Младите и ерудирани българи се намират в България. Не е необходимо да ги търсим пръснати по света. Тук са се родили, тук са живели, тук до момента са влагали всичките си капитали – човешки, социални, финансови. Българите в България са младите, ерудирани, образовани българи, които могат тази промяна, която в момента се случи, да я овладеят. Защото българите в България живеят с българското. Има нещо, което се казва митологично време – българите в България само го усещат. Българите в чужбина ги обичам безкрайно много, но те са в друго митологично време.“ Това мнение изрази в предаването „Преди всички“ на БНР Катя Михайлова, преподавател в Катедра „Икономическа социология“ на УНСС и представител на Гражданската инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ).

Промяната, която много искахме, дойде. Сега стои втората задача – да приемем промяната, каквато е дошла, а не каквато на нас ни се е искало да бъде.

БНР, 22 юли 2021 – https://bnr.bg/post/101502321

30-та предизборна кампания започва в средата на 31-та година от раждането на българската демокрация. 29 пъти сме гласували доверие на българските политици чрез парламентарни, европейски, президентски и местни избори. След месец ще гласуваме за 30 път, а през есента за 31. Дали политиците са оправдали гражданското ни доверие, или са инжектирали доза в „българското (не)доверие“, както казва Марин Паунов?

2021 е рекордьор по предизборни кампании от 1990. Има години с по два национални избора от различен вид. Но три годишно, а кой знае – може и с четири да посрещнем Коледа, се провеждат за първи път. Изглежда, че на фона на „глобалната хиперконкуренция“, по израза на Мария Марикина, разгърната и в политическо поле, българите гласуват с „Не подкрепям никого“ да управлява държавата ни.

Защо ли?

Заради „олигархизацията на политиката“, би отговорила Ивка Цакова. Заради налаганите политически „видимости“, които уж саморазкриват, но всъщност скриват властта, както пише Андрей Бунджулов. Или заради Ковид – модерно е елитите да стоварват отговорностите си върху него, а гражданите с него да се оправдават.

Защо ли? Защото казаната дума не е хвърлен камък в българската политика. Развързана е връзката между думите, чувствата и действията – политиците не достигат смисъла на думите, които изричат, или, ако са го достигнали, се страхуват да го претворят в действия. А може би политиката е изневерила на българските поговорки и народна мъдрост? А може би се е подиграла с думите, унизила е Словото, по израза на Жак Елюл?

Политиката е поле на претворените в действия думи. Затова е важно кой какво върши и говори. В предизборна кампания често се изговаря словосъчетанието „позитивна предизборна кампания“. Дори и председателят на ЦИК призова кандидатите да проведат толерантна и позитивна 30-та предизборна кампания. Какво означава позитивна предизборна кампания? Какъв смисъл влагат изборните кандидати в нея и съзнават ли отговорността, която си самовъзлагат, изричайки тези думи?

Потърсих отговорите чрез социологическо изследване. Чрез медиен мониторинг в предизборните кампании от 2014 до сега изведох 200 изявления, обещаващи позитивна предизборна кампания. Анализът им показва, че Позитивната предизборна кампания е метафизика за политици.

Статията е публикувана на http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2426637

Светът заговаря за интелектуалците през 1898, когато Емил Зола и съидейниците му заявяват и отстояват позиция срещу осъждането на Алфред Драйфус. Оттогава сърцето на интелектуалците е синхронизирано с обществената им съпричастност към политическите, икономически, културни и религиозни трансформации в обществото. Днешната Четвърта индустриална революция активира системни трансформации в дънната платка на човешкото общество. Те следва да мобилизират публичните интелектуалци. Ако не се случва, може да е поради отслабване на интелектуалния потенциал и доброволна интелектуална алиенация или поради липса на среда за развитие на публични интелектуалци и включени репресивни програми срещу тях.

Дошло ли е времето на последните български публични интелектуалци?

Ден след 170-то честване на „24 Май“ (първо – 11 май 1851) и 30 години след началото на Прехода можем да зададем и този въпрос. Акад. Дмитрий Лихачов с непоколебимата си вяра в България като „държава на духа“ сигурно би казал не. Естествените обиталища на интелектуалците са полетата на духа с красивия майски цъфтеж на идеите, ако парафразирам Джулиен Бенда. В годините назад у нас дори се е формирало и професионално съсловие на публичните интелектуалци, за което говори Томас Соуел, отглеждано от политическите субекти и чуждестранни фондации, структурирано в „тинк-танковете на прехода“, регулярно говорещо в медиите и на конференции, защитаващо колективни публични позиции.

Фридрих Хайек нарича интелектуалците „професионални прекупвачи на идеи“. Търговци ли са българските публични интелектуалци? Или са верни на „паресията“, за която говори Мишел Фуко – умение да се разбира истината и морално задължение публично да се изговаря в името на общото благо и въпреки рисковете за изговарящия я?

Изговарянето на истината е символна власт. Интелектуалецът може да я упражнява, ако е извън политиката, според Едуърт Шилс и Робърт Мъртън. Немалко български интелектуалци се кандидатират за политици. Университетът днес се превръща в трамплин към политиката, също както журналистиката и медиите.

От друга страна, интелектуалците знаят много повече от това, което им е позволено или сами си позволяват да изразят. Недоизказаното натрупва напрежение, чувство за безвластност и води до алиенация, както посочва Чарлз Милс.

Знанието е дар, който интелектуалците получават по пътя към истината и имат морално задължение да го върнат на хората. Проблемът е, че хората по-скоро не искат да го приемат. Джоузеф Кембъл описва три стратегии за предаване на дара. Първата е неуспешна – интелектуалецът се заслепява от интелектуалната си мощ, обвинява другите в посредственост, защото не го разбират и приемат и се самоизолира в дебрите на обидата, отчаянието, гнева. Самоизолиране е и смяната на интелектуалното поле със съседно, включително извън родината. Втората стратегия превръща интелектуалците в търговци. Продават дара си на дребно или изнудват политиците за по-висока цена срещу мълчание, например. Надяват се Христос да не влезе в храма и отдалеч го гонят. Емил Дюркем за тях би казал, че са изместили дуализма на човешката си природа към егоизъм за сметка на алтруизъм. Ерих Фром би ги определил като интелектуалци с доминантен притежателен модус. Третата стратегия е на истинските интелектуалци. Те стават учители – търсят и намират най-подходящите начини да предадат дара, така че обществото чрез него да продължи развитието си. Тези учители празнуваха вчера. Въпросът е: как предават даровете на истината българските интелектуалци? Сам той заслужава изследване.

Потърсих отговорите чрез съдържателен анализ на 70 публични колективни позиции на интелектуалци от 2005-2020, публикувани в интернет медиите. Ивайло Знеполски говори за свръхпроизводство на подписки след 1989, които не представляват интелектуална реч, а радикален политически дискурс, настойчиво предупреждаващ за вината, която поемаш, ако не го последваш. „Войната на петициите“ от 90-те бавно „(само)обезличава интелектуалците“.

Статията е публикувана на: http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2418906

The paper presents research on the correspondence of the theoretical definition and the practical understanding and application by Bulgarian candidates for political posts in the elections hold in 2014 – 2019 of the concept „positive election campaign“. The questions are: does the meaning that the candidates attach to the term „positive campaign“ correspond to its scientifically determined theoretical definition and how do the concept and its application correlate? The hypothesis states that (1) the phrase „positive campaign“ is a key statement in the rhetoric of candidates; (2) the more conquered a country turns out to be, the more often the candidates for power build their pre-election political statements on the concept; (3) most often the election candidates mean a campaign with no compromising materials or hate speech, held in a spirit of good tone and ethics, promising more effective governance and a better future when they use the concept „positive campaign“; (4) the theoretical definition of the concept needs to be further developed and conceptualized within the paradigm of positivism. The hypotheses are tested by a media monitoring which identified 130 media publications covering candidates’ statements with the phrase „positive campaign“ and content analyses.

Positive Election Campaign in the Gap Between the Theory and Practice/ Katia Mihailova.// Годишник на УНСС, 2020, № 1, pp. 239-264

Становище по Проект за Стратегия за развитие на висшето образование в Република България 2021-2030

доц. д-р Катя Михайлова, 6.07.2020

СЪДЪРЖАНИЕ на СТАНОВИЩЕТО

Преглед на Проекта за стратегия за развитие на висшето образование

4 фундаментални предложения за развитието на висшето образование

• ОКС „Бакалавър“ – 3 години. Ролеви конфликт при студенти и преподаватели 
• Стимулиране на младите преподаватели. Междугенерационни конфликти
• Дигитализация на образователния процес – онлайн обучение. Понижаване на качеството
• Преподавателски и/или изследователски университети. Структурни трансформации

Заключение: Българското висше образование в перспективата на 2030

ПРЕГЛЕД НА ПРОЕКТА ЗА СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ

Проектът за Стратегия за развитието на висшето образование в Република България  в периода 2021-2030 е разработен от Министерство на науката и образованието и представен на 22 май 2020. Проектът наследява Стратегия за развитието на висшето образование в Република България за периода 2014-2020. Публикуван е за обществено обсъждане на 18 юни 2020 на: http://strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=5238

            Проектът е разгърнат в обем от 76 страници. Представя:

• Анализ на средата и състоянието на системата на висшето образование;
• Водещи принципи при подготовката и изпълнението на Стратегията;
• Визия за развитието на висшето образование;
• Приоритетни области и цели;
• Дейности и мерки за постигане на целите;
• Очаквани резултати;
• Организация, контрол и инструменти за изпълнение на Стратегията.

Проектът е насочен към повишаване на качеството на българското висше образование.

Предложена е изключително лаконична „визия“ за развитие на висшето образование – само от 2 изречения. Тя е  насочена към „диференцирана и гъвкава система от висши училища – партньори и конкуренти на европейските, изпълняващи образователна, изследователска и културна мисия в полза на обществото и индивидите чрез научни изследвания и качествено образование и към изграждане на академична общност“.[1]

Предвидени са 10 приоритетни области за развитие, 10 цели, 27 дейности и 142 мерки. Всички те са в спектъра от ревизия на учебни планове и програми, осъвременяване на преподавателски подходи и методи през управление и акредитация на университетите, връзка между образование – наука – бизнес, до преформатиране на системата от висши училища в страната.

В съдържателно отношение проектът залага 4 фундаментални предложения за развитието на висшето образование до 2030. Всяко от тях самостоятелно и всички комплексно имат реален потенциал да трансформират из основи системата на висшето образование у нас.

Въпросът е дали тази трансформация ще доведе до повишаване на качеството на образователната услуга, предлагана от университетите и колежите, каквато е декларираната цел на Стратегията или обратното?

Всяко от предложенията изисква сериозно експертно осмисляне, а това не може да стане без дискусия в рамките на настоящата университетска и академична общност.

Ясно е, че предложенията се правят най-напред в стратегическите документи. След като стратегиите бъдат приети, новите предложения аргументирано влизат в законово-нормативната регулация на съответната обществена система.

4 ФУНДАМЕНТАЛНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА РАВЗВИТИЕТО НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ

Първо предложение: ОКС „Бакалавър“ – 3 години

*** Това няма ли да доведе до ролеви конфликт при студенти и преподаватели?

Въведена законодателно възможност за редовно обучение ОКС „Бакалавър“ с продължителност от 3 академични години.“[2]

Идеята за 3-степенно висше образование с препоръчителна продължителност на степените съответно: ОКС „Бакалавър“ – 3 години, ОКС „Магистър“ – 2 години и ОНС „Доктор“ – 3 години е заложена в така нар. Болонски процес от 1999 г.

В проекта за Стратегия е посочено, че прилагането на инструментите по Болонския процес у нас е „недостатъчно ефективно и често формално“. Същото е определено като „основно предизвикателство, свързано с недостатъчната интернационализация на българското висше образование“.[3] „Ускорената интернационализация и пълноценното интегриране в европейските образователни и изследователски мрежи“ е поставено сред 10-те приоритетни области за развитие на висшето образование. Това е и четвъртата цел на Стратегията. Следователно, според МОН, намаляването на бакалавърската и увеличаването на магистърската степен с по 1 година е мярка, която се предвижда, че ще доведе до повишаване на качеството на образованието. 

(още…)

Четвърта лекция по „Икономическа социология“ – 29 април 2020