Автор на дисертационния труд: Мариана Атанасова Атанасова

Основание за представяне на рецензията: участие в състава на научното жури по защита на дисертационния труд съгласно Заповед № 51/ 26.02.2018 на Ректора на УниБИТ.

„Прави впечатление решението на автора да търси отговори на своите изследователски въпроси в три езикови и културни полета – мислещото на английски западно поле, неговият географски „опонент“ – руски говорящото източно поле, и разбира се, полето на българската научно-методическа мисъл и достижения в медийните и комуникационни изследвания.“

1. Информация за дисертанта

Мариана Атанасова е редовен докторант към катедра „Комуникации и информиране“, УниБИТ. Обучавала се е по докторска програма „Книгознание, библиотекознание и библиогафия“ в професионално направление 3.5. Обществени комуникации и информационни науки“. В периода на своето обучение Мариана Атанасова води лекционен курс по „Комуникационно насилие“ и семинарни занятия по „Основи на обществената комуникация“. Тя е пряко ангажирана с вътрешно катедрената координация, участва активно в организацията на научни форуми и други учебно образователни дейности на катедрата.

2. Обща характеристика на представения дисертационен труд

В резултат от три годишното си обучение в ОНС „Доктор“ Мариана Атанасова представя дисертационен труд на тема „Комуникационни техники и технологии при печатните и електронни медии“. Изследването е разработено под научното ръководство на проф. д.н. Николай Палашев.

Комуникационните техники и технологии при печатните и електронни медии са една от „евъргрийн“ темите в науките, изучаващи обществената и по-точно медийната комуникация. Историята показва, че изследователският интерес към тях се възобновява след навлизането на всяко ново технологично комуникационно средство. Днес живеем във време на нови информационни и комуникационни технологии и средства за свързване на хората, традиционното комуникационно пространство се дигитализира, става дигитално комуникационно пространство. Тази трансформация естествено буди въпроси и събира изследователски вълнения. В този ред представеният дисертационен труд представлява едно завършено научно търсене на отговори на въпросите:

(още…)

Откъс от глава „Консюмеризъм“ в учебник по „Потребителско поведение“ – съставител и редактор проф. Симеон Желев 

Михайлова, Катя. Консюмеризъм. В: Желев, С. (съст. и ред.) Потребителско поведение. С., Издателски комплекс УНСС, 2018, с. 437-460.

Дали консюмеризъм има общо с аристократизъм и снобизъм; феминизъм и сексизъм; капитализъм и социализъм; либерализъм и протекционизъм, хедонизъм и егоизъм, алтруизъм. А може би с тероризъм или пък с туризъм? В българския и другите европейски езици съществува сегмент от думи, наречен „изми” и съставен от думи с наставка –изъм. Характерно за този езиков сегмент е, че думите в него имат силата да определят ценностите и мисленето, решенията и поведението на хората в даден период от време – година, век, епоха, и по същество да моделират човека и обществения ред, в който той живее. Няма да е пресилено и ако определим „измите” като своеобразен цивилизационен ключ, доколкото всяка цивилизация се самоопределя чрез „измите”, които самата тя създава, развива, разпространява.

Предвид тази си способност не просто да въздействат върху ежедневните граждански и потребителски избори на хората, но и да предопределят въздействието на други фактори върху тях, ако „измите” бяха пазарен сегмент, несъмнено всеки професионален маркетолог би насочил усилията си именно към него. За социолозите, философите, културолозите, икономистите, за пиарите и журналистите „измите” са не просто важни, а основополагащи. През 2015 г. седем от най-търсените думи в онлайн речника Merriam Webster са от същия езиков сегмент – социализъм, фашизъм, расизъм, феминизъм, комунизъм, капитализъм и тероризъм[1]. Регистрирани са милиони търсения на тези думи. Възможно е част от търсенията да са случайни попадения. Това, обаче, не намалява рейтинга им, а тъкмо напротив – увеличава обхвата на разпространението им, т.е. възможността за по-висок рейтинг в бъдещ момент.

Очевидно „измите” са обект не само на професионален, а и на масов интерес. Обяснение за този интерес е фактът, че с тях се обозначават идеологиите, т.е. системите от ценности, идеи и възгледи, които формират индивидуалното и колективно съзнание в определен период от време и в определено географско пространство. Хората, живеещи в съответното време и пространство възприемат властващите в същото време-пространство „изми” до степен, че „измите” създават макрорамката на индивидуалния им алгоритъм за осмисляне на света в неговата статика и динамика. Превръщат се в нещо като мисловна карта за извършване на избор – граждански, политически, потребителски и всякакъв друг. Маркират  дори и вземането на ежедневни решения за управление на себе си, семейството, общността. Отразяват се дори в отговора на въпросите: кой съм аз, кои сме ние, кои са другите, чуждите, т.е. повлияват дори върху социалната идентификация на личността.

В началото на 60-те г. на ХХ в. се повдига тезата за край на идеологиите[2], а след 90-те за край на историята и последния човек[3]. Историята, обаче, до днес не е свършила. По-скоро човекът е отхвърлил едни и родил нови доктрини и идеологии, нови „изми”.  Човешкото общество във всяка фаза от развитието си и във всяка своя географска локация ражда съоветни на себе си идеологии и идеологически конструкти, които отразяват потребностите му, начините и средствата за тяхното задоволяване, целите и политиките, ценостите му. И, ако приемем, че консюмеризмът е водеща идеология на съвременното консуматорско западно- или източноевропейско, американско или друго географски определено общество, то тук ще бъдат потърсени отговори на следните въпроси:

• Що е то консюмеризъм? Какви са водещите му ценности, принципи, цели?
• Каква е почвата за неговото зараждане и развитие?
• Как се отразява върху хората,общностите, обществата?

(още…)

Заговори ли се за образование се стига и до ценности, ценностите, от които се ръководи „Образование 3.0”, ценностите, които се утвърждават чрез наука и социология. Аксиологичният дебат днес не може да бъде пренебрегнат. И тъкмо той е предпоставката да се запитаме какъв образ създаваме чрез съвременото университетско образование по социология? Защото образованието създава образ – ценностен, личностен, професионален, образ на обществото и времето. И, ако този образ е модерен, разпознаваем, ако той се харесва и кандидат студентите искат да го постигнат, те ще дойдат в нашите социологически аудитории.

Доклад и презентация от конференция „Съвременни обществени предизвикателства и образованието по социология“, 21 ноември 2017, Ден на християнското семейство, УНСС

Посрещнахме първокурсниците по социология от випуск ‘2017 с думите: „Учи в България, завладей света! Учи социология и управлявай света!” с ясното съзнание, че не отправяме към тях поредни рекламни фрази, а смисли или по-точно методи за успяване в днешното общество.

Вярно е, че днес нагласата за учене в чужбина е твърде разпространена. Шири се схващането, че висшето образование в чужбина е врата към професионалния, гражданския, житейския успех. Изборите и реалните действия, които децата ни извършват въз основа на същата нагласа имат своите основания и са достойни за уважение. Част от тези основания създадохме самите ние. Коренят се в общата нихилистична народопсихологична предразположеност у нас българите.  В онова: „Бонджур, бонджур! Пардьон, пардьон! Ох, на мама френчето!”, което героите от „Криворазбраната цивилизация” пеят[1]. Но също и в натрупващите се проблемност, конфликтност, абсурдност, до които българското университетско образование бе докарано в последните 27 години. Напоследък чувам да се говори шегаджийски, че е сто пъти по-трудно да запишеш детето в дестка ясла, отколкото в университет. (още…)

Настоящият доклад е своеобразно продължение на доклада, изнесен на Първа национална конферения по политическа икономия „Политическа икономия и икономическа наука”, организирана от катедра „Политическа икономия”, УНСС и проведена тук в Голяма конферентна зала на университета преди две години (Михайлова, К. 2015). Тогава се опитах да очертая възможна теоретико-методологическа координата на политическата икономия на медиите, да посоча варианти за приложение на политикономическото знание за медиите в обяснението и решаването на практически проблеми в съвременната медийна среда. В заключение представих основни теми от програма за лекционен курс по политическа икономия на медиите.

Втора национална конференция по политическа икономия „История и философия на политическата икономия” (24.11.2017, Св. Екатерина) ме предизвика да разширя и задълбоча размишленията във вече очертаното поле на политикономията на медиите. През изтеклите две години в нашата страна не ми е известно да се е появило системно политикономическо научно изследване на медиите, въпреки че лекционен курс по „Политикономия на медиите” се чете в университета, а извън университета медийното поле се разтърства от проблеми, очакващи своето политикономическо обяснение и вариант за решение.  Редиците от изследвания в областта на икономика на медиите или икономика и медии, медии и политика се удължават, но вероятно все още не сме узрели, за да достигнем до политикономическия синтез в комуникационните и медийни изследвания. Възможни са и други причини за това закъснение и дори изоставане спрямо развитието на западноевропейското, американско и дори руско осмисляне на проблематиката. Например – изкуствено прекъсната мисловна линия по иделогически и парадигмални съображения, която трудно и с усилия се възстановява. Или още страх от попадане в спирала на мълчанието (Ноел-Нойман, Е. 2004) при занимания с политикономически изследвания на медиите и не само, защото е известно, че водещата парадигма днес у нас все още изключва подобни подходи.

Настоящият доклад, за съжаление, също няма да представи резултати от политикономическо изследване на медиите. Но ще се опита да направи още една стъпка към сърцевината на отрасловата дисциплината, като очертае някои от нейните приноси към рзвитието на политикономическата наука. За целта е направен реферативен преглед на някои от основните класически и съвременни политикономически трудове в областта на медиите и обществените комуникации. (още…)

Михайлова, К. Меди@ Общество. ИК УНСС, 2016, с. 288-292.

Пета задача: Посегнете към писането

Писането като че ли изглежда по-лесно от четенето. Толкова често чуваме, че децата не четат, студентите са се отучили да четат. Защо не четат? Никой вече не чете! А от другата страна – толкова много модерни писатели и поети, журналисти, политически, социални и икономически анализатори пишат днес. Всеки пише – стотици хиляди, милиони постове във Фейсбук, в Туитър, къде ли не.

Да, четенето е по-трудно. То е пряко свързано с Другия. Аз, читателят се интересувам от Другия – писателят. Искам да го разбера. Предварително признавам личността му, опита му, познанието му. След четенето се опитвам се да доразвивам идеите му, пробвам моделите му в собствения си живот. Приемам Другият като субект на собственото си познание, той има значение за мен.

Да, писането е по-лесно. То не е задължително да бъде свързано с Другия. То отразява преди всичко мен, моите мисли, моите чувства, моите дарове. Имам нещо за казване, искам да го кажа, самовглъбявам се и пиша. Аз съм сам с компютъра си. Наслаждавам се на писането, харесвам написаното, та то отразява мен самия. И после: „Ето на – казах ви, написах ви. Четете, ако искате.”

Не, четенето е по-лесно. Нищо не измисляш. Може да подремваш при умора. Евентуално размишляваш върху вече написаното. Може и да си „даунлоуднеш” идейката, да си я  „копнеш” и „пейстнеш” в рефератчето и хоп – освобождаване от изпитчето. „Освобождаване” – сякаш университетските курсове са затвор, в който някой е запрещил студентите и те горкичките трябава да се освобождават.

Всъщност, писането е по-трудно. Сам си със себе си, но трябва да мислиш, да измислиш какво и как да напишеш. Дори и без да съзнаваш, създаваш нещо ново, твориш. Свободен си, защото създаваш – истинско удоволствие е това. Но свободата носи отговорност – отговорността за Другия. Какво да пишеш и как, за да не бъде подведен и излъган Другия, за да може той да разбере написаното, да го приеме, да го продължи. Това написано, в което го има Другия, което Другият разбира, възприема, търси да прочете, иска да продължи – то е истински ценното написано. 

Как се пише така? Как се пише и за мен, и за другите? Как се пише, така че написаното да се чете? (още…)

Фалшивите новини най-често се интерпретират като ново явление в публичната политическа комуникация, инструмент предимно на руската пропаганда и стратегия за водене на хибридна война, заплаха за демокрацията. Докладът представя и анализира разпространените тези за фалшивите новини и предлага друга гледна точка към тях – фалшивите новини като „социален отдушник“ за аудиторията, гражданите, като инструмент на властта за проверка на общественото мнение, като източник на информация за изследователи и „хибридчици“.

През 2015 интересът ми бе привлечен от „Липсващият друг в публичната политическа комуникация“. Медийният мониторинг в предизборните кампании през 2014 и 2015 показа силен акцент върху социалните медии. Повечето кандидати адресираха избирателите чрез ядро от социални медии, които поддържаха, но въпреки възможностите за диалогичност, за обратна връзка, които новите информационни и комуникационни технологии предлагат, предизборната политическа комуникация остана едностранна. Другият – реципиентът, го нямаше.Ако го няма другия, за каква обществена комуникация може да се говори? За каква социална връзка? За какво общество? Това бе темета на доклада, който представих на първата кръгла маса по проблемите на обществената комуникация.

През 2016 се натъкнах на друга липса – „Лисващото лице на медийната свобода“. България драстично пропада в рейтингите за свобода на медиите. Същевременно медийният бизнес е един от най-добре развиващите се в настоящата икономическа и политическа стагнация на обществото ни. Възможно ли е този факт да означава, че у нас при настоящите обстоятелства на властващия обществен модел може да се развива успешно само бизнесът, който не е свободен? Или може би нещо липсва в интерпретацията на медийната свобода? Говорих за това на втората кръгла маса.

В края на 2016 думата „постистина“ бе обявена за дума на годината, дума, която най-добре описва съвременната ни реалност[1]. Същата тази реалност, в която липсва другия, в която рейтингите за свобода на медиите спадат, в която за медийната свобода се говори едностранчиво, за да се обслужи определената идеология. Едно от ежедневните изражения на постистината станаха така нар. фалшиви новини. Заявиха своето присъствие в медийното поле и дори самите „несвободни” медии станаха активни защитници на аудиториите си тъкмо от фалшивите новини. Българският еврокомисар по дигитализацията Мария Габриел обяви начало на систематична борба с разпространението на фалшивите новини[2]. Европейският парламент прие резолюция за по-строги мерки срещу фалшивите новини[3]. Заговорихме за фалшивите новини. Заговориха експертите, социолози, пиари, политолози, заговориха журналистите и политиците. Заговориха Фейсбук профилите. И въпросът е какво си казахме, как разбрахме фалшивите новини. Именно фалшивите новини и техните интерпретации са темата на настоящия доклад. Реших да събера и да изследвам българското говорене за тях, да обобщя гледните точки, да проверя има ли нещо, което липсва в интерпретацията на фалшивите новини, имат ли фалшивите новини скрито лице. (още…)

Видяхме още една медийна игра в тази кампания и мисля, че  помъдряхме. Всеки може сам да оцени как са се справили медиите. Много медии се опитаха в тази кампания да излязат от казуса „платено предизборно рекламиране“ и да влязат по-скоро в специфичния си медиен формат, т.е. да бъдат такива, от каквито обществото има нужда. Но нека не забравяме, че както избирателите сами могат да преценят как са се справили медиите, така и медиите имат абсолютната самостоятелност и независимост да изберат какви да бъдат по време на кампанията.

Дали имаме нужда от някаква регулация на медиите в предизборна кампания? Аз все още продължавам да твърдя, че в крайна сметка имаме нужда от обществена регулация. Май видяхме, че „невидимата ръка“ на пазара не може достатъчно ефективно да регулира обществените взаимоотношения. Забелязахме дефицити на този свободен медиен пазар, дефицити по отношение на уязвимите аудитории – децата и евентуално възрастните хора. След това започнахме да забелязваме и дефицити по отношение на участието на медиите в предизборната кампания, т.е. времето, в което хората активно правят своя граждански избор. 

Имаме вече достатъчно факти, за да помислим много добре за ефективна и модерна регулация на медиите, съответна на 2017 г.  И трябва да побързаме, защото ми се струва, че в сега избраното Народно събрание  промяната на ИК ще бъде един от приоритетите.

Интервю на Силвия Великова с Катя Михайлова. БНР, програма „Хоризонт“, „Преди всички“, 5 април 2017 (звуков файл). (още…)