19 март 2019 – 67 дни преди Евроизбори ‘2019

Президентът на Република България Румен Радев издава Указ за насрочване на избори за членове на Европейски парламент от Р България на 26 май 2019[1]. Политически форматираните очи насочват погледите си към тази дата – два дни след празника на българската просвета и култура и славянската писменост. За четвърти път България ще избира българи за нейни представители в Европейския парламент.

Българи по документ или по душа – този избор ни предстои.

(още…)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА МОНОГРАФИЯТА „МЕДИ@ИЗБОРИ“ НА КАТЯ МИХАЙЛОВА

            През цялото време докато четях „Меди@Избори“, не ме напускаше мисълта, че особено днес е много важно да не се спестява истината, нещата да се наричат с истинските им имена. Точно това прави Катя Михайлова и не само заради науката, а според мен най-вече заради обществото, заради хората, които заслужават достоен живот. Разбира се, научният труд на Катя Михайлова представлява едно напълно завършено научно изследване и носи белезите на фундаменталната наука, но в същото време тази книга е за реалния живот, за ценностите, за интересите, за мечтите и надеждите, без които просто няма как да има общество. И тук трябва да кажа, че Катя Михайлова с „Меди@Избори“ не просто продължава научните си търсения, но и надгражда научните си тези, заложени още в „Меди@Общество“.

            „Меди@Избори“ е едно дълбоко и детайлно научно изследване на характера, същността и проявленията на медиите по време на политически избори. Но не само това. В тази монография Катя Михайлова поставя няколко, бих казал, екзистенциални въпроса. Единият е този за особеностите на медийното поле по време на избори. И въпреки че е наложена времева рамка от 2014 г. до 2017 г. и пространствено ограничение, като става въпрос за български избори, струва ми се, са уловени тенденции, които очевидно още дълго време ще владеят не просто медийното пространство, но и самото обществено пространство, при това не само в България. И тук големият въпрос за „свободата на словото“, една идеологема, която в последните няколко десетилетия се размахва като  дамоклев меч над всеки, който се осмели да не е политкоректен според разбирането на неолибералите и мултикултуралистите. Но за каква свобода на словото въобще може да става въпрос, когато стане ли дума за медии, както самата Катя Михайлова посочва, говорим за „медийни услуги“? Т.е., медиите са се превърнали в едни елементарни производители на информация, която обслужва ту собствените им интереси, ту интересите на онзи, който плаща по-добре. Тази недопустима трансформация на медиите от обществен коректив в медийни регистратори и информационни търговци, всъщност напълно отдалечават медиите от социално-политическата им роля. И всичко това става ясно и разбираемо в „Меди@Избори“ на базата на разглеждането на изборния процес от гледна точка на поведенческите модели на медиите, кандидатите, избирателите и институциите. Катя Михайлова чрез безусловна фактология и статистика, разкрива действителната картина на политическите избори, обвързани с дейността на медиите и го прави до болка безпристрасно, като поставя въпросите за медийната независимост и „размиването на отговорността“ на медиите. Впрочем тези два въпроса, за медийната независимост, която е просто оксиморон в настоящия етап на политическо развитие, и за размиването на отговорността на медиите, което пък е естествена последица от трансформацията на медиите, за която стана вече въпрос, ни водят по-нататък в „Меди@Избори“ до проблема с институционалната и регулаторна рамка за медиите по време на избори. Цялата втора глава на монографията на Катя Михайлова е посветена именно на този проблем.

            Изключително задълбочено Михайлова анализира не само същността, параметрите и критериите на  институционалната и регулаторна рамка за медиите по време на избори, но се спира и върху т.нар. „саморегулаторна рамка на медиите“, което ако е в цялостна система би трябвало да допринесе единствено ползи за обществото. Но от казаното в „Меди@Избори“, подкрепено с факти и доказателства, става ясно, че тези регулации не просто не работят, а всъщност засилват тенденциите, характерни за неустойчивост на изборния процес. И тук ще се върна на въпроса за „размиването на отговорността на медиите“. То е не само бягство от социалната роля на самите медии, но представлява и значително по-голям проблем за обществото от т.нар. „фалшиви новини“ и „хибридни войни“. Защото нещата опират до индоктринирането на членовете на обществото по отношение на несъстоятелни политически идеи и тези, а това вече е удар по обществения интерес. Точно в тази посока Катя Михайлова в „Меди@Избори“ разглежда и въпроса за корелацията „медии – изборен успех“. Разбира се, че в случая не може да се пренебрегне влиянието на медиите за формирането на обществените нагласи, но въпросът е в степента на това влияние. Тук анализът налага извода, че всъщност медиите, сами по себе си не са в състояние да осигурят изборния успех. От поместените статистически данни в „Меди@Избори“ по този въпрос, става очевидно, че медиите, обслужващи една или друга политическа организация, оказват влияние единствено върху и без това ангажираните избиратели с дадената политическа организация. Като цяло обаче, именно защото медиите са се привърнали в корпоративен субект и търгуват с общественото доверие спрямо тях, степента на влияние което оказват е минимално. В крайна сметка се оказва, че определянето на медиите като „четвърта власт“ е просто една несъстоятелна табелка, а те самите са далеч от това да са реален фактор при форммирането на обществените нагласи. Но за сметка на това пък, медиите напълно подчиняват възможностите си за разпространение на информация в полза на обслужваните от тях политически организации. Като разглежда тази проблематика, Катя Михайлова естествено стига и до въпроса за поведението на различните типове медии по време на избори. И тук в „Меди@Избори“, отново на базата на факти и стастика става ясно, че медийният интерес към изборите е реципрочен на интереса на собствениците на медиите и финасовата изгода от самото отразяване на изборите. Колкото и жалко да звучи, но в случая не става дума за никаква журналистика, за никакви демократични принципи, нито пък за защита на обществения интерес. Става въпрос за злоупотреба с влияние, при това на публично равнище. Ето тук е мястото да се каже нещо и за рейтингите, определени като „пета власт“. Всъщност, рейтингите, които се публикуват по време на избори са напълно в унисон с наблюдаваната „услужливост“ на медиите. И отново се стига до въпроса с доверието не само спрямо медиите, но и спрямо социологическите агенции. И ако внимателно се чете „Меди@Избори“ ще се установи, че основната причина за всичко това е комерсиализацията както на медиите, така и на социологическите агенции.

            Но възможно ли е това да е нещо безвъзвратно, възможно ли е това да е действителност, която не може да се промени? На този въпрос Катя Михайлова дава отговор в последната глава на „Меди@Избори“ със своите препоръки към медиите, институциите и политическите играчи. Тези препоръки, по мое мнение, могат да послужат като настолно указание за работа на ЦИК, РИК, медии и политически централи. И да, ако направените от Михайлова препоръки в „Меди@Избори“ се приемат и най-вече се пресътворят в практики, то може би ще се направи съществена стъпка към постигне на устойчивост на изборния процес. А това вече е гаранция за истински демократични практики, а не за паркетна политика.

            Накрая ми се иска ка кажа, че за мен беше удоволствие да чета Катя Михайлова, и като език, и като позиция, и като мислене.

Проф. д.н. Николай Палашев

РЕЦЕНЗИЯ

на монографията на тема „Меди@ Избори“ на доц. д-р Катя Михайлова

Представеният монографичен труд още със самото заглавие предизвиква интерес сред широк кръг читателска аудитория поради простия факт, че тази проблематика досега не е била предмет на изследване в специализираната литература. И това не е случайно, тъй като не всеки учен в България би имал дързостта да посегне върху корелацията медии – избори с помощта на модерния научен инструментариум. Тези обективни трудности обаче сякаш допълнително са мотивирали доц. Катя Михайлова да се „гмурне“ възможно най-дълбоко в недрата на медиаизборния океан, от които тя успешно е изплувала на повърхността със значими научни постижения.

Няма никакво съмнение, че едно от най-големите достойнства на монографията е приложението на интердисциплинарния подход към темата. Защото дори и само бегло да се вгледаме в тематиката, веднага ще открием две обемни теоретични направления – медийното и изборното. Но това е едната страна, която обаче не само е допълнена с гранични на темата проблеми, но и обстоятелствено е разгледана от позициите на различни обществени науки – политическата, социологическата, правната, обществените комуникации и др. В това се изразява и един от най-сериозните приноси на автора, тъй като той не се е ограничил в тесните рамки на поставената тема, а разгръща анализа си в широк междудисциплинарен аспект.

В този контекст ще отбележим, че в труда се съдържат множество емпирични факти, данни и информация, без които подобен род изследвания са просто невъзможни. Ценното обаче е това, че тази информация не е използвана в „насипно състояние“ или „на парче“, а твърде рационално е „втъкана“ в хода на изложението и неговото тематично съдържание. Това е сериозно достойнство на изследването, доколкото огромният емпиричен материал е добре прецизиран и умерено дозиран. Нещо повече, навсякъде авторът е проявил тънък, дори педантичен усет към детайла, към цифрата, към факта, което говори само за едно: сериозно теоретично умение да се борави с безбрежна цифрова информация, без това изобщо да натоварва анализа и начина на изложение на материала. В четирите глави на труда това се вижда с просто око и не е необходимо да се обяснява, защото в изследователския обхват на работата са попаднали десетки български електронни и печатни медии – от най-големите и популярни до най-малките и по-неизвестни.

Заслужава да се отбележи фактът, че в труда е налице много добър баланс между цялостната теоретична рамка на разглежданата проблематика и богатия илюстративно-емпиричен материал, изложен в подкрепа на извършения анализ. И всичко това се разгръща в границите на взаимоотношенията държава – медии – общество като фундаментален изследователски обект на посочената тематика. Тук например са регулацията, саморегулацията и корегулацията на медиите, което в крайна сметка дава по-цялостна картина на медийното покритие и влияние в зависимост от правилата на играта.

Едно от най-големите достойнства на работата е цялостният подбор и систематично-критичното изложение на огромната медийна регламентация на различните видове избори както в национален, така и в международен план. Според нас това е първият успешен опит в страната за задълбочено, подредено и критично изложение на цялата гама нормативни документи (кодекси, закони, наредби, инструкции и др.), с които панорамно се осветляват медийно-юридическите аспекти на избирателния процес. Всъщност по този начин се поставя и големият въпрос за правата и отговорностите, за правата и задълженията и за правата и псевдоправата, които медиите са длъжни да съблюдават в предизборната кампания. Към това следва да се добави и критичният преглед на предложените оптимизации на регулаторната рамка на доставчиците на медийни услуги в сферата на изборното законодателство (2014 – 2016 г.) от български парламентарни партии (един законопроект през 2014 г. и пет редакционни промени през 2016 г.), което окончателно повдига завесата на непълноценната медийна регулация при провеждането на предизборните кампании.

Друго сериозно постижение на автора е прецизният анализ на предизборното медийно финансиране по време на четири вида избори (европейски – 2014 г., парламентарни – 2014 г., местни – 2015 г., и парламентарни – 2017 г.). Тук изключително подробно е разкрита „сделката между медиите и политиците“, като са разгледани различните финансови измерения през призмата на сключените договори за политическа реклама. А от приложената таблица е видно, че на посочените избори общо са похарчени почти 14 млн. лв. само за медийна политическа реклама. При това тези разходи не са изложени като голи безизразни цифри, а са съпроводени с адекватен теоретичен анализ и респективно със съответни препоръки за преодоляване на слабостите.

Не можем да не изтъкнем и още един безспорен факт, с който трудът се отличава, а именно 27-те нови законодателни предложения за работата на медиите в Изборния кодекс, които са достоен завършек на това фундаментално теоретично изследване с отличителен практикоприложен характер за българската социална действителност. Между другото това е характерно за всички глави в монографията, доколкото критичният тон доминира, без да се спестяват неприятни факти, пропуски или слабости. Тоест налице е яркоизразена авторова позиция като самостоятелно мнение по голяма част от разглежданите проблеми.

И най-накрая изрично ще отбележим и още нещо, което прави много приятно впечатление: това е премереният, елегантен и разбираем език на монографията, както и достъпният, но и дълбокосъдържателен стил на изложението. Изтъквам този факт, защото не са много работите в подобна научна материя, които се четат с лекота, поради изискания език и стил на разглежданата проблематика.

Разбира се, към работата могат да се отправят и някои препоръки, каквито са например: първо, би могло да се обмисли разширяване на въпроса за връзката власт – медии – избори в контекста на това доколко властовите институции „стават“ законни посредници в „търговията с гласове“, на корпоративния и контролирания вот, на изборните партийни манипулации и т.н.; второ, разглеждане на проблема за т.нар. „пазар на политическа корупция“ в днешните български реалности като начин за опорочаване на избирателния процес и фактор за предрешаване на изборите; трето, още по-задълбочено анализиране на финансирането на медиите и партиите (правно и политически) с цел изясняване на причините за нелегитимното финансиране, при което различните медии, вместо да са коректив на властта, се превръщат в нейни пропагандно-манипулативни стожери; и последно, струва ми се, че е необходимо да се разгърне още по-мащабно тезата за политическата манипулация (и фалшивите новини) като основно оръжие на партиите в политико-избирателния процес.

Може да се обобщи като заключение, че настоящият труд представлява мащабно проучване на медиите и изборите в България през последните 30 години и към момента единствено по рода си интердисциплинарно монографично изследване на тези въпроси (и процеси) в страната, за което авторът заслужава да бъде поздравен. Дълбоко съм убеден, че то ще предизвика нескрит интерес у редица специалисти, учени, експерти, политици, студенти и др., и въобще у всички, които са изкушени от задълбочения анализ на цяла редица важни научни полета (медийни, комуникационни, политологически, социологически и т.н.) в българската социална мисъл днес.

Послеслов

Какво представлява тази книга? Тя е просто Доклад на ГИСДИ, с резултати от 4-годишния проект „Медиен мониторинг в изборния процес” или е авторска монография на доц. д-р Катя Михайлова? Дължа още тук, в началото, да направя това уточняване и изясняване, за да няма недоразумения. Моят отговор е категоричен – тази книга е авторска на Катя.

• Авторска е, защото Катя Михайлова дефинира обхвата и сегментирането в областта на изследването и емпиричното наблюдение, на анализа и практично-приложната цел.
• Защото Катя Михайлова определи методическата матрица на изследването и анализа, основавайки се на най-добрите практики в Европа.
• Защото Катя Михайлова с личен труд и впечатляваща работоспособност осъществи над 90% от конкретната „теренна” работа, събирането и комплектуването на фактическата информация.
• Защото Катя Михайлова сама, само с моята научно-методическа и политико-ситуационна консултация, осъществи анализа на фактологията и данните, интерпретацията им, осмислянето им, и накрая – трансформирането им в конкретни законови предложения за промени в два тура: първият път през 2014 и вторият път през 2019.
• И защото тази авторска монография бе внимателно прочетена и обмислена от 3-ма авторитетни колеги с висок научен и академичен статус – професор, доктор на науките. Те са официални научни рецензенти на Монографията и са гаранти за авторство, оригиналност и научно равнище.

Това е книга в една вече наистина впечатляваща авторска поредица. Първо бе „Телевизията за деца”, С., 2011. После бе „Меди@ Общество”, С., 2016. Сега логично идва „Меди@ Избори”, С., 2019.

Който го може, той си го може. Който има и мотивация – той го и прави. Тези неща е прието да не се пишат в такива посветени послесловия или рецензии – според мен, поради зле разбрана скромност и завистливо благоприличие. Но защо пък да не се казват!? Може да се казват. Това е книга и монография комплексно за медии и избори, за политици и журналисти, според сериозна теория и въз основа на уникално емпирично изследване и наблюдение, със строго рацио, но добре съчетано в облака на лична неприкривана гражданска емоция. Това е КНИГА. Истинска… Това е слово и ДУМИ за медийната бъркотия по време на избори. За медиите като инструмент, но и като жертва… За журналистите като посредници, но и като слуги… Това е монография във време, когато повечето ни колеги прекалено бързат и успяват да пишат интересни и полезни неща, но по-често кратко и фрагментарно. Или пък губят мотивация изобщо да пишат – защото било безсмислено, след като „никой не ни чете”. Убеден съм, че зрелите книги и смелите монографии сами си пробиват път и намират достигат своите ангажирани читатели. Вярвам, че и тази книга ще успее в това.

Платформата на този авторски анализ, изследователска стратегия и нормативна инициативност?  Основната платформа е ГИСДИ като 30-годишна специализирана гражданска организация за наблюдение на демократичността и законността на изборния процес, включително и на участието на медиите в изборния процес, включително експертна работа по законодателната рамка – още през 2004 г. ГИСДИ в лицето на своя председател Илия Божинов изготви и представи за колегиално обсъждане свой вариант на Изборен кодекс.

• Решението на ГИСДИ през и след 2014 г. да организира мащабен и задълбочен научен анализ и емпирично наблюдение в полето на медиите като участник и влиятелен актьор в изборния процес. Нарекохме този проект „Медиен мониторинг на ГИСДИ”.
• През 2014, въз основа на наблюдението и анализа от участието на медиите в два вида избор – за евродепутати и извънреден парламент – ГИСДИ издаде свой първи Доклад „Медиен мониторинг. Евроизбори 25 май 2014. Парламентарни избори за 43-то НС 5 октомври 2014 ”.
• През юли 2014 ГИСДИ успя, чрез трима депутати в 44-то НС, да реализира своите идеи за конкретни допълнения и прецизиране на текстове от Изборния кодекс, отнасящи се до участието на медиите и публикуването на рейтингови изследвания и числови изборни прогнози. В 42-то НС бе внесено законодателно предложение за 16 конкретни промени в ИК.
• Този проект „Медиен мониторинг” на ГИСДИ със съответните модификации в конкретните цели, в обхвата на наблюдаваните медии продължи до Изборната 2019 г.
• При реализацията на своя проект „Медиен мониторинг” ГИСДИ активно взаимодейства с международните наблюдателски мисии в България на OSCE/ODIHR и на ПАСЕ през 2014 и 2017 години. Получихме от тях публична и ясна оценка и подкрепа за нашата инициатива, за избраната и използваната методика, за аналитичната зрялост и професионализъм при реализацията на наблюдението и анализа.

Хоризонтът в разгръщането на проблематиката в този анализ?

Тази книга и монография са написани в няколко основни, допълващи се и взаимно обосноваващи се проблемни проекции и смислови хоризонти. Бих могъл да кажа, че текстът последователно ни върти в 5 хоризонта:

• надълбоко – в детайлите на изборните процедури и законовото им регламентиране, в сблъсъка между културни равнища с различни мотивации в изборния процес, в борбата между интереси и деликатните противоречиви отношения между актьорите и различните интереси в изборния процес;
• нависоко – в теорията и методологията от няколко фундаментални науки като социологията и политологията, правото и теорията за публичната комуникация;
• надалече – в общо-европейската практика, с принципите, нормите и препоръките от страна на европейски и световни организации като OSCE, Венецианската комисия, ПАСЕ, Съвета на Европа, Европейската комисия;
• наблизо – конкретната практика от работата на различни медии, различни институции, различни публични актьори в изборния процес, при това в гъвкавите проекции на менящата се ситуация и общо политически контекст;
• в сърцето на процеса – действащото изборно законодателство, възможностите за доусъвършенстване на действащия от 2014 г. Изборен кодекс. Сега тук Катя формулира и предлага втора серия от 24 конкретни предложения за законови промени в него.

 Към кого е посланието на тази монография?

Тази книга е едновременно тясно специализирана и обърната към множество и при това твърде различни участници в изборния процес. Медиите са един от универсалните медиатори и огледала, актьори и мотиватори, микроскопи и бинокли в изборния процес – при това не само в политическите и бизнесменските му, но и в гражданските и културните му проекции. И затова, нека тук кажа конкретно, кои са адресатите на информацията и анализа в тази книга, кои са специалистите и колегиалните общности, в полето на които е писана и написана тази монография:   широк кръг читатели, интересуващи се от политика, имащи институционална култура и образование, уважаващи демокрацията като процедури и формализирани правила за действие, милеещи за публичност и достъпност, за честност и справедливост в изборния процес;   по-тесния кръг от партийни активисти и доброволци в изборните кампании, които са мотивирани да знаят повече за нормите и законните процедури в изборния процес, за медиите като реален фактор и актьор в изборния процес, за изборното законодателство като пластична материя;   още по-тесния кръг от партийни кадри и номенклатура, които пряко са ангажирани в изборния процес, участват в партийни щабове и инициативни комитети, участват в СИК и в ОИК/РИК, грамотни са относно работата на ЦИК и други държавни органи в изборният процес, знаят тънкостите при подаване на сигнали и жалби, както и при документиране на доказателства за изборни нарушения;   кандидати за изборни държавни и общински властови позиции, които искат самите те да са грамотни относно ролята на медиите, както и относно начините тези роли и възможности на медиите да бъдат използвани в конкретна изборна ситуация;   собственици, главни редактори и редактори, оперативни журналисти в националните и регионалните медии, в традиционните и интернет медиите;   специалисти, служители и отговорни лица в държавни органи, участващи и ангажирани в изборния процес;   политически анализатори, рейтингови социолози и напористи „сондажници”, експерти към изборните щабове;   законодатели, които следва да са компетентни в полето на изборните процедури.  Спрямо отношенията и колизиите в полето на медиите и ролята им в изборния процес, още и в полето на гражданските инициативи и организации, наблюдаващи изборния процес – с оглед на неговата законност и демократичност, честност и справедливост, възможност на избирателите свободно и защитено да реализират своя индивидуални информиран изборен вот.

Към всички тези аудитории и съмишленици е адресирана тази НОВА и СМЕЛА книга на Катя. 

Императив на обективност и партийно безпристрастие

Този авторски изследователски и аналитичен продукт наистина впечатлява със своята „равна отдалеченост” от основните партии, от активните политически актьори, от доминантите в специфичните изборни ситуации. Тук са комплектувани и анализирани фактите, такива каквито те реално са, а не разкрасявани или почерняни въз основа на неовладяна лична авторска пристрастност или компромиси с научната методология и използваните наблюдателски, статистически, анализаторски методики в настоящото изследване.  Имаше отдавна един класически автор, Огюст Конт, 1837, който обоснова не само „позитивизма” в съвременната обществена истинска наука, но и нуждата от безпристрастни изследователски методики, чрез които да се контролира риска от преднамереност на самия изследовател и анализатор. След него, пак отдавна, друг класически автор, Макс Вебер, допълни принципите на позитивизма и рационализма – чрез моралния си императив към истинските учени да работят „free-of-value” – за да са обективни, да не си измислят картината на изследваните си области и предмети, а честно да ги рисуват и обясняват такива каквито те са в действителност. Имаше цяла вълна в рационалната епоха през ХХ век – 30-50-те години в САЩ  и Западна Европа, през 60-70-те години в България, когато се разработваха и разработиха основните методики на обективните и достоверни емпирични изследвания в социологията и демоскопията, в маркетинговите изследвания, в политическите и рейтингови изборни изследвания и прогнозиране   Катя твърдо стои в полето на методологията на „позитивизма”, така както той е формулиран още от времето на бащата на социологията Огюст Конт, т.е. на обективността и честността спрямо фактите от действителността, както го иска Макс Вебер и Емил Дюрмкем, а преди тях и Карл Маркс. Катя уважава и е принципен радетел на класическите методики на изследване за достоверност на наблюдението, за статистическо броене и съвкупно представяне, за ясно документиране. Всичко друго би било артистичност под декларации за научно име, би било пропаганда под претенциите за наука.  Или би било простовата наглост в изборна ситуация, под етикета за „сондаж”, който бил приличал на „изследване”, което пък се възприема от малограмотния и невнимателен медиен потребител като уж „прогноза”. Изборната 2019 г. бе обидно цинична в това отношение. Цинична и с брутални анти-професионални изяви на такива уж лидери сред рейтинговите агенции като Галъп (ББСС) и Маркет Линкс. Аз лично реагирах срещу това безобразие в нашите колегиални среди… Но тук стига по това. То е извън времевия обхват на настоящата книга и не е конкретна тема на Катя. Тук е важно да се подчертае, че тази книга и монография не пести истината, а я съобщава с вещина, обяснява я с внимание и към детайлите и към мащаба едновременно. Прави го съгласно мащаба и „мярата на самите неща, такива каквито те са в действителност”. А не според мярата на субективните пропорции, нагласи и дори лични предубеждения на анализатора. Така трябва да се прави в честната към самата себе си наука. Така мен лично са ме учили в дисциплини, посветени на обективна логика, по „гносеология” и „диалектика” във философския факултет на СУ, през 1975-1979 г. Учиха ни коректно да регистрираме и документираме фактите от реалното битие на своя изследователски обект и предмет, а не своите неволни или подкупни изследователски измислици.

Точно в това е сърцевината на веруюто на „позитивизма” от ХІХ век на Огюст Конт и на „рационализма” на Макс Вебер от началото на ХХ век, както и после на създателите на основните методики за достоверни социални, демоскопски и социологически изследвания от 30-те до 70-те години на ХХ век.  Те днес отново ще станат модерни. Убеден съм в това. Чрез автори като Катя виждаме тяхната методическа сила, евристичност и практическа използваемост.  Аз лично тук си позволявам да й благодаря за това. То също е смелост в нашата епоха, в която изследванията от  нужната мащабност и представителност сега ги избутват към хлъзгавите „case study”, от така нар. „количествени” ги избутват към субективираните „качествени” проучвания. Огромно число от колеги, особено от младите изследователи, бяха подхлъзнати към правене на някакви „сондажи”, вместо на надеждни представителни, вместо на сериозни и методически зрели изследвания. Работата и усилието на Катя е връщане към нормалност в нашата си професионална сфера. Адмирирам това. 

Мястото на този труд и авторска монография

Държим в ръцете си и имаме удоволствието да четем един извънреден труд и изследователски продукт. Казвам го с оглед цялата досегашна наблюдателска и аналитична практика у нас – имайки предвид другите книги от колеги в полето на медийната публичната комуникация у нас от последните 3 десетилетия. А смея да твърдя и в повечето от страните-членки на ЕС, както и на Балканите, що се отнася до изследвания на целия обхват на реално и активно работещи медии в изборен процес. Обектът на това наблюдение и анализ са впечатляващото множество от 120-140-180 „търговски” (частни) медии – не само с националните медии, но и с допълващите медии с местен регионален обхват (виж с.129). Това е медиен оркестър, който съвкупно покрива цялата страна – съчетавайки медийното облъчване на аудиториите и избирателното тяло – не само откъм високото и центъра (София), но и наред с местните корекции и специфики, в разнородните по етно-народностен и културен, по партийно-феодален и политически, по икономически и бизнесменски, по криминален и мафиотски и полицейски план.

 Катя Михайлова е вече автор в своята зрялост

Тя е широко разпознаваем автор/специалист/експерт/анализатор:   в полето на социологията на медиите и публичните комуникации, на телевизията за деца, за медиите като четвърта власт, в полето на изборното законодателство, в специфичната проблематика не само за обществената регулация и за саморегулацията на медиите, но и относно ко-регулацията като най-зряла цивилизационна форма;   Катя е съзряла за пълноценен системен подход към медийната инфраструктура в съвременното общество – като медиатор между власт и граждани, като посредник между институциите в държавата и общините, като балансьор между гледни точки, позиции и политически платформи, като мотиватор на реален диалог в политическия процес, като трибуна за гражданска спонтанност и активност, като инструмент за ценностно въздействие и мисловно форматиране, като микроскоп към детайла и личностното или като бинокъл към мащабното и по-отдалеченото, в чиято рамка протичат изборните компании и политическия процес, като балансиране на множество, различни и дори антагонистични интереси; Методологически Катя не се срамува от „кръглия” български модел за системата на обществото – на Стоян Михайлов от 1965 г., и след това на българската социологическа школа до 90-те години. Катя не отхвърля с постмодерно пренебрежение и високомерие структурно-функционалната теория и парадигма на Толкът Парсънз от 50-те години на ХХ век, сякаш вече тя е нещо архаично, с отминало историческо време. Не се подхлъзва от изкусителното залитане към качествени методики. Тя остава в сериозното поле на мащабно замислени изследвания, с комплексна емпирична методика, с обективирани критерии за достоверност на анализите и валидност на интерпретациите и прогнозите.

Е, тук добавих малко от себе си. Не всички тези неща в текстовете на Катя ги има в така ясно дефиниран вид. Но тя смело и последователно вече във своя трета голяма монография, както и в множество свои студии и статии, въвежда този методологически тежащ с евристичността си социологически системен подход и методология. 

Чете ли се лесно тази книга и авторска монография?

 Безспорно е, че се чете лесно. Езикът в монографията освен, че е сериозно академичен, той е и ясно разбираем. Фактологията е огромна, но е подредена и синтезирана, „набутана” в прегледни таблици, изведена накрая в ценни приложения. Историческите и законовите справки и авторски разходки не претоварват анализа, а обратно – дават му ясен хоризонт за осмисляне на факти и възможности.

Чете се лесно и защото без натрапване, но с нужната лична определеност, се заема позиция – а оценъчната позиция винаги е избистряне на структурата и смислово преподреждане на фактологията и информацията. А авторска позиция без свое проблематизиращо и детайлизиращо мислене няма как да бъде проявено. Катя мисли в своя текст, мисли в полето на монографичния си предмет, мисли пред колизиите на ситуацията, мисли във време, когато е все по-забранено и неудобно да се мисли самостоятелно. Това е едно от магнетичните неща в тази книга. И накрая, бих казал, че Катя като изследовател лично преживява проблемите и бедите, както и обратното – споделя своята увереност, че нещата, могат да се подобрят и оптимизират, модернизират и нормализират. При това не в някакво далечно бъдеще, а още от утре. Ако и други хора поемат щафетата. Тази книга подаде щафетата. Уверен съм, че много хора – колеги журналисти и политици, законотворци и администратори, анализатори и преподаватели – ще откликнат с оптимизъм и ще поемат щафетата от Катя.

Медиите като „четвърта власт” в изборния процес

 Четейки тази книга се натъжаваме, доколкото тук наистина систематизирано и методологически ясно се показва и разказва проблематиката за обществената РЕгулация, за етиката на САМОрегулацията, за по-високото ниво на КОрегулация над/във/чрез медиите в изборния процес. Проблематиката днес, в която доминира негативния вариант – и е обезкуражаваща за мнозина.  Става дума за все по-тревожната натрупваща се негативна практика в изборните процеси от 2014 до настоящата 2019 г. – непълна регулация с отказ от страна на ЦИК и други държавни органи да я практикуват, масово забравяне на етиката на саморегулацията, вкл. в големите вестници, още по-големите телевизии и най-вече в интернет медиите, както и не приближаването с още отдалечаване от здравословни форми и порядки на ко-регулацията в изборния процес. Затова в сблъсъка между принцип и практика днес колеги твърдят, че медиите като „четвърта власт” е само една измамна табелка, смешновата претенция, както и преподавателски идеализъм, когато обучаваме журналисти. И наистина, сега в горния наш негативен и все по-осакатяван практически вариант медиите не са власт – повечето от тях са пропаднали до ролята на лъжливи пропагандисти или дори на брутални пъдари, които се опитват да подбутват стадото от избиратели към все по-вредоносни политически избори. Но наред с горното книгата е заредена и с огромен професионален и граждански оптимизъм. Авторски оптимизъм, че можем и трябва да се преодолее сегашното състояние в медийното поле. За да им върнем силата на медиите като обществено здравословна „четвърта власт”, като респектиращ партньор, а не само като раболепен слуга под политици и държавници. И като връщане на порядъчност и етичност в предизборното говорене и маниери на политици и кандидати да бъдат избирани. Така и само така бихме се върнали към реална демократичност на демокрацията ни.  Тук бих допълнил кога бе това време? Имахме го в обществото и държавата си. Някъде в периода от 2001 до към 2011-2013 години. Очевидно е, че без самостоятелно мислещи, смело показващи, прогностично избързващи медии тази и такава демокрация в България и Европа са невъзможни. Няма да си я върнем. Точно в този смисъл частните медии не трябва да се мислят и назовават като „търговски”. Те нека си печелят парите. Но не по психарски алчен начин, не без съобразяване с границите на обществената и етичната допустимост. Но не в инерцията на обнагляла безотговорност и корпоративно-мафиотска обвързаност. 

Свободни ли са независимите медии в условията на избори

 Нека продължим горната тематика с още нещо конкретно. Медиите в периода на избори са с драстично ограничена и самоограничена „свобода на словото”. Винаги, когато те самите се откажат или собствениците им забранят да създават – да създават като журналисти проблемно и политически свое собствено и авторско съдържание в публикациите и предаванията. Когато се отказват от това, а публикуват само платени и подадени отвън материали, то те фактически не правят журналистика, а свиват търгашески дейността си до така нар. „медийни услуги”, заради парите и по тарифа, след предварително заплащане. Винаги когато текстовете се готвят от щабовете на партии и кандидати, дават се сготвени и приготвени на медията, а тя послушно и безропотно ги публикува, за да не я подмине „златната треска” по време на избори – това не е журналистика, това не са медии, а само удобни и раболепни пощенски кутии. Всички разбираме, че това е изключително деликатна тематика. Тя по принцип е ключ между отстояването на хвалената демокрация в България и на демократичност или извратена недемократичност в публичния изборен процес. Тя е практически ключ към медийната доминация в изборния процес на богати и брутални партии и кандидати, които чрез цензурираните и подчинени медии действат по принципа на „репресивната толерантност”, злоупотребявайки със закон, морал и професионална чест на журналистите.

Михаил Мирчев. Послеслов. Думи за тази книга на Катя и ГИСДИ 353

Не зная друга книга и монография, освен в настоящата, в която всичко това да бъде показвано и демонстрирано, проблематизирано и анализирано. Тук Катя наистина е смела. Защото и доколкото рискува да изправи срещу себе си не само злоупотребяващи партии, но и злоупотребяващи свои колеги, журналисти и още повече – собственици на медии. Катя прави този си пробив в премълчаването – и го прави не просто чрез емпирична фактология, но и като ясно очертава съответните поведенчески модели в изборния процес. Става дума за поведенчески модели както от страна на партии и кандидати, така и от страна на медийни собственици и гл. редактори, и още – от страна на услужливи и безропотни журналисти.  Поведенчески модели! Това е важното. Това е системното. Това е научно достойното в тази авторска монография.

 В заключение

Уважаеми колеги и читатели, тук с тези си думи не се опитвах да резюмирам книгата и монографията на Катя. Опитах се само да акцентирам върху ключови неща – преди всичко за значимостта и извънредността на този авторски продукт. Вие вече сами прочетохте текста, мое резюме тук не е нужно. Сега можем заедно да продължим да размишляваме, да споделяме аргументи, да доразвиваме и детайлизираме, както и дружно да упражняваме натиск към законодателя да си довърши работата с Изборния кодекс. Натиск към институциите да работят съвестно по него и да не го саботират. Натиск към журналисти и социолози да се върнат честно към своите професионални и етични стандарти. Аз лично това го правя и ще го правя – според силите и възможностите си. Очаквам същото и от всички вас.

Бъдете здрави!

София, 1 декември 2019

Отзив

за монографията на доц. д-р Катя Михайлова МЕДИ@ИЗБОРИ

Със своите изследвания в областта на социологията на медиите и комуникациите Катя Михайлова е вече разпознаваем автор не само в специализираната научна, но и в по-широки аудитории. Бих споменал тук нейната първа монография „Телевизията за деца. Между пазарната логика и обществена мисия“ (2011), както и учебника „Меди@ общество. Социология на медиите и масовата комуникация“ (2016). Също нейните лекционни курсове в УНСС и УНИБИТ по Социология на медиите и обществените комуникации и Медийна регулация, които, поради умението си да представя достъпно сложна, комплексна, динамично променяща се проблематика, с интерес са посрещнати както от студентите, така и от нейните колеги.

Днес на вниманието на читателя е новата й книга МЕДИ@ ИЗБОРИ, посветена на обществените, политическите, професионалните и етични проблеми, възникващи на границата на медийното, изследователското и политическото поле. Неин предмет са традиционните и новите медии, дебатът за модела на тяхното регулиране и финансиране, особено по време на предизборните кампании, достъпът на политическите актьори до медийно участие, заедно с т.нар. демоскопски „сондажници“ и политически анализатори, разгледани като актьори в политическата игра, която от своя страна бива анализирана като специфично поле на превръщания на различни видове капитал под формата на символен капитал.

Знаем дори от последните избори за местна власт (октомври, 2019 г.) колко актуална е тази проблематика. Катя Михайлова въвежда събитийния метод на проследяване на политическата и институционална динамика, не просто за да превърне всичко това в един увлекателен разказ, а за да обогати самия свой анализ, изследователския си подход. Тя разглежда медийното поле по Бурдийо, като „хетерономно поле със слаба автономност, но едновременно с това като поле с висока концентрация на символен капитал и символна власт“.

Има ли нещо такова като „свобода на словото“ у нас? Доколко можем да говорим за „пълноценно функционираща демокрация“ в условията на задълбочаващи се дефицити на доверие в институциите, медиите, политиците, партиите? Тези въпроси звучат реторично. Става дума за „игра с правилата на играта, до границите на правилата на играта“, по известния израз на Пиер Бурдийо. Ако перифразираме Стенли Фиш, бихме казали „няма такова нещо като „свобода на словото“ у нас и това „не е добре“. „Свободата на словото се е превърнала в куха идеологема – една от многото, родени от „прехода“.

Книгата, чийто замисъл, очертан от авторката, включва проследяването на четири предизборни кампании, дава предостатъчно материал за размисъл по тези въпроси. Монографията представя мониторингови резултати от кампаниите за европарламент през май 2014 г., парламентарните избори от октомври 2014 г. и март 2017 г., общинските избори 2015 г. Наблюдавани са над 120 търговски медии с национален, регионален и местен обхват, достигащи до избирателите във всички 31 многомандатни избирателни района у нас. Анализирани са важни аспекти на българското медийно поле, ефективността на институционалната и регулаторната му рамка, направени са препоръки за нейната оптимизация.

Ако съобщавам тези параметри, то е за да подчертая мащаба на извършената работа. Едва ли е нужно да обосновавам значимостта и ползата от такъв проект не само в научноизследователски, но и в политически, морален и обществен план. Още по-съществено е друго – критичният анализ, който Катя Михайлова прави, следвайки императива за обективност на социологическата наука в единство със спазването на високи професионални и граждански критерии и стандарти; безкомпромисната критичност към негативните процеси и тенденции, развиващи се в медийното поле. Всъщност пред нас стъпка по стъпка, на базата на богат емпиричен материал, се разкрива картината на критична хетерономност (липса на автономност) на медиите и нарушаване на демократичните принципи и ценности под натиска на корпоративни и политически интереси. Като използва постиженията на социологията в областта на анализа на медиите и по-специално инструментите на рефлексивната социология на Пиер Бурдийо, концепцията за „мрежовото общество“ на Мануел Кастелс и др., авторската поставя под микроскоп структурата и динамиката на медийното поле в периода 2014 – 2017 г., дейците в него; проблемите, които възникват тук, свързани с неговата регулация, правилата на играта и „балансирането“ на множеството интереси.

В условията на глобално информационно и мрежово общество, и на криза на политическия модел, 30 години след началото на демократичните промени у нас, Катя Михайлова вижда един от основните проблеми на медийното поле в непрозрачната концентрация на собственост и драматичното спадане на плурализма като следствие не само от експанзията на неолибералните постулати във всички социални сфери и по-конкретно в медийното поле, размиването на границите между истина и лъжа в епохата на дезинформация, манипулация и фалшиви новини, но и като ефект от конструирането на „машини“ за печелене на избори, чиито основни трансмисии са медиите. Кризата на медийното поле, не без основание бихме допълнили днес – и на агенциалното демоскопско поле, разкрива острите дефицити в практическото функциониране на регулаторната рамка и институции, което от своя страна препраща към кризата на политическия модел. И още нещо. Когато говорим за накърнено доверие в социологическите сондажи на общественото мнение, би следвало да не забравяме, че става дума не изобщо за социологията, а за определен специфичен „жанр“ – т.нар. демоскопски сондажи като част от политическата игра (играта, наречена „либерална представителна демокрация“). Игра, която има своя сериозна финансова подплънка и залози. Политическата и морална криза, породена от „правенето на мнение – новата политическа игра“, както я определи френският социолог Патрик Шампан, ученик на Пиер Бурдийо, още в началото на 90-те години на миналия век, може да бъде преодоляна, не на последно място, чрез мониторинга на граждански организации като ГИСДИ и изследователи като Катя Михайлова. Доколкото те се опитват да отговорят на едно сериозно предизвикателство – да обективират самите медийни, институционални и изследователски субекти. Стъпка в тази посока е новата книга на Катя Михайлова.

Доц. д.с.н. Андрей Бунджулов