Проф. д-р Димитър Панайотов Димитров

Бизнесът също е добре представен от наши възпитаници. През юни планираме и представянето на така наречената Бизнес енциклопедия на УНСС, в която ще бъдат включени биографиите на изявени бизнесмени – хора, управлявали големи компании. Това не сме правили досега. Ще бъде допълнение към енциклопедията на държавниците, завършили УНСС, която вече е факт. Аз посещавам различни срещи с организации и с бизнеса – и навсякъде срещам хора от нашия университет, които имат много добро отношение към институцията.

– Присъединявам се към тях! Но когато аз бях студентка, изкуственият интелект още не беше част от академичната реалност. Днес той навлезе с изключителна скорост. Съюзник ли е според Вас в обучението – или изпитание, което поставя под въпрос самата същност на знанието? И как УНСС съчетава технологичния напредък с академичната почтеност?

– Това е огромна промяна. Нещо, сравнимо с изобретяването на компютъра или мобилния телефон. Аз го разглеждам като предизвикателство. Просто трябва да се научим да го използваме – не да го възприемаме с предпазливост или страх, не да го забраняваме или ограничаваме. Но, разбира се, е необходимо спазване на етични стандарти.

В сферата на публикациите и научните изследвания, много лесно може да се установи дали е използван изкуствен интелект, включително за случаи на плагиатство. Университетът ни разполага с такава система.

Същевременно изкуственият интелект е много мощен инструмент за бързо придобиване на информация, за развитие на критично мислене и за намиране на отговори на въпроси, които иначе биха отнели много време. Използвал съм го даже за написването на химна на УНСС. Правил съм и някои шеговити изследвания – например за това кои страни са приели еврото и кои са ставали европейски шампиони по футбол. Отговорите идват за секунди.

За радост или съжаление – студентите боравят с изкуствения интелект по-бързо от нас (усмихва се), защото снимат с телефона въпросите от компютъра в нашия тестови център, ИИ им дава отговорите. Но ние веднага въведохме технологични мерки – вече не може да се влиза с телефон, извършват се проверки.

Същевременно преподавателите, включително и аз, много лесно разпознаваме дали даден текст е написан с помощта на изкуствен интелект. Това си личи.

Идеята е ИИ да се използва за по-значими цели – като източник на информация, върху която естественият интелект да надгражда. Моето мнение е, че този процес трябва да бъде насърчаван, а не ограничаван.

Важно е да научим студентите на това, но и преподавателите – как да използват ИИ в образованието и учебния процес.

Миналата година бях в Китай, когато нашият университет участва в създаването на Глобален алианс за дигитално образование, заедно с водещи китайски и европейски университети. Там ни демонстрираха лекции, водени от аватари с изкуствен интелект.

От известно време насам обмисляме и създаването на Институт за изкуствен интелект към УНСС. Разполагаме с Център за големи данни в областта на икономиката, в който са инвестирани около 15 милиона лева по европейска програма.

Предстои и втори етап, който в комбинация с останалото, сигурен съм, ще ни донесе още резултати.

– Вие безспорно сте лидери в дигитализацията на висшето образование. Кои обаче са ключовите постижения в тази посока досега и какви са бариерите, които все още пречат на пълната трансформация на класическата учебна среда?

– Процесът на дигитализация е продължение на всичко, което обсъдихме. Вече разполагаме с няколко робота, свързани с изкуствения интелект, които дават насоки и изпращат съобщения.

През последните години осигурихме възможности за онлайн обучение и създадохме над 20 уеб услуги за студентите – чрез тях могат да кандидатстват, да се записват, да издават уверения, да плащат и много други. Опашките за кандидатстване изчезнаха, въпреки увеличения брой кандидат-студенти. Това облекчи административните процеси.

Основната пречка понякога е технологична – и тя е преодолима. По-сериозната трудност е, че технологиите се развиват бързо, а трудно намираме хора, които да поддържат процесите. Ние сме може би най-големият университет в България и имаме капацитет, но когато си тръгнат 2-3 специалисти, ситуацията става сложна.

Представям си колко трудно е за по-малките университети. Затова винаги съм апелирал за създаването на обща национална програма за дигитализация на висшето образование.

Отделно все по-голямо значение придобива и киберсигурността. Много малко университети могат професионално да осигурят такава защита – тя изисква, както средства, така и експерти, които разбират материята.

– В последно време отправяте критики към действащата карта на висшето образование в България, аргументирайки се, че тя „спъва изучаването на изкуствения интелект“. Каква е алтернативата, за да изглежда тази карта по-умна, адаптивна и ориентирана към бъдещето?

– Търсихме много варианти, да. Продължавам да съм много критичен към картата, защото тя в определен момент стабилизира ситуацията – например през 2020/2021 г. – и ограничи масовото откриване на нови специалности. Това донякъде имаше ефект.

Но когато се наложи мораториум върху нещо, той върши работа до време. След това върху системата започват да оказват натиск нови иновации – както е сега с изкуствения интелект и киберсигурността. И трябва по някакъв начин да „отпуши“ тази система.

Един колега каза, че не може в икономически университет да няма информационни науки – все едно си без един крак. Получава се осакатяване – икономика има, но информационните науки са в друг университет или дори в друг регион на планиране. Именно затова нееднократно сме предлагали въвеждането на гъвкавост.

Трябва да има изключения – като киберсигурност, изкуствен интелект, педагогика в сферата на информатиката и математиката – които да се разглеждат на няколко нива. Нямаме претенции да сме единствени, които могат да ги предлагат. Но се надявам, че ще бъдем чути.

– Дано да бъдете чути, защото пазарът на труда се променя с главоломна скорост, а технологиите вече диктуват новите правила. В този смисъл как УНСС адаптира програмите си, така че да бъдат адекватни не само днес, но и след пет години?

– Така е. Това е процес на постоянно движение. Понякога изоставаме, друг път сме напред. Понякога подходът е по-теоретичен, друг път – по-практичен. Но голяма част от преподавателите ни са хора от реалната икономика – с второ работно място, със собствен бизнес.

Освен това редовно каним експерти от практиката, които говорят от първо лице. Развихме и така наречените бизнес академии на УНСС, където студентите влизат в контакт със специфични казуси от реалния бизнес – нещо, което трудно може да се разгърне в бакалавърска програма.

Даваме възможност за надграждане, както чрез актуализиране на програмите, така и чрез създаването на нови. Практиците са хората, които посочват перспективните направления – и ние ги следваме.

– Но все пак живеем във време на чести кризи и преоценка на ценностите, което моделира в движение подходите и приоритетите. Как гледате на университета отвъд неговата образователна функция?

– Наскоро участвах в дискусия в Берген по линия на Eвропейския алианс ENGAGE.EU. Там именно това обсъждахме и цитирахме Хосе Ортега и Гасет, според когото университетът не е просто институция за обучение в тясна специалност, а има и културна, общообразователна и етична мисия.

Ако приемем, че бизнесът трябва да бъде етичен, той ще бъде устойчив. Ако обаче разчитаме на измами и далавери – тогава няма устойчивост. И това се опитваме да предадем на студентите – че почтеността, точността и изпълнението на ангажиментите са основа за добро бъдеще.

– Говорим за изграждане на морален авторитет, а не само за натрупване на знания, нали?

– Точно така. Това го пише още в изказванията на нашите основатели преди 105 години. Те призовават към обръщане към образованието в много труден исторически момент – след Първата световна война, когато има бедност, репарации, жертви. Те казват: „Това е нашият задатък, който трябва да дадем на обществото“.

И в световен мащаб – Япония след бомбардировките, Южна Корея след войната, са постигнали възход именно чрез образованието.

– Образованието е вечно актуална тема, но защо тогава финансирането на научни изследвания у нас толкова рядко присъства в публичния дебат? Смятате ли, че държавата разбира стратегическото значение на икономическата наука в дългосрочен план?

– Това е дългогодишен проблем. Истината е, че държавата не помага достатъчно. Сравнени с други страни, които инвестират сериозно в наука – Южна Корея, Япония, Сингапур САЩ – ние сме далеч назад. Те отделят по 4-5% от БВП, ние – едва около 0,9 за цялото образование, включително заплати и издръжка.

Но и парите не бива да се „хвърлят“ просто така. Нужно е те да отиват по целеви програми, с конкретни действия, които да стимулират университетите, които работят активно.

– Светът все повече се ориентира към зелена трансформация. Как УНСС адаптира своите програми към тази нова парадигма?

– Не по-малко важна тема. Това е приоритет за нас. В много от програмите сме заложили теми, свързани със зелената сделка, кръговата икономика, устойчивото развитие.

Освен това, за да покажем на студентите, че устойчивостта е постижима, поставихме табло на входа на ректората, което показва данни от нашата система „Умен дом“ – тя регулира отоплението, осветлението и други процеси.

Преди две години изградихме и фотоволтаичен парк, при който 60% от енергията идва от Слънцето. Искаме да покажем, че устойчивото развитие е не само екологично, но и икономически изгодно – без субсидии. Намаляваш разходите и щадиш природата.

– Като ректор и дългогодишен университетски преподавател, как виждате бъдещето на българското висше образование в контекста на националната реформа? Има ли капацитет системата да се обнови отвътре – или е необходим външен натиск, за да настъпят реални промени?

– Има стратегия за развитие на висшето образование, но по отношение на истинска реформа трудно може да се говори – липсва яснота и конкретика. Въпросът е напълно основателен.

Ние вече сме в значителна степен и реформирани, и регулирани – включително чрез дейността на Националната агенция за оценка и акредитация. Всъщност, в момента предстои поредният процес на акредитация.

Но за мен най-важно е отношението на студентите към университета – особено на фона на демографската криза в страната. Когато броят на кандидат-студентите намалява, ясно се вижда в кои университети избират да се обучават и какво следва след това.

Кризата понякога действа мобилизиращо – кара ни да търсим нови, по-гъвкави подходи.

Смятам, че и вътрешната промяна, и външният тласък могат да бъдат ефективни – но не и когато дума за чисто административно налагане „отгоре“, което не отчита спецификите.

Преди няколко години имаше подобни опити, свързани със сливане на университети, които показаха, че този подход не работи.

Системата има капацитет да се саморегулира – и това, според мен, е най-устойчивият и ефикасен път напред.

– За финал – бихте ли ми разкрили кой е Вашият извор на вдъхновение? Кой е онзи личен импулс, който Ви подтикна да се посветите на науката и академичната общност?

– Интересен въпрос… Като се замисля, това усещане присъства в мен още от основното училище. Учителите ми там – техният дух, усилия, всеотдайност – са оставили траен отпечатък. Още тогава ми харесваше не само знанието, а и самият процес на предаване – възможността да научиш някого, да му покажеш нови хоризонти.

И до днес това ми носи удоволствие – когато видя, че студентите не просто възпроизвеждат информация, а осъзнават стойността на онова, което сме дискутирали след време. Прилагат методи, разбират смисъла им.

Случвало ми се е да срещна наши възпитаници след 10 години, които ми казват: „Тогава не разбирах напълно, но сега виждам колко важно беше това, което учихме“.

– Имате ли своя вътрешен компас – житейска или академична максима, към която се връщате в трудни моменти? Как Ви насочва тя и в управлението на институция с мащаба на УНСС?

– Да, има нещо, на което винаги съм поставял на първо място – почтеността. Всичко трябва да бъде чисто, морално издържано. Сега, всеки може да тълкува морала различно, но човек го усеща – и се вижда, ако някой търси лична изгода.

Другото е, че когато има проблем, трябва да се намери решение. Вярвам, че решение винаги има. Може да не е веднага, но с време и усилия – се намира. Именно това ме мотивира – да мисля нестандартно, да действам, да търся работещи модели.

Имали сме различни кризи – със строежи, с плащания, с много неща. Но това е задачата на ректора – и на всеки ръководител – да носи отговорност и да решава, иначе не е за това място.

И в България има много ситуации, които не изискват непременно революционни решения – а просто това човек да положи усилия, за да намери правилното решение.

– А как изглежда един Ваш идеален ден извън академичната сцена?

– (усмихва се) Ами, имам двама внуци и често се шегувам, че те са ми началниците. С тях времето минава много бързо и винаги приятно. Наскоро обсъждахме с колеги кой е станал професор, а малко след това казах на единия си внук: „Ти знаеш, че съм професор, нали?“. А той отвърна: „А, да бе, професор..“ (смее се). Човек просто се чувства равен с тях, те са началниците, те определят правилата!

– Никъде не чух да споменавате за спорт?

– Да, за съжаление. Времето вече не ми позволява. Последните ми спортни прояви бяха преди около 10 години – тенис на корт най-често. Сега вече само организирам – даже скоро имаме Купа на ректора по тенис, финалът ще е на 5 юни, и БЛИЦ има специална покана. Но… ректорът не може да участва, защото той връчва купата.