Днес празнуваме Св. Петка Българска, а вчера – 105 години от рождението на Иван Хаджийски (1907-1944).

   Българите вярват, че Св. Петка отделя лятото от есента – плодовете са прибрани, гроздето ще става вино,  притихнали полетата очакват снега. Една сълза, майчина сълза, насена от вятъра от далечния Тих океан идва да приспи птичето си, с нараненото крило.

    Това са все народни кодове. Разгадаете ли ги, ще разберете бита и душевността на българския народ. И тогава българското общество няма да е далечна и неразбираема абстракция,  към която Ви е трудно да определите дали принадлежите или не, няма да е и социологически макромодел, но ще е нещо близко, разбираемо и родно. Това е направил Иван Хаджийски.  Едва на 26 г. публикува първата си монография „Авторитет, достойнство, маска„,  чието заглавие се превърна в тема на научна конференция проведена в изминалите два дни. Форумът е по повод 105 годишнината от рождението на троянския социолог и народопсихолог, организиран е от Института за изследване на обществата и знанието (БАН) и Българска социологическа асоциация (БСА).  За Иван Хаджийски и приносите му в развитието на българската социология, четете в поздравителния адрес на проф. Михаил Мирчев към конференцията от името на БСА.

  Конференцията започна с младежка сесиия. Две неща силно ме впечатлиха. В социологическия разрез на половете, равенството на половете, ролята на жената днес, така. нар. джендър социология, се появяват изследователи-мъже.  При това с неочаквани за днешната култура на електронното човечество тези и позиции – „за“ брака и отговорността на мъжа и жената, „за“ традиционната женска роля и др. Колегите започват изследванията си от тезите на Хаджийски и проверяват адекватността им днес. За съжаление, обаче, малко използват и цитират български автори. Прелитат от Хаджийски до Фуко и Гидънс и може би забравят, а може би не знаят, че и други българи след Хаджийски и преди днешната дата са работили по същите въпроси.

     „Хард“ сесията, за утвърдените социолози, беше модерирана от проф. Мирчев. Слушах внимателно основните доклади. И те започваха от Иван Хаджийски и на първо слушане поемаха в различни посоки. Проф. Петър-Емил Митев говори за маските и съвременната „имиджология“, която замества липсващата идеология. Доц. Андрей Райчев обясняваше особеностите на днешния обществен „сандвич“ – договорът между лидерите и най-ниските класи с цел отстояване на посредствеността. Д-р Янкова очерта „полетата на първенющината“, а колега чието име не запомних говори за прозрачността, която води до безотговорност. Имаше и медии, как без тях? Проф. Маргарита Пешева говори за нагласите на медийната аудитория и българите, които все още тичат след влака на цифровицазията.  Преди почивката си зададох въпроса: какво ще стане, ако българите закъснеят за този влак.  Ами може би „имиджологията“ ще отстъпи място на идеологията, ще свалим маските, за да видим истинските авторитети и да дадем път на достойното, може би двете филии на обществения „сандвич“ няма да притискат толкова силно, чак до стопяване, животворящата и вкусна плънка, може би полетата на първенющината ще се свият, за да отстъпят пространство и въздух за развитие на истинските неща, може би колективната отговорност, солидарност, чувство за дълг ще се върнат.  Иделистично, нали? Но, кой знае.

  Вчера в центъра на Троян, като част от честванията, бе открит и паметник на Иван Хаджийски – той с велосипед и една книга. Градските биографи разказват, че велосипеда бил подарен на Иван от неговия чичо, за да може да запази единствените си обувки здрави за по-дълго време. На тези две колела Иван Хаджийски обикаля България, за да издири, да опише, да остави за нас „Бит и душевност на българския народ„, „Оптимистична теория за нашия народ“.

  Някой от делегатите на конференцията си представи, че книгата под ръката на Хаджийски е преносим компютър. Какво ли би направил, ако живееше днес и пишеше на компютър, попита проф. Пешева? Дали щеше да види същите народопсихологични черти и да опише същите типове? Променила ли се е културата на електронното човечество в сравнение с културата на традиционното човечество? Да видим.

    Прочетете откъса от „Гражданска смърт или безсмъртие“ в „Текстове 2“, с. 367-387. И сами проверете дали са безсмъртни първенюта „личност, която е направила успешен скок в общественото си положение, но неможеща да усвои едновременно и съответния му нрав„; дали маниащината все още е „амбициозност на посредствеността„; дали е смъртна или е безсмъртна „посредствеността като обща мярка на живота„? Прочетете и за „първата троянска проститутка“ и за младата булка от Жеравна, която 40 дни след сватбата е нямала право „да погледне  свекър и девери, нито първа да се обърне с думи към свекъра си„. Жените не са можели да сядат на стол (малко, трикрако столче), защото ще им се „проточат краката„. А „какво става в брака след сватбата„, какво е изневярата? Не са ли това отговори, които и до днес търсим?

     За да се подготвите за следващото упражнение по социология (сряда, идната седмица), моля прочетете след Хаджийски и текстът „Едноизмерният човек“ на Херберт Маркузе в „Текстове 2“, с. 397-421. Очаквам Вашите отговори. Има ли връзка между Хаджийски и Маркузе? Проблемите, за които пишат те как се отнасят към макромодела на обществото като социологическа система? Какви искате да бъдете: едноизимерни, с изкуствени потребности, първенюта и маниаци, с „култ към собствената си личност“ и отнасящи се към „другите като към стадо некадърници“ или ….? Каква култура искате: КЕЧ или нещо по-одухотворено?

      До скоро,

      Катя Михайлова

   Абстрактно казано, това е предметът на социология на медиите. Редица въпроси води след себе си този предмет: какво е въздействие; какво е медия, медии, медийна система; какво е общество; как се осъществява въздействието; нива на въздействие; видове въздействия; само медийте ли въздействат върху обществото или и обществото въздейства върху медиите; има ли връзка между трансформациите на обществата и медияморфозите, трансформациите на медийните системи и т.н. На подобни въпроси ще търсим отговори на микро, мезо и макро равнище в курса по „Социология на медиите“ в УНСС. Лекциите и семинарните занятия са всеки вторник от 16.00 до 19.15 в з. 3072.

      Трудно му беше на този курс да започне. Необходими бяха около 1000 дни, за да може предметът на „Социология на медиите„, проблематиката, с която се занимава дисциплината да бъде припознат от медийната колегиална общност, да бъде оценен неговия евристичен потенциал в трансформирането и преструктурирането на българската медийна система днес. Необходимо беше и време студентите да достигнат ниво на социалана, интелектуална зрелост, за да изберат да учат „Социология на медиите“ и дори да дръзнат да правят първи опити за изследвания, като използват съответната на дисциплината методология и теоретична основа. Опити има, някои от тях успешни, други – предстои да видим.

    Много по-бързо социолозите от съседната катедра „Икономическа социология“ предложиха на студентите си подобна, изключително модерна отраслова социологическа дисциплина „Социология на комуникациите“ с проф. д.с.н. Михаил Мирчев, защото в днешния свят не можем нито без социология, която да ни обяснява човешкото общество, нито без комуникации. Дори самият Мануел Кастелс (социолог) свързва двете заедно и в последната си книга (The Power of Communication, 2009) дава основата на нова социологическа теория – за властта на комуникациите в съвременното мрежово, медийно опосредено общество. (Снимката представя пъзела на социология на комуникациите, сглобен от Хасан Бербер, студент ІV курс „Социология“, УНСС в следствие на курса.)

      Това е част от историята на „Социология на медиите„, в която аз съм участвала. Преди нея има още история на дисциплината, която ми дава увереност, че съм на прав път в социологическия анализ на медиите. И тази история ще предам на първите си студенти, избарали да изучават дисциплината.

    Социологията на медиите е отраслова социологическа дисциплина. Има за обект медиите, медийната система. Особенността е, че медийната система не е във въздуха, тя е обществена система, втъкана в структурата на обществото.  Социолозите, изследователи на медиите, казват, че медийната, комуникационната система е една от основните обществени системи. Тоза означава, че медиите, медийната система не може да се изучават изолирано, сами за себе си, в призмата на методологическия индивидуализъм. За да се проумее действието, бездействието, въздействието им е необходимо да се поставят в структурата на обществото, чийто посредници са. Ето оттук започва социологията на медиите. Тази постановка е изведена от учените, които днес смятаме за родоначалници на теорията на медиите – Пол Лазарсфелд,  Харолд Ласуел, Уилбър Шрам, Робърт Мъртън и др. Но това са социолози! – ще възкликнат с право социолозите. Да, и дълго време – 40-те, 50-те, 60-те дори и 70-те изследването на медиите, медийната система е било предимно социологическо, със методиката и теоретичната база на социологията. Днес Елиу Кац задава въпроса: защо изследователите на медиите, медийните системи и обществената комуникация избягаха от бащината си призма. Дава и отговор, но върху него ще се задълбочим по-натътък в курса. Ясно е, обаче, че сме започнали да се обръщаме отново към социологията на медиите – все по-често ги свързваме с нещо друго, с друга обществена система – вижте университетските дисциплини, които изучава младото поколение днес: „Култура и медии“, „Политика и медии“, „Медии и институционална среда“ не са ли това опити да се намери системната зависимост на една спрямо друга обществена система, не е ли това социологическо?. Трябва ни днес социология на медиите, за да можем да реконстуираме медийната система самостоятелно и в структурата на обществото, да изучим и планираме взаимните им въздействия и по този начин да се опитаме да изправим отново на крака и медиите и обществото като цяло. Но медиите цъфтят – нови продукции, скъпи продукции, големи аудитории. Така е – цъфтят, обаче, само като бизнес. А медиите, медийните системи на обществата са и нещо отвъд бизнеса, може би нещо, което е по-важно от бизнеса. И там са проблемите.  Е, амбициозно, непосилна задача. Социологията на медиите не решава задачата, тя, като наука, ползваща социологическа методология, дава подход за решението. И той започва от нещо на пръв поглед лесно:

Позициониране на медийната система в обществената структура

      И тъй като сме българи, с българска народопсихология, предлагам да опитаме да позиционираме медийната система в българския макромодел за обществото като система (Стоян Михайлов, 1965). Какви обществени потребности задоволяват медиите? Тази задача е поставена за първи път от проф. Тодор Петев през 1979 г. в монографията „Към социологията на масовите комуникации“.  Прочетете откъс, който ще ви изпратя – много е голям файла и не мога да го прикача тук. Можете да постещавате лекциите на проф. Петев по „Теория на масивите комуникации“ във ФЖМК, СУ „Св. Климент Охридски“. Тридесетина години по-късно отново поставяме задачата и ще видим до какви резултати ще стигнем. Първокурсниците опитаха да я решат, но не точно това беше целта на първото домашно по социология. Вижте коментарите им по публикацията: „Медиите в обществото като социологическа система“.

    Това е началото. Лекциите са отворени, семинарите също. Добре дошъл е всеки, които иска да учи.

     Ваша,

     Катя Михайлова

  Социалната диференциация в поток 504 направление „Обществени комуникации и информационни науки“ започна. След третата учебна седмица и второто домашно, ясно виждам три основни класи: класата на отговорните и мотивираните, дърпаща нагоре, към себе си групата на справящите се и засега все още здраво притиснала най-долната класа – на търсещите причина да не бъдат отговорни и мотивирани.

    Първите – отговорните и мотивираните – при тях ясно прозира висока култура и възпитание.  Виждам прояви на уважение – от книжовните норми на българския език до университетската институционална система и отвъд. И тъй като са модерно дигитално поколение, радвам се да установя, че демонстрират ниво на социална интелигентност не само в университетската зала, коридори и двор, но и във виртуалните университетски простраства.

    Вторите – справят се. Всеки на нивото, което вече е достигнал. Не е ниска средната изходна база.  Училището си е свършило работата.  Семействата са си свършили работата. Децата са станали студенти и са се почувствали малко по-освободени, малко по-можещи, малко по-самостоятелни. Тук следва университетския урок – свободата всъщност носи отговорност, моженето се случва след ученето, самостоятелността означава че можеш да се справяс с отговорностите, които сам си си избрал.

     И третите. За сега са много малка част, колкото да ги има. Но ми се струва, че потокът е силен и социалната динамика ще заработи, за да изтласка третите нагоре.

   Забелязвам, че все повече млади хора, студенти осъзнават, че наличното им знание е недостътъчно, за да се справят с отговорностите на съвременен млад човек и вече имат потребност от още знание. Ако е вярно, че развитието на човека, на групата, на обществото се случва благодарение на противоречието между наличното и потребното, то очаквам и третите, и средните, и първите в потока да направят съпоставка между това което вече имат и това, което им е необходимо да придобият и да предприемат съответните дейности, за да се развиват индивидуално, групово, като поток, като универсиситетски випуск, като бъдещо активно поколение, като общество.

       Ето за тези неща: знание всекидневно; познание научно; опит собствен и придобит;  филтри на емоциите, ценностите и обективност; истина абослютна и относителна; фрагментарност, хаотичност и системност; теория, метод, емпирика; структура, наука, социология беше лекцията на проф. Мирчев тази седмица. В семинарното занятие се съсредоточихме върху метода – методологията, върху въпросите как да прилагаме абстрактната теория на науката в конкретиката на ежедневието и как от отделните емпирични индикатори да стигнем до теоретичен синтез.

     Домашна работа

   Задачата: Направете системен анализ на избран от Вас обществен проблем. Сигурна съм, че всички можете и правите анализи на всякакви обществени проблеми, но на нивото на всекидневното знание.  За да изпълните задачета е необходимо да прескочите към научното познание . Припомнете си разликата между тях от таблицата с две колони, която правихте на лекцията. Разгледайте внимателно и вертикалната структура на науката. Помислете как да приложите теоретичен модел (макромодл за обществото като социологическа система) в анализа на избрания проблем. Изпратете анализите си на [email protected]  не по-късно от пенеделник, 8 октомври 2012, 24.00. Публикувайте „рекламните резюмета“ като коментар тук до 9 октомври 14.00 ч.

      За да Ви е по-лесна работата, преди да започнете да пишете, прочетете:

1. Михаил Мирчев. Социологическа система и социална активност (шестата потребност). В: Текстове 2, с. 331-336 – задължително;
2. Илия Наумов. Наука и рационалност. В: Текстове 2, с. 47-47 – задължително;
3. Катя Михайлова. Млада наука за изкуствата: от текста към статията или раждането на автора. Достъпно на:  http://assa-m.com/kniga_pdf/Vavedenie_Mlada_nauka_za_izkustvata.pdf (по желание, вместо „Космополитан“ и др. подобни).

Въведение

• „Дете загина при игра на екстремно телевизионно шоу”.[1]
• „13-годишно дете се обеси докато си играело на шоуто “Страх”.[2]
• „Задушаване е причината за смъртта на дете, играело на “Страх”.[3]

Тази книга започва така, защото е за медиите. Медиите, които сякаш ежедневно ни облъчват с подобни стресиращи новини. Книгата е и за децата, които често влизат в медиите по повод такива трагични събития. Тя е и за обществото, което позволява на медиите си натрапчиво да акцентират на черногледото и фаталното, и което оставя децата си да свършват своя детски живот на катерушката в градинката пред блока след съответни внушения от страна на телевизия, радио, интернет…

Медиите, телевизията, децата, обществото – това са опорните точки на едно актуално, обществено значимо проблемно поле. Актуално, доколкото днес повече от всякога обществото разчита на своята медийна и комуникационна инфраструктура – електронизира се, информатизира се, интензифицира информационния поток и нуждата от неговата организация и управление. С изключителна обществена значимост, защото фокусира днешните деца, тяхното израстване и социализиране, интегриране и утвърждаване като утрешно младо поколение. А развитието на децата – интелектуално и морално, социално и поведенческо, всъщност е развитието на човека в обществената среда. Това развитие, в което се оглеждат реалните ценности на обществото. В центъра на проблемния кръг са следните няколко възела: телевизията за деца: въздействия на телевизията и защита на децата; телевизията, провокираща децата и създаваща риск за тях; телевизията като приятел или враг на децата; телевизията като трети родител – майка или мащеха на децата; децата, потопени в телевизия – зависими от нея; рисковите деца и телевизията. (още…)

РЕЦЕНЗИЯ за „Телевизията за деца” с автор Катя Михайлова

Рецензент: проф. д.с.н. Михаил Мирчев

24 март 2011

Катя Михайлова си позволява смелостта да премести акцента.

Монографията „Телевизията за деца: между пазарната логика и обществената мисия” е безспорно АВТОРСКА, добросъвестно авторска, изработена е в добри професионални стандарти за научно творчество. Работата е развита в една стройна логическа и предметна структура в три части. Първата част е общотеоретична, концептуална, озаглавена „Анализ на въздействията”. Втората – „Телевизионна продукция за деца” навлиза в проблемите на практическото изработване на телевизията за деца. Третата – „Институционален анализ” извежда отношенията между телевизията и децата на институционално и обществено ниво. (още…)

Михайлова, Катя. Телевизията за деца: между пазарната логика и социалната мисия. София, изд. „М-8-М“, 2011. 336 с. ISBN 978-954-8177-52-8.

Съдържание

Основни фигури

Въведение

Приложение

Предметен показалец

РЕЦЕНЗИЯ на монографичен труд „Телевизията за деца”, представен от гл.ас. д-р Катя Михайлова

Рецензент: доц. д-р Биляна Томова

24 март 2011

Средата на анализа е обществото в призмата на социологическа система.

През последните две десетилетия медийното пространство отправя объркващи послания относно формирането на аудиторията. Липсата на цялостна философия за изграждане на детската аудитория се забелязва особено ярко. В този контекст представеният от д-р Катя Михайлова монографичен труд е посветен на тема с нарастваща актуалност и сериозен теоретичен и практико-приложен потенциал.

Разработката е в обем 320 страници, а без приложенията 277. Приложенията съдържат списък на фигурите (12 бр.), списък с използвана литература, която се състои от 71 източника, архив на важни регулаторни решения (почти 20 годишен), предметен показалец.

Предложената структура е рационално последователна – включва девет глави балансирани в три части, като всяка глава завършва с основни акценти. (още…)

Заключение

 „И изведнъж се вцепених от ужас, виждайки, че дъщеря ми не ми обръща внимание. Погледът й беше вперен в анимационното филмче. Заместваше хипнотичната сила на огъня с тази на телевизията, а племенната памет – с тази на рекламите.

Силната уплаха ме остави без думи! А хилядите въпроси – без сън. Какво се беше случило? Къде беше грешката? Какво общество бяхме изградили? Какво бяхме постигнали, ние, жените, с нашето напускане на дома?”

Лаура Ескивел[1]

Тази книга завършва с въпроси. В майчинско-човешки план те са породени от тревога за децата ни – не само защото са бъдещето на обществото, но и защото са неговото и нашето настояще. В научноизследователска перспектива, новите въпроси показват посоката на следващите изследвания, защото създаването на работещо знание е процес, а не гръмка моментна случка.

Какво се беше случило?

Детските площадки започнаха да изчезват в годините на прехода. Голяма част от тях бяха превърнати в жилищни кооперации, супермаркети, бензиностанции, „офиси” за продажба на марихуана и хероин. Тези площадки, които останаха – обезлюдяха. Децата вече не играят там. Като дигитални жители те си имат нови пространства и нови любими, „естествени” за виртуалното детство занимания. Седят пред телевизора и „играят” Бакуган[2]. Преживяват поредното сексуално удоволствие на еманципираната самотница Кари Братшоу[3], драмата на Инджи и Мехмед[4], забранената страст на Бихтер и Бехлюл[5], трагедията на децата след земетресението в Хаити, земетръсно-цунамната трагедия в Япония, убийството на някого. Без да искат, без да разбират дори, се превръщат в затлъстяващи, нервни консуматори, които, ако доживеят пълнолетие, биха били удобна за управление маса.

Родителите вече не водят децата си по площадките. Забързани в кариерата си, в личните си отношения, нехаещи за децата си или загрижени, но неподготвени и безпомощни, доверяват потомството си на най-достъпната бавачка – телевизията. Момчетата и момичетата остават сами във физически защитеното пространство между дивана и телевизора, далеч от рисковете на улицата, но пряко изложени на въздействията на телевизията. (още…)