. Медиите създават свое отражение на действителността. Не рисуват ли медите маската на действителността, орнаментирана така както медиите имат интерес да я да я виждат? Медиите са пазачите на входа (gatekeepers). Те социализират, интегрират, контролират. Но кой контролира медиите или кой пази падаря, както са питали древните римляни? Всъщност медиите ли създават маските или някой друг чрез медиите? Може би бизнеса, може би обществото, може би държавата? Между държавата и медиите е медийната регулация. Между обществото, бизнеса и медиите е медийната саморегулация. Между всички е медийната корегулация – нова, непозната форма на бъдещето.
. Може ли да твърдим, че медийната регулация и формите й на само- и корегулация са лицето, което застава зад медийната маска на действителността? Посредникът между медиите и властта, медиите и гражданското общество, медиите и бизнеса и медиите и техните аудитории?
. Отговори на тези и други въпроси търсихме в курса по „Медийна регулация“ по настоящем задължителен в учебния план на студентите от трети курс „Медии и журналистика“ в УНСС. Четохме заедно Мануел Кастелс, слушахме негова лекция и ето някои от отговорите по мотиви от монографиите му „Силата на идентичността„, изд. ЛиК, 2006 и „Communication Power„, Oxford University Press, 2009.
„Контролът на информацията и забавленията, а чрез тях и на мненията и представите исторически са били закотвящо средство за държавната власт, което би трябвало да се усъвършенства в епохата на масмедиите. В тази сфера нацията-държава се сблъсква с три основни взаимосвързани предизвикателства: глобализацията и съуправлението на собствеността, гъвкавостта и всепроникването на технологията, автономията и разнообразието на медиите. В действителност тя вече се е предала пред тях в повечето страни. До началото на 80-те години с основно изключение САЩ повечето телевизии в света бяха контролирани от държавата, а радиото и вестниците бяха под сериозното потенциално ограничение на правителствената добра воля дори и в демократичните страни.“ Кастелс, Мануел. Силата на идентичността. Лик, 2006, с. 227.
Иван Русланов: Както се казва „медалът има две страни“. Така и замаскирването на медиите с една по-възприемчива и мека външност също има различни аспекти. От една страна медийната регулация предпазва публиката от непристоен език и скандални гледки, които могат да отблъснат аудиторията или да шокират зрителите в детска възраст. Хубаво е регулаторните органи да не слагат единствено златната маска на приличието, но и да настояват за това самите предавания да бъдат с по-голяма стойност и да успяват да замислят зрителите си за важни злободневни проблеми и за техните решения. Така, маската не само ще предпази от изговарянето на порочен език и излъчването на сцени отдалечени от естетичното, но и ще съгради срещу себе си предавания за мислещи хора, борещи се за една по-добра реалност, в която от златни маски няма да има нужда, тъй като зрителят сам ще може да избира кое е по-качественото предаване.
Но медийните маски могат да действат и по по-различен начин угоден на държавните органи. Те могат да останат слепи за някои проблеми свързани с тях, като например протести срещу някоя партия, като така не правят известни причините за протеста и укриват от своите зрители истината. Медиите може и да сложат половин маска, като предадат само известна част от информацията, и отново да ощетят своите зрители.
Ани Кацарова: Както венецианските маски някога са били повод за хвърляне на задръжките по време на бал, толкова самите маски в момента са се превърнали в задръжка на свободното слово, оттам и мислене. За мен проблемът е във формата на спирала, която се движи надолу – започва от държавната регулация, преминава през собствеността на медията и нейния самоконтрол, дори „съвест“, плъзва се покрай политическото удобство, превръща се в негов слугинаж понякога и свършва в изкривената представа за реалност, която придобива редовият зрител, на когото му е по-лесно да получава информацията смяна наготово, без да прави собствени изводи. Той не мисли, а приема удобната (за някого другиго) гледна точка. Получава се още нещо странно – дори и да има медия без маска, тя също е приемана за участник в бала, защото ни е трудно да гледаме без предразсъдъци. Както красивите ренесансови маски са криели грозни помисли и лица, покрити с белези, така медийните покривала често си позволяват да бъдат завеса на суровата истина. В ролята на шпагата, която може да скъса тази завеса се явяват за момента по-свободните онлайн издания в комбинация с мислещия и анализиращ ум на съвременното гражданско общество.
Петя Зунгурлиева: Както е казал австрийският писател и журналист Йозеф Киршнер, автор на книгата „Манипулирайте, но правилно”: „Медиите са носители на манипулативните импулси на неколцина към масите… Онова, което приемаме безкритично и следваме доверчиво, ще ни въздейства в полза на неколцината. Онова, което проверяваме критично в неговите закономерности и намерения, ще употребим за себе си доколкото ни е необходимо.” Медиите и днес имат последната дума, притежаваща най-голяма мощ и обаяние. Каквото те кажат, това се случва. Каквото те покажат, то е най-истинното и най-въздействащото. Пример за това е и телевизионният проект Елцин. Хората се влюбват в Елцин, който умело успява чрез манипулативната сила на видеото да залъже обърканото население на рухналата комунистическа империя. Зрителите виждат как той слиза от претъпкания тролейбус и хока магазинерките пред очите на озверялата опашка за цигари, но не виждат как същият слиза от лимузината и се качва на тролея от предходната спирка. Така хората биват окончателно пленени от президента, който обявява бунта срещу комунисическия режим. И това, именно защото зрителите още вярват, че всичко казано и показано по телевизията е чистата истина. Подхождат наивно, без капчица съмнение. Без грам да си дават сметка, че медиите често контролират общественото съзнание, слагайки тази маска, която би ги отвела до дадена цел и чрез нея прикриват истини, които е неизгодно да бъдата научени.
„It helps to differentiate between four main domains of regulation of communication: broadcasting, the print press, the Internet and telecommunication industries. There is a reciprocity among the four and they have converged to form the digital communication system. However, because regulatory institution has history, policies have developed differently in each one of these four domains. Furthermore, there are at least three different areas of regulation that are transversal to the four domains mentioned above, namely: regulation of content, including the enforcement of intellectual property rights; regulation of ownership; and regulation of service imposed on operators and broadcasters.“ Castells, Manuel. Communication Power. Oxford University Press, 2009, p. 100.
Божидар Атанасов: Известният поет, писател и певец Джим Морисън е казал, че който управлява медиите, управлява и ума на настоящето. Притежаването на подобна мощ е опияняващо усещане и затова регулираме медиите, иначе самите те ще стигнат до своето самоунищожение. На пръв поглед това е хубаво, защото имаме контрол, но има огромно значение как се поддържа и подсилва. Днес медийната регулация е преминала през много „мутации“, за да се приспособи към новите условия като например интернет пространството. Тези промени са довели до появата на четирите форми на медийна регулация според четирите ключови медии – излъчването на информация, пресата, интернет и телекомуникационните индустрии. Всяка от тях притежава свои способности за контрол, но дали ядрото им все още е съставено от ключовите компоненти, които държат медиите под контрол? Да не би тези яростни промени на нашето ежедневие и появата на новите начини за разпространение на информация да са „препрограмирали“ регулационните методи без да сме се усетили до такава степен, че те да са се деформирали, обезобразили? Регулацията се е интегрирала в медиите до такава степен, че се е самозабравила и всяка нейна нова форма носи маска! Маска, която медията й е сложила. Ще настъпи един момент, в който те ще спрат да регулират медиите, а самите нас. Накрая всичко, което знаем, ще е точно това, което сме прочели във вестниците, а това ще е алиби за нашето невежество.
Беатрис Николова: Можем ли да открием в медиите истината или виждаме фалшиви ценности? Води ли това до деформирано гражданско общество? Въпросите, над които човек може да размишлява са много, но е факт, че медиите размиват истината. Масмедиите регулират масовата мисъл, насочват я…Маскират процесите и явленията в България с цел да ги направят по-приемливи или точно обратното. Макар медиите да са поставени в определени законови рамки, моралът им остава под въпрос. Те свободно рамкират, дори манипулират нашата мисъл и често я насочват в определена посока. Очевидно сме медийно неграмотни и не виждаме реалните факти зад фалшивите маски. Свръх информацията, която получаваме определено не ни прави по-знаещи, а по-объркани и по-гневни. Медиите ни учат да живеем с постоянният синдром на „гадния свят” и ние се научаваме на нихилизъм. Изводът е, че разградената истина създава разградено и неинформирано общество. Какво ли ще видим когато свалим маските?
Николай Божилов: Ако разглеждаме медийната регулация като система с множество елементи, то можем да кажем че всеки елемент има свой облик и начин на представяне пред обществото и журналистите. Същевременно елементите не се движат самостоятелно в пространството, защото между тях съществуват връзки и зависимости. Но като във всяка система и тук трябва да има водещо начало. Според мен основният проблем в медийната регулация е именно водещото начало. Кой поставя точката!? Кой регулира всичко в системата? И най – вече кой поема отговорността? Смятам, че точно липсата на поемащ отговорността прави медийната регулация в България повече хартиена, отколкото реална!
Петър Петров: Маски. Твърде много маски в един албум. А за жалост снимка с лице няма. Едно единствено натурално лице.. Жалко, поне за мен, защото се старая да ценя естествената красота. Натуралното, естественото, органичното. Да си призная, маските ми идват в повече. Дори понякога ме плашат. Избягвам ги, защото те са нещо анормално. Първично предлагам да си останат само на сцената, в театъра, там където са необходими, но и наивно се опитвам да вярвам, че те не съществуват. Старая се, опитвам се всяка една усмивка, сълза, разочарование или щастие в мен и близките ми да бъдат естествени и да бликат поради нормалното стечения на обстоятелствата. Защото така е трябвало, защото така е решила съдбата. Затова обичам хората, около мен без маски. Старая се и да ги ценя. Тези, които ги носят вече ги няма. Не и в моя свят, не и в моя живот. Не така обаче е в медиите, не и във всички. Ето пример – протести, недоволство, свалено или по-скоро паднало/побягнало/ правителство и? Разбира се смяна на тонът на медиите.
До скоро едни хвалеха като за последно министри, примиер и президент, днес като освирепели кучета ги нападат. По екрана се вижда, че лаят, ама хапят ли никой не знае. „Разграбвайте маските“ може би ще извикат продуценти и шефове. Вятърът задуха силно, сменяме курса, си помисли капитанът. „Накъде, капитане, в коя посока“, се провикна един от моряците. А на мостика тишина. Но всички знаеха отговора – към златото, към царя(министър председателя), който е готов да ги посипе със жълтици.
Бетина Терзиева: Нечистоплътност. Мания за величие. Необичайно агресивен, примитивен и жесток. Трудно запомня и най-простите неща. Обикновено е зает с това да си търси нова врата. Вулгарен, разпуснат, обича бира и солени неща. В детството си мечтае за кариера на военен и затова постоянно предизвиква раздор. В семейния живот трябва постоянно да се държи далеч от парите – всичко пропилява мигновенно, а за какво – не знае. Сред хора е досаден, може с часове да говори за себе си, без да забелязва другите. В нетрезво състояние е склонен към буйства и скандали. Това е човекът до вас, този, който мечтае да е известен и той не знае защо и с какво. Ето това са медиите. Вижте пороците, които трябва да се регулират. Защото.
Мариян Иванов: Вечерта сънувах – си помисли тя. А сън ли беше – се запита зачудено? Сънувах ли или телефонът ми наистина изпищя, и отново ми бе заповядано какво да представя днес на бедното, неграмотно общество? Пак ли, както всеки път ще се налага да сложа една от всички тези, иначе така безлични маски? “ За жалост, “ ДА“ е отговорът, защото регулацията не е само на хартия, нея я има и тя е факт! Факт е, че България остава на дъното по свобода на медиите в ЕС, факт е, че „некадърни политици не понасящи базици“, години на ред принуждават свестни журналисти да нахлузват маските и да вървят по един вече вървян от много други път. Има регулация, но тя не е тази, която трябва или искаме да бъде! Затова и хората ще ни гледат причудливо, когато разберат каква професия сме избрали, затова и все по – малко ще бъдат хората поели по пътя и влезли в журналистическата гилдия! Дано всички тези хора, които излязоха и протестираха за една по – добра България успеят да променят нещата, защото иначе не журналистиката ще бъде на изчезване, а цяла една България!
„Furthermore, there has been a distinctive separation between regulation of media and regulation of telecommunications. The letter was seen as a public-service infrastructure, while the former was considered a key instrument of political and cultural control. Thus, generally speaking, the media were regulated by the political and ideological institutions of the state. Television and radio were usually government own and operated, although some room has left for private ownership. By contrast newspapers and the print press were usually trusted to the various elites so that they could have their own voice in the public sphere, with the exception of countries with right-wing or left-wing dictatorships, in which all media were kept under control of the party or the dictator. But even in democratic countries, the print press was subject to political inclinations so that the idyllic notion of the independent professional press was usually belied by the political and ideological alignment of most media. Overall, the state and ideological apparatuses were the matrix of the media more than the market. Castells, Manuel. Communication Power. Oxford University Press, 2009, p.109.
Любомира Петрова: Нека започнем оттам, че регулацията преди всичко е управленска дейност. Тя освен че трябва да гарантира производството на блага, преди всичко трябва да управлява, контролира и тяхното качество. Когато говорим за медиите разглеждаме два типа блага – материални и духовни. Както Кастелс отбелязва медиите се приемат като основен инструмент за политически и културен контрол. Без медийна регулация обаче този инстумент може да загрубее, да изкриви посоката си и да нанесе както материални, така и духовни щети на обществото си. Тук трябва да се спомене основополагащата роля на държавата, в качеството й на основен регулатор. Институции и закони са подинструментите за контрол и регулация на медиите. Принадлежат на държавата, но и на хората. Оттук следва, че освен държавата, и хората, т.нар. рецепиенти, зрители, аудитория и пр., биха могли ефективно да упражняват една особена функция, а именно – на медиен регулатор. За собствеността на медиите, в книгата си „Силата на комуникациите“, Кастелс отбелязва, че трябва да има регулация върху собствеността на медиите. Това е проблем, който поставя появата на маските в медиите като основна пречка за прозрачността, принципите на демокрация и етика в комуникацията с аудиторията и колегията. В редица западни държави наличието на т.нар „леви“ и „десни“ вестници, медии, е обичайна практика и в реда на медийната регулация, докато у нас все още маските се поставят изключително бързо, когато вятърът стане бурен или не духа в правилната посока. Докато регулаторните органи в медиите не започнат да изискват ясно оповестяване на медийната собственост, не следва да се осъществява открито, принципно и етично общуване. Дотогава бизнес интересите ще се считат за корумпирани практики, а медийните блага – за мръсни и некачествени продукти. В тази обстановка медийната регулацията не се разкрива като добър пример за управленска дейност.
„Едва ли има страна с изключение на Китай, Сингапур и ислиямския фундаменталистки свят, където институционалната бизнесструктура на медиите да не е преживяла драматичен обрат в периода между средата на 80-те и средата на 90-те години. Телевизията и радиото бяха приватизирани в широк мащаб, а онези държавни мрежи, които останаха, често ставаха неразличими от частната телевизия, защото бяха подложени на дисциплината на оценките на аудиторията и/или приходите от реклама. Вестниците се централизираха в основни консорциуми , често с подкрепата на финансови групи. И най-важното от всичко: медийният бизнес стана глобален, като капиталът, талантът, технологията и корпоративната собственост се въртят по целия свят отвъд досега на нациите–държави. От това не следва задължително, че такива държави нямат залог в медиите. Правителствата все още контролират важни медии, владеят акции и имат средства за влияние върху голяма част от медийния свят. Бизнесът е внимателен да не настройва антагонистично вратарите на потенциалните пазари.“ Кастелс, Мануел. Силата на идентичността. Лик, 2006, с. 228.
„The technological and cultural transformation of societal communication has been changed and shaped by business strategies that led to the formation of globally networked multimedia business system. However the process of formation of that business system has been guided and made possible by the evolution of regulatory polices throughout the world. Indeed, societal communication is a practice regulated by political institutions in all countries because of the essential role communication plays in both the infrastructure and culture of society. While the revolution in information and communication technologies is a fundamental component of the ongoing transformation, its actual consequences in the communication realm depend on policy decisions that result from the debates and conflicts conducted by business, social and political interest groups seeking to establish the regulatory regime within which corporations and individuals operate.“ Castells, Manuel. Communication Power.Oxford University Press , 2009, p.99
Христо Шивачев: В днешно време често забравяме да сваляме маските си, дотолкова, че в определена степен свикваме с тях и губим себе си зад „лъжливия образ“. Същото се случва и с медиите. В стремежа си да оправдаят постъпките си, те се маскират. Но зад пластовете медиен грим е грозната истина за българските медиите. Тази, която дори т.нар. ни „медийна регулация“ не може да прикрие. Нейната цел е да ограничи до определена степен свободата, която някои медии са изродили в слободия. Да зададе рамки на медийно поведение, осъзнавайки мощта на средствата за масова информация, разбирани като „четвъртата власт“ за формирането на общественото мнение и определянето посоката на настроенията и нагласите на аудиторията. Силно повлияна от европейското право нашата медийна регулация е написана добре, но дали законите не остават само на хартия? Българските медии имат възможността я използват като своеобразна маска, с която да оневинят себе си при изкривяването и манипулирането на информацията. И умело го правят, следвайки максимата, че щом го няма в закона, значи е разрешено. Затова е важно да познаваме законите – за да се научим как да не ги спазваме легално!
Стоян Йотов: Маската е невероятен артефакт. Въпреки че присъства в човешката история откакто може би самата човешка раса се помни, маската не е променила значително предназначението си, и по-учудващото – маската е на особена почит и в модерното общество. Но докато в историята е възможно да отличим ясно различните предназначения на маските, и респективно, ценностите, които носят – ритуални, бойни, или развлекателни, то в съвременната цивилизация нещата не седят точно така. Вместо маски, днес си имаме медии. И вместо много маски с различни функции, днес имаме много-в-едно медии, които въпреки големият си брой, изпълянват сходни функции. Най-съществената промяна обаче е друга – вместо божества, днес регулацията на маските /медиите/ се осъщестявва от човешки контролирана регулаторна институция. Същеествена е тази промяна, защото едно нещо си е същото – който притежава маската /медията/, той налага модела от ценности, морал, поведение. Тоест, днес хората са дарени с дарба и проклятие – възможността сами да насочват мислите и вярванията си. Процес, доказал се в близката ни история колкото като градивен, толкова и деструктивен. Следователно е важно да познаваме медиите и регулацията, техните механизми и изповядвани ценности, техните инструменти и морал и как биха изпозлвани в битката на хората със самите себе си. Защото победители биха били само грамотните, осъзнаващи каква маска се налага днес и каква ще е утрешната.
Иван Русланов: Често чувам, че днешните медии са повече бизнес и по-малко култура. Така ли е наистина? Ако се вгледаме в предаванията по телевизията ще видим, че може би твърдението не е далеч от истината. В повечето от тях се залага на скандала като начин да се натрупа по-висок рейтинг и печалба, забравяйки високите стойности на културното. Хората, които се показват по телевизията са от типа „известни, защото са известни“, а понякога дори са показани в дадена медия само защото са приближени до институцията, която я контролира. Поредните маски, прикриващи същността на иначе нужните медии. За тях също важи широко разпространената фраза, че „Който плаща, той поръчва музиката.“
Милена Кирова: Колко е красива! Така нежна, така съвършена. Няма недостатъци, няма един грешен щрих. Гледаш и се любуваш, омайваш се. Започваш да вярваш, че светът е толкова красив, че твоите помисли за другата, лошата страна са просто лош сън. Сън, който обаче е реалност, защото зад маската виждаш тъжните очи на реалността. Не виждаш смъртта, кръвопролитията, които я съпровождат, насилието във всичките му форми, дискриминацията или острия език. Но знаеш, че ги има и че са от другата страна на маската-регулатор. Знаеш че без нея те ще се отприщят и ще залеят и без това обезкуражения от лоши новини зрител. Така маската, макар и да изкривява в известна степен реалността е така необходима, за да ни предпази от вулгарността и насилието. Но може ли да ни опази напълно и да ни остави да живеем в илюзорен съвършен свят, в който никой не нагрубява никого и никъде не се стига до кръвопролития? Не. Ако не от медиите, заради регулацията, децата ще научат вулгарните думички от улицата, ще видят сцени на убийства и насилие от някой филм и дори ще го пресъздадат. Регулацията е необходима и то много, но не е единственото решение. Докато мисленето на хората е подчинено на това да не се отличават от другите, да псуват когато другите псуват и да подръжават един-другиму, то няма да можем да говорим за 100 % ефективност от регулацията. Защото се оказва, че тя контролира медийното пространство, но не по-малко важни са бита, ежедневието, приятелите, колегите на хората и техния начин на комуникация, техния мироглед и ценности. Няма закон, който да регулира как мислиш или говориш пред близките си, кое е редно и кое не. Това са личните възприятия на всеки човек и законите нямат власт над личността. Те властват над медийното съдържание като общодостъпно, като засилващо личните разбирания, като подклаждащо тлеещи у личността огньове. Да, законите са по-необходими от всякога, но също толкова необходимо е едно личностно израстване на всеки отделен човек.
„Нещо повече: медиите трябва да изградят независимостта си като ключова съставна част на своята достоверност – не само спрямо общественото мнение, но и по отношение на имащите власт и рекламодателите, тъй като рекламната индустрия е икономическата основа на медийния бизнес. Независимостта и професионализмът са не само отплащащи се идеологии за медията: те се превеждат директно в добър бизнес, включително понякога и възможността да продадеш независимостта си на по-висока цена, когато възникне удобен случай. След като медиите са признати за независимостта си, след като нацията-държава се примири с това качество като съществено доказателство за нейния демократичен характер, кръгът се затваря: всеки опит да се ореже свободата на медията става твърде скъп в политически план.“ Кастелс, Мануел. Силата на идентичността. Лик, 2006, с. 230
Павел Пенчев: Истината е, че всички (медии) се опитват да ни замажат очите с това, че са регулирани. Но ако бяха толкова регулирани нямаше да ни показват насилие в обедните часове, „покушения“ на политически лидери и „Сексът и градът“ в 11 часа по Fox Life. За да има регулация, необходимо е да има и воля. За момента такава не виждаме нито в СЕМ нито в КРС, които отговарят за регулацията на електронните медии. Те в момента са точно тези хора, сложили маските на цифровизацията, обещавайки тя да направи медиите по-свободни и работят силно в тази посока. Цифровизация, цифровизация и пак цифровизация… Тя няма да измести часът на излъчване на споменатите по-горе обекти, а ще ги предава и то с прекрасно качество и звук. В момента СЕМ се изживява не толкова като регулатор, колкото като технолог. Не искам да обвързвам никого с моето мнение.
Бетина Терзиева: Свободата ДА. Защото медиите НО. Регулират ги ЧРЕЗ. В повечето случаи ЗА ДА. У нас все още един човек или малко държат „дистанционното“ и в този смисъл поръчват музиката, защото те плащат. Една такава българска поговорка имаше. Отново: политически маркетинг. А възможно ли е липсата на регулация да е най-голямата медийна регулация. Защото не поговорките, а световните политици, Кисинджър например, са на мнение, че в политическата диктатура е необходим НЕмислещ народ. В този смисъл, а и в много други медиите са най-достъоният и изпитан инструмент за манипулация и антиобразоване. ТАКА липсата на фактическа регулация върху тИлИвизора проектира най-мощната регулация върху общественото НЕмнение и политика на хаоса. И тук не става въпрос за хаос-музика.
Милена Велева: Структура! Това е ключовата дума за нашето съществуване! Ние всички сме част от една структура. На върха й са властимащите, бизнесмените, „големите хора“. По средата са медиите, тези, които работят с мозъците ни, които изменят мисленето ни и променят „структурата на лицето ни“. Променят мимиките ни! Под тях сме ние, обикновените хора. Долу, на „студено“,под жаравата на медийното облъчване. Огънят на медиите винаги е силен и се достига до тези от долу. Топли ги. На снимката има две лица, които си приличат, но разликата помежду им е прекалено фина. От ляво е човекът , онзи за когото говгорехме,че е отдолу, а до него е онзи, за когото говорехме, че е най-отгоре в структурата. Помежду им разликата е единствено медията. Но тъй като този без очите, без мимиките и с красивото лице е „шефът“ ,той диктува правилата. Той управлява медиите, той зарича как те да управляват нас, обикновените хора. Той иска да вземе душата ни и да ни превърне в бездушевни създания като него самия. Да се превърнем в огледален образ на човека отдясно, този без очите , без душа, управляван от интересите на „тъмното“ , на „високото“. Как да се спасим от това да управляват душите ни? Можем да успеем с медийна регулация. Тя ще ни предпази от лъжата , от средствата на маската с черните очи и черната душевност да властва в света ни. С медийна регулация лъжите никога повече няма да присъстват и да поставят дълбоки белези от замислени мимики на изморените ни лица. Ако знаем истината за света, който ни заобикаля, очите ни няма да са зловещо черни, а светли и отворени за премеждията му.“Всеки опит да се ореже свободата на медията става твърде скъп в политически план.“ казва Кастел. Скъп , но животоспасяващ. Обикновеният човек иска да вижда светът такъв, какъвто е. Да се подобрява и да не се преиначава. Медийната регулация има за цел постигане на точно тези блага, които да осигурят по-добър живот на хората. Тя трябва да става все по засилена, за да не „изпаднем“ изведнъж от структурата на обществото и тя да остане без дъно. Не го ли разбирате това?
Ивайло Димитров: Бързото развитие на технологии и капитали, направи независимото съществуване на медиите почти невъзможно. За съжаление, вече е изключително трудно да се натъкнем на телевизия, радио или вестник, които да не обслужват нечии интереси. Имаме ли обаче право да виним хората, които се поддават на натиск!?!? В условия на тежка финансова криза, все по-често медийни гиганти се разделят със своята свобода, за да „попаднат“ в робството на „невидими кукловоди“, които чрез парите си купуват съвестта и обективността на дадената медия. В България този модел е все по-разпространен. Телевизиите, вестниците, радиата и интернет сайтовете, се превърнаха в удобно оръжие на олигарси или големи корпорации, които чрез солидния си капитал, успяват да използват медийното пространство за лично облагодетелстване. Тези субекти са изключително опасни, защото използват „четвъртата власт“ за да моделират ценностната система на обикновения човек по начин угоден за тях. Така се губи всякаква връзка с истината, а това е пагубно и за цялата ни родна журналистика. Жалкото е, че ставаме свидетели на млади журналисти, които вече добре са опознали маниерите на корупцията, за да си докарват допълнителни доходи. Всичко това погнусява и отчайва младите и амбицирани хора като мен, които все още смятат, че може и да съществуват медии, които не се страхуват от това да бъдат пристан на истината и безпристрастността.
Деница Пеева: Лице. Маска. Две страни. От едната медиите – маската на днешното общество. Тези, които решават коя информация да съобщят, кои факти да разкрасят с доза неистина и кои да обвият в тъмна сянка, за да не достигнат до умовете и съзнанието ни. Фалшът. Манипулацията. На медиите, на рекламата, на политиката. Обвързани в омагьосан кръг, контролиращ и оформящ общественото мнение. Точно до маската е лицето – истината, независимостта. Лицето като регулатор на медиите. Органите, които трябва да им повлияят, но без да ограничават свободата им, да не позволяват изкривяване на информацията по нечий чужд вкус или заради нечий чужд интерес. Лицето като израз на обществото, индивидуалния човек, който да прецени дали да вярва в изкуствения блясък на маската и да стане нейно огледало. Дали да сложи маската и да се слее с тълпата. Да върви по утъпкания път на фалшивите истини. Да влезе в коловоза. Несъмнено това е целта на имащите власт, на търгуващите с медийно влияние. Медиите създават илюзии, превръщат човека в зомби, лишено от собствена воля и използвано за целите на властта. А масата продължава сляпо да вярва на скритите зад пластове грим „лица“, които всеки ден ни заблуждават от малкия екран…
Ирина Георгиева: Криза на личността, криза на общуването, криза в живота – принуждава те да поставиш маска. Лицето е замислено, доминото е усмихнато (показва това, което е угодно)– това е лицето и на медиите. Винаги зад кулисите истината е друга. Фактите се представят по удобен за нацията, управляващите, редакторите, начин. Професионализмът и независимостта са на второ място, въпреки идеологиите. Медията се интересува от печалбата, от рекламата. Застанала е зад маската на професионализма. Тяхната регулация е под въпрос. Нормално ли е да се показва клип на одрани животни във водещи информационни агенции? Кой регулира децата в социалната мрежа като гледат бързо разпространеното клипче? Това демокрация ли е – информация до всички? Четвъртата власт все повече е използвана за интересите на определени хора – на кого е нужно примерно да се види в централна емисия публична екзекуция ? Не е ли достатъчно медията или властите само да потвърдят, че е имало такава. Медиите се крият зад маската на регулацията, но това не й пречи да публикува това, което смята за рейтингово … И тук идва въпроса „Колко точно трябва да е усмихната маската на медията?“
Александър Михайлов (АМ). Защо има толкова много клишета, Катя, в българските медии? Любимите ми журналистически въпроси в последните години са: има ли съвременни будители – въпрос, който се задава на всеки 1 ноември; какво ще празнувате Трифон Зарезан или Св. Валентин – 14 февруари всяка година; въпросът, който зададоха всички журналисти в Международния пресцентър в НДК: кой победи Румен Радев или БСП. Откъде идват тези клишета?
