„Духът прави силата“, казва Университетът за национално и световно стопанство. А къде да намерим Духа в днешното бездуховно време, за да станем силни? Там където са двама, трима или повече учещи, мислещи, мечтаещи, вярващи заедно, там го търсете. Ще го разпознаете в академичната почтеност и високата научна нравственост. Без тях хората в университета се разпиляват като отломки от величествена скала, а университетът остава студена сграда с голяма библиотека.
Академичната почтеност ни свързва в университета и ни дава свободата да съз-даваме себе си и света, в който искаме заедно да живеем.
Почтеността! Тя е и заедно с творчеството ще продължи да бъде разделителен мост между хората. Във всеки момент всеки може да премине по моста и да се озове на етичния или на другия бряг. Изборът е личен и е свободен.
Този книга е за моста в университета. Тя разказва за академичната почтеност и научна етика в университетския живот. Тя е за колегите (в университета всички сме колеги), изправени пред академичния мост и отговорността на етическото решение.
В УНСС развитието чрез научни изследвания и преподаването на етическо познание има дълга традиция. Проф. Валентина Драмалиева пише в своя научна статия, че в Университета се четат лекционни курсове по приложна етика още от 1988 г. Отделни лекции по теми от етиката в науката, предимно отнасящи се до изследователската етика, се четат от 2008 г. като част от задължителния докторантски курс по университетската дисциплина „Методика и методология на научните изследвания“.
Самостоятелна учебна дисциплина „Научна етика“ се преподава за първи път като задължителна университетска дисциплина през учебната 2022 – 2023 година. Всяка катедра в Университета организира лекционен курс за първокурсниците си, съобразно приетата от катедрата учебна програма. Първият български учебник „Научна етика“ се появи именно след опита от първия проведен курс по научна етика пред студентите от специалности „Социология“ и „Икономическа социология“ през зимния семестър на 2022 – 2023 г.
УНСС развива и утвърждава етическото познание и като домакин и съорганизатор на две от 18-те национални конференции по етика, проведени в периода 2004 – 2022 г. Това са:
Седмата национална конференция по етика „Етиката в българската наука“, 2011 г.,
Осмата национална конференция по етика „Етиката в българската правна система“, 2012 г. – организирана от секция „Култура, ценности и морал“, ИИОЗ – БАН и УНСС – катедра „Философия“, Юридически факултет.
От всичките осемнадесет национални конференции само една се занимава с етичните проблеми в науката, в научните изследвания, в академичното общуване. И точно тя – Седмата национална конференция по етика, е проведена с научното и организационно активното участие на УНСС. Конференцията дава възможност още през 2011 г. в УНСС академично да се дискутират етическият контекст на научната общност, научният етос, етическите рамки на научното изследване, етическите въпроси в управлението на науката, етическите измерения на академизма. Учените представят изследванията си по въпросите на научната етика, занимават се с плагиатството, авторското право и интелектуалната собственост в науката, а също и с псевдонауката. Поставят се въпроси за позицията на жената в науката, за виртуалните научни дискусии, за научната комуникация чрез социалните медии – все теми, които в следващите години настойчиво присъстват в научната и академичната практика.
Всичко това означава, че:
етическите проблеми в науката не са от днес, а имат много по-дълга история;
много други преди нас са страдали от тях, предизвиквали са ги, наблюдавали са ги отстрани, т.е. вече има натрупан практически или още емпиричен опит;
емпиричният опит е осмислен, разбран, систематизиран и теоретизиран, т.е. имаме не просто всекидневно знание, но и осмислено научно познание в полето на приложната етическа дисциплина „Научна етика“;
ние днес можем да стъпим върху раменете на гиганти, както казва Исак Нютон, и да погледнем по-напред през етиката и етичното в науката и в общественото развитие.
Можем, разбира се! Мъдрите сред нас точно върху раменете на гиганти стъпват. Умните се колебаят какво да правят с гигантите. От висотата на гигантските рамене се вижда далеч по-добре и точно, отколкото от коленете на джуджета. Но дали можем да познаем и признаем гигантите в науката или ще се задоволим с измамната лекота на джуджетата? Ето това е първото предизвикателство на етиката в науката, пише авторът на учебника по научна етика доц. д-р Катя Михайлова.
Отговорът на това предизвикателство не изисква непременно цяла библиотека прочетени дебели книги. Етиката или я има, или я няма в сърцето, от което започва всяка човешка жизнена дейност, включително и интелектуалната. Ако сърцето тупти в ритъма на красотата на човешките взаимоотношения, то никога няма да произведе чувство, което да провокира ненавист към гигантите в науката и научните им постижения, няма да помисли за преписване, за лъжа или кражба на идея, на слово.
В „антиинтелектуална ситуация“, както Ивайло Знеполски определя съвременната обществена ситуация в България.[1] По време на „интелектуален херметизъм“, сковал Европа след Първата световна война, според Хосе Ортега-и-Гасет.[2] В пика на „фазов апокалипсис“, за който Александър Фол говори през 90-те на ХХ в.[3], но изглежда едва сега, през 20-те години на ХХІ в. практически започва да се проявява.
Това е основният изследователски въпрос, който дава опорна точка на мисълта в тази монография. В следващите страници ще се търсят отговорите.
Не отговор, а отговорите в множествено число, защото едва ли сме способни да дадем един отговор и той да се окаже единствено верен. Живеем в хронотоп на плурализма, а това означава наличие на множество гледни позиции, интерпретации, отговори на един и същ въпрос. Съвременният ни социален хронотоп (пространство + време + ценности + мислене)[4] може да бъде определен и като хронотоп на толерантността, доколкото толерантността към различието, към другата гледна точка е произведена в ранг на висша обществена ценност. Следователно и отговорите на един въпрос са множество, при това всеки от тях има своята собствена и достойна за уважение ценност.
Животът ни би бил нереално приятен, ако се развиваше само в съответствие с плурализма и толерантността. Изглежда, че никога в общественото съществуване, нито преди, нито след Христа, това не е било така. И днес не е, най-малкото, защото има и един трети хронотоп, чиято сила на влияние често взема връх – хронотопът на хибридната война. Хибридна е, защото разгражда и пренарежда времето и пространството, атакува и защитава ценности с най-силните земни оръжия – човешкото мислене и чувстване. Бойци в нея са интелектуалците, тези, за които е книгата. И всички – самостоятелно или във временни мнозинства воюват – за да утвърдят своята гледна точка, да наложат своя отговор като единствено истинен. Става нещо като война за истината, в която всеки от воюващите с яростна любов защитава своето си и обявява другото, чуждото, това на противника, враждебното, за фалшива новина.
Нима така се води войната за истината?
Не! Рационално логически, защото истината винаги е диалектична – включва и едното, и неговото противоположно. А това означава, че двете гледни точки, двата отговора са еднакво важни. И дори нещо повече – единият води към другия и другият води към първия.
Метафизично езотерично, защото истината е бяло и черно в едно, доколкото и двете са игра на светлината. Начало и край заедно, доколкото всеки край е ново начало и всяко начало съдържа в себе си край. Истината е добро и зло, обединени в любовта. Примерите показват необходимост от съчетание на две гледни точки, при това не в един и същи спектър, а диаметрално противоположни във войната за истината.
Духовно християнски, защото истината е самият Христос. „Аз съм пътят и истината, и животът“ отговаря Христос на въпроса на Св. Тома (Иоан 14:6). Следователно войната за истината е война за Бог. За Бог не се воюва чрез унищожение на Другия, на другостта и различността, на чуждостта и враждебността. Тъкмо напротив – „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“,казва Христос (Мат. 5:44).
Как да стане това? Как да приемеш различността на другия и неговата гледна точка, враждебността на чуждия и неговото право да съществува, заедно с мнението и мисленето си – точно така както, приемаш и следваш собственото си право да съществуваш, да дишаш, работиш, живееш и стихове да пишеш, тъй както умееш?[5]
„Не с войнство, не със сила, а с Моя Дух“, казва старозаветният Господ Саваот (Зах. 4:6). Но кой да Го чуе, послуша, приложи в живота на обществото си? Кой да си помисли, че носи същото онова, което вижда в другите? Кой да дръзне да разтвори кутията на Пандора в собствения си свят и да я подреди, което може би означава „а с Моя Дух“?
Тази книга представлява опит да се проследят и съвместят различни гледни точки, множество отговори на един и същ въпрос. Не всички гледни точки – амбиция за подобна изчерпателност е предварително обречена на неуспех, а само тези, до които чрез инструментите на конкретното научно изследване успях да достигна.
Духовната координата на изследването е очертана върху християнското учение и философия. Не за друго, а защото Европа, в която България се намира, Европа, която днес търси нови полета за своето осъществяване, е изначално християнска. Именно християнството е в корените на нейния разцвет и добруване, и днес отново християнството може да отключи нейния път напред. Възможни са и други гледища относно европейското бъдеще, включително и трансхуманистични. Но определената по-горе духовна координата на монографията по-скоро насочва мисълта към протойерей Георги Флоровски, професор по богословие, който още в средата на ХХ в., т.е. преди около 70 години назад от днес, говори за това, че времето за „повторното обръщане на света в християнството“ вече е дошло. „Това повторно обръщане е единственият изход от сляпата улица, в която християните са вкарали света, защото не са били истински християни“, казва авторът.[6]
Мислено в социологическа координата, интелектуалците като обществени субекти, работещи с фината материя на словото и идеите, ценностите и истината, няма как да нямат нещо общо с духовните процеси в Европа и България. Тъкмо напротив – те са ключови фактори в развитието на духовността.
Европа търси своето „ново“. България също. Намирането на това ново отвъд хронотопа на хибридната война е първата задача на интелектуалците днес, на синхронно мислещите, чувстващите и действащите човеци. Втората задача е да го предадат на другите, така че те да го приемат и приложат в личния си и обществения живот. Как се справят българските интелектуалци с тези задачи в антиинтелектуална ситуация е също въпрос, чиито отговори се търсят чрез изследването, представено тук.
Възможно е то да бъде възприето като интердисциплинарно, доколкото представлява среща на научни тези и автори от различни обществени науки, доколкото в методологическата му основа е заложен пренос на литературоведско понятие в социологическия анализ, и накрая поради подхода да се търси и извлича познание в кръста на науката и изкуството – тук предимно литературата.
Напоследък все по-често изследванията в полето на обществените науки се обявяват за интердисциплинарни. За това има ред причини. Да започнем от факта, че интердисциплинарността в научните изследвания е европейски и национален политически приоритет, ясно разписан в редица нормативни документи. Да обърнем внимание на конкурсите за финансиране на научни изследвания, в които проектите, обявени като интердисциплинарни, получават повече точки. И да стигнем до една човешка амбиция, която, от някаква своя висока научна претенция, определя по същество монодисциплинарни изследвания като интердисциплинарни – или защото не познава достатъчно добре предметното поле на своята си наука, или защото се страхува да се поклони пред науката си и да бъде част от нея.
В ядрото си това изследване е социологическо, доколкото следва системния социологически подход и методология, и е реализирано чрез качествени социологически методи за емпирично изследване. Научно аргументираната интердисциплинарност като методологически подход има свой дисциплинарен център, около и чрез който се изгражда палитрата на интердисциплинарността. Още Толкът Парсънз през 1959 г., приемайки социологията като самостоятелна научна дисциплина, извежда като основна специфика в нейния дисциплинарен характер способността й както постепенно да трупа изследователски резултати за човешкото поведение в полза на другите обществени науки, така и тя самата да се ползва от достиженията на своите „братя и сестри“ в науката, за да изгражда себе си. Умението едновременно да отдава и приема методи, подходи, парадигми дава на социологията престижен статус в академичната йерархия, казва Парсънз.[7]
80 години след Парсънз, днес, не виждам основателни факти, които да опровергаят твърдението му. По-скоро обратното – все повече ми се струва, че откриването на новото и неговото вграждане в обществения живот, по-горе формулирано като първи две задачи на съвременните интелектуалци, би било постижимо през теоретичното и методологическо богатство на социологията като полипарадигмална наука. Не за друго, а защото социологията изследва и познава социалните факти и социалните връзки на всичките четири плюс едно системни обществени равнища:
микро, където е отделният човек с неговите си лични и граждански отношения и избори;
мезо, на което работят обществените организации и институции, както и големи общности и мрежи, професионални съсловия и класи;
макро – функционирането на обществото като система и държавата, чрез което обществото се организира и живее;
метамакро – обществената система във висша духовна проекция.
Не за друго, а защото социологията наследява от Херметизма, като най-древно познато досега духовно учение, принципа каквото горе, това и долу, вгражда го в своята методологическа система и го развива до степен такава, че чрез познание на микрониво да се получи знание на макро- и метамакро-, и обратно.
Подобен методологически синтез би бил полезен, но само ако бъде заложен в основата на търсеното „ново“ за човека и обществото. От една страна, съвместяване на различни отговори, гледни точки по пътя към истината. Прав е Махатма Ганди да говори не от позицията на истината, а за път, по който интелектуалците вървят към истината.[8] От друга страна, системно мислене за обществото – от отделния човек, през обществената макроструктура до метамакро духовните простори на нашия свят. От трета – мислене за времето без прекъсване, от Херметизма до Четвъртата индустриална революция. И от Четвърта – мислене по Контовски с осъзнаване на чувството, провокиращо мисълта, която се изразява чрез езика, както ичрез синтезиране на теологичен, метафизичен и позитивистки интелектуален код.
Едва ли настоящото изследване ще постигне такава социологическа методологическа пълнота, но най-малкото ще я постави като своя ръководна точка. Астролозите казват, че светът вече е в ерата на Водолея, в която задачата ни е да излезем от обвивката на индивидуалното си его-съществуване и да се научим да живеем в общност и за общността. Коя е другата наука, освен социологията, която знае що е то човешка общност, общество и как се живее в нея и за нея? Ето и поради този факт държа на социологическото тук.
Тъй като дисциплинарната структура на социологията е твърде богата, ще посоча частно-социологическите дисциплини, върху чиято теоретико-методологическа рамка е изградено изследването. На първо място това е Социология на интелектуалците или още Социология на интервенциите като неин съвременен синоним.
Интелектуалците и интелектуалното развитие на обществото са предмет на социологически интерес още от Огюст Конт. Известен е неговият Закон за интелектуалното развитие на човешкото общество, според който човешкото мислене преминава през три стадия – теологичен, метафизичен и позитивистичен. Любопитен е въпросът, ако по времето на Конт човешкото мислене е достигнало до третия етап на позитивизма, то днес, век и половина по-късно, не сме ли в нов етап? Този въпрос с право може да се кандидатира за първи сред въпросите, които биха помогнали на днешните интелектуалци да открият търсеното и необходимо „ново“.
Забележителни са разсъжденията на Емил Дюркем и Макс Вебер върху интелектуалците и функциите им по отношение на общественото развитие. С оглед изпълнението на задачите на съвременните интелектуалци, формулирани тук, важен е отговорът на въпроса: В какво общество живеем днес – дюркемово или веберово? Същият въпрос е основен в интелектуалната дискусия между Боян Знеполски и Венсан Декомб.[9]
След „бащите на социологията“ още редица именити социолози, работещи в различни парадигмални полета, се занимават с интелектуалците и техните роля и функции в общественото развитие, за да стигнем до Пиер Бурдийо и дефинираното от него интелектуално поле, в което именно се ражда творческият проект. Задачата да се открие новото и да се предаде на обществото, предполага творчески проект. Търсеното „ново“ е всъщност творчески проект. И ето, Бурдийо казва, че именно този творчески проект се ражда в интелектуалното поле, което „по подобие на магнитното – образува система от силови линии: това означава, че дейците или системите от дейци, които са част от него, могат да бъдат описани като сили, които, полагайки се, като се противопоставят и се съставят, му придават неговата структура, специфична в даден момент от време“.[10]
Кое е впечатлителното тук? Първо, че новото е и следва да бъде мислено като творчески проект. Второ, че творческият проект се ражда в интелектуалното поле, а не в полето на политиката или журналистиката. Политическото поле трябва да го приложи и наложи, а журналистическото – да го разпространи. Трето – творческият проект е надиндивидуален, след като е рожба на полето. Той започва от идея, която идва при един или няколко дейци в полето и по-нататък се развива чрез и в общността.
Въпросът е: способно ли е българското интелектуално поле да създаде и наложи новия творчески проект? Страхувам се, че това изследване няма да даде отговор – има отговори, които не се достигат чрез научни изследвания, а се проявяват в практиката на живота.
Творческият проект, който започва от идея, е също фокус в предметното поле на Социологията на интелектуалците, както и самите интелектуалци като негови носители. Доколкото идеята, вградена в творчески проект на интелектуалното поле, има силата да интервенира обществения живот, дори и да променя формулата, в която той се развива, днес се налага и една друга частносоциологическа дисциплина, сродна на Социология на интелектуалците, която се нарича и Социология на интервенциите. Не безоснователна е и тезата, че Социология на интервенциите е наследница на класическата Социология на интелектуалците.[11] Първата се занимава предимно с интелектуалците, с интелектуалните общности, интелектуалните елити, интелектуалното поле, с въпроса дали интелектуалците са образуват специфична собствена класа в стратификационната пирамида на обществото или са елемент, вграден в установените социални групи и класи. Втората приоритетно изследва методите и моделите, чрез които интелектуалците участват в обществения живот и общественото развитие. Социология на интервенциите поставя акцент не върху интелектуалеца като социален типаж, а върху процеса на мобилизация на знание и експертиза в интервенирането в публичната сфера.
Настоящото изследване разчита и на двете частносоциологически дисциплини, доколкото негов обектса съвременните български интелектуалци, като дейци в интелектуалното поле, а предметса функциите им по отношение на социалната динамика, които са реализирани чрез определен тип интервенции – колективни публични петиции, които те правят в политическото поле.
Социологията на интелектуалците показва три периода в осмислянето на ролята и функциите на интелектуалците в обществото и три различни модуса на отношение към тях. Първият период обхваща 20-те години на ХХ в., когато се поставят методологическите основи на дисциплината и отношението към интелектуалците е по-скоро негативно. Според Теодор Адорно 20-те години на ХХ в. са белязани като време на „антиинтелектуални интелектуалци”.[12]
Средата на века, след Втората световна война, може да се определи като златното време на интелектуалците. Множество интелектуалци са пряко ангажирани с решаване на проблемите на следвоенното западноевропейско и американско общество. Източноевропейските интелектуалци заемат лидерски позиции в процеса на социалната промяна.
В последното десетилетие на миналия ХХ век социологията на интелектуалците се обогатява с огромна колекция от теоретични осмисляния и емпирични изследвания на интелектуалците, но самите интелектуалци остават по-скоро в пасивна позиция. Зигмунд Бауман определя европейската интелектуална ситуация от края на века като загуба на интелектуалната увереност в способността на интелектуалците да предложат рационална визия за обществото.[13]
Интересно би било продължението на линията на отношение към интелектуалците днес, в първите десетилетия на новото хилядолетие, в ерата на информационно-технологичния напредък. Интересно би било изследването на динамиката на отношението към българските интелектуалци. В тази връзка възниква въпросът: кога и как се ражда българското интелектуално поле и каква линия на развитие следва то до днес? Сам по себе си този въпрос е достоен за самостоятелно историко-социологическо изследване, което да провери хипотеза за нееднозначността във възприятието на интелектуалците и да насочи мисълта към следващия въпрос – как изглежда и как се възприема образа на българските интелектуалци в началото на ХХІ век. В рамката на представеното тук изследване е потърсен отговор на този следващ въпрос, най-вече през призмата на съдържателен анализ на публично изразените колективни позиции на интелектуалците в периода 2005-2022 година.
Помощна частносоциологическа дисциплина тук е Социология на комуникациите, доколкото самите интелектуалци често са в ролята на публични интелектуалци, лидери на мнение, които не само участват, но и направляват процеса на обществена комуникация. От друга страна, осъществяването на интелектуалната интервенция изисква публична комуникация и тук интересни са комуникативните модели на интелектуалците.
Изследването черпи също и от Социология на изкуството, в частност на литературата, а също и от Християнската социология[14], за да постигне целта си, а именно – да очертае профила на съвременния български интелектуалец като деец в интелектуалното поле, интервениращ в обществения живот.
Направени са емпирични изследвания, прилагащи предимно систематичен преглед (systematic review), съдържателен анализ и медиен мониторинг като методи за набиране на първична информация. Чрез систематичен прегледса идентифицирани единиците за изследване, които след това са проверени чрез медиен мониторинг и подложени на съдържателен анализ.
Систематичният преглед е осъществен чрез инструментите на Google за търсене по ключови думи в интернет. Селектирани са документи, отразяващи социални факти в и за интелектуалното поле през 2005-2022 година.
Изследваните единици могат да се разделят в три основни групи:
колективни публични позиции на българските интелектуалци. Чрез изследването се проверява хипотезата, че в посочения времеви период българските интелектуалци участват във война на петициите, както определя Ивайло Знеполски[15], вместо във война на идеите, по израза на Чавдар Христов.[16] Резултатите са представени в трета глава на монографията;
интервюта с български интелектуалци или отделни лични позиции с обща тема – „що е то интелектуалец“, чрез които се извежда саморефлексията на дейците в българското интелектуално поле и се проверява хипотезата за формиране на специфичен хабитус и сила на българските интелектуалци. Резултатите основно служат за изграждане на дефинитивната рамка на понятието „интелектуалец“ в първа глава;
публични изказвания на български интелектуалци по обществено-политически и културно-духовни теми, чрез които се проверяват хипотези относно доминантните дискурси в публичната комуникация и се изследват идеи за новия творчески проект. Резултатите уплътняват изложението в трите глави на монографията.
В помощ на изясняването на отделни частни проблеми в периметъра на изследването е направен и анализ на съответни нормативни документи, описани намясто в книгата.
Съдържанието на монографията е структурирано в три глави.
Първата представя теоретично изследване на подходите при дефинирането на изследователския обект. Съдържанието на главата се стреми да отговори на въпроса: що е то интелектуалец. Предложени са теоретични ракурси към дефинирането на понятието.
Втората глава се фокусира върху теоретизирането на второто ключово понятие в монографията, а именно: антиинтелектуалната ситуация. Самата тя се разглежда в системна социологическа проекция като специфичен социален хронотоп, като тема на нашето време. В тази част от монографията е предложено изследване на историческите и социологическите фактори, генериращи антиинтелектуална ситуация.
Третата глава представя изводи от емпирично изследване на една от специфичните колективни интервенции на интелектуалците в политическия и обществен живот. Тук са систематизирани резултатите от съдържателния анализ на 93 публични колективни подписки, петиции, отворени писма на интелектуалци в периода 2005-2022 година. Анализът търси отговор на въпроса: в каква война участват интелектуалците днес – във война на петициите, както през 90-те на миналия ХХ век. или във война на идеите сега. Ако са войници в първата, то не е трудно човек да си помисли, че интелектуалците в антиинтелектуална ситуация служат за антиинтелектуална употреба. Ако воюват във втората, то с радост може да се направи заключението, че дори и в хронотопа на антиинтелектуалността, българските интелектуалци остават верни на призванието и обществената си мисия.
Методическите елементи на изследването, са представени детайлно в Приложение.
Доколкото българският интелектуалец работи със слово на български език, то бих искала да обърна внимание на един социален факт от съвременната антиинтелектуална ситуация. Поставям този социален факт тук, в края на Въведението, защото, от една страна, той пряко се отнася към словесните продукти от интелектуалния труд, а от друга – засяга особености в графичното решение на монографията, които е добре да бъдат представени в самото начало на четенето.
Става дума за идеята на група български интелектуалци – проф. Кирил Гогов, проф. Виктор Паунов, д-р Илия Груев, всички от Националната художествена академия, за разработване на шрифтове на българска кирилица, с които да бъдат изписвани текстовете на български език.[17]
Идеята за графичния облик на българския език като елемент от националната българска идентичност не е скорошна и вече има редица последователи. Дискусиите по нея се възобновяват по време на подготовката на България за влизане в Европейския съюз през 2007 г., с настояване пред държавната администрация да се разработи и наложи българска знакова система на кирилица, различна от популяризираната руска кирилица.[18] През 2014 г. започна и Инициатива за българска кирилица, която представи Манифест за българска кирилица, който към 14 февруари 2023 г. е подкрепен от 2862 души.[19] Към днешна дата вече са разработени множество шрифтове на българска кирилица – част от тях безплатни, други са платени, но всички са достъпни за ползване.
За първи път текстове на българска кирилица видях на страниците в списание InSpiro. Заглавието му се изписва на латиница, а текстовете в него – с шрифтове на българска кирилица. Интересен парадокс, но само на първо четене. InSpiro е „списание за респираторна медицина и вдъхновение“. Доколкото медицината говори на латински, то и заглавието на списанието е на латински. А от друга страна, доколкото списанието е едно от съвременните средища за българска интелектуална дискусия и вдъхновение, то текстовете му се изписват с шрифтове, подчертаващи българската национална идентичност. В същото списание са публикувани статиите на Ивайло Знеполски, които провокираха изследователските въпроси на настоящото изследване. На страниците на InSpiro се появиха и статиите „Интелектуалците и Четвъртата индустриална революция“, „Интелектуалците и мъдростта“, които са спирки по пътя към монографията, чийто увод четете.
Текстът тук е изписан в стандартния шрифтTimes New Roman. Избрах го от менюто в MS Word, защото е съответен на основните характеристики на Българската графична система, съставена от главни и малки, печатни и ръкописни букви:[20]
първо – различно изписване на главни и малки букви. При печатните букви разликата се отнася за А – а, Б – б, Е – е;
второ – печатните малки букви: б, р, у, ф, имат горни и долни дължини.
[1] Екип на в. „Култура“. Ивайло Знеполски за антиинтелектуалната ситуация. В: „Култура“, бр. 3 (2966)/2020.
[2] Ортега-и-Гасет, Хосе. Бунтът на масите. Съчинения Т. І. С., „Захарий Стоянов“, 2016.
[3] Фол, Александър. Думи и образи. С., „Контекст“, 2011, с. 20.
[4] В монографията е направен опит за пренос на литературоведското понятие „хронотоп“, по Михаил Михайлович Бахтин, в социологическия анализ. Разгърната методологическа рамка е представена в началото на втора глава „Антиинтелектуалната ситуация“.
[11] Eyal, Gil and Larissa Buchholz. From the Sociology of Intellectuals to the Sociology of Interventions. In: Annual Review of Sociology, 2010, 36 (1), p. 117-37.
[12] Adorno, Teodor. The Jargon of Authenticity. Northwestern University Press, 1973, p. 4.
[13]Bauman, Zigmund. Legislators and Interpreters: On Modernity, Post-Modernity and Intellectuals. Cambridge, Polity, 1991.
[14] Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., Дружество „Гражданин“, 2002.
[15] Знеполски, Ивайло. Интелектуалците и войната на петициите през 90-те. В: InSpiro, бр. № 2 (26) / 2014.
[16] Христов, Чавдар. Войната на идеите. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2014.
Public defense of Lucien Peters’ doctoral dssertation – Department of Economic Sociology, UNWE, 23.06.2022.
The topic of dissertation is „Students’ Social Capital, Social Space and Civic Life in Sofia“.
The author is Mr. Lucien Peters, who was aworded the educational and scientific degree of „Doctor“ in Sociology.
The academic advisor of the doctoral research is Assoc. Prof. Katia Mihailova, PhD, Department of Economic Sociology, UNWE.
The dissertation received five positive reviews from the members of the scientific jury:
Assoc. Prof. Andrey Nonchev, PhD, head of the jury and the Department of Economic Sociology at UNWE;
Prof. Dr. Sc. Dobrinka Peycheva, South-West University „Neofit Rilski“;
Prof. Dr. Sc. Ivanka Mavrodieva, Sofia University „St. Kliment Ohridsky“;
Prof. Tatyana Kotseva, Burgas Free University and Bulgarian Academy of Sciences;
Assoc. Prof. Alexander Hristov, PhD, University for National and World Economy.
Prof. Deema Kaneff, Birmingham University, said at the defense that the dissertation „has a considerable schoolarly value and makes a significant contribution to the literature on social capital, on urban contemporary Bulgaria and in terms of interdisciplinary social science methodology„.
Congratulations to Dr. Peters! He is my first sucessfully graduated doctoral student. Thank you to the colleagues and friends who helped us to defense that innovative social science research!
Семестриален изпит по „Социология на комуникациите“, 8.01.2021. УНСС, специалност „Социология“.
“Online Exam Without Plagiarism” is an online university teaching practice that stimulates changes in students’ behaviour and culture by raising their awareness of academic integrity and increasing their motivation to uphold integrity.
The practice was implemented in the lecture course of “Sociology of Communication” taught in the autumn semester of 2020/21 to the students of Sociology[1]. The core of the practice is the final semester exam – the students were required to prepare and present “Video textbook on a chosen topic from the course questionnaire”. Such a task replaced the writing of papers or doing online tests that the students were accustomed to. The audio-visual presentation of the scientific content urged students to think of innovative ways for presentation, to acquire new digital skills and competencies, instead of coping and pasting texts from the internet in their exam papers, which is the widespread form of students’ plagiarism.
As students of sociology they did not have any knowledge and skills on how to make audiovisual products. It was not possible for them to imagine how the scientific content, usually in written form, can be presented in audiovisual form. This objective premise requires the application of “Learning by Doing” approach, guided by the lecturer, and sharing of ideas and experiences between students in the group. The active participation in the “Learning by doing” process significantly raised the students’ awareness, knowledge, and motivation not only to successfully fulfill the task, but also to do this following the fundamental principles of academic integrity.
The students’ projects were presented and assessed during the online exam. The assessment criteria were preliminarily discussed with the students and accepted by them, which raised the students’ responsibility.
The exam was video recorded, edited and published in social media after the prior consent of the students. On the one hand, the procedure of informed consent guarantees respect for the copyright of the students and makes them feel confident and responsible for their online behaviour. On the other hand, they learn how to respect the rights of others.
The biggest problem that UNWE students and academics faced during the online semesters in time of COVID-19 pandemic is the plagiarism at online exams[1]. During pandemic Bulgarian universities faced plagiarism not only in students’ course assignments or exam papers, but also The Commission of Academic Ethics at the Ministry of Education and Science reported some significant cases of plagiarism in the research works of Bulgarian academics[2]. On top of it all, the latest event that happened is the allegations of plagiarism against the candidate for Minister of Interior, who is also a university professor[3].
Plagiarism is a crime against intellectual property, defined in the national legislation[4], in the UNWE Codes of Ethics and policies for academic integrity[5]. As defined in legislation, plagiarism is thievery of words. The academic field is a field of words by which we present ideas. In this sense the thievery of words is one of the core violations of academic integrity principles and codes.
The mentioned social facts are quite enough to assume that plagiarism impacts the whole system of education and science in Bulgaria, not only a single university, department, or lecturing course. It seriously affects the academic integrity, and the quality of scientific research and education. It undermines public trust in the university as a public institution of higher education. The commercialization of higher education, the technological advancements, and the burgeoning essay mills industry, which increased significantly in the regime of online learning, conducted in the pandemic atmosphere of mass fear, gave a significant boost of plagiarism and other practices that threatened the academic integrity.
This context gives rise to the question of what to do to ensure a good quality of higher education in an online digital environment? Given the fact that we are living in The Fourth Industrial Revolution[6], it is easy to assume that after COVID-19 the higher education will go on its path of digitalization. As a matter of fact, the so called “universal digitalization” is one of the goals for the development of Bulgarian higher education to 2030. We obviously need to build a new culture of integrity in online and blended environments. The “new” could be replaced with “digital”, as the only “new” in the new culture is the digital environment of its application. In essence the culture of academic integrity remains the same as it is built on the known fundamental positive ethical principles.
So, the core question is not what to do, but how to convince students, academics, and public to comply with the highest ethical standards even working in an online environment where there are many opportunities for violation the rules – moreover, the open science increases these opportunities daily.
The solution we suggest is to start from the bottom – to stimulate changes in the behaviour and culture of students by raising awareness of academic integrity, convincing them that the academic integrity protects their personal interests and civil rights, and showing them how to uphold integrity in their communities.
In terms of pedagogy, the practice is following John Dewey’s pedagogical approach “Learning by doing”.
The online environment is full of information, including a lot of fake information. “Learning by doing” allows us (teachers) to train students in gathering and processing information as well as in distinguishing the fake one. While acquiring these basic research skills, students also tend to perceive the modes of responsible attitude to the information on the internet.
“Learning by doing” was also preferred because of the nature of the exam task the students had to complete. The task was entirely new, surprising and to some extent stressful to them. It requires a fundamental change of the way they were used to passing exams. Hence “learning by doing” and doing the exam work throughout the whole online semester together with the tutor and colleagues was the approach that led to the fulfillment of successful projects.
The practice is applying McTighe’s model of performance-based assessment of students’ exam works. As it measures the application of knowledge and skills in a real project, we found that it could limit plagiarism in online exams. Two of the widespread practices of online examination, according to the already cited research of quality of online education, were the online test often comprising solely of multiple-choice questions and written assignments, sent to the tutor. As they both freely allow plagiarism, we applied performance-based assessment as an alternative method for online assessment and combined it with students’ discussion on each of the projects. The method relies on the establishment of clear performance targets, authenticity in products and performances. It significantly raises honesty, fairness and mutual respect between the students in the group. The method also requires ongoing assessments through the course for feedback, as well as for the documentation of the results and the celebration of progress. The students’ results are documented in the video from the exam. The video also shows how we celebrate the progress we have reached. The fulfillment of all this is completely in line the aim of building digital academic integrity culture in students.
In terms of promoting academic integrity, the practice follows Festinger’s small group theory and as the lecture course is on “Sociology of Communication” – Lazarsfeld’s two-step flow of communication. The application of the small group theory was required by the total number of the students in the course – 20 according to the course list and 9 actively working. “The two-step flow of communication” assumes that opinion leaders first receive new information and then they spread it through their referent groups. The students in the course became the opinion leaders as they were the first to accept and apply the academic integrity culture in their video projects and then, as could be seen in the video of exam, they insisted on adherence to the academic integrity principles by their colleagues.
The practice “Online exam without plagiarism” continues 17 weeks. It started from the beginning of the semester and ended on the date of the exam. The semester includes 15 weeks. Each week the students had 4 lecture hours in which they present and discuss the state of their audiovisual projects. Furthermore, they worked independently between 4-6 hours. The final work on the projects took 2 weeks – between the end of semester and the exam date.
In the 1–3 weeks the main activities were:
Theoretical (T) – acquaintance with the theoretical and methodological framework of Sociology of Communication. The students had the task to choose the topic they would work on.
Promotion of academic integrity (PAI) – contracting the exam task and how it will be achieved, as well as the criteria for successful fulfillment of the task. The exam task, the methods of work and the criteria were explained to the students and discussed with them. On the one hand, this was required by the nature and the novelty of the exam task. On the other hand, contracting the rules of the course and exam criteria is a form of active involvement of students in the field of academic integrity and increases their responsibility in terms of the ethical rules they had accepted.
In the 4-6 weeks the main activities were as follows:
T – Theoretical discussion on each of the chosen topic. This allows the scientific theory taught in the course to be closely connected to what is most interesting to the students.
Methodical (M) – presentation of how the video editing software works.
PAI – legal and illegal use of software (video editing software) in academic work.
In 7-13 weeks:
T – Theoretical discussion and ideas on how to present a narrative written scientific content in audiovisual form.
M – The ethical use of the scientific databases in research. Setting the scenario for audiovisual projects.
PAI – Ethics in academic research. Intellectual property and plagiarism in written text, video, and audio clips.
In 14-15 weeks:
M – Finding and using free visual content. Producing visual and audiovisual content. Video editing.
PAI – Final discussions of the academic integrity principles and their application in student course works.
In 16-17 weeks:
Students’ independent preparation for the exam.
17th week is when the exam took place. The main activities were:
Presentation, discussion and evaluation of students’ video projects. The criteria for evaluation were: 1. The topic should be in the field of Sociology of Communication; 2. The presented project should be audiovisual; 3. The principles of academic integrity should be respected. No plagiarism. Each of the video projects were discussed by the students and evaluated along the set criteria.
The online exam was video recorded – after the consent of the students. The recording was edited and produced as audiovisual clip. After that the clip titled “Online exam without plagiarism” was published on YouTube and Facebook with the prior consent of the students.
Предсрочните избори са представени като „очакване на новата висша фаза“ в изследванията на българското гражданско общество от началото на 90-те, пише Александър Фол (Фол, А., 2011). Любопитно е дали 30 години по-късно социологическите изследвания, политологични анализи и медийни публикации продължават да виждат надежда за преход към по-висша фаза на обществен живот, политическо съзнание и гражданска култура в предсрочните избори и предхождащите ги предсрочни предизборни кампании или потвърждават Дантевото „Надежда всяка оставете тука“?
90-те са време на предсрочни предизборни кампании. След 2013 те отново зачестяват. Имаше масово очакване и подготовка за предсрочни парламентарни избори през протестното лято на 2020. Дойдоха през 2021, в годината рекордьор в категорията „Предсрочни предизборни кампании“. Ако преди и по време на редовната парламентарна кампания през март се усещаше обществено очакване за ритмичен парламентарен цикъл, което трудно възприемаше идеята за скорошни предсрочни избори, то днес всички рационални, демократични основания и за вторите предсрочни парламентарни избори до края на годината са факт. Въпрос на политическо време е да бъдат произведени. Политическото време не се измерва с точни часове както физическото, а с политически действия, който е необходимо да бъдат извършени. Има едно усещане за разтягане на политическия часовник днес. Той все повече прилича на часовниците на Дали от „Постоянството на паметта“ (1931).
Статията е публикувана на: http://www.bta.bg/bg/c/IF/id/2477662
COVID-19 ни принуди да направим първи опит в онлайн обучението в средното и висшето училище като антикризисна мярка по време на извънредното положение (13 март – 13 май 2020 г.). В този период в УНСС проведохме две емпирични изследвания на студентската и преподавателска рефлексия на онлайн университетското обучение. Първото отразява началните впечатления на студенти и преподаватели от тази нова обучителна форма, регистрирани през втората пълноценна седмица от принудителния онлайн семестър. Второто акцентира върху качеството на онлайн обучението и нагласите след края на онлайн семестъра и по време на първата онлайн сесия. Първичната информация е събрана чрез онлайн анкета, реално това е анкета въз основа на отзовалите се. Въпросниците са авторски, разработени за целите на конкретните изследвания. Респондентите в първото изследване са приблизително 9%, а във второто – 19% от студентите в УНСС през 2019 – 2020 г. Извадките нямат претенции за представителност и валидност за студентите в УНСС като цяло. Резултатите са валидни само за активните студенти, които редовно посещават и участват в учебни занятия, както и за онлайн активните преподаватели от УНСС. Основните данни и резултати от нашето проучване са представени в настоящата студия. Можем да твърдим, че изследването от март 2020 г. е първото българско изследване в полето на онлайн висшето образование, при това то е с оригинална методика на регистрация. Заедно с второто от юни 2020 г. те обхващат първия онлайн семестър и сесия в тяхната неразривна връзка.
Abstract
COVID-19 forced our first attempt at university online learning as an anti-crisis measure during the state of emergency (13 March – 13 May 2020). In this period, we conducted two empirical researches of student and faculty reflection on online education at UNWE. The first one reflects the initial impressions of students and teachers of this new form of education, registered in the second week of the online semester (15 – 22 March 2020). The second examines the quality of online learning and attitudes towards the first online session (5 – 15 June 2020). The primary information is collected through an online survey with original questionnaires, developed for the purposes of research. The respondents in the first survey are approximately 9%, and in the second – 19% of the students at UNWE in 2019 – 2020. The samples do not claim to be representative and valid for the students at UNWE as a whole. The results are valid only for UNWE active students who regularly attend lectures, including online lectures, as well as for online active professors from UNWE. The research data and results are presented in the paper. We can say that the research from March 2020 is the first Bulgarian survey in the field of online higher education with original methodological tools. Together with the second from June 2020, they cover the first online semester and session in their inseparable connection.
Студията е публикувана в Научни трудове на УНСС – http://unwe-research-papers.org/bg/journalissues/article/10401
Младите и ерудирани българи се намират в България. Не е необходимо да ги търсим пръснати по света. Тук са се родили, тук са живели, тук до момента са влагали всичките си капитали – човешки, социални, финансови. Българите в България са младите, ерудирани, образовани българи, които могат тази промяна, която в момента се случи, да я овладеят. Защото българите в България живеят с българското. Има нещо, което се казва митологично време – българите в България само го усещат. Българите в чужбина ги обичам безкрайно много, но те са в друго митологично време.“ Това мнение изрази в предаването „Преди всички“ на БНР Катя Михайлова, преподавател в Катедра „Икономическа социология“ на УНСС и представител на Гражданската инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ).
Промяната, която много искахме, дойде. Сега стои втората задача – да приемем промяната, каквато е дошла, а не каквато на нас ни се е искало да бъде.
30-та предизборна кампания започва в средата на 31-та година от раждането на българската демокрация. 29 пъти сме гласували доверие на българските политици чрез парламентарни, европейски, президентски и местни избори. След месец ще гласуваме за 30 път, а през есента за 31. Дали политиците са оправдали гражданското ни доверие, или са инжектирали доза в „българското (не)доверие“, както казва Марин Паунов?
2021 е рекордьор по предизборни кампании от 1990. Има години с по два национални избора от различен вид. Но три годишно, а кой знае – може и с четири да посрещнем Коледа, се провеждат за първи път. Изглежда, че на фона на „глобалната хиперконкуренция“, по израза на Мария Марикина, разгърната и в политическо поле, българите гласуват с „Не подкрепям никого“ да управлява държавата ни.
Защо ли?
Заради „олигархизацията на политиката“, би отговорила Ивка Цакова. Заради налаганите политически „видимости“, които уж саморазкриват, но всъщност скриват властта, както пише Андрей Бунджулов. Или заради Ковид – модерно е елитите да стоварват отговорностите си върху него, а гражданите с него да се оправдават.
Защо ли? Защото казаната дума не е хвърлен камък в българската политика. Развързана е връзката между думите, чувствата и действията – политиците не достигат смисъла на думите, които изричат, или, ако са го достигнали, се страхуват да го претворят в действия. А може би политиката е изневерила на българските поговорки и народна мъдрост? А може би се е подиграла с думите, унизила е Словото, по израза на Жак Елюл?
Политиката е поле на претворените в действия думи. Затова е важно кой какво върши и говори. В предизборна кампания често се изговаря словосъчетанието „позитивна предизборна кампания“. Дори и председателят на ЦИК призова кандидатите да проведат толерантна и позитивна 30-та предизборна кампания. Какво означава позитивна предизборна кампания? Какъв смисъл влагат изборните кандидати в нея и съзнават ли отговорността, която си самовъзлагат, изричайки тези думи?
Потърсих отговорите чрез социологическо изследване. Чрез медиен мониторинг в предизборните кампании от 2014 до сега изведох 200 изявления, обещаващи позитивна предизборна кампания. Анализът им показва, че Позитивната предизборна кампания е метафизика за политици.
Статията е публикувана на http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2426637
Светът заговаря за интелектуалците през 1898, когато Емил Зола и съидейниците му заявяват и отстояват позиция срещу осъждането на Алфред Драйфус. Оттогава сърцето на интелектуалците е синхронизирано с обществената им съпричастност към политическите, икономически, културни и религиозни трансформации в обществото. Днешната Четвърта индустриална революция активира системни трансформации в дънната платка на човешкото общество. Те следва да мобилизират публичните интелектуалци. Ако не се случва, може да е поради отслабване на интелектуалния потенциал и доброволна интелектуална алиенация или поради липса на среда за развитие на публични интелектуалци и включени репресивни програми срещу тях.
Дошло ли е времето на последните български публични интелектуалци?
Ден след 170-то честване на „24 Май“ (първо – 11 май 1851) и 30 години след началото на Прехода можем да зададем и този въпрос. Акад. Дмитрий Лихачов с непоколебимата си вяра в България като „държава на духа“ сигурно би казал не. Естествените обиталища на интелектуалците са полетата на духа с красивия майски цъфтеж на идеите, ако парафразирам Джулиен Бенда. В годините назад у нас дори се е формирало и професионално съсловие на публичните интелектуалци, за което говори Томас Соуел, отглеждано от политическите субекти и чуждестранни фондации, структурирано в „тинк-танковете на прехода“, регулярно говорещо в медиите и на конференции, защитаващо колективни публични позиции.
Фридрих Хайек нарича интелектуалците „професионални прекупвачи на идеи“. Търговци ли са българските публични интелектуалци? Или са верни на „паресията“, за която говори Мишел Фуко – умение да се разбира истината и морално задължение публично да се изговаря в името на общото благо и въпреки рисковете за изговарящия я?
Изговарянето на истината е символна власт. Интелектуалецът може да я упражнява, ако е извън политиката, според Едуърт Шилс и Робърт Мъртън. Немалко български интелектуалци се кандидатират за политици. Университетът днес се превръща в трамплин към политиката, също както журналистиката и медиите.
От друга страна, интелектуалците знаят много повече от това, което им е позволено или сами си позволяват да изразят. Недоизказаното натрупва напрежение, чувство за безвластност и води до алиенация, както посочва Чарлз Милс.
Знанието е дар, който интелектуалците получават по пътя към истината и имат морално задължение да го върнат на хората. Проблемът е, че хората по-скоро не искат да го приемат. Джоузеф Кембъл описва три стратегии за предаване на дара. Първата е неуспешна – интелектуалецът се заслепява от интелектуалната си мощ, обвинява другите в посредственост, защото не го разбират и приемат и се самоизолира в дебрите на обидата, отчаянието, гнева. Самоизолиране е и смяната на интелектуалното поле със съседно, включително извън родината. Втората стратегия превръща интелектуалците в търговци. Продават дара си на дребно или изнудват политиците за по-висока цена срещу мълчание, например. Надяват се Христос да не влезе в храма и отдалеч го гонят. Емил Дюркем за тях би казал, че са изместили дуализма на човешката си природа към егоизъм за сметка на алтруизъм. Ерих Фром би ги определил като интелектуалци с доминантен притежателен модус. Третата стратегия е на истинските интелектуалци. Те стават учители – търсят и намират най-подходящите начини да предадат дара, така че обществото чрез него да продължи развитието си. Тези учители празнуваха вчера. Въпросът е: как предават даровете на истината българските интелектуалци? Сам той заслужава изследване.
Потърсих отговорите чрез съдържателен анализ на 70 публични колективни позиции на интелектуалци от 2005-2020, публикувани в интернет медиите. Ивайло Знеполски говори за свръхпроизводство на подписки след 1989, които не представляват интелектуална реч, а радикален политически дискурс, настойчиво предупреждаващ за вината, която поемаш, ако не го последваш. „Войната на петициите“ от 90-те бавно „(само)обезличава интелектуалците“.
Статията е публикувана на: http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2418906
„Половината българи не отидоха до урните“, посочи пред БНР доц. Катя Михайлова, преподавател в УНСС „Икономическа социология“, представител на ГИСДИ.
„Не подкрепям никого“ събира сериозни проценти. На президентските избори 2016-а – 5,59%, парламентарни избори 2017-а – 2,39%, а сега – 1,82%. При местните избори през 2019-а по места имаше над 6% и над 9 % – това е определено послание на неподкрепящите никого хора.
Трябва да се направи специален анализ на негласуващите и неподкрепящите никого. Когато не гласуваш, даваш възможност на всички да правят каквито си искат спекулации с твоето негласуване.
„Хората гласуват емоционално, а музиката е емоция, докосва хората“.
„Музиката спечели вота. А тук има и доста талант, не само чалга. Хората търсят този талант при хората от партията на Слави Трифонов“, смята още доц. Михайлова.
Ще има предсрочни избори и служебен кабинет. Президентът Румен Радев трябва много да внимава какъв ще е той.
