Четвърта лекция по „Икономическа социология“ – 29 април 2020

Трета онлайн лекция по „Икономическа социология“ – 15 април 2020, Велика сряда

Социологът доц. Катя Михайлова в разговор за ситуацията с корона пандемията. Интервю на Невена праматарова с Катя Михайлова, „Артефир, програма „Христо Ботев“, БНР – 22 април 2020

„7,5 млн. лв. ще са загубите за първото полугодие на 2020 година в независимия културен сектор в България според анкетно проучване, проведено между 22-24 март сред хора, занимаващи се с изкуство и култура. 

Загубите за културата в световен план също се очертава да са много големи. 89% от обектите, включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, са затворени заради пандемията и това води до милиони загуби всеки ден, съобщават от Организацията на обединените нации за образование, наука и култура.“, това каза по повод вирусната криза социологът доц. Катя Михайлова, преподавател в УНСС и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Наред с обезпокоителните данни доц. Михайлова даде и една различна гледна точка към сегашната ситуация и коментира как ни се отразява като общество наложената социална изолация. Тя предложи като отговор срещу кризата да създадем нов антивирус срещу корона пандемията, който да се казва РОЗА – радост, обич, здраве и ново начало. 

Според нея така всички заедно ще може да излезем по-лесно от тази поредна за нас като българи криза, но този път с непредвидими огромни последици – икономически и политически за целия свят.

Интервю на Силвия Великова с доц. д-р Катя Михайлова в предаването “Преди всички“ , БНР – 22 април 2020

„Резултатът 5,89 по скалата от 1 до 7 е повече от страхотен. Ние всички го оценяваме, защото за една събота и неделя да преминеш онлайн – това си е геройство“. Това каза пред БНР доц. д-р Катя Михайлова във връзка с резултата от проведено изследване как студентите от Университета за национално и световно стопанство оценяват своето онлайн обучение.

Тя обясни, че е избрана по-нетрадиционната скала – от 1 до 7, за да е ясно, че може да е онлайн, но преподавателят е на своето място и позиция и студентът е на своето място и позиция:

„Студентите имат едни права и едни задължения – те просто трябва да учат. Преподавателите имат право да оценяват. Скалата, по която всички учители и преподаватели оценяват, е от 0 до 6. Ако в нашето изследване бяхме дали скала от 1 до 6, щяхме да се опитаме да манипулираме студентите и да им кажем, че в онлайн средата са се превърнали в преподаватели и имат чисто преподавателското право да оценяват. Затова избрахме скалата от 1 до 7“, обясни доц. Михайлова.

В предаването „Преди всички“ тя припомни, че УНСС беше първият университет в България, който стартира изцяло и на живо онлайн обучение:

„Дигитализацията в УНСС върви много от отдавна.  Още през 2007-а година имаше проект за дигитализация в университета. Процесите на електронизация вървят дълго, защото не е никак лесно да изградиш една такава модерна технологична инфраструктура, както си мислим“.

Университетът за национално и световно стопанство откри нова платформа за кандидатстудентска кампания изцяло онлайн, като се запазват всички права на кандидат-студентите, „включително и правото им другите да не преписват и да не манипулират системата в тяхна полза, защото в онлайн пространството това е много важно“, обясни доц. Михайлова.

74% от студентите заявяват, че не искат да се прекъсва учебният процес по време на извънредното положение и физическата изолация, а желаят да учат дистанционно онлайн.

54% от изследваните заявяват, че традиционната лекция е по-познавателна от онлайн лекцията, посочи още доц. д-р Катя Михайлова, но добави, че това зависи от преподавателя.

Студентите пишат 5,89 на онлайн обучението в УНСС – Офнюз, 15 април 2020

доц. д-р Катя Михайлова, катедра „Икономическа социология“, УНСС

CoViD-19 ни принуди да въведем онлайн обучение в средното и висшето училище. За онлайн училищното обучение много се говори в медиите. Онлайн университетското обучение рядко е тема. Може би, защото университетите са автономни и да си правят каквото си искат. Грешка, ако е така. В училищата, и в университетите все нашите деца учат. Нима не ни интересува какво става с пълнолетните наши деца, къде витаят мислите им в това време, въздигащо фалшиви маски и принизяващо истинските корони?

От друга страна, и училищата, и университетите са на държавна издръжка. Нима Коронавирусът е  притъпил гражданската ни чувствителност до толкова, че да не ни интересува с каква ефективност се разходва публичния финансов ресурс точно сега между реалната опасност и паниката?

(още…)

19 март 2019 – 67 дни преди Евроизбори ‘2019

Президентът на Република България Румен Радев издава Указ за насрочване на избори за членове на Европейски парламент от Р България на 26 май 2019[1]. Политически форматираните очи насочват погледите си към тази дата – два дни след празника на българската просвета и култура и славянската писменост. За четвърти път България ще избира българи за нейни представители в Европейския парламент.

Българи по документ или по душа – този избор ни предстои.

(още…)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА МОНОГРАФИЯТА „МЕДИ@ИЗБОРИ“ НА КАТЯ МИХАЙЛОВА

            През цялото време докато четях „Меди@Избори“, не ме напускаше мисълта, че особено днес е много важно да не се спестява истината, нещата да се наричат с истинските им имена. Точно това прави Катя Михайлова и не само заради науката, а според мен най-вече заради обществото, заради хората, които заслужават достоен живот. Разбира се, научният труд на Катя Михайлова представлява едно напълно завършено научно изследване и носи белезите на фундаменталната наука, но в същото време тази книга е за реалния живот, за ценностите, за интересите, за мечтите и надеждите, без които просто няма как да има общество. И тук трябва да кажа, че Катя Михайлова с „Меди@Избори“ не просто продължава научните си търсения, но и надгражда научните си тези, заложени още в „Меди@Общество“.

            „Меди@Избори“ е едно дълбоко и детайлно научно изследване на характера, същността и проявленията на медиите по време на политически избори. Но не само това. В тази монография Катя Михайлова поставя няколко, бих казал, екзистенциални въпроса. Единият е този за особеностите на медийното поле по време на избори. И въпреки че е наложена времева рамка от 2014 г. до 2017 г. и пространствено ограничение, като става въпрос за български избори, струва ми се, са уловени тенденции, които очевидно още дълго време ще владеят не просто медийното пространство, но и самото обществено пространство, при това не само в България. И тук големият въпрос за „свободата на словото“, една идеологема, която в последните няколко десетилетия се размахва като  дамоклев меч над всеки, който се осмели да не е политкоректен според разбирането на неолибералите и мултикултуралистите. Но за каква свобода на словото въобще може да става въпрос, когато стане ли дума за медии, както самата Катя Михайлова посочва, говорим за „медийни услуги“? Т.е., медиите са се превърнали в едни елементарни производители на информация, която обслужва ту собствените им интереси, ту интересите на онзи, който плаща по-добре. Тази недопустима трансформация на медиите от обществен коректив в медийни регистратори и информационни търговци, всъщност напълно отдалечават медиите от социално-политическата им роля. И всичко това става ясно и разбираемо в „Меди@Избори“ на базата на разглеждането на изборния процес от гледна точка на поведенческите модели на медиите, кандидатите, избирателите и институциите. Катя Михайлова чрез безусловна фактология и статистика, разкрива действителната картина на политическите избори, обвързани с дейността на медиите и го прави до болка безпристрасно, като поставя въпросите за медийната независимост и „размиването на отговорността“ на медиите. Впрочем тези два въпроса, за медийната независимост, която е просто оксиморон в настоящия етап на политическо развитие, и за размиването на отговорността на медиите, което пък е естествена последица от трансформацията на медиите, за която стана вече въпрос, ни водят по-нататък в „Меди@Избори“ до проблема с институционалната и регулаторна рамка за медиите по време на избори. Цялата втора глава на монографията на Катя Михайлова е посветена именно на този проблем.

            Изключително задълбочено Михайлова анализира не само същността, параметрите и критериите на  институционалната и регулаторна рамка за медиите по време на избори, но се спира и върху т.нар. „саморегулаторна рамка на медиите“, което ако е в цялостна система би трябвало да допринесе единствено ползи за обществото. Но от казаното в „Меди@Избори“, подкрепено с факти и доказателства, става ясно, че тези регулации не просто не работят, а всъщност засилват тенденциите, характерни за неустойчивост на изборния процес. И тук ще се върна на въпроса за „размиването на отговорността на медиите“. То е не само бягство от социалната роля на самите медии, но представлява и значително по-голям проблем за обществото от т.нар. „фалшиви новини“ и „хибридни войни“. Защото нещата опират до индоктринирането на членовете на обществото по отношение на несъстоятелни политически идеи и тези, а това вече е удар по обществения интерес. Точно в тази посока Катя Михайлова в „Меди@Избори“ разглежда и въпроса за корелацията „медии – изборен успех“. Разбира се, че в случая не може да се пренебрегне влиянието на медиите за формирането на обществените нагласи, но въпросът е в степента на това влияние. Тук анализът налага извода, че всъщност медиите, сами по себе си не са в състояние да осигурят изборния успех. От поместените статистически данни в „Меди@Избори“ по този въпрос, става очевидно, че медиите, обслужващи една или друга политическа организация, оказват влияние единствено върху и без това ангажираните избиратели с дадената политическа организация. Като цяло обаче, именно защото медиите са се привърнали в корпоративен субект и търгуват с общественото доверие спрямо тях, степента на влияние което оказват е минимално. В крайна сметка се оказва, че определянето на медиите като „четвърта власт“ е просто една несъстоятелна табелка, а те самите са далеч от това да са реален фактор при форммирането на обществените нагласи. Но за сметка на това пък, медиите напълно подчиняват възможностите си за разпространение на информация в полза на обслужваните от тях политически организации. Като разглежда тази проблематика, Катя Михайлова естествено стига и до въпроса за поведението на различните типове медии по време на избори. И тук в „Меди@Избори“, отново на базата на факти и стастика става ясно, че медийният интерес към изборите е реципрочен на интереса на собствениците на медиите и финасовата изгода от самото отразяване на изборите. Колкото и жалко да звучи, но в случая не става дума за никаква журналистика, за никакви демократични принципи, нито пък за защита на обществения интерес. Става въпрос за злоупотреба с влияние, при това на публично равнище. Ето тук е мястото да се каже нещо и за рейтингите, определени като „пета власт“. Всъщност, рейтингите, които се публикуват по време на избори са напълно в унисон с наблюдаваната „услужливост“ на медиите. И отново се стига до въпроса с доверието не само спрямо медиите, но и спрямо социологическите агенции. И ако внимателно се чете „Меди@Избори“ ще се установи, че основната причина за всичко това е комерсиализацията както на медиите, така и на социологическите агенции.

            Но възможно ли е това да е нещо безвъзвратно, възможно ли е това да е действителност, която не може да се промени? На този въпрос Катя Михайлова дава отговор в последната глава на „Меди@Избори“ със своите препоръки към медиите, институциите и политическите играчи. Тези препоръки, по мое мнение, могат да послужат като настолно указание за работа на ЦИК, РИК, медии и политически централи. И да, ако направените от Михайлова препоръки в „Меди@Избори“ се приемат и най-вече се пресътворят в практики, то може би ще се направи съществена стъпка към постигне на устойчивост на изборния процес. А това вече е гаранция за истински демократични практики, а не за паркетна политика.

            Накрая ми се иска ка кажа, че за мен беше удоволствие да чета Катя Михайлова, и като език, и като позиция, и като мислене.

Проф. д.н. Николай Палашев

РЕЦЕНЗИЯ

на монографията на тема „Меди@ Избори“ на доц. д-р Катя Михайлова

Представеният монографичен труд още със самото заглавие предизвиква интерес сред широк кръг читателска аудитория поради простия факт, че тази проблематика досега не е била предмет на изследване в специализираната литература. И това не е случайно, тъй като не всеки учен в България би имал дързостта да посегне върху корелацията медии – избори с помощта на модерния научен инструментариум. Тези обективни трудности обаче сякаш допълнително са мотивирали доц. Катя Михайлова да се „гмурне“ възможно най-дълбоко в недрата на медиаизборния океан, от които тя успешно е изплувала на повърхността със значими научни постижения.

Няма никакво съмнение, че едно от най-големите достойнства на монографията е приложението на интердисциплинарния подход към темата. Защото дори и само бегло да се вгледаме в тематиката, веднага ще открием две обемни теоретични направления – медийното и изборното. Но това е едната страна, която обаче не само е допълнена с гранични на темата проблеми, но и обстоятелствено е разгледана от позициите на различни обществени науки – политическата, социологическата, правната, обществените комуникации и др. В това се изразява и един от най-сериозните приноси на автора, тъй като той не се е ограничил в тесните рамки на поставената тема, а разгръща анализа си в широк междудисциплинарен аспект.

В този контекст ще отбележим, че в труда се съдържат множество емпирични факти, данни и информация, без които подобен род изследвания са просто невъзможни. Ценното обаче е това, че тази информация не е използвана в „насипно състояние“ или „на парче“, а твърде рационално е „втъкана“ в хода на изложението и неговото тематично съдържание. Това е сериозно достойнство на изследването, доколкото огромният емпиричен материал е добре прецизиран и умерено дозиран. Нещо повече, навсякъде авторът е проявил тънък, дори педантичен усет към детайла, към цифрата, към факта, което говори само за едно: сериозно теоретично умение да се борави с безбрежна цифрова информация, без това изобщо да натоварва анализа и начина на изложение на материала. В четирите глави на труда това се вижда с просто око и не е необходимо да се обяснява, защото в изследователския обхват на работата са попаднали десетки български електронни и печатни медии – от най-големите и популярни до най-малките и по-неизвестни.

Заслужава да се отбележи фактът, че в труда е налице много добър баланс между цялостната теоретична рамка на разглежданата проблематика и богатия илюстративно-емпиричен материал, изложен в подкрепа на извършения анализ. И всичко това се разгръща в границите на взаимоотношенията държава – медии – общество като фундаментален изследователски обект на посочената тематика. Тук например са регулацията, саморегулацията и корегулацията на медиите, което в крайна сметка дава по-цялостна картина на медийното покритие и влияние в зависимост от правилата на играта.

Едно от най-големите достойнства на работата е цялостният подбор и систематично-критичното изложение на огромната медийна регламентация на различните видове избори както в национален, така и в международен план. Според нас това е първият успешен опит в страната за задълбочено, подредено и критично изложение на цялата гама нормативни документи (кодекси, закони, наредби, инструкции и др.), с които панорамно се осветляват медийно-юридическите аспекти на избирателния процес. Всъщност по този начин се поставя и големият въпрос за правата и отговорностите, за правата и задълженията и за правата и псевдоправата, които медиите са длъжни да съблюдават в предизборната кампания. Към това следва да се добави и критичният преглед на предложените оптимизации на регулаторната рамка на доставчиците на медийни услуги в сферата на изборното законодателство (2014 – 2016 г.) от български парламентарни партии (един законопроект през 2014 г. и пет редакционни промени през 2016 г.), което окончателно повдига завесата на непълноценната медийна регулация при провеждането на предизборните кампании.

Друго сериозно постижение на автора е прецизният анализ на предизборното медийно финансиране по време на четири вида избори (европейски – 2014 г., парламентарни – 2014 г., местни – 2015 г., и парламентарни – 2017 г.). Тук изключително подробно е разкрита „сделката между медиите и политиците“, като са разгледани различните финансови измерения през призмата на сключените договори за политическа реклама. А от приложената таблица е видно, че на посочените избори общо са похарчени почти 14 млн. лв. само за медийна политическа реклама. При това тези разходи не са изложени като голи безизразни цифри, а са съпроводени с адекватен теоретичен анализ и респективно със съответни препоръки за преодоляване на слабостите.

Не можем да не изтъкнем и още един безспорен факт, с който трудът се отличава, а именно 27-те нови законодателни предложения за работата на медиите в Изборния кодекс, които са достоен завършек на това фундаментално теоретично изследване с отличителен практикоприложен характер за българската социална действителност. Между другото това е характерно за всички глави в монографията, доколкото критичният тон доминира, без да се спестяват неприятни факти, пропуски или слабости. Тоест налице е яркоизразена авторова позиция като самостоятелно мнение по голяма част от разглежданите проблеми.

И най-накрая изрично ще отбележим и още нещо, което прави много приятно впечатление: това е премереният, елегантен и разбираем език на монографията, както и достъпният, но и дълбокосъдържателен стил на изложението. Изтъквам този факт, защото не са много работите в подобна научна материя, които се четат с лекота, поради изискания език и стил на разглежданата проблематика.

Разбира се, към работата могат да се отправят и някои препоръки, каквито са например: първо, би могло да се обмисли разширяване на въпроса за връзката власт – медии – избори в контекста на това доколко властовите институции „стават“ законни посредници в „търговията с гласове“, на корпоративния и контролирания вот, на изборните партийни манипулации и т.н.; второ, разглеждане на проблема за т.нар. „пазар на политическа корупция“ в днешните български реалности като начин за опорочаване на избирателния процес и фактор за предрешаване на изборите; трето, още по-задълбочено анализиране на финансирането на медиите и партиите (правно и политически) с цел изясняване на причините за нелегитимното финансиране, при което различните медии, вместо да са коректив на властта, се превръщат в нейни пропагандно-манипулативни стожери; и последно, струва ми се, че е необходимо да се разгърне още по-мащабно тезата за политическата манипулация (и фалшивите новини) като основно оръжие на партиите в политико-избирателния процес.

Може да се обобщи като заключение, че настоящият труд представлява мащабно проучване на медиите и изборите в България през последните 30 години и към момента единствено по рода си интердисциплинарно монографично изследване на тези въпроси (и процеси) в страната, за което авторът заслужава да бъде поздравен. Дълбоко съм убеден, че то ще предизвика нескрит интерес у редица специалисти, учени, експерти, политици, студенти и др., и въобще у всички, които са изкушени от задълбочения анализ на цяла редица важни научни полета (медийни, комуникационни, политологически, социологически и т.н.) в българската социална мисъл днес.