брюксел, което в София се чувства доста по-осезателно отколкото в Дъблин. Защото новоезикът на еврокрацията не може да скрие пренебрежителното отношение към страни като България, които еврократите считат за трето качество членове на Евросъюза. Вече не само познатата дузина „нарциси” в Европарламента, които впрягат в политическите си каруци естествения страх на своите сънародници от „новите бедни“, а и комисари, и служители на комисията в прав текст обявяват как щели да „окажат натиск“ върху „България“ за нещо си, наумено от тях. И го налагат. И наказания ни налагат, чувстват се в правото да спират финансиране на жизненоважни за икономиката ни проекти, без да се ангажират дори с морално съдействие за отстраняване на проблемите. С нарастващо самочувствие на стопани на съюза чиновниците в Брюксел заемат поза на съдници, в чиито ръце е съдбата на „провинените“ нации. Дали всички европейци разбират, че което сега се случва с „послушна“ България утре ще е обичайна практика и за другите страни, считани за по-долна ръка от „големите стари“. И не упреци, а похвала, според мен, заслужава чешкия президент и евроскептик Вацлав Клаус, който чака публикуването на решението на чешкия Конституционния съд, за да подпише договора. Неговите съмнения и жалбата на сенатори са срещу разпоредби в документа, които според тях представляват заплаха за суверенитета на Чехия. Ако това не се случи до края на годината и договорът не влезе в сила, консерваторите във Великобритания може пък да ни изненадат, ако спечелят изборите през пролетта на идната година. Те предвиждат референдум и във Великобритания за одобряването на договора от Лисабон. Всъщност трябва да благодарим и на ирландците, и на поляците, и на чехите, които поискаха, като европейци, достатъчни гаранции за прозрачно, честно и справедливо управление на общността. Ирландия даде възможност на лидерите на ЕС да преосмислят идеите, да орежат права на брюкселската комисия, да я поставят под твърд контрол на страните и реално да гарантират, че интересите и икономиката дори на най-малката нация ще са защитени. Защото никоя уважаваща се европейска нация няма да се остави Брюксел да й налага решения по нов, „българизиран” ред. А дали точно това не е причината в редовното Европейско социално изследване да се констатира, че българите сме най-неудовлетворени сред гражданите на ЕС от жизнения си стандарт и от живота си като цяло, че сме най-недоверчивата нация, но в замяна на това, вероятно компенсаторно, имаме висока самооценка за себе си? Макар, че експертите от „Евростат” ни „натриха носа” с факта, в който едва ли някой български гражданин се е съмнявал, а именно, че по брутен вътрешен продукт
България е най-бедната страна в ЕС
с най-ниска покупателна способност на населението. Успоредно с това тя е сред първите по смъртност в резултат на сърдечно-съдови заболявания. В бедствено положение са образование и здравеопазване. Въпреки това в България властта цял управленски мандат се гордееше, че е събрала повече пари, отколкото й трябват, докато в ЕС обикновено се срамуват, когато прогнозите им са излезли грешни и са довели до бюджетен излишък. Така презапасяването на властта вкара българските граждани в кризата преди останалите европейци и ги утвърди през годината на края на социалните класации. Не върви ли по този път и новата власт с драстичното увеличение на акцизите?
Това са истинските предизвикателства, от които зависи ще ни стискат ли обувките на членството ни в ЕС. Ако малко ни стискат – не е опасно. С времето и ние ще свикнем и правилата ще се поотпуснат. Лошото ще се случи, ако разминаването е значително и не издържим в
менгемето, в което сме поставени.
При това става дума и за управляващите и за всички граждани. Натискът от едната страна е от обществото, което иска да живее по-добре, по-богато, по-сигурно, а от другата страна – от Еврокомисията, която ни приканва да си свършим работата. В края на краищата този двоен натиск, сега и чрез Лисабонския договор, ще принуди управляващите да направят необходимите промени и реформи, а ако те не могат, просто ще трябва да отстъпят властта на други, които ще се справят. В това менгеме, хайде да го наречем по-нежно – сандвич задължително трябва да се постигне продуктивно взаимодействие между управляващи и граждани. Защото политиките дават резултат, когато имат ясна цел, осигурен ресурс, правила за всички и мотивирани и образовани изпълнители. Лисабонският договор трябва превантивно да ограничи възможната кризата, по най-малко пет общи за страните членки въпроса, по които и ние българите имаме свой “принос”: административната недостатъчност в управлението на ЕС; демографският проблем; бедността; ислямският марш; задушаващата глобализация.
В заключение ще припомня трите стратегически компонента на типично европейския успешен подход: мисли глобално; действай локално; бъди отговорен за резултата. Който го може, казват, че има бъдеще в Европейския съюз, подреден според правилата на Лисабонския договор.
ЕДИН КОНГРЕС НЕ Е ДОСТАТЪЧЕН
ДА СИ КУПИШ ЕВРОПЕЙСКО БЪДЕЩЕ
В доклада си пред 46 – тия конгрес на БСП председателят на партията и министър–председател Сергей Станишев каза: “…съмнения битуват около тристранната коалиция. Подклаждат ги публикации и, по-силно, епизодични и необмислени изказвания на представители на управляващото мнозинство, включително и на наши другари.”
Аз съм от тези, които “подклаждат” с публикации недоверието към тристранната коалиция. И съм убеден, че тя ще се разпадне щом изпълни целите си за коалиционните партньори на БСП. Сега след като чух и приветствията на лидерите на НДСВ и ДПС пред конгреса, съм два пъти по-убеден, че това ще се случи. Защото зад паравана на фразата за европейското бъдеще на България се крият и разиграват лични и групови интереси. На тези интереси е необходима провежданата и афиширана с апломб дясна управленска политика. За да си купят някои европейско бъдеще. В това е разликата – за някой, или за всички ни е обещаваното бъдеще?
Кой плаща цената на това бъдеще?
Не от “подклаждащи” публикации, а от доклада на Станишев са думите: “За хората най-големите проблеми са доходите – заплатите и пенсиите, заетостта – сигурността за запазване на работните места и преодоляването на безработицата, здравето, образованието, перспективата за младите в нашата страна и сигурността като ред, защита на собствеността и общественото спокойствие.” И добавеното за ненаказани злоупотребили управници, за здравно обслужване на непоносими цени, за некачествено образование, за несправедлива пенсионна система, за инфраструктура в упадък, за наглите – престъпно и ненаказано забогатели…
Та в такова общество трябва да убедим хората да си заплатят цената за европейско бъдеще.
За да има резултат в общуването
И животните могат да си общуват, но да говорят и слушат т.е. да осъществяват комуникация могат само хората. Макар, че и те не винаги използват достатъчно тази своя уникална възможност. Затова пък тези които са усвоили това умение могат вече да разчитат на половин успех. И това важи от политиката и общественото мнение, през образователния процес и журналистиката, та чак до емоционалната личностна сфера. Отнася се в пълна сила и за проекта на столетието, който без съмнение е Европейската интеграция на България, с всички произтичащи от това уроци и предизвикателства.. Без обществена дискусия по въпроса, без убедителен диалог и привличане на всички заинтересовани в решаването му едва ли ще се похвалим с успех. Липсата на системен подход по тази тема, отсъствие на обществен дебат, аргументираност, непоследователност, кампанийност и разнопосчност водят до забавяне на процесите в България по подготовката на общественото съзнание, а от там и до мотивирано поведение на българите от редица социални групи по присъединяването на България към Европейския съюз.
Най-общо различните цели на успешната комуникацията по са следните: да информира и запознае обществеността с проекта; да сподели и разшири кръга на тези, които взимат решения; да въвлече другите в продуктивно взаимодействие; да се получи обратна връзка за състояние, условия, възможности, позиция на потърпевши и изпълнители; да издигне нивото на обществената дискусия; да съобщи ясно какво можем и какво не можем да направим по формулирания проблем.
Особено значими са тези цели, ако не говорим само от свое име, а представяме и защитаваме интереси на държава, партия, министерство, агенция, програми на Европейския съюз. Защото комуникацията е винаги процес на двустранен диалог, процес на говорене и слушане, на формиране на позиция и очаквано мотивирано поведение.
Да забелязвате система в стила на управляващите, като лява партия?
Да забелязвате това да се случва чрез посланията, които излъчват “верните” коалиционни партньори?
Да забелязвате да има чуваемост в гласовете на учители, учени, лекари, миньори, пенсионери, нови млади…?
Успешната комуникация
преминава през комуникационен модел и има задължителни фази и последователност:
Предавател: Положителният имидж подобрява въздействието.
Има известна разлика в това, дали посланието е предадено от ръководителя на проекта, министър председател, министър, от говорител, сътрудник в рекламата или от секретарка. Но също така важен е общият имидж, който обгръща предавателя. Колкото по-добър е този имидж, толкова по-внимателно ще слуша приемникът. Колкото по-съмнителна е репутацията на предавателя, толкова по-предпазливо ще бъде преценявано неговото послание. Ето защо, преди да се формулира посланието и да бъде избран съобщителният канал, трябва да се помисли за имиджа на предаващия и на неговото обкръжение.
Послание: По-малкото най-често е повече
Формулирането на посланието, което желаем да предадем, е в центъра на комуникацията. Всеки търсещ въздействие би трябвало да съзнава какво трябва да се предаде като краен ефект. При това би трябвало да се отчита, че с едно послание могат да бъдат преследвани само доста ограничен брой цели.
Изразът, че „стратегическата позиция на успех“ трябва да се влее в посланието, означава, че на клиента трябва да се съобщи директно или със загатване с какво специално се отличава офертата или проекта. Клиентът трябва да разбере какви конкурентни предимства получава чрез участие в проекта или покупката на продукта.
Шифроване: Посланието трябва да бъде разбрано
Всяко послание трябва да бъде така изградено и организирано, че да бъде правилно разбрано от приемника. Затова шифроването се прави отговорно и от специалисти. Като цел-минимум за шифроването важи: посланието да бъде ясно разбрано. Ако освен това могат да се предизвикат симпатия, динамика, по-широко внимание и интерес, толкова по-добре. Едно послание се разбира толкова по-добре, колкото повече е насочено към индивидуалността на целевите клиенти.
Канал на предаване: Добре да се обмисли изборът
Каналът на предаване се регламентира преди шифроването. Изборът на канал е много трудна задача, защото съотношението между разходи и ефективност може най-много да се оцени количествено, но никога не може да се измери. За проекти, като разглеждания подходящи са масовите канали в цялото им разнообразие.
Дешифроване: Да се съобразяваме с грешките
Дешифроването винаги е свързано с неизвестност, защото никога не сме сигурни как дешифрова приемникът. Дори когато той е добре познат, това не е гаранция, че той разбира посланието така, както то е било замислено. Ние не можем да преценим дали това е израз на „дълбоко психологически оптимално“ оценяване на потребителя или съответства на желанието, този, който бива уговарян да разбере, приеме и в крайна сметка приеме и купи, да не схване погрешно посланието.
Приемник: Да съблюдаваме готовността за покупка
Приемникът и неговото поведение всъщност са изходната точка за всяка комуникация. Освен неговите желания и потребности, трябва да съблюдаваме доколко той проявява готовност за възприемане на посланието по финансови, естетически, генерационни, възрастови или дори политически причини.
Модерното изследване на комуникациите се занимава между другото с въпроса как един потенциален клиент стига до решението за покупка. Изборът преминава през едни и същи стадии независимо дали става дума за Европейска интеграция, саниране на жилището, покупка на стока, услуга, избор на партия в изборите, медия или програма. При това се различават пет стадия на готовност за покупка:
1. Продуктът е неизвестен на сегмента от аудиторията към която се насочва. Тя изобщо не подозира, че този продукт съществува.
2. Продуктът е известен на аудиторията. Тя обаче няма специален интерес към него.
3. Продуктът се проучва. Аудиторията се интересува и се осведомява за него.
4. Клиентът е убеден в продукта. Аудиторията разбира същността, свойствата и предимствата му.
5. Клиентът купува продукта. Може да се очаква като резултат мотивирано поведение.
Направим ли това и съобразим ли се с посочените етапи, подготвим ли и финансово осигурим ли програма с приоритети по проблемите на Европейската интеграция на България, която пряко се отнася до хората, техния избор и цената, която плащат, можем да разчитаме на успех. Точно за такъв проект става дума когато обсъждаме Европейската интеграция на България и предизвикателствата пред всички ни. Защото и успешната комуникация изисква система, подход и европейски стандарти.
В тази посока един конгрес не е достатъчен.
ДОВЕРИЕ С КАМЪК НА ШИЯТА
Доверие се печели трудно, а веднъж загубено – е почти невъзможно да се възстанови. Това правило е валидно в междуличностните отношения, груповите контакти и взаимоотношенията между гражданите държавата и управляващите. Успехът на всяко общество пък е функция на продуктивното взаимодействие на хората и политиците на власт. Погледнете историята на европейските народи и малкото български успешни правителства, за да се убедите в същото.
Власт на всяка цена
Потърсих в историческите хроники кога Европа се превръща в мерак, цел и критерии за българите. Корените на явлението, като завоювана територия, са в признанието за делото на братята Кирил и Методий. Смешното, обаче да се чувстваме европейци на всяка цена, се появява след Освобождението и е заслуга на “правителствата, които нямат подкрепа в страната и търсят помощ и подкрепа от чужди държави”. Тъжната констатация е от философските размишления на Стоян Михайловски и е направена преди повече от 80 години. Много или малко сме се отдалечили от тази дата? Защо вече два мандата и в средата на трети българските правителства си поставят за главна цел да се харесаме на Европа? Но не като постигане на европейски стандарти, а за потупване по рамото и оставане на власт на всяка цена.
В името на тази цел се правят политически и социални компромиси, загърбват се национални интереси. Съвременни примери колкото искате от затворените без задълбочена дискусия преговорни глави, та чак до тройната коалиция – и по начина на създаване и по персонален състав – политически продукт.
„Не намирам за редно вземането на решения по възлови, дори конкретни въпроси, в тесния кръг на съвета на коалицията. Отменянето на демократични процедури – процес, който наблюдавах и при управляващи, и при опозиция, може да се окаже един от факторите за
засилващо се недоверие към политиката“,
меко предупреди президентът при откриването на парламентарния сезон.. Това беше първата публична критика на Първанов по въпроса, макар че съветът на коалицията действа от 1.5 г. Там Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган обсъждат ключовите решения и назначения, които по-късно се „узаконяват“ от правителството или от парламента. В утвърдения си циничен стил Ахмед Доган веднага услужливо предложи и президентът да бъде канен на срещите. Станишев пък за първи път възрази и се опита да излезе от сянката на президента. Лошото е, че го направи по въпрос, по който мнението на гражданите е категорично. Съглашателство между партийни лидери и регенство върху легитимни според Конституцията органи, без ясни правила, принципи и заявена политика, българите не обичат. Първо свалят доверието си от тях, а после на избори свалят и самите политици.
Разпространение на заразата
Грипните епидемии преминават за около месец, политическите зарази траят най-малко управленски мандат. Коалиционното управление наложи присъствие на партньорите по трима за всеки апетитен държавен пост. Така се увеличи и възможността повече български граждани да се замогнат. Замисляли ли сте се защо в България всички минали през властта излизат много имотни? Влизат с нормални професии, а излизат като богопомазани – и по отношение на състояние и по отношение на самочувствие. Защо вече има цяло съсловие от около 5 хиляди богати българи, които трудно могат да докажат от какво живеят? Ако ги попитате, повечето от тях обясняват, че имат фирми за консултантски услуги или получават пари от роднини в чужбина. Истината – това са хората забогатели чрез парламентарната, изпълнителната и съдебната власт. Особено в тази посока “се отличи” правителството на НДСВ, наследило “челния опит” на правителството на Иван Костов и моделът Доган.
Обществото свенливо мълчи по този въпрос. Дори ги нарича политическа класа с надеждата, че “и на моята рода може да се случи да мине през властта”. Законодателството също толерира висшите ешалони на властта. Дори е забравило, че в Търновската конституция имаше и член за личната отговорност на министрите. По този член десетки министри и заместниците им са лежали в затвора. По съкратена процедура, за злоупотреба с власт – икономическа, политическа, адмистративна и съдебна, която е довела до лично или групово облагодетелстване. Макар, че тогава не се е говорило за корупция. Не е имало и организации за изследване на корупционните практики и Европа не ни е поставяла условие да намалим корупцията във високите етажи.
Лидерска нищета
Президентът Първанов е прав, че политическото недоверие на хората расте. Практически големите каузи на прехода са изчерпани, а новите не са формулирани. Дневният ред на българските политици се върти в затворен кръг от взаимни нападки и интереси. Те непрекъснато демонстрират големия контраст между историческата важност на началото на членството ни в Европейския съюз и липсата на един честен, задълбочен дебат, който да даде възможност на избирателите да направят своя най-добър избор за тези, които ще имат националната отговорност да водят страната напред, както и върху проекта им за една обновяваща се и модерна България. Нападките и отправените обещания все още не са аргументирани политики. Както се казва – отмина времето на идеите, настана времето на интересите. Повечето от партиите чрез своите лидери показват, че са все още в миналото и тепърва ще се учат как да функционират в настоящето. От лидерите им се очаква да представят решението. Вместо това те сами откровеничат, че нямат дългосрочна визия за България и затова се скриха, например при преминалите президентски избори. Като не могат да дадат на хората онова, което те очакват, то поне да не ги дразнят излишно.
Липсата на профилактика
за българската корупционна практика доведе до фатални резултати. Най-трагичният е тежкият камък, закачен на врата на потъващото гражданско доверие. Това завлича обществото надолу и руши държавността. Мерките са неефективни и обикновено “бетонират” статуквото. Нима има друга европейска страна, в която Министър на държавната администрация да стане човек с трудов стаж само министър, затова пък – в четири министерства – на икономика, транспорта, съобщенията и администрацията. Иначе – послушен и с богата практика в скандална приватизация – от БТК до концесиите за летища, пристанища и магистрали.
Хотелски империи, апартаменти в множествено число, палати в полите на Витоша, яхтени компании, неясна и “препирана”офшорна собственост, пране на пари, застреляни “бизнесмени”, кръгове около Кирил Сакскобурготски, Спас Русев, Ник Маринов, Доктора, Милен Велчев, Николай Василев, Славчо Богоев, Долорес Арсенова, и т. н., всичко е декларирано и обяснено. След “приватизация” “концесия” е новата дума за безнаказано разграбване на България. Дори кръговете от партийно оцветени фирми са ясни. И тези, които са на държавната хранилка си личат по делата и имотите си. Без нито един осъден, без нито един – подал оставка. Всичко приключва с кратък медиен скандал и колективно защитаван тапигьозлък. Продължават да са без отговор, от уж сезиралата се прокуратура, въпросите за мътилката около Софийска община и имената на Стефан Софиянски, Бойко Борисов, крадливите общински фирми и скритите общински съветници забъркали далаверите с “Топлофикация” и Вальо- Топлото, “Софийски имоти”, “Общинска банка” и Любомир Павлов, концесиите за боклука и водата на София и т. н.
Та думата ни беше
за сринатото доверие.
За практиката на българските партии да заменят доверието на хората за власт и ръководни места. Така се достига до модела характеризиращ се със следните факти:
• Днешната провинциалност на политиката, липсата на цивилизованост в начина живот и управление, обидната изостаналост на селските райони, бандитизмът в стопанския живот и все още централното планиране на съществени части от стопанството и особено на ресурсите като земя, вода, енергия, природа, демографски ресурс, здраве и образование и пр. – всичко това някак произтича от “реформите”, извършени през последните 17 години.
• България е страна с най-високо равнище на формиране на етническа ромска подкласа. Възникнала е нова бедност, която не е елемент от жизнения цикъл на индивидите, а по-скоро социално-икономическа зависимост. Пространствена сегрегация, изключителна бедност, безработица, поколенческа необразованост са критерийте, по които ни измерват европейците.
• По доходи, но и по производителност на труда сме десетина пъти на по-ниско ниво от средното за Еврапейския съюз. По цени обаче на потребителските стоки и услуги гоним европейските и дори за електроенергия и телекомуникации ги надминаваме.
• У нас все още държавата е по-важна от гражданина, управлението е упражняване на власт, гражданинът е молител или бунтар, а не страна по договор. Всичко това ни отличава все още от модерното, демократично, европейско общество.
“Благоразумната недоверчивост е полезна за човека”, беше казал Еврипид. Това правило важи за повечето европейци. За съжаление българската истина е при Цицерон – “загубеното доверие срива единството и спъва успеха”.
АДМИНИСТРАТИВНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ
Че България не разполага с административен капацитет необходим за членството ни в Европейския съюз е ясно на еврокомисарите. Но когато тази недостатъчност започва от ръководства в министерствата не само особено личи, не само ни ощетява, но и ни излага. Погледнете в отчетите на министерствата и вижте показателите по които рапортуват за първата си година от управлението. Сравнете ги с очакванията на хората. Вижте процента на усвоените средства от предсъединителните фондове. Потърсете отговор за съдбата и непрекъкснатото отлагане на сроковете на куп инфраструктурни проеки, като този за Дунав мост 2. Слушах например разговор по “Хоризонт” с министъра на държавната администрация Николай Василев, който обясняваше как ще обучават за борба с корупцията чрез австралийски DVD филмчета, по програма на стойност 30 хиляди лева. Изненадващо въпросният министър не можа да отговори на два въпроса на водещата с чистосърдечното “не мога да ви отговоря и нямам информация”. А ставаше дума за неща, които са в длъжностната характеристика на такъв държавен чиновник особено в държавната администрация. Та обучение си заслужава да има по антикопционни практики, но когато в това обучение трябва да участват и хора, чиито длъжности предполагат вече да са обучени, жалко за администрацията и два пъти по жалко за нейното министерско ръководство. А може би този министър вече на трето министерство има практика в корупционните проктики – например на БТК, пристанища, летища и т. н. Като прибавим и назначаването в администрацията не според професионални качества, а според партийна и роднинска принадлежност, стават ясни
българската корупционна практика
и нейните фатални резултати. Във всеки от следващите случаи участник и главен изпълнител е държавната администрация. Тя дори вече има изработена практика за “мерки”, които бетонират статуквото. Хотелски империи, апартаменти в множествено число в имотните декларации, палати в полите на Витоша, яхтени компании, неясна офшорна собственост, пране на пари, застреляни “бизнесмени”, кръгове около Кирил Сакскобурготски, Спас Русев, Ник Маринов, Доктора, Милен Велчев, Николай Василев, Славчо Богоев, Долорес Арсенова и т. н., всичко е декларирано и обяснено. Разбира се, без основното – защото продължават да са без отговор, от уж сезиралата се прокуратура, въпросите за:
– кой е виновен за продажбата на авиокомпания “Балкан” на цената на един двустаен апартамент и кой ще плати неустойките на крадеца-собственик;
– чия е вината за МК “Кремиковци” – получен за 1 лев, с опростен дълг от 180 милиона и продаден за 300 милиона;
– кой два пъти за последните 4 години разграби държавния резерв;
– каква е истината заложената и за кого е печалбата от концесионната сделка “магистрала Тракия”;
– кой носи отговорност за “харизването” на БТК за една осма от цената и, ще бъде ли разсекретен приватизационния договор и ще национализира ли държавата, стратегическата за сигурността на страната радио-телевизионна преносна мрежа;
– кой опита “номера” с държавното финансиране на детската болница на 4 пъти по-висока цена;
– продадените електроразпределителни дружествав чии кръг от фирми са включени;
– чии са фирмите вносители на противораковите лекарства и кой министерски чиновник ги избра;
– на каква стойност и на кого бяха “дарени” освободените обекти и мощностти на армията;
– на кого се отчита и каква е ефективността на агенцията за следприватизационен контрол и не замита ли следите на големите сделки;
– кой и колко спечели от сделките с външния дълг;
– с какви и чии пари брат на министър построи хотелска империя;
– ще се ревизират ли продадените без търг културни обекти от Абрашев;
– на кого са “продадени” терените на ученическите лагери край морето;
– царски ли са “царските имоти” и защо БСП предаде държавния интерес, за имотите на Сакскобурготски, за които тя самата доказа, че са незаконни;
– кой открадна надеждата на раково болните;
– кой изконсумира рекламните “олимпийски пари” за реклама на частните “Супер Боровец и Банско;
– как така държавна комисия е одобрявала цените на “Топлофикация”, със заложени в тях гориво на цена три пъти по-висока от пазарната и огромни представителни разходи;
Третата власт
И светът го знае, но ние българите го приемаме прекалено спокойно. Съдебната ситема с упорство не се реформира. Или поне – не стакива темпове, с които ни се иска на българите и настоява Европейския съюз. Законът продължава да е врата в полето. А на кандидат-студентите по журналистика да се пада тема “Един е законът за богатите, друг – за бедните”. В същност става дума за решения на българските правораздавателни органи.
• Един съд осъжда “убийците” на Луканов на доживотен затвор, друг състав ги оправдава напълно.
• Първа инстанция решава за Барона – задържане под стража, следващата освобождава срещу 1000 лева гаранция, трета – пак задържа.
• Бившият главен прокурор заявява, че около 25 милиарда лева са щетите от престъпна приватизация, но с години позволява да се задържат и “покриват” преписки за тази приватизация.
• Върховният административен съд на втора инстанция отменя решение на Министерския съвет за 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”. Правителството отказва да изпълни решението на съда.
• В нарушение на закона, с решение на Министерски съвет и действия на назначени от министър-председателя длъжностни лица – областни управители, същия се въвежда във владение на имоти, които незаконно се обявяват за “царски”.
Примерите мога да продължа с абсурдни решения на съда от редакционната поща, в които, ако не корупция, прозира некомпетентност. И макар случаите да са от битово естество и в сравнение с мащабните престъпления в държавата са дребни, точно тези случаи сриват доверието в държавността и формират поведение на гражданите – реакция на безнаказаността.
Административната недостатъчност, за разлика от имунната, се лекува. Започва се отгоре надолу, с критерии за професионални и морални качества на кандидатите за държавната администрация. Отчита се и какъв е опита в съответната област, какъв е резултатът от предишната професионална реализация. И тези критери трябва да бъдат “железни”, независимо дали момчето е заслужило по партийна или роднинска линия.
Иначе тръпки ме побиват какво може да се случи след 1 януари 2007 г., когато в административната ни недостатъчност попадне разпределението на европейските фондове. Защото липсата на административен капацитет може да е причина вноските ни в Европейския съюз да са по-високи от полученото. Още повече, че в страни отличници като Чехия и Полша успяват да усвоят през първата година само 35% от предвидените средства. Подобни резултати са недостижима цел за нас предвид административния ни капацитет, признават дори управляващите.
Диагнозата е ясна. Лечението – също. Ще има ли политическа воля да се приложи?
В ОЧАКВАНЕ НА НОВИ ИЛИ РЕФОРМИРАНИ ПАРТИИ
Чудовищно е разбъркването на ценностите в нашето общество. И основен виновник са партиите – тези, които чрез своите програми, визия за бъдещето на България и организиран управленски екип би трябвало да водят и събират доверието на хората, да създават стимули за продуктивно взаимодействие.
Вместо това българските партии, с изчерпано доверие на избирателите си, без програмна дългосрочна политика и само с амбицията и личния интерес на ръководствата си да останат на всяка цена в политиката, непрекъснато занимават обществото със себе си. Кой какъв бил, кой какво откраднал, кой “свършил” повече в годините на прехода. В този смисъл превръщането на тройната коалиция в единна “партия на властта” е чудовищен цинизъм, тъй като е равносилен на следното самопризнание: “Да, ние сме партията на онези, които са вече на власт и смятат да се задържат на власт на всяка цена, преди всичко чрез безсрамна смяна на идеологиите.” Подобно политическо пребоядисване в държавен мащаб би трябвало да се наказва със закон. Извършва се политическа фалшификация. В страната за съжаление бе възстановен обичаят на държавното премълчаване, разновидност на мълчаливата лъжа от висотите на властта, която беше характерна за най-тежките тоталитарни времена. Всичко това ежедневно лишава управляващите партии от много хиляди привърженици. Затова съвсем нормален е въпросът, който задава обществото, масово недоволно от наложените му реформи и резултатът от тях. Необходими са нови партии или е необходима реформа на съществуващите? Ще се огранича до управляващите и тези, които наричат себе си опозиция.
Мила родна картинка
След дълги години в опозиция БСП отново управлява. Нарича себе си реформирана и част от европейската социалдемокрация. По същество – компромисите, които направи с идеология, социална програма, членство на страната ни в НАТО, изпращане на военен контингент в Ирак и съгласие за военни бази на САЩ в България, я отдаличиха значително от основния и електорат. Безпринципното и съгласие с редица либерални икономически практики и пазене на коалиционните партньори при крещящи техни посегателства върху национално имущество и достоинство станаха причина за значителна загуба на доверие.
Решение: Собствен облик, връщане към ценностите на социалдемокрацията, нова партийна програма с дългосрочна визия за България. В противен случай – заемане на освободеното ляво пространство от нова партия.
НДСВ остана в управлението, за да замаже и скрие следите на огромната корупция и мащабно разграбване, осъществени от правителството на Симеон Сакскобурготски. Каквато и да е истината за братовчедската връзка, политическо бъдеще за патрона на партията няма. Заедно със своя паднал рейтинг и десетината му “матросовски” го защищаващи бивши и сегашни облагоделствани от властта, ще отведат цялата партия до извънпарламентарен стадии.
Решение: Дистанциране на искрено влезлите в политиката и обществения интерес членове на НДСВ от лидерите си – царедворци и ново трудно начало в либералния център.
За ДПС съм писал и друг път. За тях келепирът и откровено признатата формула за обръча от фирми е основното. При тях най-ясно личат белезите на партийните деформации. Предвид бавно осъзнаващият се техен електорат още дълго ще замърсяват българското политическо пространство. Впечатлението ми обаче е, че Турция престава да е доволна от монополизирането от ДПС на турската тема в България. Това започва да пречи на намеренията за европейска политика на Турция и очакването и за българска подкрепа.
Решение: Движение на ДПС от етническа към либерална партия. Законови пречки за сепаратизъм. Държавна грижа и програми за бедния турски електорат, политика за национална идентичност и отваряне на всички партии за неговото активно присъствие.
За така наречената дясна опозиция президентските избори са решаващи. Преди тях все още е възможно обединение, в противен случай – пълен разпад след изборите. Десните в България изчерпаха програмата си с антикомунизма. Агентската тема също няма да им помогне. Отдавна мисленето на поддръжниците на дясното изпревари закърнялото вождистко мислене на нейните лидери, изпълнени с реваншизъм.
Решение: Нови цели, нови лица и партийна програма. Обединение преди президентските избори или пълен разпад и нова модерна дясна партия – например ГЕРБ след изборите в дясното.
Гражданско общество ли?
Гражданското общество у нас съществува само във вид на лични мнения на известни интелектуалци и журналисти, отговарящи на въпросите в средствата за масова информация. Тези мнения се публикуват и произнасят, често са умни, сериозни, достойни да бъдат чути и взети предвид при вземането на държавни решения. Но не съществува никакъв механизъм за връзка между мненията на представителите на гражданското общество и решенията на държавата по един или друг проблем. На принципа “кучетата си лаят, керванът си върви” така държавата не обръща внимание на мненията на непоканените във властта и “страничните” хора.
Под ръководството на политическия елит от последните 16 години, народната инициатива е необходима само веднъж на четири години. Тогава, в деня на изборите, народът да отиде при урните и да гласува за този елит. Той пък според предизборните обещания ще се погрижи за всичко останало. Ако напомня за незачитене на правото на суверена при демокрацията – народът да каже своята дума чрез референдум по въпроси, които касаят съдбата му и на поколения напред, ще трябва да изброя “закриването на трети и четвърти блок на АЕЦ “Козлодуй””, членството ни в НАТО, “участието във войната в Ирак”, “приемането ни в Европейския съюз” и т. н. Лошото на това партийно самодържавие е, че се лишават 6 милиона души от участие в съдбата на страната, обрича ги само на песемистично, покорно очакване на участта си, която решават управляващите.
Нов дневен ред
“Дневният ред на обществото е различен от този на партиите и политиците”, отчита вече години наред общественото мнение. И какво от това – на практика нищо не се променя. Партиите твърдят, че са неразбрани от обществото, обществото смята, че партия е мръсна дума, а партийното членство е срамно. Всъщност според политическата теория “политическите партии са главният политически субект в демократичните държави”. Само че това не се случва у нас. В ръководствата на партиите са само тези, които не успяват другаде да се реализират. Чрез тези хора няма как партиите да станат наистина изразители на идеи и ценности, формирани в обществото. Истината е, че и в политическите партии има стойностни личности, които искат да получат подкрепата на различни обществени групи, да бъдат обичани и харесвани, но установеният партиен модел на поведение не създава такива условия.
Добре е, че според изследванията, въпреки дългогодишната тенденция за намаляване доверието в политиците и политическите партии все още не се е наложило мнение, което си представя политическия процес без основната роля на партиите. Но е тревожно, че изследванията изваждат няколко проблемни области, в които партиите трябва да извършат сериозни реформи, ако искат да оцелеят. Липсва строг механизъм за контрол и отчетност пред гражданите. Бяга се от въвеждане на строг и прозрачен механизъм на финансиране. Няма прозрачност при подбора на кандидатите за изборите и професионална мотивация за включването им в управлението. Не е регулирана позволената и непозволената дейност на партиите. Липсва откровеност и прозрачност в кадровата политика. На практика това означава, че през изминалите години българският избирател показа, че иска да бъде управляван от политици, които осъзнават, че са упълномощени от избирателите и се отчитат пред тях. Но в повечето случаи го представляват посредствени и послушни партийни членове, които без срам се отчитат само пред ръководството на своята партия, защото тя ги е сложила на избираемо място в изборната бюлетина. Такива народни представители например нямат политическа подготовка и знания. Не са чели и чували за възникването на парламентарната демокрация, за обществения договор, за делегиране на правомощия и т.н. Когато станеш публична личност, е необходимо да имаш изградени умения за комуникация, решаване и управление на конфликти, водене на преговори. Когато нямаш тази подготовка, а практиката всеки ден те сблъсква с подобни проблеми, изпадаш в ситуация, която психолозите наричат “високо ниво на тревожност”, и предпочиташ да се скриеш, да избягаш и колкото се може повече да не общуваш с тези, които всъщност са те изпратили на това място. Тогава на конфликта гледаш, като на проблем вместо да го използваш за ресурс на решението. Когато се захващаш с политика, трябва да си наясно, че имаш много повече отговорности, отколкото права. Затова дебатите за мажоритарния елемент в избирателната система не се водят само за да има какво да отразяват медиите, но и за да се промени коренно практиката. През изминалите години българският избирател все по-отчетливо заявява, че иска да гласува за личности, а в повечето случаи партиите му предлагат партийни лиси с никому неизвестни имена вътре. Правят го, защото е много по-лесно да управляваш авторитарно група от послушни партийни членове, които изпълняват решенията на лидера, без да се замислят, отколкото да се потрудиш са създадеш работещ екип от личности. Така вместо избирателят да бъде воден от партиите, да намери в тяхната политика израз на своите идеи и представи, на практика получава водевилни драми за вътрешни партийни конфликти, взаимни обвинения в корупция и агентурно минало.
Необходими ли са нови партии или е необходима реформа на съществуващите? Моят отговор е: и двете решения са задължителни. При доказана неспособност за справяне с проблемите на обществото и опорочаване на осъществявания модел са необходими нови партии. Компромитираната идея “Атака” и обещанията на ГЕРБ са само предвестник на очакванията, защото нови формаци, носители на нови идеи и обществено доверие, са необходими в целия политически спектър. А старите, или поне някои от тях, за да останат в политическото пространство трябва да се върнат към корените си или с нови лица да генерират нова политика. Дошло е времето за реформи – както вътре в партиите, така и в законодателството, което засяга изборния процес.
В противен случай това, което Ленин беше формулирал, че се случва когато “управляващите не могат по-новому, а хората не искат по старому”, ще се случи и в България.
НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СЦЕНА – ЛИДЕРСКА НИЩЕТА
Навремето след жестокия за България Ньойски договор, спонтанно гражданите на София се събират пред дома на Иван Вазов. Това е доказателство за силата на неформалния авторитет на истински народен лидер.
Сравнете сега недоволството на таксиметровите шофьори, избухнало миналата седмица пред българския парламент, с този поостарял факт. Видяхте ли тяхното отношение към политиците и управленците, които се опитаха да говорят с тях? Обърнаха им гръб, освиркваха ги, не чуха и разумното, което се опитваха да им кажат. И знаете ли защо? Защото липсваше доверие. Защото при всяко недоволство или дори успех през последните години едни и същи, грижeщи се пред очите на всички, само за личното си благополучие и превърнали дадената им власт в пари, се обявяват за водачи.
БСП се оказа самотна
и този път в преодоляване на кризисна ситуация. Къде се скриха алчните за всяко управленско място коалиционни партньори? Защо забравиха, че имат не по-малки отговорности в управлението? Защо не споделиха тревогата, както споделят участие във всяка сделка и далавера? В поредното заседание ли задрямаха профсъюзните лидери?
Отговорът е даден отдавна. . В началото на прехода БКП-то го отнасяше и за лошото време. Лявата партия и сега го отнася. Откакто е на власт, БСП е в непрекъсната отбрана – постоянно е под атака и заради свои грешки, и заради чужди вини. С оправдания започна мандатът й във властта, с оправдания продължава. Все някой е недоволен. Вече цяла година – от старта на правителството досега, левите началници все трябва да обясняват на част от актива си какво прави Ахмед Доган във властта. Защо неговите министри грабят. Другата част от актива пък постоянно недоумява какво правят царските хора в коалицията.
Дълго време левицата се оправдаваше с международното положение и коалиционните партньори за това, че социалните обещания не се изпълняват. Дори, когато правителството имаше възможност да направи втория си бюджет – вече не толкова ограничен от МВФ и непоставен пред свършен факт от минало управление – пак се оправда с партньорите.
Сега наближават избори. Социалистите започнаха да изпълняват част от идеите си – като увеличението на ниските пенсии, но все още остава усещането за забравени обещания. Правят го с неохота под натиска на пенсионерите, принудени да излязат на улицата. Отстъпват пред учителите. Лекарите и сестрите също са наред. В това няма нищо лошо, държавата и бюджетът могат да го издържат. Лошото е, че няма лидер, който да го заяви, даде и докаже необходимостта и перспективата от свършеното. Така имидж, авторитет и доверие могат да се защитят. От формален лидер можеш да станеш държавник. В същото време НДСВ прави всичко възможно да внуши, че това е кабинет само на БСП и социалистите носят отговорността за действията на властта. По традиция ДПС мълчаливо наблюдава отстрани и потрива ръце. Докато бавно и полека избирателите започнаха да преглъщат тази тройна конфигурация, на фона се появиха нови предизвикателства, на които БСП не можа да отговори по друг начин, освен отново с оправдания. Сагата на най-работещия и успешен министър Румен Петков с досиетата и таксиметровите шофьори, „Италианската афера и Симеон“, „Гоце“,“Филчевгейт“, Румен Овчаров и “Топлофикация”, гласуващите от Турция за Европейски парламент, червените картони от Брюксел и дори поправката “Ванко 1”… Всички тези бомби гръмнаха на Позитано, независимо дали такава е била целта им. Защото чии представители са президентът, външният министър и премиерът, от които зависи дипломатическата съдба на Филчев? На левицата. А те не само не се разграничиха, но и го защитиха. Защото замесването в италианския скандал на бившия премиер и сегашен коалиционен партньор на левицата Симеон Сакскобургготски, принуждава БСП отново да отстъпва с гузни крачки назад и да стои на кръстопът между обещанието си да ревизира сделките на НДСВ, включително царските имоти, и задължението да брани другаря в коалицията. Затова и мълчи за заложените корупционни печалби – 25% за магистрала Тракия, 40 милиона за детската болница, 1 милиард от продажбата на БТК, 160 милиона от продажбата на ДЗИ и т. н. Случващото се около НДСВ е трагедия и за социалистите. Защото трябва да обясняват на своите избиратели защо царят е техен съюзник и какво налага да бъде продължено споразумението с него. Това раздвоение неминуемо води до недоволство в червените среди. Все по-ясно левите наричат лидерите си не водачи, а „пазители на статуквото“ и ги винят за липсата на смела позиция по всички тези скандали.
Как да се породи усещане у обществото, че властта е силна и може да преодолее всички европейски предизвикателства, когато тя постоянно се оправдава за някакви проблеми?
Лидерите потъват
в тези обяснения. И е невъзможно в тази обстановка да се извадят и развият нови лидери, да се повиши доверието в старите. Вижте ги:
Президентът е конституционно призван да бъде олицетворение на нацията и държавността. Самият му статус го задължава да предлага някаква визия за настоящето и бъдещето на страната като цяло. Това е и единственият му шанс да остане в историята. Освен Георги Първанов обаче, който запази лицето си и е единствената надежда за корекция на изпълнителната власт и спасение на бившата си партия, всички други се задъхват от отговорността, с коалиционен камък на шията, да управляват страната. Неизбежните и циклични конфликти и скандали, в които участват, не позволяват утвърждаване и развитие.
Царят направи така, че НДСВ да стане страничен наблюдател, който ще запази ограбеното, но ще гледа следващите мачове от трибуните. Симеон изтегли партията си в миманса. Излезе, че щом самият той няма да е на върха , няма и друг да е.
Така наречените десни се лутат между реваншизма на Иван Костов и закъснелите амбиции на Петър Стоянов.
Ахмед Доган, замени доверито към политика за имоти и пари. Все по-ясен е на българите, а политиката му вещае Косовски и Кипърски варианти за България. Затова няма бъдеще.
Затънаха в популизма и желанието си да останат на потъващия кораб Стефан Софиянски, Яни Янев, Анастасия Мозер, Надежда Михайлова, Любен Дилов, Кр. Каракачанов и т. н.
Бойко Борисов се поизцапа в боклуците на София и блатото на Общинския съвет и се оглежда за съюзници сред редиците на отлюспените активисти на старите партии.
Волен Сидеров постигна максимума на възможностите си и започна да отблъсква, заради собствени амбиции, грешки и вождизъм.
Лидери растат само на демократична почва
Развитието на обществото ни от затворено, тоталитарно в посока на отворено гражданско общество продължава твърде дълго. В теорията има показатели, които красноречиво и точно измерват състоянието на това движение. Ето някои от тях за да се ориентирате къде сме:
В затвореното, домодерно общество:- Държавата е по-важна от гражданите; Управлението е упражняване на власт; Гражданинът е молител или бунтар; Социалните връзки са родови, партийни, мафиотски, гилдийни; Бъдещето, според хората носи опастности; Бъдещето, според държавата, носи щастие; Държавните органи са израз на сила; Хората формират народ; Лидерите по-често за презирани; Политическата класа се изживява, според класовите си предимства.
В отвореното, демократично общество: Гражданинът е по-важен от държавата; Властването е практикуване на управление; Гражданинът е страна по-договор; Социалните връзки са междуличностни; Бъдещето, според хората, носи напредък; – Бъдещето, според държавата, носи трудности; Държавните органи са израз на правила; Народът – това са хората; Лидерите са водачи за обществено значими цели; Политическата класа работи, като политически персонал.
Можем да прибавим още показатели и все няма да са в полза на напредъка ни в посока гражданско общество. Защото често срещу гражданската отговорност и правовият ред, държавата ни отговаря с безхаберие и липса на отговорност.
Търсят се лидири
България обеднява на лица. И не само в политиката, но и в науката, че и в артистичният свят дори, все по-трудно се произвеждат нови лица. Огледайте се наоколо и ще забележите същата тенденция във всяка сфера. А най-осезаема е слабата популация от нови лидери в бизнеса, макар естествената конкурентна среда на пазара предполага далеч по-добър шанс за изява в сравнение с политиката, администрацията, науката и изкуствата, където челните позиции са здраво окупирани от патриарсите на съответната гилдия, а растежът е строго контролиран. Причината за забавения генезис на ярки лица в бизнеса не е в по-ниското качество на следващите поколения предприемачи и професионални ръководители. Напротив. Образователният ценз непрекъснато расте. И университетите, и студентите вече е трудно да се преброят, а за 16 години, откак страната се отвори към света десетки хиляди са получили образование и са набрали опит в чужбина. Броят на висококвалифицирани специалисти във фирмите расте, но те нямат мотивация за изява на лична позиция и видимо избягват показ и публичност. Опитът и внимателният анализ на нравите у нас им подсказва, че печеливш стил на поведение е безличността. Кадърен, верен, надежден и незабележим. Такъв е човекът, който има най-големи шансове бързо да изкатери високите нива. Наред с дефицита, този факт показва и втори, според мен по-сериозен проблем: забавеното обновяване и следователно застаряването на лицата, представителни за нацията и разпознавани като лидери в политиката и своите професии и области. Пет години са близо 24% от поколенския цикъл. За това време поне 1/5 от списъка на моралните авторитети на нацията бе нормално да се обнови. Проблемът няма решение свише. Няма сила, която да промени естествената склонност на всеки ръководител да се окръжава с хора верни, послушни и безопасни. Да остоне на власт на всяка цена. Лошото е, че поемат ли ръководна позиция те неизбежно налагат собствения си безличен стил и върху цялата ръководена от тях дейност. Единственият механизъм за противодействие на негативната селекция, познат досега, са свободата на пазара и новите или основно реформирани партии.. Колкото по-малко са препятствията за навлизане на нови играчи в политиката и бизнеса толкова по-голям е шансът на хората с естествени лидерски дарби да пробият. Иначе, ръководената безлично държава, ще върви към упадък докато обществото се научи да цени или поне да търпи хора с открояваща се индивидуалност, склонни да рискуват, да водят другите, способни да успяват и печелят.
ПО-ЧЕСТО – ГРАЖДАНИ И ЕВРОПЕЙЦИ
Отдавна не се беше случвало политици, управници и народ да се вълнуват и гледат в една посока, както се случи при посрещането в София, след осем години, на българските медицински сестри, осъдени жестоко в Либия. Дори решенията и поведението на политиците, за първи път от много време, съвпаднаха с желанието на гражданите. Вярно, че заслугата за разрешаване на конфликта е повече на Европейския съюз и решаващата и елегантна, по френски, намеса на президента на Франция и по-малко на българската дипломация. Но толкова ли е трудно това да е стил по-често на взаимодействие между гражданите и властта у нас? И не са ли това смисълът на гражданското общество и европейското взаимодействие? Затова може би за първи път, повечето българи се почуствахме европейци. Усетихме солидарност, човещина и забравената категория “доверие”. Само, че събития като освобождаването и помилването на изстрадали българи, не се случва всеки ден. Липсва системно и в
българската политическа практика.
Доверие се печели трудно, а веднъж загубено – е почти невъзможно да се възстанови. Това правило е валидно в междуличностните отношения, груповите контакти и взаимоотношенията между гражданите държавата и управляващите. Успехът на всяко общество пък е функция на продуктивното взаимодействие на хората и политиците на власт. Погледнете историята на европейските народи и малкото български успешни правителства, за да се убедите в същото.
Потърсих в историческите хроники кога Европа се превръща в мерак, цел и критерии за българите. Корените на явлението, като завоювана територия, са в признанието за делото на братята Кирил и Методий. Смешното, обаче да се чувстваме европейци на всяка цена, се появява след Освобождението и е заслуга на “правителствата, които нямат подкрепа в страната и търсят помощ и подкрепа от чужди държави”. Тъжната констатация е от философските размишления на Стоян Михайловски и е направена преди повече от 80 години. Много или малко сме се отдалечили от тази дата? Защо вече два мандата и в средата на трети българските правителства си поставят за главна цел да се харесаме на Европа? Но не като постигане на европейски стандарти, а за потупване по рамото и оставане на власт на всяка цена.
В името на тази цел се правят политически и социални компромиси, загърбват се национални интереси. Съвременни примери колкото искате – от затворения без задълбочена дискусия АЕЦ, та чак до
тройната коалиция
– и по начина на създаване и по персонален състав – политически продукт. „Не намирам за редно вземането на решения по възлови, дори конкретни въпроси, в тесния кръг на съвета на коалицията. Отменянето на демократични процедури – процес, който наблюдавах и при управляващи, и при опозиция, може да се окаже един от факторите за засилващо се недоверие към политиката“, меко предупреди президентът преди време в Парламента. Отново обаче последният правителствен ремонт се извърши “по български”. А съглашателство между партийни лидери и регентсво върху легитимни, според Конституцията органи, без ясни правила, принципи и заявена политика, българите не обичат. Първо свалят доверието си от тях, а после на избори свалят и самите политици. Дори без да е подсещано от европейския мониторинг за “сенчеста политика” по високите етажи на властта.
Законодателството също толерира висшите ешалони на властта. Дори е забравило, че в Търновската конституция имаше и член за личната отговорност на министрите. По този член десетки министри и заместниците им са лежали в затвора. По съкратена процедура, за злоупотреба с власт – икономическа, политическа, адмистративна и съдебна, която е довела до лично или групово облагодетелстване. Макар, че тогава не се е говорило за корупция. Не е имало и организации за изследване на корупционните практики и Европа не ни е поставяла условие да намалим корупцията във високите етажи. От всичко това
политическото недоверие на хората расте.
Практически големите каузи на прехода са изчерпани, а новите не са формулирани. Дневният ред на българските политици се върти в затворен кръг от взаимни нападки и интереси. Те непрекъснато демонстрират големия контраст между историческата важност на началото на членството ни в Европейския съюз и липсата на един честен, задълбочен дебат, който да даде възможност на избирателите да направят своя най-добър избор за тези, които ще имат националната отговорност да водят страната напред, както и върху проекта им за една обновяваща се и модерна България. Нападките и отправените обещания все още не са аргументирани политики. Както се казва – отмина времето на идеите, настана времето на интересите. Повечето от партиите чрез своите лидери показват, че са все още в миналото и тепърва ще се учат как да функционират в настоящето. От лидерите им се очаква да представят решението. Вместо това те сами откровеничат, че нямат дългосрочна визия за България и затова “се скриха” зад подмладени листи, например при преминалите евроизбори. Като не могат да дадат на хората онова, което те очакват, то поне за да не ги дразнят излишно.
Липсата на профилактика
за българската корупционна практика доведе до фатални резултати. Най-трагичният е тежкият камък, закачен на врата на потъващото гражданско доверие. Това завлича обществото надолу и руши държавността. Мерките са неефективни и обикновено “бетонират” статуквото. Нима има друга европейска страна, в която Министър на държавната администрация да стане човек с трудов стаж само министър, затова пък – в четири министерства – на икономика, транспорта, съобщенията и администрацията. Иначе – послушен и с богата практика в скандална приватизация – от БТК до концесиите за летища, пристанища и магистрали.
Хотелски империи, апартаменти в множествено число, палати в полите на Витоша, яхтени компании, неясна и “препирана”офшорна собственост, пране на пари, застреляни “бизнесмени”, кръгове около Кирил Сакскобурготски, Спас Русев, Ник Маринов, Доктора, Милен Велчев, Николай Василев, Славчо Богоев, Долорес Арсенова, и т. н., всичко е декларирано и обяснено. След “приватизация” “концесия” е новата дума за безнаказано разграбване на България. Дори кръговете от партийно оцветени фирми са ясни. И тези, които са на държавната хранилка си личат по делата и имотите си. Без нито един осъден, без нито един – подал доброволно оставка. Всичко приключва с кратък медиен скандал и колективно защитаван тапигьозлък. Продължават да са без отговор, от уж сезиралата се прокуратура, въпросите за мътилката около Софийска община и имената на Стефан Софиянски, Бойко Борисов, крадливите общински фирми и скритите общински съветници забъркали далаверите с “Топлофикация” и Вальо- Топлото, “Софийски имоти”, “Общинска банка” и Любомир Павлов, концесиите за боклука и водата на София и т. н. Та думата ми беше
за сринатото доверие.
За практиката на българските партии да заменят доверието на хората за власт и ръководни места. Така се достига до модела характеризиращ се със следните факти:
• Днешната провинциалност на политиката, липсата на цивилизованост в начина живот и управление, обидната изостаналост на селските райони, бандитизмът в стопанския живот и все още централното планиране на съществени части от стопанството и особено на ресурсите като земя, вода, енергия, природа, демографски ресурс, здраве и образование и пр. – всичко това някак произтича от “реформите”, извършени през последните 17 години.
• България е страна с най-високо равнище на формиране на етническа ромска подкласа. Възникнала е нова бедност, която не е елемент от жизнения цикъл на индивидите, а по-скоро социално-икономическа зависимост. Пространствена сегрегация, изключителна бедност, безработица, поколенческа необразованост са критерии, по които ни измерват европейците.
• По доходи, но и по производителност на труда сме десетина пъти на по-ниско ниво от средното за Еврапейския съюз. По цени обаче на потребителските стоки и услуги гоним европейските и дори за електроенергия и телекомуникации ги надминаваме.
• У нас все още държавата е по-важна от гражданина, управлението е упражняване на власт, гражданинът е молител или бунтар, а не страна по договор. Всичко това ни отличава все още от модерното, демократично, европейско общество.
Какво представлява гражданското общество?
Според едно определение, прието и от Лондонската школа по икономика, то е „огромна мрежа от съставни мрежи, които започват с индивида, семейството и фирмата, преминават в социални и местни организации, които се обединяват доброволно на местно, регионално и национално ниво за защита на някакъв общ интерес, в резултат на което се ражда правовата държава“. С допълнението, че „демокрацията и свободният пазар са следствие от създаването на силна правова държава, а не нейна причина“. У нас сегашната криминална държава се роди преди гражданското общество и в момента съществува въпреки него. А правовата ще се роди тогава, когато всяка клетка в гражданската „мрежа от мрежи“ – индивидът, семейството, фирмата осъзнаят, че такава държава е техен враг и трябва да бъде изметена от историческата сцена по-скоро.
Начин има, стига да е налице солидарност, като тази, която заявихме пред света с “Не сте сами” и полученият отговор през седмицата. Отговор, който ни накара да се почустваме по-европейци.
ДА СТАНЕШ БОДИГАРД НА ДЪРЖАВАТА
След куп безумия в предизборните кампании на партиите, завършиха парламентарните избори. Спечели, дано е най-добрият – този, който обеща на българите промяна. Тепърва анализаторите ще правят коментар за случилото се, но изводът още сега е ясен. Големите каузи на прехода са изчерпани, а новите не са формулирани. У нас за пореден път беше демонстриран големият контраст между историческата важност на парламентарните избори и липсата на един честен, задълбочен дебат, който да даде възможност на избирателите да направят своя най-добър избор за този, който ще има националната отговорност да води страната напред, както и върху неговия проект за една обновяваща се и модерна България. Нападките и отправените обещания все още не са аргументирани политики. Както се казва – отмина времето на идеите, настана времето на интересите. Повечето от партиите показаха, че са все още в миналото и тепърва ще се учат как да функционират в настоящето. От лидерите им се очакваше да представят решението. Трябва да си признаем откровенно, че те нямат дългосрочна визия за България. Като не могат да дадат на хората онова, което те очакват, то поне не трябваше да ги дразнят излишно. Не се съобразиха, освен един, и той спечели. Този, който дори не се включи в партийните листи и мажоритарните мандати, спечели „мажоритарно” почти навсякъде. И заслужено се превърна в новият бодигард на държавата. Сега Бойко Борисов е човек натоварен с очаквания не по-малки от тези на американските супергерои познати ни от комиксите и касовите филми. От него се очаква да промени курса на развитие на България, да поправи поочукания имидж на страната ни пред европейските партньори, да се справи с дълбоката икономическа криза и пребори с мизерията в най-бедната страна в Европа. Дали е възможно това?
Победата на ГЕРБ беше предсказуема.
Никой обаче не очакваше, че ще се случи с такава категоричност. Сега можем да кажем, че причините за поредната изборна вълна са няколко:
• ГЕРБ е нова партия, която за първи път влиза в изпълнителната власт. Идва с нови лица и харизматичен лидер, обещаващи морал и справедливост.
• Избирателите отчетоха бедността на политическата конкуренция, обхванала за съжаление в много голяма степен основните партии у нас, както и сериозната необходимост от смяна на цели политически генерации – в името на обновлението на България.
Избирателите поискаха да видят политически лидери, в които те могат да поверят своя живот и бъдещето на децата си; да повярват, че те мъдро ще водят страната в един сложен и противоречив свят.
• Политическата поляризация, влиянието на спряното европейско финансиране, както и партийните и държавни игрички между мафиотски икономически субекти, създадоха своя драматичен ефект. Тук не бива да забравяме натрупващата се дълбока политическа нетърпимост спрямо трипартийната коалиция.
Вместо всичко това старите партии демонстрираха една почти изпразнена от сериозни аргументи и политики реторика. И то в може би най-важните избори за последните 16 г., които ще трябва да предопределят реалния старт на обновяването на България. Защото тези избори са шансът България да започне своята истинска модернизация, а не да продължава досегашното пълзене. Те са възможността поради сериозно натрупаното политическо напрежение в страната – за сериозни конституционни промени, за промени в ролята, характера и най-вече ефективността на функциониране на институциите; за едно модерно, европейско реконструиране на националния ни модел; за едно истинско възраждане на българската икономика и предприемачество. Десните партии в Европа градят срещу кризата социална държава. Дано Бойко Борисов бъде от типа държавници, които не разглеждат своята мисия като една краткосрочна задача, а да търси намирането на стратегически обосновани, дългосрочни жизнени решения. Според изградения си психопортрет и медиен образ има възможности да се отличи от досегашните и да е
различен премиер.
Ето учебникарското налагане на теорията за изключително положитен имидж, към образа и качествата на Бойко Борисов, излъчвани и възприети от избирателите:
Успешен: Смел: Ангажиращ: Оптимистичен:
Амбициозен
Утвърждаващ
Приобщен
Състезателен
Съзнателен
Решителен
Дисциплиниран
Доминиращ
Енергичен
Съсредоточен
Целенасочен
Работохолик
Инициативен
Продуктивен
Последователен Активен
Авантюрист
Дързък
Уверен
Смел
Физически здрав
Неуморен
Поемащ рискове
Очарователен
Предизвикващ симпатия
Добър слушател
Скромен
Увлечен от спорт и хоби
Приятен
Чувствителен
Социален
Грижлив
Достъпен
Бодър
Ентусиазиран
Щастлив
Надяващ се
Весел
Уверен в бъдещето
Положителен
Ако внимателно сте разгледали табличката, не може в съзнанието ви да не е изплувал образът на Бойко Борисов. Защото едно от най-важните качества, което трябва да притежава кандидатът за власт безспорно е демонстрираното лидерство, както в медиите и обществеността, така и сред своите колеги и подчинени. Водещите лидери задължително трябва да спечелят доверието на масите. Комуникационните усилия са безполезни при липса на масово доверие в личността. Претенцията на лидерството е най-добрата стратегия за нейното популяризиране. В кризисните български условия нямаше по-добра политика от обещаваната от Бойко Борисов политика на промяната – от социалната сфера, до справяне с корупцията и крадливите. Ефикасните политици обикновено започват с развитие на избраната идея. Неформалният лидер на ГЕРБ създаде споделена идея и успя да я внуши на тълпата. Именно тези му качества го отличаха от стандартните политици. Той непрекъснато се придържаше към идеята за промяна, оказала се най-печеливша. Промяна бе и паролата, която отвори вратите на Министерския съвет пред Бойко Борисов.
Нещата, които очакваме
Отрицателната тенденция в нашето развитие да се пречупи в края на 2009 г. Причината за това да са управляващите, защото нашата икономика силно се влияе от вътрешната ни политика. Успех да имат добрите мениджъри. Разходите за реклама да са като дългата вълна в сърфа – медиите да успеят да я хванат и да се възползват от нея. Да почустваме, че живеем в регулирана пазарна икономика, а не в планова. Кризата ще свие потреблението. На нашия пазар ще се появят отвън още нови големи играчи, които ще участват в разделянето на баницата. Резервите ще се стопят като лански сняг и ще се замислим за съдбата на Валутния борд. Ще паднат някои цени и това ще доведе до дефлация и загуби, но да се преборим и с тях. Растеж от -2 до 0% ще ни охлади и ще ни накара да се замислим за посоките и балансите в икономиката. Ще трябва да се борим за забравените стари източни пазари и за всеки клиент, ако искаме да изплуваме. Лихвите по кредитите да започнат да падат, а това е добре и означава, че нещата в икономиката пак ще започнат да се случват и за нас кризата ще свърши по-леко и по-безболезнено, защото падаме от по-ниско. Да усвояваме по-лесно еврофондовете, като станат прозрачни – да се огласят в интернет всички договори – дори този с Газпром, в които има и един лев обществени средства. България трябва да се научи да играе колективно с останалите от ЕС. В резултат на кризата ще станем по-зрели и ще се научим, че за да успем , освен пари са ни необходими и общи ценности.
ГЕРБ обещава да се впише в този оптимистичен сценарии. Желаем му го, защото от това зависи живота на всички ни. Да си бодигард на държавата е съдбовно и не може да се сравнява с пазенето на политически лидери, гонене на престъпници и кметуване. Затова пък е шанс да се впишеш в историята и ако не продължат да те обичат, то поне да не те намразят сънародниците ти.
ДЕПУТАТСКИТЕ, МОИТЕ, ТВОИТЕ – НАШИТЕ ПРАВА
Срамен дебат се води в българския парламент. Народните избраници, принудени от изискванията за членството ни в Европейския съюз, чрез козметика ще променят Конституцията. И спорят не за моите, твоите и нашите права, а за собствения си имунитет. Провеждат коалиционни срещи, разменят индулгенции срещу подкрепа в залата, надцакват се по “справедливост” пред медиите и в крайна сметка пазят статуквото си – за поставянето си над закона, за възможността под прикритието на имунитета престъпно да се обогатяват. Истинската причина е, че вече 16 години народните представители се изживяват като недосегаеми и правят, каквото си искат. Но за себе си. За избирателите забравиха. Освен по избори. Затова и зейна дълбоката пропаст между т.нар. политическа класа и електората. Освен това родните политици имат навика да чуват гласа на народа само когато са в опозиция. Но дойдат ли на власт, веднага оглушават и ослепяват. Преди седмица, за първи път управляваща партия реши да се съобрази с нагласите на хората. Макар, че съмненията за популизъм могат да излязат основателни. Защото в тройната коалиция вее вятърът на Ахмед Доган, който ясно защо, е против отнемането на имунитета.
Според направено наскоро представително проучване над три четвърти от пълнолетното население на България по принцип приема за нормално в Конституцията на страната да се правят промени. Като основен аргумент в подкрепа на идеята за промени стои „необходимостта институциите на страната да станат действащи“. На второ място промените се свързват с процесите на присъединяване на страната към ЕС, а на трето – с осъвременяване политическото устройство на страната. Преобладаваща част от интервюираните българи са на мнение, че промените изискват провеждане на открит обществен дебат, който да включи освен депутатите и експерти и широката общественост. Необходимостта от професионален обществен дебат се подчертава от два факта: твърдата обществена подкрепа на тезата, че промени в настоящата конституция са необходими; и на второ място – за липсата на достатъчно законност и управленска практика за зачитане на правата и свободите на гражданите и сега уж гарантирани от Конституцията.
Основни права и свободи
От дълбока древност се приема, че човешкото същество не само се разграничава съществено от другите живи същества, но и притежава отличаващи го от тях определени основополагащи му се ценности, за да живее достойно. Тези права и свободи се отнасят до всички представители на човешкия род, без изключения, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, убеждения, произход, имотно състояние или всякакви други признаци. На съвременния етап се приема, че съществуват три поколения права:
• Първо поколение индивидуални права – граждански и политически права (право на живот, свобода на словото и т.н.)
• Второ поколение индивидуални права – икономически, социални и културни (право на труд, право на социално осигуряване и др.)
• Трето поколение са колективни права и са свързани с глобалните проблеми (право на мир, право на здравословна околна среда и др.), както и с правото на комуникиране, право на достоен начин на живот и др.
Задълженията на държавата
Народът на всяка държава създава или избира държавните органи, за да гарантират и защитават неговите права и свободи чрез приетото от тях законодателство:
• Р. България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека ( чл. 4, ал. 2 на Конституцията).
• Държавата съгласно чл. 7 на Конституцията отговаря за вреди, причинени от незаконните актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
• Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени неговите права или законни интереси (чл. 56 от Конституцията).
• Държавата е длъжна да гарантира на всички граждани ефективно упражняване на основните права в гл. ІІ на Конституцията.
• Наред с Конституцията, държавата е длъжна да гарантира прилагането и на редица други специални законни актове (напр. Наказателен кодекс; кодекс на труда и т.н.).
Социалните, икономическите и културните прана се предвиждат в Конституцията за създаването на условия, които да гарантират жизнения минимум от духовни и материални потребности, необходими на гражданина, за да живее достойно. Дали е така?
• Правото на достоен живот (т.е. право на задоволително жизнено равнище) включва няколко естествени елементи да бъдат удовлетворени основните потребности за нормален живот: храна, вода, облекло, жилище, санитарно-хигиенни условия, електричество, здравеопазване, работа, образование, развитие, мир, здравословна екологична среда, демокрация, защита на правата и свободите. Като се има предвид ниския стандарт на живот, бедността и крайната бедност у нас, влошеното здравеопазване и образование, едва ли може да се каже, че половината от българските граждани живеят достойно и могат да си позволят достатъчно храна, здравеопазване и т.н., за да имат задоволително жизнено равнище.
• Възрастните хора със своя дългогодишен труд са допринесли за създаването на материални блага в държавата (които сега се разпродават без те да получат нищо) и сега вместо да живеят безгрижно и щастливо, преобладаващата част от тях са недохранени и гладуват, студуват (изключват парното или нямат пари за отопление) живеят мизерно с пенсии, които са символични и не стигат за много неща. Неоправдано българското общество като цяло, дори в семейството не винаги се отнасят с тях с необходимото уважение, а с грубост, достигаща понякога до насилие.
• Престъпното посегателство срещу живота и достойнството, бруталното насилие и рекет на улицата, в административните служби, на работното място, в дома, от масмедиите и др. вече от десетина години ограничават правата на българите. Ежедневно сме свидетели на безпрепятственото и безнаказано отнемане (кражба) на МПС, влизане с взлом и ограбване на собствеността в апартаменти, къщи, вили и др. Обикновено едва след като са обект на престъпно посегателство, българските граждани в безпомощност си задават въпросите: защо се случи на мен? Нима нямаме закони, полиция, съдебни и други правозащитни органи? Какво да правя? Българските граждани не трябва да се отчайват от безизходното положение (не откриване на престъпниците, необоснователното разтакаване и разтягане на съдебния процес и т.н.), а да търсят своята ефективна защита на правото си на собственост пред МВР и Съда, а ако не я получават, да се обърнат за защита към международните органи. Основната, главна причина за това състояние е недопускането на действителен граждански контрол върху държавната власт, поради отсъствието на гражданското общество в България.
• Правото на труд е опровергано от масовата безработица и невъзможността на стотици хиляди българи да се пенсионират по съществуващата пенсионна точкова система. Към този главен показател, че на практика не съществува ефективна защита на правото на труд можем да прибавим и липсата на контрол за условията на труда, заплащането и т. н. – все не уредени въпроси за защита на правото на труд и другите социални и икономически права.
• Администрацията нарушава конституционните ни права. Българските граждани не са убедени, че могат да получат винаги услуга от служителите на администрацията само защото имат право на услуга. Много често, особено в случаите, когато гражданите трябва бързо да получат важни документи, административните служители умишлено връщат, бавят, държат се вулгарно с гражданите, чието действие или бездействие е много близо до рекет и изнудване. На практика административните служители вместо да си вършат работата, непрекъснато ограничават нашите права. Ширещото се неправомерно действие е свързано от една страна с възможността на богатите да си платят, а от друга неизползването на всички законови възможности за защита на нарушените права.
Как да се защитим?
От практиката през периода на “демокрацията – псевдодемокрация”, стана ясно, че в България не може да се разчита на политическите гаранции за защита на правата на човека и свободите (държавни организации, политически партии, синдикати, граждански или други общности). Още по-малко може да се разчита на икономически или духовни (морал, етика, религия и т.н.) гаранции. Макар и не много ефективна, остава само правната защита. Към кои органи следва да се обърнем, за да защитят нарушените ни права?
• Първо, към Омбудсмана, като възможнно най-бързия и евтин способ за възстановяване на нарушени права, като посредничи между съответните нарушители и засегнатите лица.
• Второ, към Прокуратурата, която от една страна може също като Омбудсмана да мотивира нарушителя (държавен орган, частни фирми или физически лица) да предприеме преки мерки за възстановяване на правата, а от друга приключване на предварително производство като установи, че е извършено престъпление от общ характер, да изпрати обвинителен акт до съда.
• Трето, към Съда, за защита на правата на пострадалия от престъпление от общ характер по съдебен ред.
• Четвърто, след изчерпване на всички вътрешнодържавни органи, ако лицето е недоволно от решението на посочените държавни органи, може да се обърне (но не по-късно от шест месеца от датата на вземане на последното решение (напр. на Върховен съд) към следните международни контролни органи (в зависимост от нарушеното право):
• Комитет по правата на човека на ООН
• Европейски съд по правата на човека
• Комитет по конвенциите и препоръките на ЮНЕСКО
• Комитет за изтезанията на ООН.
Иначе всичко е важно – и квотите, и взаимният контрол между законодателна, съдебна и изпълнителна власт, и въвеждането в Конституцията на специализирана структура за борба с корупцията по примера на Румъния и според готвените конституционни промени в Гърция. Но най важното е държавата да функционира така, че моите, твоите, нашите права да бъдат зачитани и защитени поне така, както е записано в Конституцията и законите.
ПРАВ ЛИ Е ИВАН ХАДЖИЙСКИ?
Сто години след рождението на гениалния народопсихолог Иван Хаджийски спорим какви са границите във времето на последния български преход. Лансира се тезата, че преходът не е свършил, след като икономическото развитие е направило крачка назад. Отваряме Хаджийски и четем: „Освобождението трябваше да бъде крачка напред не само в политическата област, но и в стопанската. Всъщност Освобождението бе дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистично организувана държава със съответно нов политически, правен и културен живот.“ Заменете сега „Освобождение“ с „преход“ и само фонетични индикатори могат да подскажат, че текстът не е на наш съвременник.
Ниските доходи на лекари, учители, пенсионери, цената на хляба, щетите от суша и наводнения, повишената цена на отопление, вода електроенергия, бумът в цените на горивата и т.н. са темите, които вълнуват 74 на сто от българите. Точно толкова са и негласувалите в първите евроизбори у нас. Министерски оставки, лидери без авторитет, оспорвани резултати от конгрес, злоупотреби с държавния резерв, кандидати за нова номенклатура, кметски мераци и т. н., пък са темите, които палят страстите на партийци и управници. Всичко това –“Нашенски мерки на историческото ни темпо”, би обобщил Иван Хаджийски. В неговото научно наследство има и малки по обем, но с почерка на големия творец сюжети и ескизи, които ви припомням в следващите редове. В един от тях познавачът на българската народна душевност пита: “Колко крачки можем да скочим? Приложим ли достигнатите другаде високи мерки – катастрофата е сигурна. Чуждата висока мярка за нас може да бъде идеал, цел за догонване, но не и средство за последна оценка, за ококончателно правосъдие, което в случая значи – за пълно унищожение. От нас не може да се иска да скочим 10 м., когато по исторически причини ние можем да скочим най-много 8 метра.”
Прав ли е Иван Хаджийски? С какво трябва да се съизмерваме? Какви критерии си поставят другите? Какви проблеми решават народи, с които искаме да се равняваме? Можем ли да определим къде сме в политическия спектър – като партии и като граждани? Къде сме ние в сравнение с европейските страни.
Героите на нашето време
Иван Хаджийски търси в обикновените хора. Ето неговият пример: “Дядо Драган Цанков започваше с въпрос към събранието: „Кой е господарят на тази страна?…” и за общо учудване клатеше отрицателно глава на отговорите: „Князът”, „министрите”, „Народното събрание”. И когато народът нетърпеливо зададеше въпроса: „Е, кой е той? Ти кажи.”, дядо Драган за общ възторг заявяваше: – Вие, бе, народът, който поите с едра пот тази корава земя.”
Дали го знаят нароилите се формални и неформални партийни лидери? За тях проницателният народопсихолог има
точната диагноза:
“Парвенюто е личност, направила успешен скок в общественото си положение, но не можеща да усвои едновременно и съответния му нрав. Парвенютата никнат като гъби в мътни времена, във временна стопанска и политическа контрабанда, когато общественият живот дава възможност за бързо успяване. Новите нагли и дръзки възможности обикновено позапират хората от старото спокойно време с неговите установени похвати. Те се боят да свържат името си с открит аферизъм и нескриваеми скандали. Боят се от морални и законни отговорности.
Парвенюто се хвърля без всякакъв морален риск в борбата за своето преуспяване. То не рискува загубването на име, престиж, минало, защото ги няма. За него не съществуват нравствени спирачки, нито съображения за престиж. Той се бои само от физическата санкция на закона, която обаче в такива времена не е много деловита.”
Разпознахте ли ги? При това оценката е дадена без диктовка от Европейския съюз. Но заслужава да се замислим и за себе си: “В това тресавище на вечна лъжа, на автоматични движения, на вечна напрегнатост и дебнене, на премерени и претеглени усмивки, на поклони с предустановени ъгли, на фалшиви думи, на позирани чувства и декламирани възторзи, където говориш не това, което мислиш, и мислиш не това, което искаш, където ръкопляскаме на идиотизма, защото сме зависими от него, на подлостта, защото е силна, и на лъжата, защото е общоприета.”
“Мислете позитивно”,
ни казват и демонстрират бодрячество, когато трябва да гласуваме. Точно като при Хаджийски “Геният на пропагандата трябва да намери способи, с които да промъкне в душата на хората своите идеи, надъхани с най-тънките парфюми на незаинтересоваността. Тя трябва по най-неуловими пътища да създава настроения в своя полза: демонстрации из постижения в техника, строителство, наука, музика, живопис, скулптора, белетристика, прослава на хората в науката, идкуството, създаване на културни приятели, промъкване чрез тях на културно (литературно, философско, научно и правно) влияние и пр. Най-сетне пропагандата трябва ловко да обезвредява ударите на противопропагандата и сама да нанася удари.
Когато тези средства при дадени условия се окажат недостатъчни, тогава започва откритата оптимистична проганада. Тя трябва да изтъкне силата на пропагандатора, към която трябва да се нагодят междинните слоеве. Нейната задача е да преустанови действието на закона за колебанието на неопределените и неопределилите си и да хване в свои раце техния опортюнизъм, като го нагоди към по-силния.”
“Демагогия
буквално значи „водене на народа”. Ние обаче употребяваме тази дума в смисъл „подвеждане на народа”. Един народен водач е такъв, само когато всецяло принадлежи на водения от него обществен кръг. Масата ще го вярва и следва, само когато той всецяло живее нейния живот, когато всецяло е неин, т.е. „наш”. Тя трябва да знае, че когато страда, и той страда, че когато той действа, действа за себе си и за нея по неделим начин, че неговата мисъл е нейна, че мисли чрез него, понеже той мисли за нея… Да се управлява винаги е било изкуство. Да се управлява днес – е свръхизкуство. Поради това въпросите за управлението будят толкова голямо делово и научно внимание.
“Политическата ваксинация
е любопитен термин. Названието е взето от лекарската наука. За да отстраним опасността от една болест, ние съзнателно и под строг надзор я вкарваме в човека, като с това създаваме условия, щото тя после никога да не може да влезе в него. Същият начин се употребява за лекуване от нежелателни обществени схващания и похвати. Но понеже в политиката това става при най-различна и сложна обстановка, изисква се голямо майсторство.”
И днес често ни “ваксинират”. Било с очакване на поредното повишение на цените, или разполагане на ракети за повишаване на сигурността ни, с предложения за нова политика или обещания за светло бъдеще. Добре е да различаваме “лечителите”, защото лесно могат да ни превърнат в истински болни пациенти. Ето превенцията на Иван Хаджийски:
“Историята се прави от хората, които открито и смело излизат на сцената на живота. От тези, които гледат хоризонтите на бъдещето, и от тези, които затварят тези хоризонти в клещите на status quo-то. В тази борба за придвижване на историята напред и за нейното спиране се открояват големите личности – герои и мъченици. Аз искам да кажа нещо за тези, които мълчат, когато трябва да говорят, и то във времена, когато и „камъните трябва да проговорят”.
Гражданска смърт или безсмъртие
Творчеството на Иван Ханджийски съдържа социологическата и антропологическата квинтесенция на българския път към модерността.
Българските социолози по време на прехода хвърлиха своите сили в проекти, спонсорирани от частни източници, с логичен краен резултат – картина на една или друга част от цялото. Големият проект, чиято основа постави великият Хаджийски, остава незавършен. Защото националната перспектива няма да се реализира от само себе си, тя изисква – не по-малко от Възраждането – усилия, професионализъм, гражданска смелост. За учения това означава преди всичко, че „науката трябва да служи не само за обяснението на света, но и да съдейства за промяната му към по-добро.” За всеки гражданин се отнася дилемата: гражданска смърт или безсмъртие. „Едни искат да яхат вечно златния телец. Други възпяват тази хероика. Трети безшумно събират екскрементите на този телец и мълчат. А четвърти, които строят историята, стоят с лице, обърнато към новото, към бъдещето. Въпреки всичко… За да се разберат тези прости истини, аз бих препоръчал на запалените глави да се качат на прочутия самар на Санчо Панса, да се проникнат от здравия му практически смисъл и да погледнат от там света и сянката на Дон Кихота.” – пише Иван Хаджийски.
С други думи – самарът е да се качим на него, а не да го носим. Иначе, бих добавил, самарът на Санчо може и дълго още да ни тежи.
БУКВАР ПО ЧЕСТНА ЖУРНАЛИСТИКА
Буквар по честна журналистика е за мене словото на Йосиф Хербст /1875-1925/, събрано в книгата “ Вчера, днес и утре”. И чудесно е, че инициатор за издаването и автор на обширния предговор за живота и професионалното дело на знаковия български журналист и общественик, е изтъкнатият изследовател на историята на българскота журналистика проф. Филип Панайотов. Негови са думите: “Добре ще е тази книга да бъде прочетена от ония, които навремето побързаха да му издадат “партиен билет”, но и от тия, които днес го гледат накриво заради неговия “комунизъм”.” А всъщност
Професионалната му съвест го прави герой
Подчертавам този факт, защото при всички режими книгата е била неудобна за издаване. Когато излиза през 1923 година, Хербст няма и 50 години, но неговият произход, бурната му кариера по време на войните, темпераментните му, често пъти парадоксални публикации и най-вече дръзкото му независимо поведение са го направили широко известен в журналистическите и политическите среди, при това не само у нас, но и в чужбина. Завършил Военното училище в София, Хербст напуска военната служба, за да се посвети на журналистиката. Сътрудничи в български и чужди вестници. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите – група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това той окончателно си спечелва омразата на режима. Йосиф Хербст „безследно изчезва“ по време на априлските събития от 1925 година.
Имаме ли днес нужда от припомняне на публицистичните бележки на Йосиф Хербст? Отговорът е категорично “да”. Защото звучат съвсем актуално. Защото ни заливат медийни манипулации и шестват платени журналисти. Защото конфликтът на интереси подменя истината, а партиен и корпоративен натиск управлява медийното съдържание. Защото словото в ефира и вестникарските публикации развалят българския език.
Вижте как простичко и категорично за всичко това е писал преди век Йосиф Хербст във
“Вчера, днес и утре” (из спомените и бележките на един публицист).
• “Престъплението ми е предумишлено, но зародено под непреодолим натиск. Жертвите си дебна цели двайсет и пет години. Жертвите – това са читателите, които нямат други средства за защита, освен захвърлянето на книгата. Ония, които въпреки предупрежденията ще си я набавят, ще намерят, че все нещо казвам за вестника, за вестникаря, за читателя, за езика, за дипломата, за свободата на печата, за смешната бюрокрация, за публиката, за зрелищата, за партията, за политическите убеждения и пр. и пр.”
• “В много висши училища има вече катедри по вестникарство. Това показва, че вестникарството се признава за наука, макар че то е изкуство.”
• “Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух.” “Има вестникари и “новинари”. Бягай от последните, защото за тях “новината” е по-важна от самото събитие.”
• “Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим и цензура да се разбереш с читателите.”
• “Горд, съзнателен и образован вестникар, който може и има да каже нещо, предпочита да го каже сам, без да го влага в устата на това или онова величие на предния или утрешния ден.”
• “Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”
• “Свободата на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг, освен съдията.”
• “Партия – нерядко осквернение на една политическа идея от привържениците й, сред които не всякога са идеолозите и съмишлениците й. Партия – политическа идея. Тирето графически трябва да изрази бездната, която често разделя двете понятия в живота и в която са пропаднали толкова граждани.”
• “Един разговор. А. Ти еди-кога си еди-какво си казваше за мен. Защо си се променил? Защо ми се сърдиш? Б. Защото ти сам не се сърдиш на себе си. Ти си се променил. Аз си останах все същия. Но това не значи, че аз съм правият. Такъв разговор е възможен само между противници. Приятели помежду си никога не са толкоз ясни, откровени и честни.”
• “Има хора, които проповядват вода, а пият вино – това са лицемерните. Има други, които проповядват вино, а пият вода – това са страхливците. Има трети, които и проповядват и пият вино – това са честните. Има и такива, които проповядват вода и пият вода, това са най-опасните, защото са най-скучните.”
“Партията е осквернение на известна политическа идея
от привържениците й. Политическа идея – партия. Религия – черква. Антитезите графически са изразени с тире. В живота вместо тирето зее пропаст, преизпълнена и в двата случая с измъчвани човешки същества.”
• “Няма буржоазна политическа партия, която да се бори за право и за свобода. В най-добрия случай буржоазните партии се борят за права и свободи. Права и свободи, това е много, много по-малко, отколкото: право и свобода.”
• “Да работиш макар и само 8 часа в денонощието, само един метър под земята в някоя мина, с празни черва и празна кесия, и да бъдеш комунист, не е нито изкуство, нито пък е чудно. Чудят се на охолния комунист. Никой не се съмнява в охолността му, понеже завистта на ближния точно я преценява, но почти всеки се съмнява в комунизма му.”
Свобода, вестник, читател
• “Не е добър вестникар, който не познава психологията на тълпата въобще и частно народната психология. Тези знания не се добиват из книгите. Вестникарят трябва да наблюдава с “фотографски” очи и да слуша добре, да се вслушва още по-добре, но никога да не подслушва.”
• “За да окачествя “чистоплътността” на един вестник, трябват ми данни за ония събития, които премълчава, а не за ония, които описва. Има премълчаване, което наистина е рицарски подвиг, а пък има и премълчаване, което е адска подлост.”
• “Идеален вестник е, който няма нито едно обявление. Администрацията му трябва да зависи от редакцията, а не обратното, и редакцията не трябва да зависи от никого. Разбира се, че издателят му трябва да бъде богат като Крез, щедър като Меценат. Тогава не е необходимо нужно да бъде глухо-нем и слеп. “
• “Голяма дума – бивол. Дълбока дума – кладенец. Това са кратки народни присъди, произнесени от народния езиковен усет против всички ония, които правят акробатически упражнения с Езикът всред арена на простаци. Под тези присъди трябва да попаднат и прециозните и маниерирующите пишущи братя, както и ония, които въвеждат – шяло-нещяло – нови форми или пък причиняват върлуването на нови езикови моди, които имат току-речи всички външни и вътрешни признаци на епидемия.”
• “Безсрамни са ония, които допущат отпечатването, безразлично срещу каква цена, па макар и срещу цената на приятелство и комшийство, приготвените от издателя, книжаря или автора анонимни “книжовни критики”.
• “Вестникар без дипломатически такт и дипломат без вестникарски темперамент трябва да се държат постоянно далеч от всякаква мастилница поне няколко разкрача, иначе, когато и да е, ще направят някоя пакост.”
“Вчера, днес и утре”, издадена от Издателство “Захари Стоянов” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски, е събитие за българската журналистика най-малко по две причини. Първата е заради обективната оценка и вещината на анализа в предговора, но и заради факта, че проф. Филип Панайотов в многобройните си публикации и преподавателска практика не е изневерил на посланията на Йосиф Хербст и ги е превърнал в свои принципи. И втората – както пише в края на предговора си проф. Филип Панайотов – “Сам си е виновен Йосиф Хербст, след като и подир смъртта си продължава да бъде незаглъхващ вик за човечност, справедливост и свободни хора.”
КАК ЗАПАДАТ И СЕ ПРОВАЛЯТ ДЪРЖАВИТЕ
Заглавието на този материал съм взаимствал от Стоян Михайловски и неговите “Политически и философско-религиозни размишления”, писани преди повече от 80 години. Припомни ми ги безвремието, в което изпадна държавата ни. От една страна уж всички искат да спазим сроковете и изискванията поставени пред приемането ни в Европейския съюз. От друга – неистовата борба за власт на всяка цена клати държавата и институциите. Управляващите в оставка с корупционните си схеми бързат “да ловят риба в мътна вода”. Хитростта им и липсата на почтенност успяха да провалят първия законен мандат за правителство. Прозрачните им намерения максимално удължиха втория, за да докажат, че в името на властта Симеон Сакскобурготски и обкръжението му са готови да загърбят интересите на България. И ни връщат в началото на миналото столетие.
Ето и доказателството чрез обещаните цитати от четивото за “политикани, които се лакомят за власт и властнически постове”, озаглавено “Как западат и се провалят държавите”:
“У народ безкултурен или слабокултурен, както рекохме, не е възможно да се поеме и да се запазва властта по един честен начин, а който прави, още от първия момент на своето властуване, компромис с безчестието, той завинаги, той безпомощно и безнадеждно ще затъне в ямата на злотворството.
У народ безкултурен или слабокултурен властуването развращава властника. За да се опази неосквернена от произволи и простъпки, властта има потреба от контрола на общата съвест.
Затворете в една стая една млада хубавица, гола-голеничка, и един белобрад философ, познат по мъдростта на своя мироглед и светостта на своя разум. Ако хубавицата подкачи да съблазнява философа и ако последният вярва, че случката между него и съблазнителката ще остане неизвестна – можем да считаме за твърде възможно и вероятно капитулирането на мъдроумието пред изящните форми на женската плът. Ако, наопаки, философът знае, че сцената между него и хубавицата ще има стотина свидетели, които го наблюдават през стотина дупки, пробити в четирите стени на стаята – можем да считаме за вероятно и даже сигурно, че философщината ще остане непоколебима и студена пред провокациите на женското любострастие.
Тъй бива и в политическите сфери.
Ако властникът знае, че е повсеминутно контролиран от общественото мнение – той ще бъде въздържан и умерен в делата си и постъпките си. Ако той знае, че обществото е духовно сляпо, некадърно да упражнява никакъв политически надзор – той ще почне да своеволничи, да вилнее и да беззаконствува.”
––––––
“Младият български общественик или книжовник не изучава фактите на живота и не ги съпоставя със законите на историята – та по тоя модус да си състави политическо мнение и убеждение. Той не казва: безстрастно ще диря истината, па колкото грозна и горчива да бъде тя, ще я възприема – съвсем наопаки, той си избира априорно едно Верую, вдава се в една доктрина – в една мила, нежна и приятна доктрина, която ласкае неговите инстинкти и влечения, и после дири доводи или хитроумства, с които да може да подкрепи тая доктрина!
В опомването, което ние предлагаме на младия общественик, той не ще вижда опомване, а разочарование. Това ще бъде даже за него нещо по-лошо от разочарование, това ще бъде безочарование, сиреч отказване от всякакъв мираж, проваляне на всякаква душевна омая.
Това той не прощава, няма да прости; духовно и веществено той живее от българските политически институции: те са негов идеал – и едновременно негов поминък, пища на децата му. Когато прочее ние казваме, че между институциите на българите и тяхното духосложение няма никаква хармония – той заключава, че ние предлагаме нему лично да се откаже от своето поприще и подвизаване.”
––––––
“Равенство у нас значи признаване у всички еднакъв капацитет.
За каквато работа е годен Боян – за такваз работа е годен и Божан: ето цялата теория на българското равенство.
Политиката у нас е поминък, а никак не една цялост от познания, дарби, умение, опитност и человековедение.
Бивши турски роби, българите са възприели от своите стари господари такова понятие за общото дело:
– Общото дело не е на никого и никой не трябва да го щади; то е на всякого, и всякой има право да го овладее.
А щом е тъй – щом политиката е поминък и общото дело плячка – няма съмнение, че никаква строга йерархия във фунциите, никаква дисциплина в управлението не са възможни.
При всяка промяна на върховни властници и управници се развиват едни и същи трагикомически сцени.”
––––––
“Знаяйки, че българският гражданин не е в състояние да даде съзнателна подкрепа на една власт – всички български правителства, от четиридесет и шест години насам, са търсели помощ извън народните маси.
Такава помощ – в епохата на Фердинандовщината – правителствата са искали:
От владетеля;
От чужди държави ( Австрия, Русия и пр.);
От банки и банкери (облагодетелствувани от партия или очакващи да бъдат облагодетелствувани от партия);
От предприемачи (облагодетелствувани от партия или очакващи да бъдат облагодетелствувани от партия);
От полиция;
От войска;
От революционери, терористи и съзаклятници;
От учащи се младежи, примамвани и привличани в партийните клубове и подскоросвани тамо да политиканствуват.”
––––––-
“Едно управление ще бъде демократично и без да носи тая титла, когато има съчувствието, поддръжката на народните маси; при подобни условия управлението не може да не бъде демократично, защото то не може да пожелае да бъде изтръгнато от оная почва, от която черпи сили да вирее.
Наопаки, едно управление ще бъде антидемократично, дори когато нарича себе си демокрация, ако то е лишено от всяко съдействие на народните маси – понеже тогава то ще дири помощ в извъннародни сфери, и следователно в противодемократически принципи.
България си е създала навсякъде из Европа срамна известност поради грозното изопачение на своя конституционализъм и парламентаризъм.
Навсякъде е знайно вече, че в нашата страна консултирането на избирателното тяло не става да узнаят върховните властници каква е волята на народа – а наопаки, за да узнаят тълпите какво е желанието на върховните властници.”
–––––––
“Какво става, когато обуваме обуща, които не са направени за нашите нозе, тесни обувки? Или изкривяваме обуките, или осакатяваме нозете си, или и двете – увреждаме и обевките, и нозете си.
Така стана и с българската конституция.
На българите бе дадена конституция, която не отговаря на тяхната психика – дадоха им се наредби, заимствувани от среди, нямащи нищо общо с природата на българското.
Какво последва?
От една страна, българите изопачиха същината на своите западноевропейски наредби.
От друга страна, западноевропейските наредби изопачиха духа на българите.
Българският демократизъм се провали позорно, защото беше вънкашен, а не вътрешен, защото беше нещо безпочвено, безвременно, изкуствено.”
–––––––
“Властта, която човешки същества упражняват над човешки същества, има нужда от повсечасен контрол на просветено обществено мнение. Без подобен контрол властта опиянчва и развращава властника и той върши произволи и посегателства. Социологът Bougle дума: “Властта е сама по себе си развратителна мощ – освен там, гдето пред нея стои публика, обладаваща висока просвета; без подобна публика всяка враст се преобръща в олигархия, а всяка олигархия се крепи чрез насилие.” Когато прочее едно учредително събрание изработва основни наредби за един безкултурен или малокултурен народ – та тряба да предвиди, че ще се появят рой политически авантюристи, които ще подкачат да експлоатират духовната слепота на тълпите и тряба чрез ред установления, ценз избирателен, сенат несменяем и пр., да направи невъзможна подобна експлоатация.”
–––––––
“Ако правдата не дохожда изотгоре, когато долу липсва светлина, логично ще бъде да речем, че щом проникне просвета между тълпите – властта се вижда заставена да зачита публичната съвест и воля.
Политическият прогрес върви от долу на горе – понеже политически прогрес не е нищо друго освен просветен обществен дух, превърнат в правов обществен ред.”
Поет, съдия, народен представител или председател на Върховния македоно-одрински комитет, Стоян Михайловски е винаги верен на себе си. Затова е повече ненавиждан, отколкото тачен от съвременниците си. Предпочитат басните му, пред мислителя и мрачния изобличител на обществените явления. Срамен обаче за нас българите е фактът, че е толкова актуален след повече от 80 години. Сякаш не четем историята и не вадим поуки от нея.
И за да не продължават приликите с онова време ще напомня съдбата на този, който пише, че “демокрацията – народовластие е сечиво, но не за всякакви ръце” и търси отговорност за “непригодността на публичните институции и политиците към историческото развитие на народа”. Тогава угнетеният ум на Михайловски загубва вяра в способността на “безличната тълпа” да роди “нов човек” и в отчаянието си търси спасение дори в “реда” на Мусолини.
Толкова от “Как западат и се провалят държавите”. Дано авторът му не е предрекъл и нашето време. Защото признаците на подобие са прекалено много. Пораждащите ги причини – също.