Монографията е посветена на две класически социологически теми – миграцията и социално-икономическото развитие – чрез разглеждането им във взаимна перспектива. Акцентът е поставен върху завръщащата се миграция и нейното взаимодействие със социално-икономическото развитие в контекста на съвременното българско общество, което е оригинален изследователски подход на авторката.

Структурата на монографията включва увод, шест глави, заключение и списък на използваната литература.  В увода аргументирано е обоснована актуалността и значимостта на  темата на монографията. Посочена е сложността и комплексността както на миграционните движения, така и моногоаспектността на тяхната релация със социално-икономическото развитие. Очертани са трудностите при теоретичната им интерпретация, както и факта, че завръщащата се миграция е относително нов изследователски феномен, особено в съвременния български контекст.

В първата глава са представени различни изследователски подходи за концептуализирането на темата от различни дисциплини като социология, политология, антропология, история, икономика, етнография, право. Комплексният анализ на миграциите на завръщането и отношението им към социално-икономическото развитие от социологическа гледна точка е дефиниран като основна цел на монографията. Този избор е обоснован чрез няколко основни аргумента: „Първо, защото предлага историческа перспектива към процесите на миграция и към интензивността им. Второ, защото разглежда влиянието на миграцията, на преместването и в частност на завръщането, върху социалния статус на мигрантите и върху социалната среда. Трето, защото анализира завръщането в контекста на интеграцията на мигрантите и устойчивостта на процеса. Четвърто, защото засяга институционалната, политическа и законодателна среда на завръщането. Пето, отнася се към трансферирането на социален капитал от завърналите се мигранти и връзката със социално-икономическото развитие в контекста на устойчивостта, свободата на избора и достъпа до възможности“ (с.10-11).   Представянето на миграционните теории включва и културните митове за миграцията на завръщане.

Във втората глава са разгледани различни теоретичните подходи към миграцията и завръщането, като се споделя тезата, че научните тълкувания на миграционните движения трябва да е комплексно и интердисциплинарно. Таксономията на миграционните теории е изградена според нивото на анализ (индивидуален или семеен), основните причини и мотиви за емиграция и завръщане (икономически и неикономически), периоди на възникване и др. Те са класифицирани в няколко ключови категории (с.28).

В трета глава е направен преглед на теориите на развитието, като се анализира тяхната връзка с миграциите и тяхното концептуализиране.  Прави се разграничение между термините „икономически растеж“ и „социално-икономическо развитие“, като се приема, че нарастването на БВП не е идентично с подобряването на благосъстоянието на хората. Проследена е историята на идеите за развитието особено след Втората световна война. Представени са Целите на хилядолетието (или т.нар. Цели за устойчиво развитие), обявени от Организацията на обединените нации през 2015 г. Разгледана е тяхната връзка с миграциите, която засяга всички 17 цели на устойчивото развитие и техните подцели. Тематизирани са разнообразните класически и съвременни социологически теории на развитието с фокус върху техните културални измерения, изследвани от Вебер, Шумпетер, Шютц, Маклилънд, Бауман, Бек, Хофстеде, Хобсбаум и др. Подчертава се ролята на доверието като аспект на социалния капитал, разглеждан като важна културна характеристика на развитието (с.79). Коментират се данни на Европейското социално изследване, според които обществата с по-високо междуличностно и институционално доверие се радват и на икономическо и социално благополучие.

Специален акцент е поставен върху концепцията на Амартя Сен за развитието като свобода и т.нар. „подход на възможностите“ („capability approach“), поради неговата ориентация към интердисциплинарна интеграция на различни изследователски полета. Изразява се съгласие с тезата на Сен, че адекватната концепция за развитието не трябва да се ограничава само с увеличаването на материалните блага, ръста на БВП и прочее показатели свързани с доходите. Необходим е по-широка перспектива, при която развитието трябва да се изучава в тясна връзка с подобряването на качеството на живот и разширяването на гражданските свободи като цел и основно средство на развитието (с.91). Посочват се предимствата на „подхода на възможностите“, предлаган от Сен, който позволява интеграцията на различни академични дисциплини, занимаващи се с развитието и миграциите, защото задава „широка нормативна рамка за оценка на индивидуалното благополучие и социалните договорености, за разработване на политики и предложения за социални промени в обществото“ (с.99). Представени са и възгледите на М. Нусбаум, която интерпретира „подхода на възможностите“ (“capability approach„) на Сен, като предлага конкретни емпирични индикатори за неговото прилагане и списък с десет централни човешки способности, които могат да бъдат наблюдавани.

Методологическото и практическото развитие на научните достижения  на  А. Сен и М. Нусбаум води до разработването на няколко индекса, свързани със социално-икономическото развитие: Индекс на човешкото развитие (Human development index, 1990); Индекс на човешката свобода (Human freedom index, 1991);; Индекс на развитието по отношение на пола (Gender related development index, 1995); Индекс на бедността (Human poverty index,1997) и др. В монографията се разглеждат и актуални данни, получени от Индекса на социалния прогрес (ИСП) – глобална организация с нестопанска цел базирана във Вашингтон, която предоставя данни за социалния просперитет на обществата с цел да помогне определянето на приоритетите на действията, ускоряващи социалния прогрес.

В четвърта глава на монографията се поставя целта да бъдат разгледани „начините на трансфер на социалния капитал на мигрантите, връзката между миграции, завръщане и развитие, позитивните и негативни страни на въздействието на миграциите на завръщане върху общностите, институциите и върху самите мигранти“ (с.116). Проследено е развитието и съдържанието на различни парадигми, концептуализиращи  въздействието на миграцията върху развитието. Анализът се базира преди всичко върху „подхода на възможностите“ на Сен, която вплита в себе си общностно, институционално и индивидуално развитие. Този подход позволява „да бъдат взети под внимание миграциите и особено завръщащата се миграция като ускорител или бариера на развитието на икономиките, общностите, институциите в родината на мигрантите“ (с.118).

Специално внимание в тази глава е отделено на миграционното поведение на висококвалифицираните мигранти, въздействието му върху социално-икономическото развитие и анализ на феномените „изтичане на мозъци“ (“brain drain”), „циркулация на мозъци“ (“brain circulation”)  и „печелене на мозъци“ (“brain gain”). Защитава се тезата, че висококвалифицираните мигранти усилват скоростта на разпространение на знание между изпращащи и приемащи държави (с.122). Привеждат се доказателства от изследвания на  полската, китайската, тайванската и индийската диаспори по света. Посочва се и възможността „развиващите се страни да се възползват от уменията, ноу-хауто и други форми на опит, придобити от техните мигранти – независимо дали те са се завърнали в страната си на произход или не – както и на членовете на собствената диаспора“ (с.124). Мигрантите могат да свързват местните производители директно с пазарите и производствените мрежи на по-развитите икономики. Транснационалните общности могат да ускорят технологичното усъвършенстване на регионалните икономики като предоставят необходимите умения и управленчески знания, за да помогнат на местните производители да преминат към дейности с по-висока добавена стойност. Поради своя опит и професионални мрежи, тези мигранти могат бързо „да идентифицират перспективни нови пазарни възможности, да наберат капитал, да създадат мениджърски екипи и да установят партньорства с други специализирани производители“ (с.124).

В монографията се анализират формите на въздействие на завръщащите се мигранти върху обществото у дома както в позитивен, така и в негативен аспект. Взети са под внимание дискусиите и най-новите изследвания за въздействието на завърналите се мигранти върху развитието посредством предприемачество, човешки капитал, парични трансфери, трансфер на идеи и норми. Дискутирани са и субективните оценки на завръщането от миграция относно  неговите последствия, което разширява аналитичния модел и позволява допълнителни изводи за развитието от гледна точка на индивида.

Важно значение за процесите на развитие, свързани със завърналите се мигранти, има степента на реинтеграцията им у дома. Констатира се, че въпреки желанието и готовността на редица емигранти да се завърнат в родината си, „този процес често се свързва със сериозни проблеми при реинтеграцията“ и вписването на завръщащите се в общността и отношенията „у дома“ (с.142). Изведени са най-важните фактори и компоненти на успешната реинтеграция на мигрантите у дома на индивидуално и структурно ниво.

Развитието на умения и възможността те да бъдат използвани от завръщащите се мигранти са свързани и с устойчивостта на завръщането. То се разглежда в три аспекта (субективното възприятие на завръщащите се за тяхното действително положение и планове за миграция; обективните елементи за измерване на ситуацията на завърналите се; социално-икономически фактори в страната на завръщане) и по отношение на три измерения на завръщането – физическо, социо-икономическо и политическо (свързано със сигурността).

В петата глава на монографията са представени емпирични данни за връзката на завръщащата се миграция в България и социално-икономическото развитие на страната. Въз основа на статистическа информация, първоначално е направена обща характеристика на миграционните процеси в България и са очертани основните тенденции през последното десетилетие. Впоследствие са анализирани данни от национално количествено изследване сред завръщащите се мигранти проведено в рамките на проекта „Завръщащите се мигранти: сегментация и стратификация на икономическата мобилност“, финансиран от фонд „Научни изследвания“ към Министерство на образованието и науката, Конкурс за финансиране на фундаментални научни изследвания – 2016 г.

Изследвана е образователната и квалификационната структура на завръщащите се мигранти в България. Разгледани са и многопосочните социално-икономически измерения и ефекти на мигрантските финансови трансфери към страната. Прави се и констатацията, че над половината от завърналите се в България мигранти са подпомагали своите близки в страната парично или по-друг начин. Спестяванията, придобити по време на миграцията, са основополагащи и за стартирането на малък бизнес у дома сред завръщащите се мигранти. Нивото на предприемаческа активност в България обаче остава ниско, а  повечето от завърналите се, основали нов бизнес, работят сами и нямат наемни работници, а около една четвърт са наели един или двама човека (с.178).

Завръщането и трансферът на идеи и социални норми са два основни компонента, влияещи върху генерираната от завръщащите се мигранти промяна у дома, но са и най-рядко изследваните ефекти на завръщането и най-трудно измерими показатели на развитието. Посочени са аргументи, подкрепящи хипотезата за възможен висок обмен на идеи и норми чрез транснационалните социални мрежи на завърналите се мигранти. Създаването на нови бизнес контакти са декларирали 12% от тях като второ, а 50% – като трето ново умение придобито в чужбина (с.181). 

В тази глава са анализирани и субективните оценки на завърналите се мигранти за тяхното финансово и социално положение след ремиграцията, както и в сравнение със ситуацията им по време на престоя им в чужбина. Тези оценки имат противоречив характер и показват нееднородността на завръщащите се мигранти от гледна точка на успеха на миграционните им проекти, социално-икономическите последици и устойчивостта на завръщането.

Дискутирани са и многопосочните ефекти на пандемията от Ковид 19 върху миграционните процеси и връзката им  със социално-икономическото развитие –  забавяне на мобилността в световен план, блокиране на трудовата миграция, увеличаване потока от недокументирани мигранти и др. Същевременно, милиони мигранти по света са принудени да се приберат у дома по-рано от планираното или са блокирани в чужбина, без възможност за завръщане към дома.   Спаднали са и паричните трансфери от мигранти към държавите им на произход в сравнение с пред-пандемичната 2019 г., което може да доведе до увеличаване на бедността и по-ограничен достъп до услуги, включително здравни грижи и образование (с.187). Пандемията обаче е и възможност за завръщане на български емигранти, които са планирали, но отлагали завръщането си или са с краткосрочни емиграционни планове. В тази връзка са анализирани трудностите, които завръщащите се мигранти срещат при своята реинтеграция в българското общество, трудов пазар, образователна система, местни общности.  

Предложен е иновативен подход за измерване на устойчивостта на завръщането, отчитащ и „подхода на възможностите“ на А. Сен, чрез разработения от Мишева, Гетова и Бакалова индекс на ре-емиграция посредством измерване на готовността и желанието за ново заминаване. Индексът на ре-емиграцията свързва интеграцията след завръщането с готовността за бъдеща повторна емиграция на завръщащите се.  Индексът на ре-емиграция е тестван въз основа на емпирични данни от националното изследване сред завърнали се в България мигранти, проведено през 2017 г. в рамките на проект „Завръщащите се мигранти: стратификация и сегментация на икономическата мобилност“. Кумулативният характер на индекса дава възможност да се регистрира вероятността за заминаване/оставане, независимо от мотивите, които стоят зад това решение, като въз основа на тази вероятност се разграничават четири групи завърнали се мигранти (с.192).

Шестата глава на монографията е посветена на националните и международни политики в областта на миграцията и завръщането по отношение на националните диаспори в чужбина, на стимулирането на ремиграцията, на реинтеграцията на завръщащите се мигранти. Разглеждат се и различни инициативи за насърчаване на завръщането, организирани от правителствени и неправителствени организации.  

Споделя се разбирането, че политиките за завръщане, подпомагане и реинтеграция на ремигрантите трябва да са дългосрочни, да се осъществяват още по време на пребиваването зад граница, да бъдат селективно ориентирани към различните групи завръщащи се и обвързани с всички политики, насочени към социално-икономическото развитие на страната.  

В заключението са представени основните изводи на монографичното изследване. Подчертава се, че „миграциите по същество носят развитие, защото са избор на хората срещу ограниченията, оскъдните икономически възможности и социалните лишения, структурната бедност и нетърпимостта на действията или бездействията на репресивни апарати, ограничаването или лишаването от граждански права“ (с.212). Завърналите се мигранти при определени условия могат да бъдат активни дейци на социално-икономическото развитие у дома, подпомогнати от ефективни селективни политики, стимулиращи успешното завръщане и подкрепящи адаптацията на ремигрантите.

Hаучната стойност на предлаганата монография е безспорна. Тя е актуална, има оригинален авторов характер,  съдържа сериозни научни приноси и обогатява методологическите подходи, теоретичното знание и емпиричните изследвания на завръщащата се миграция и нейното взаимодействие със социално-икономическото развитие. Предлагам монографията да бъде одобрена за публикуване като хабилитационен труд на авторката М.Мишева за придобиване на академичната длъжност „доцент“

16 януари 2022г.                                                                              доц. д-р Андрей Нончев